360 градуса преди края

30 глава

Работата в тайнственото подземие кипеше с пълна пара, защото до решаващия момент оставаха не повече от три часа и те бяха разчетени в подробен план до последната минута. Извършването на сложните ритуали около ПРОНИКВАНЕТО в бъдещите линии на битието изискваше не само натрупване на определени количества потенциална енергия, но и множество други действия, едно от които бе изчисляването на най-подходящо време.

Меслин беше маг от висок ранг и владееше до съвършенство науката за Часовете. Затова убеден, че кристалът ще му потрябва в близките дни, той го беше задействал шейсет часа преди пристигането на Нуту и сега имаше по-голям избор.

— Ти си знаел още началото защо идвам, — каза Нуту веднага щом разказа историята си. — Иначе не би започнал тази подготовка, нали.

Меслин обаче не беше напълно съгласен:

— Предполагах, но не знаех подробностите, — обясни той. — Просто почувствах, че кристалът ще ми потрябва и съм бил съвършено прав. — Значи, това, което чу, наистина изисква със сигурност намесата на този ритуал. — Да, повече от всякога. Нещата наистина се оказаха много по-сериозни отколкото мислех. — Видях. Докато ти разказвах за Анита Фалкон Бел и за Антима, лицето ти изразяваше все по-нарастваща тревога. На моменти дори изглеждаше уплашен.

— Именно затова трябва да побързаме. Остават ни не повече от три часа до началото. Необходимо е да облъчиш костюмите и да подредиш розовия храст, нали знаеш как. — Меслин го погледна очаквателно и Нуту се смути. Притиснение обля цялото му лице, защото това, което искаше от него магът беше твърде сложно. Вероятно беше забравил. Меслин обаче остана непреклонен. Задоволи се само с две-три кратки забележки, нямаше време.

— Главното е да бъдеш максимално концентриран при излагането си под лъчите на слънцето, а след това и при пълненето на сребърната сфера с розов аромат. Другото ще дойде от само себе си и помни, че грешките са фатални, — поклати заканително пръста си той. — Не мога да гарантирам това, — протестираше Нуту. Пък и роботите… — Не ги намесвай. — Меслин го гледаше строго както някога и отново вдигна пръста си. — Това не е тяхна работа, — подчерта той. — Само човек може да докосва тези неща, а и ти прекрасно знаеш как да се справиш. Та ти си Манас, нима си забравил това. — Гласът му не търпеше възражение и Нуту примирено се зае с работа. Трябваше първо акуратно да извади, почисти и облъчи със наситена слънчева светлина дрехите за ритуала. Двата костюма бяха с цветовете на утрешното слънце и преливайки в ослепителното златисто-бяло, заслепяваха очите. В Меслиновия род обаче очила не бяха разрешени и Нуту знаеше това. Дори не си и помисли за такава защита. Трябваше да разчита единствено на добре изучения си в миналото поглед през светлината, който се състоеше в това да гледа под тъп ъгъл към всяка част, която наблюдава. Работата беше изтощителна и нервна, но нямаше как. Лъчезарните роби бяха най-добрият щит срещу вредните влияния, които се излъчваха от бъдещето или при прехода към него. Сферичният кристал не се интересуваше ни най-малко от живота на хората и често материализираше обектите, които показваше. Така пред очите на мага понякога се мяркаха ужасяващи неща. Беше нужна защита, която да запази разсъдъка и самообладанието му, а дрехите, пропити със слънце бяха част от това.

Докато Нуту се занимаваше с чирашката работа, Меслин продължаваше да изучава живота и теорията на Анита Фалкон Бел, като си мърмореше, докато гледаше справките. Ставаше все по-неспокоен, всяка следваща информация очевидно изостряше нервите му и увеличаваше опасенията му. Нуту виждаше все по-угрижения му вид и се учудваше на енергичните команди, които пращаше към роботите. — Всичко, буквално всичко трябва да се провери за наличието на органична материя, а след това да се почисти и излишното да се изхвърли, нареждаше Меслин и размахваше широките си ръкави към хуманоидите, които хвърчаха все по-усърдно напред назад. — Иначе всички ще ви изпоразглобя, — заканваше се той — Имате ли представа къде ще попаднем. Долу и същевременно от другата страна. Хайде по-бързо, по-бързо и по-чевръсто, милички. — Беше притеснен, а Нуту се стресна като чу това хем долу, хем от другата страна. Нямаше обаче как го попита, зает с костюмите. В главата му само пламна тревожната мисъл. Той добре познаваше — това долу. Беше светът от коъто идваше като гном. Нищо обаче не знаеше за другата страна. Предполагаше, че става въпрос за Стихията. Мислите му неволно се прехвърлиха върху бялото излъчване на кристала, гаранция за истиността на образите. Появата му в процеса на ритуала предвещаваше, че вратите на времето ще се разтворят и линиите на бъдещето ще ПРОНИКНАТ до кръга пред мага, осветявайки пътя му напред.

