360 градуса преди края

36 глава

Пред храма на Слънцето както винаги беше препълнено с туристи и изследователи и гълчавата беше страхотна. Различни групи от хора като голям непрестанен рояк преминаваха постоянно от една колона към друга, от зала в зала, от някоя статуя към някакъв древен стенопис. Бяха водени от опитни, обгорели от слънчевите лъчи гидове, а обемните триизмерни фотоапарати и камери запечатваха всяка секунда множеството особености на величественото здание. Опасност от разруха обаче нямаше. Много отдавна, още преди 18 000 години всеки сантиметър от повърхността на храмовете беше покрит с изключително нежен, отразяващ лъченията защитен слой. Именно тогава, преди много векове, когато древните постройки започнали застрашително да се разпадат под слоя от прах и нашествието на лавината желаещи да ги видят хора, току — що обединилата се за първи път система от Галактики решила да превърне Земята в музей и така да опази древните паметници. И досега този защитен слой ги съхраняваше надежно и им придавеше свеж и напълно автентичен вид. Храмовете оцеляха, а заедно с тях и възможността да се изучава този най-интересен етап от човешкото развитие, поставил в последствие началото на цялата междугалактическа цивилизация. Поради това те пазеха грижливо още тайни и загадки. Една от тях бяха огромните празни пространства под пустинята. Въпреки свръхмодерните технологии и досега нито учените, нито военните можеха да разберат нещо за този феномен. Към дупките нямаше никакви входове или възможности за проникване без унищожаването на храма над тях. А и най-интересното беше, че всички изследвания насочваха към изкуствения произход на тези празнини, въпреки че към пешерите нямаше и намек за някакви входове. Учените бяха сигурни, че там долу всичко е създадено от човешка ръка и вероятно има отношение към началните моменти на историята, независимо че тази хипотеза не можеше да се докаже. Затова се пазеше в пълна тайна. Опитите да бъдат намерени отговорите на тези загадки в древните религии или при посветените в тайните знания не даваха никакви резултати. Всички магове, щом се заговореше по този въпрос, винаги вдигаха неопределено ръмене, поклащаха многозначително и с респект глави и запазваха пълно мълчание. Дори въвеждането им в хипноза не даваше резултат. Те просто не знаха нищо. Дори мисловните полета на положителните Манаси с тяхното благородство и готовност да помогнат блокираха, когато погледнеха надолу. И така това остана една от последните загадки на Вселената. В подземията не можеше да се проникне с техника, защото това щеше да разруши постройките, а от друга страна основите на храмовете се оказаха толкова дълбоко в земята, че не можеше да бъдат извадени и пренесени на друго място, както това стана с пирамидите от Гизе. На всичко отгоре електрониката излизаше от строя толкова често и водеше до такива нервротични състояния в работещите екипи, че допълнително обезмисляше подобни начинания.

Сега всичко това витеше из главата на Нуту, докато колата наближаваше паркинга около храма. Той беше от малцината, които знаеха нещичко за загадката. Тя се държеше старателно в тайна и само малка група от хора бяха посветени — учени, висши военни, магове и някои Манаси, един от които беше и джуджето. Бе разбрал за храма преди много, много години, когато Меслин го докара тук и когато Нуту видя и нещо, което още по-малко хора подозираха. Бяха се срещнали с онази странна, невероятно впечатляваща жена, появила се от нищото, сякаш излязла от една от стените на залите. Изглеждаше потресаващо. Висока, естествено слаба, тя сякаш нямаше възраст. Кожата и беше безупречна, гладка и много здрава; лицето — без нито една неправилна линия или смущаваща подробност. Всичко друго в нея беше съвършенно и затова напълно невъзможно. Нямаше и следа от изкуствена намеса. Всичко в Лития беше абсурдно естествено, просто и хармонично, като една сбъдната човешка мечта. Всеки елемент в нея се съчетаваше по невероятен начин с цялостно излъчващото се съвършенство. Нуту още тогава, макар и много малък, изпита невероятен стрес, сякаш тя не беше истинско същество, а някакво разкрило му се в миг божество. Знаеше, че не робот. Ослепително белите дрехи и сандали, блясъкът на диамантите, изсипани в дългите и, съвършенно черни коси придаваха на вида и приказно излъчване, но заедно с това и съвършено човешко присъствие. Други още по-красиви миниатюрни кристали обвиваха като гривни ръцете и глезените и извайваха около нежните пръсти изящна мрежичка от най-фини ръкавици. Може би и бяха необходими за тежката и твърде обемиста сфера от прозрачен планински кристал, който държеше в ръцете си. Той ослепително хвърляше странни, невероятно красиви отблясъци по всеки детайл от блестящата и дреха и още по-ефирните накити и я обливаше в мека звездно-бяла светлина. Нуту имаше чувството, че огромните и маслинени очи ще го погълнат и ще го стопят в блясака си силен като самото слънце. Къде живееше Лития, какви бяха задачите и, на кого служеше и на кого се прекланяше — това беше тайна, която Нуту така и не разбра. За нейното съществуване знаеха малцина от посветените, а още по-малко я бяха виждали. Затова сега сърцето му тревожно се свиваше при мисълта за срещата с това съвършенно и невероятно видение.