Какъв беше той — Манасът — Нуту, мислеше си джуджето, щом в неговия живот вече два пъти се налагаше използването на свещения кристал — нещо рядко, трудно и опасно. И сега Меслин не се поколеба, така както не се замисли дълго и предишния път. Беше само по-тревожен. Привършваше, костюмите вече стояха надежно защитени зад стена от морска течност и. Нуту трябваше да се прехвърли върху розовия храст, когато Меслин неочаквано се появи зад него.

— Мисля, че открих посланието в сънищата, — каза възбудено той. — Нима знаете от кого е, Учителю. — Нуту се изуми.

— Никога не съм се съмнявал. — Меслин беше категоричен. — То е от Великите, но не в това е работа, а в същността му.

— Великите, Нуту повдигна учудено веждите си, защото тази дума не му говореше много. Знаеше само, че е свързана с горната част на Спиралата.

— Ще ти обясня по-късно, защото сега нямам време, — прекъсна го нетърпеливо Меслин, въпреки въпросителния поглед на Нуту. — Но открих покрай това нещо друго. Трябва да изпратим послание в Алтея, в ОВОС, защото става въпрос за бъдещето на Вселената, чиято промяна предстои.

— Промяна. — Нуту започна да разбира, вече беше забравил и за розите и за ароматите си. Вниманието му изцяло се насочи към Меслин. Не го беше виждал никога толкова развълнуван. Започна да слуша съсредоточено:

— Ние, общността, — започна магът, — отдавна знаем, тук в Тива, че цикълът на Вселената завършва, но ето че чак сега се получи потвържданието за това. Великите ни предупреждават за края и посочват, че пътят за спасение е именно този, които е разработила Анита Фалкон Бел — хората — Манас.

— Хората да станат Манас като мен, — опита се да уточни Нуту. — Да, точно така, защото всеки един от нас разполага с неограничен умствен потенциал като теб и той единствен може ще му служи след промяната.

— Когато Вселената навлезе в новия цикъл. — Точно така, момчето ми, точно така, — повтаряше все по-разплено Меслин. — И той ще настъпи твърде скоро. Затова след ритуала трябва да изпратим съобщение в Алтея. Кристалът ще покаже времето за прехода и всичко онова, което още не ни е ясно.

— Излиза, че Анита Бел отива при Великите и е била права през цялото време, дори с тълкуванията си за края, — попита Нуту. Беше впечатлен.

— Не, със сигурност не е точно така и в това се състои другия проблем. Ние знаем какво изпращат сънищата и, но не знаем къде отива мис Бел. Тя не разбира всичко в детайли, само смътно се досеща и предполага. Именно това не се свързва с концепцията ми и затова ни е необходим кристала. Но защо стоим, — скочи Меслин, сетил се, че времето до ритуала изтича — Действай, действай по-бързо Нуту, — подкани го той — Не си напълнил дори розите, — завайка се магът и обсебен от мислите си, хукна към някаква друга задача.

Нуту остана твърде объркан след това, сигурен, че много неща не знае и не разбира. Убеди се, че нещата се развиват в положителна насока и след извършването на ритуала ще знаят повече. Беше въпрос на време. По-добре да се залавя за работа, оставаше малко повече от час до началния момент.

Уханията на етеричните масла бяха невероятни и Нуту наистина трябваше да напрегне най-добрите си ментални способности, за да не изпадне в сънливото състояние на блаженство и омая при работата с тях. Отначало трябваше да изтърпи силните миризми на отделните есенции, наситени и отблъскващи; след това да устоява на съвършенството от нежните им комбинации. Беше трудно, непоносимо трудно, защото безгрижие и веселост поглъщаха сърцето при допира с тази красота и само подготвен човек можеше да завърши делото, без да наруши необходимия ред. Затова в този час Нуту беше включил цялата си невероятната концентрация и педантичност на Манас и отмерваше, смесваше и подреждаше прозрачните ухания в малките като хилядолистни рози купички. 72 на брой, те трябваше да заобикалят през пет градуса сферата, обграждаща кристала. Така равномерно щяха да излъчват миризмите си, подпомогайки мага по време на ритуала.

Малко по-късно, когато оставаха само минути до времето, когато енергията щеше да се задействува, Нуту почти беше привършил с подредбата на розовия храст и му оставаше най-трудното — да подготви себе си за изпитанията на виденията чрез медитация. Страхуваше се, че всичко от миналото отново ще се завърне — ще нахлуят спомените и предчувствията за стари опасности; ще се възродят предупрежденията на Антима, а неясната символика, с която го изненада преди минути Меслин ще придобие нови, гротесни краски. Освен това Нуту имаше неприятни изживявания от този вид концентрация. Вярно, че тогава той беше много малък — не знаеше как да се владее, какво да прави със ситуациите, които преминаваха през съзнанието му, но въпреки това още не можеше да се отърси от виденията от миналото. Притесняваше се, че те ще се повторят.

Тогава той се видя обкръжен от себеподобни същества, които не бяха хора като родителите му. Приличаха на малките и грозни създания, наречени в приказките пазители-джуджета, криещи съкровищата в планините. Навяваха му ужас и едновременно с това мъка по нещо, което му е било скъпо и което вече е загубил. Дърпаха го и крещяха, умоляваха го да се върне с тях, сочеха главата му. Тогава той, макар и малък проумя, че тези приказни създания не умееха да говорят и да мислят като него. Те дори нямаха представа за многообразието и естеството на мисълта. Те само чувстваха. Макар и бегло съзнаваха невероятната сила на ума и затова искаха да му я отнемат, да я отвлекат от него и да си я присвоят. Тогава Нуту разбра, че те не се нуждаеха от него, макар че беше един от тях искаха само това, което беше в главата му, способностите му. Още от малък Нуту беше Манас, беше и човек и същевременно принадлежеше към света под Вселената — свят на елфи, гномове и джуджета, едва докосващ се до съзнанието на индивидуализацията, до мисълта. Това беше той — странно, невероятно съчетание между миналото, настоящето и бъдещето на човечеството. Сега не искаше да върне тези усещания, страхуваше се от тях, но знаеше, че без предварителната медитация няма да може да се настори към картините на бъдещето. Затова и макар преизпълнен със съмнения и страхове концентрира погледа си и примирено зачака появата на първата символика. Само след миг времето загуби смисъла си и той вече беше в друг свят. … Стресна го много характерна музика, която се чуваше точно до ухото му отдясно, съпроводена с докосване по рамото. Трябваше да изчака няколко секунди, преди да започне да възвръща естественото си състояние. Знаеше какво се беше случило. Светът, в който попадна по време на концентрацията, го беше завлядял до такава степен, че беше пресрочил времето и Меслин се опитваше да го „събуди“. Не биваше да бърза, защото щеше да прекъсне нишката на спомените и да забрави това, което беше видял и почувствувал. Бавно и внимателно подреди образите и запомни получената схема. Едва тогава отвори очи и почувствува външния свят. Някога пред очите му се явиха странните джуджета, които напразно го молеха, увещаваха и призоваваха да не ги напуска, да не заминава оттам, където съзнанието му чувствуваше и радост и жал, но сега те не се появиха. Картините тогава бяха непостоянни и неясни, в центъра им беше самият той, привличан и същевременно заплашван до смърт. Сега нещата бяха съвсем различни. Той беше единствено Свидетел. Свидетел на нещо грандиозно, на една битка, на голям двубой между един нов, съвършенно непознат, но красив и далечен свят и този същият, познат и негов, ужасяващ свят отдолу, който изглежда дори след толкова години не го беше изоставил и на още някакъв още по-страховит мир заедно с него. Нуту видя този сблъсък, но не можа докрай да си го обясни, да разбере целта на битката, не съумя дори да проумее кой е победителят. Осъзна обаче нещо много важно. Всичко това имаше някакво отношение към него. Макар и свидетел, застанал отстрани уж без никакво влияние, в един момент се оказа, че именно той държи в ръцете си везните на победата. Всяко негово дори и неволно движение прехвърляше надмощието ту към едната, ту към другата страна. Всъщност във видението си той изведнъж се оказа със силата, която определяше изхода и изборът на победител беше изцяло негов. Само дето не разбра, между какво трябва да избира и защо. Беше обръкан, изтощен, в пълно неведение, защото това усещане за съпричасност беше само чувство, предчувствие, една бързо преминала емоция, неподкрепена с някакъв конкретен образ или събитие.