Колата застана на мястото, указано от разпоредителите на храмовете; Нуту и Меслин, следвани от претоварените с техника и книги роботи, поеха към една от залите на главния храм. Меслин имаше специално разрешение за посещение в древните постройки и поради това можеше да си позволи с лекота една такава на пръв поглед тежка изследователска експедиция. Влезе без затруднения, явно внушаваше респект у всички присъставащи с могоцветната си, ослепителна роба. Пътят пред него бързо се разчистваше, а хората излязоха на часа от залата, в която той искаше да остане. — Лития в храма ли живее, учителю — реши да попита Нуту по пътя, много му се искаше да разбере нещо повече за експедицията им. Но Меслин беше потънал в толкова дълбоко мълчание, че въобще не чуваше. — Каза ли нещо Нуту, сепна се той, едва когато Нуту го побутна по рамото. — Извини ме, — тръсна глава магът, — но май попита нещо. Или ми се е счуло. Бях се замислил. — Меслин го погледна бързо и като не получи също толкова мигновен отговор, продължи забързано навътре, още по-вглъбен в себе си.

Нуту обаче разбра. Не трябваше да пита нищо. Меслин не желаеше да го безпокоят. Може би не трябваше да прекъсва размислите му, още повече че Нуту прихващаше някакви чужди телепатични послания към учителя си. Така или иначе след малко щеше да разбере всичко. Вече беше мъж, а не дете и очите му този път нямаше да го излъжат, когато дойдеше моментът на развръзката.

Роботите застанаха сред поредната зала, в която влезе Меслин и след като сложиха един стол, за да може магът да седне, търпеливо зачакаха нещо. Никой не се освобождаваше от това, което носеше, и Нуту остана с впечатлението, че ще вървят още дълго, пък и поведението на Меслин го показваше. Макар и да се отпусна уморен на предложения му стол личеше, че магът е готов да скочи всеки момент. Каза една единствена фраза, преди да потъне отново в дълбоките си телепатични връзки:

— Тя знае, че сме тук и сега ще се появи, а после Бог да ни е на помощ.

На Нуту обаче и това му беше достатъчно. Приготви се за срещата и застина в тържествено мълчание. Вече чувстваше някакво раздвижване в дълбочините на храма, но все пак не разбра откъде ще се появи пазителката му. От друга страна в залата имаше само един вход, този през който минаха, друг не се чувстваше, нито се виждаше. Откъде ли щеше да дойде.

Минутите се нижеха бавно една след друга и нищо не се случваше. Меслин изглеждаше заспал или потънал в мисли си, мозъкът му дотолкова беше намалил интензитета на излъчванията си, че очевидно си почиваше. Роботите също бяха бездейни, а мълчанието тягостно; дотам, че Нуту се замисли дали ще излезе нещо от тяхното пътуване, дали Лития наистина съществува. В този момент изведнъж пред тях нещо просветна и в пространството бавно започна да се оформя образът на човек. Приличаше много на телепорт. Как не се беше сетил досега, помисли си Нуту, та нали това беше най-естественото предположение за мистериозните появи. Защо пък Лития да не използва този опасен начин на прехвърляне, когато нямаше възраст и отрицателното въздействие на трансформациите в пространството не я засягаше. Така или иначе излизането и не се оказа толкова необичайно и намери своето обяснение. Може би и другите неща щяха да имат логична основа. Най-интересно беше, че за разлика от предишния път сферата в ръцете на Лития се движеше и пресъздаваше в умален вид това, което Меслин и Нуту вече бяха видели в лабораторията на мага. В малкия кръгъл планински кристал също както и в големия Двойната спирала бавно извайваше познатите форми и преливаше в многоцветието на слънчевите лъчи над Тива. Тя трептеше, пулсираше и, излизайки от нищото, плавно се вливаше в друго безкрайно неизвестно, създавайки впечатлението за необятност. И в кристала на Лития, присъстваха онези малки тъмни краища, които тревожеха съзнанието и създаваха впечатление за хаос. Това пък подсказваше, че скоро и там шеще да започне битката. Жрицата не се беше променила, фигурата, движенията, излъчването бяха същите като едно време. Нуту не се беше излъгал тогава. И сега всичко в нея беше съвършено. Единствено погледът и вперен неподвижено в блестящото кълбо отпред беше по-мрачен и по-тъжен от преди. Още с пристигането си тя прекрати действието на кристала и едва когато най-малките просранствени изменения в сферата изчезнаха, повдигна вежди и очите и се срещнаха с двамата мъже. Не последва нито звук. И Меслин, и тя запазиха пълно мълчание като само Лития, освободила едната си ръка от тежестта на сферата, като я притисна плътно към гърдите си, им посочи с жест да я последват. След това се обърна и тръгна към отсрещната стена.

Те я последваха, без да знаят нито какво става, нито къде отиват. Никой в последните хилядолетия не беше прониквал зад стените на Карнак, нито маг или посветен, затова сърцето на Нуту биеше лудо. Той постепенно започна да губи представа за действителността. Не се учуди, когато стената се разтвори пред тях, въпреки че според него там не можеше да има отвор. Пред погледа на Нуту се откри и втора врата. Всъщност тя не беше в цялата стена, а отваряше само първата третина от нея. Непосредствено зад нея имаше друг отвор, откъдето се виждаха тесни, но много красиви бели стълби. Нуту за миг си помисли, че вероятно бяха направени от слонова кост А може би не бяха, но едно изглеждаше сигурно; бяха толкова съвършени, колкото и всичко останало у Лития. Стълбите бяха спираловидно вградени в стената и се спускаха под лек наклон надолу по камените блокове. Започнаха бързо да слизат надолу и само след миг зад тях, от другата страна на стената остана гълчавата и яркият ден на Тива. Групата им безвъзвратно потъна в друг неизвестен, напълно странен свят.

Едва сега Нуту си обясни защо беше невъзможно да се достигне до подземията на Карнак, Входовете бяха добре замаскирани в самата постройка, стълбите по стените вероятно стигаха на километри в дълбините на земята, където се губеха в основите на храма.

Вървяха дълго без да се натъкнат на някаква опасност; стълбището беше обградено от двете страни с плътни стени, ярко осветени от сферата в ръцете на жената. Движеха се един след друг — Лития, Меслин, Нуту и роботите с техниката. Както си му беше редът Нуту преброи стъпалата, сигурен, че и Меслин върши същото. Спряха на около 2160 стъпало; там имаше малка площадка, до която се виждаше врата. Погледнато отгоре, тя вероятно се падаше някъде точно под храма на приблизително два километра дълбочина в недрата на земята. Точно под това разстояние техниката отчиташе огромните празнини с изкуствен произход под основите на храма. Те създаваха проблемите с електрониката и с психиката на хората, което пък не позволяваше проникване на тази дълбочина. Беше известно само, че долната част на Карнак е значително по-голяма и обемна от горната.

Влязоха в помещението. Тук очевидно беше жилището на Лития; подобно на всичко останало в нея, домът и навсякъде беше бял; както и повечето мебели, изработени от най-прозрачни планински кристали. Масите, поставките, статуетките, огледалата — всичко светеше с мек, лъчезарен блясък и създаваше усещането на свежест и благодат. Но най-странното беше, че на дълбочина повече от два километра под земята проникваха истински слънчеви лъчи. От всяко кътче струеше меката и топла светлина на Слънцето над Тива.

Още с влизането си Лития, отново без да произнася нито дума, потъна някъде в помещенията отстрани. Нуту и Меслин останаха сами. Бяха твърде уморени и впечатлени от всичко, което видяха и затова не задаваха никакви въпроси. Разположиха се на удобните фотьойли в средата на залата, нещо което очевидно и се очакваше от тях, после се приготвиха да си починат. Идеята очевидно беше друга, защото в същия момент пред тях светна екран, който не бяха забелязали и на него се появи Лития. Изглеждаше обаче някак много по-далече. Записът вероятно беше правен предварително на друго място, защото и Нуту, и Меслин придобиха чувството, че жрицата говори застанала сред някакво странно каменно пространство, зад което зееше огромна пропаст.