— Нуту, Нуту време е, трябва да ставаш — гласът на Меслин достигаше все по-близо и по-близо до съзнанието му. Вече секунди го деляха от действителността. Тежко отвори очи и видя магът, който го гледаше втренчено и търпеливо чакаше ефекта на действията си. — Просрочил съм времето, нали — промърмори той притеснено. Колко остава до началото.

— Има време, но все пак трябва да се приготвяме вече и да поговорим. — Меслин беше приседнал до него и спокойно му обясняваше ситуацията. — Странното е, че и аз не можах да се събера в обичайния интервал за медитацията, — каза той, — а това означава, че нещата, които ще видим в бъдещето са доста и значителни. Много значителни… — Значи и ти си видял същото. — Възкликна Нуту възторжено, беше сигурен в достоверността1 на видението си. Почувства го ясно по гласа на Меслин.

— Битката. И ти ли видя битката, учителю, — попита незабавно той. — Да, тя се яви и на мен, — потвърди Меслин и като кимна утвърдително с главата си, продължи нетърпеливо; — Продължението ще видим в сферата. Страхувам се, че нещата тепърва ще се развиват и то с наше активно участие. Ние сме част от бъдещето.

Нуту го разбра. Меслин беше видял съпричастието им в големи събития и този факт притесняваше и него. Магът също нямаше обяснение на образите и разчиташе единствено на следващите часове, когато сферичния кристал щеше да разтвори вътрешността си и да покаже изхода на нещата, смисъла им и връзката с тяхната съдба. — Вече трябва да се обличаш, Нуту, — отсече в следващия момент Меслин, отново притиснат от времето. — Хайде, — побутна го той. Роботите отдавна вече подготвиха помещението, записващите устройства са включени. Атмосферта е наситена с необходимите въздушни течения и остава само ние да заемем местата си. Хайде Нуту, — подкани го магът. Иначе ще пропуснем мига и никога няма да разберем какво точно ни предстои.

При тези думи Мерлин стана и бързо се насочи към средата на залата, където в очакване стоеше кристалът. Облякъл костюма си, той се движеше из помещението като малко слънце и създаваше впечетлание за абсолютна неземност. Нуту се събуди окончателно. Време за губене наистина нямаше, защото нещата трябваше да бъдат разгадани и осмислени. Нищо досега не ги спъна по пътя им към набелязаната цел, нито пък попречи на подготовката или смути дейността им. Това беше добър знак, който им сочеше, че вървят по определения им и затова верен път.

Сферата плавно местеше вътрешните си нива, като постепенно едни от пластовете заменяха предишните на повърхността и и само след миг отстъпваха място на други от още по-дълбоки нива на плазмата. Вътрешността на кристала беше запълнена с финна, съставена от множество ленти подвижна и хлъзгава маса, с цвта на слънцето. Тя бе придобила такива нюанси, каквито биха се видели върху небесното светило, ако човек можеше да се приближи непосредствено до блестящата му мантия. С една дума това беше едно малко слънце и Кристалът, обагрен от това сияние, придобиваше неговата собствена живост, превръщайки се в трептящо и пулсиращо същество, което менеше постоянно формата, цвета и обемите си. Гледката беше прекрасна, но и хипнотизираща. Сиянието на малката звезда беше толкова силно, че действуваше парализиращо на ума и сетивата и само предпазните шлемове пред челата на двамата магове им помагаха да издържат на пагубното и влияние. Светлината се отразяваше и в поставените отстрани тъмни огледални плоскости. Така нещата ставаха поносими. Много хора бяха виждали подобни картини от обемните излъчвания на Галактическите масмедии, защото неведнъж на живо бяха заснемани повърхностите на много звезди. Но дори сиянието на много по-силни в излъчванията си зведни купове бяха нищо в сравнение с усещането за непосредствена близост с една малка жива звезда. Между двамата мъже и огромния кристал не стоеше нищо, никаква апаратура, прегради или енергийни полета — единствено собствената им сила и усещането за нещо истинско, непосредствено и всепроникващо. Затова беше опасно. Чувство на неописуема радост, щастие и лекота можеше да обхване човек, докоснал се до такава красота, излизаща далеч извън възприятията му. Гледката беше неописуема. Бяха нужни огромни усилия, за да не се поддаде магът на пасивното, увличащо очарование, да не загуби разсъдъка си, изпадайки във вечни мечтания. Но Меслин беше правил това неведнъж и сега за пореден път стоеше изправен пред магичния кристал с протегнатите напред на Изток ръце, които сякаш искаха да обгърнат огромното сияещо тяло пред него. Времето за ритуала беше така подбрано, че сянката и тялото му сключваха тъп ъгъл от 120 градуса с истинското светило на небето, защото свещенните действия не можеха да бъдат извършени в друго време, освен през деня, когато СЛЪНЦЕТО извървяваше своя път по небосклона над древната Тива.

Нуту също се намираше съвсем наблизо, точно зад Меслин, на метър и половина встрани, но разположението на тяло му беше абсолютно същото. Той беше длъжен да повтаря всичко, което правеше или изричаше Меслин. Не трябваше да пропуска нищо, нито да се заглежда прекалено дълго в светлата повърхност. Налагаше се да бъде максимално концентриран. Затова Нуту се беше вглъбил в себе си, опитвайки се да успокои бушуващите в него чувства, да ги накара да се слеят с обстановката, с бъдещето, когато то се разкриеше пред тях.

В същото време Меслин беше започнал да произнася и фразите и тонът му се променяше според смисъла на казаното, вибрирайки постоянно от тихи и меки звуци, прилични повече на смирена молитва до гръмки и почти свистящи повелителни думи.

— И Изтока ще срещне Запада, а краят — новото начало, — шептеше той и плазмата потрепваше. — Звездата ще намери своите планети и въздухът ще изгори в безкрая на света, понесъл на крила силата на светлината. А тя ще озари кръга последен и ще извае друг с безкрайността на своята любов. Затуй излей от своята мощ формите на тъмнината, свръзали се в този свят и замрази за миг в свещен покой мира, разпръснал се навред без начало и без край, — повтаряше в синхрон с мага и Нуту.

Всяка дума имаше своето място в подредбата на речта и затова предизвикаше бурни реакции в сферата. Невероятна беше тази гледка. Човек виждаше как под въздействието на силата на словото материята се движи и оформя картина след картина. Светлината потъмняваше за миг и, втурнала се в хаоса, очертаваше контурите на нова светла фигура, която също гонена от невидими вибрации, бързо се променяше отново.

Нуту наблюдаваше играта на лъчите и знаеше, че това е прилюдията, връзката с по-финните нива, които единствени можеха да им разкрият бъдещето на Вселената. Думите се лееха една след друга, превръщайки веществото на звездата във форма, подвластна на мисълта, така както беше станало някога в Кълбото-Вселена. Дойде моментът и Меслин се приближи. Тялото му застана непосредствено до кристала, мантията му почти се сля със слънцето, а ръцете му се простряха над големия кръг. Чуваха се само неговите тихи, съвсем приглушени питащи слова. — Но дали ще стигнем ние, хората до дълбината на Единството на Светлината, до безкрая на Единният, от нас назван Любов, който ще разкрие мъдростта на този мир и истината тъй свещенна за Едното. Дали ще стигне нашта воля от Светлина залята, за да се докоснем до всеки малък център на света, за да проникнем в истината — всички.

Можем ли да разберем мисията наша за общото ни благо във Всемира, от Любов най — сътворен.

Ще ни достигне ли предаността, ще ни достигне ли благодарността, и нашия покой и разум, за да се докоснем в миг до Светлината, тъй основна и творяща този свят чрез воля за Любов.

Но нека нашето сърце достигне общата пораждаща сърдечност, нека нашта мисъл стигне общата творяща мисъл, а душата — чувствата всеобщи.

Нека нашите тела почувстват Светлината, преминаваща отвред през Двойната спирала и съгряваща с Любов и Нови, и Велики светове…нека…

И тогава се случи онова, което никой още не очакваше. Призивите бяха чути и непоносимо бяло, нежно сияние изпълни помещението. Сребристите лъчи заиграха шеметно по стените, озариха предметите и обляха със силата си хората. Вляха се в лъчите на слънцето над Тива и се устремиха към кристала, блестящ от други светлини. Нуту ни най-малко не се надяваше това да се случи толкова рано. Бялата светлина най-неочаквано се появи, задвижи бързо масата в кристала, като даде доказателството за истинността на всичко, което предстоеше да видят.