— Времето определено да се срещнем втори път настъпи както за мен, така и за вас, Нуту и Меслин, — започна Лития от екрана. Говореше бавно и някак уморено. Беше горещо, нещо тревожно я измъчваше — Както знаете хармонията в Спиралата е нарушена. Напоследък материали от по-тежък, съответно по-нов, неосъзнат и примитивен произход неудържимо нахлуват в по-горните, по-фини нива, довеждайки ги до големи сътресения. За съжаление това засяга и нашия доста развит свят. Ние трябва да му помогнем, — въздъхна тя. — Вие, както разбрах вече, сте видели в непосредственото бъдеще битката с Долния и с Тъмните светове. Затова ще трябва да извървите заедно с мен пътя до бездната на Проникновението. Там, сред нея, в огромното земно пространство, са заложени още от самото начало на Сътворението материалните връзки на нашето ниво с останалите части на Спиралата, ще трябва да обединим силите си, за да направим необходимото за общото спасение. За съжаление, приятели, времето е малко, защото Лъчезарни всеки момент ще навлезе в антиматериалността и ще се нуждае повече отвсякога от нашата помощ. Пътят до Бездната е труден, а начинанието отговорно. Заплашва ни ужасна намеса на Тъмните, както тук, под Земята, така и в падината. Починете си съвсем малко, само докато роботите минат през специално препрограмиране за новите си функции и след това незабавно трябва да тръгваме.

Екранът угасна. В същия миг се появиха други два хуманоида, които донесоха някакви напитки и отведоха със себе си меслиновите роботи.

Двамата мъже почти едновременно взеха чашите си и жадно отпиха от жълтата течност. Бяха изморени и объркани. Нуту пръв наруши дългото мълчание.

— Това е проекцията на Вселената, за която си ми говорил, нали така, учителю, — попита той.

Меслин потвърди без никакво увъртване. В момента не мислеше за нищо, само се успокояваше.

— Така е, там долу, ще видим модела на Вселената, където се отразяват всички събития в нея и откъдето те могат също да се променят и контролират вторично. Системата, всъщност, е много сложна, взаимно проникната с каналите от другите нива и отразяваща всяко трепване на Двойната Спирала. В нея, както и в голямата Вселена-Кълбо се появяват непрекъснато промените на общото развитие, но чрез нея също така могат да бъдат създавани причини за новите моменти в света. Поради това досегът с проекцията е опасен, както за хората, така и за самото битие.

— Доколкото разбирам, ние ще отидем точно там с някаква задача, — въздъхна притиснено Нуту. Страхуваше се, че и този път няма да има връщане назад.

— Да, ще отидем и не само това. Там ще имаме много работа, особенно ти, — каза твърдо Меслин и недвусмислено го посочи с пръст. — Именно ти ще възстановиш прекъсната енергийна верига между предишното, сегашното и следващото ниво, намиращи се в обсега на космическия лайнер Лъчезарни. Само така могат да се синхронизират връзките и да се проведе срещата между световете. Според предсказанието лайнерът поради някаква причина няма да е стабилен там и само ние ще бъдем в състояние да му помогнем. Ако го оставим да загине в битката със Стихията, която неизбежно ще нахлуе от всички страни, посланието ще остане неразшифровано и светът рано или късно ще загине. Ще бъдет нужни огромни периоди от време за постигането на новото равновесие. — Ще трябва да направя това, което направих пред кристала, така ли, — попита вече напълно примирен Нуту. С ума си на Манас той беше разбрал задачата и вече преценяваше силите си. Знаеше, че ще се срещне със стихии чужди и враждебни на човека, с невероятен страх и смърт. — Нещо подобно, но в съвсем различен мащаб… Изглежда е вече време да тръгваме, роботите пристигнаха. — Меслин стана и само след около минута всички се насочиха към изхода за спукане. Предстоеше им да слязат дълбоко надолу към недрата на самата земя, там където беше оставена преди милиарди години жизнената сила, създала този свят и готова сега отново да го спаси.