Нуту и Меслин с изумление следяха невероятните промени в сферата, защото никой маг не можеше да направи това, което бялото сияние конфигурираше с невероятната си скорост в плазмата. Под силния му напор по-тъмните кръгове изпълниха кръга от мекота и се доближиха до края на сребърната сфера от ухания. След това се завъртяха в много пласта и ускорено, в дълбочина, създадоха впечатлението за огромен водовъртеж. Това си помисли и Нуту, когато гледаше шеметния кръговрат пред него. В средата тъмнината избледняваше. Там бялото сияние, сякаш получило някаква неизмерима сила започна да оформя нещо ново.

Беше същество, живо същество, прилично на колосален човек, непрестанно разтварящ се в бездната от тъмнина. Далеч зад него, в дълбочината на сферата, се виждаше и връзката му с други подобни същества, които обаче не приличаха на хора. Макар и отделен от себеподобните си, между тях и странния човек се простираше една широка светла нишка, която вибрираше с огромна честота и приличаше на някакъв чудовищен захранващ механизъм. В същото време, сякаш разбунени от промяната, много и различни форми се появиха в черните странични очертания. Нуту почувства старото, остро присвиване в гърлото си, усети тръпката по тялото на Меслин. Учителят беше видял това, което все по-ясно наблюдаваше и Нуту. Встрани от светлата енергийна нишка се появиха и далечните, но и твърде заплашителни образи от миналато. Техните очертания бяха по-тъмни от мътната окръжност, която обграждаше светлото сияние в средата. Те бяха далеч по-неподвижни от големия вибриращ човек и формите им на джуджета ясно се открояваха пред погледите на двамата наблюдатели. Нещо повече — започна да се променя самата структура на кристала. Тя вече нямаше тази заобленост и обемност на кълбо, която и придаваше сферата; започна да се източва в последователни вътрешни кръгове, един в друг, един в друг, които постепенно изтъняваха и придобиха формата на невероятна Двойна Спирала. Стигна се дотам, че част от слънчевата плазма вече излизаше от кристала и заемаше пространството над него.

Меслин се беше отдръпнал и извършваше само предпазващи действия. Тогава двамата видяха разположението на нещата в обем. Средата на кристала, където преди се намираше светлото човешко създание, сега бе съсредоточена на върха на новата форма, а тъмните очертания на бившата окръжност бяха останали отдолу и постепенно се преливаха само в едната половина на Спиралата. Другата по-светла половина имаше различни нюанси на светлите си тонове. Разбира се, отгоре цветовете бяха най-съвършени, най-променливи и блестящи. Двете линии сякаш трептяха в едно въпреки явната разлика в темпото. Някакво единство и привързаност се чувствуваше в общото им действие. Нуту гледаше омагьосан тази невероятна картина и следваше стриктно действията и думите на Меслин, опитвайки се да намери отговора на видението. Магът от своя страна все по-енергично движеше тялото и ръцете си, като движенията му продибиха невероятна скорост. Очевидно беше необходимо все по-голямо завихряне на енергии. Беше нужна още по-голяма, още по-конкретна яснота на образите.

Нуту знаеше, че после ще могат да осмислят виденията чрез материала, който се записваше отстрани. Но помнеше, че разбирането му още по-време на ритуала дава по-голяма възможност още на момента да се достигне до същноста на нещата и чрез нови действия да се доуточнят детайлите и логиката на вече появили се образи. Затова Меслин в момента се стремеше към повече и повече разяснения. Слава богу очевидна съпротива нямаше и силите му щяха да стигнат за дълго. Колкото и да беше странно никой не придърпваше психически извършителите на ритуала, нямаше обичайните психологически въздействия и хипнотични стресове. Силите сякаш бяха уравновесени; нито ужас, нито прекомерна радост се излъчваше от светлинните форми. Двата лъча на Спиралата се противопоставяха един на друг, сблъскваха се в отделните си части, преплитаха се и се извиваха конвулсивно. Въпреки това следваха едно общо движение като преливаха кръговете си едновременно един в друг — и то много плавно. В това нямаше разминаване и противоречие. Кръговете следваха един след друг, резките размествания и преливния ставаха само във всеки един поотделно, без това да се отразява съществено на Цялото, което се движеше в абсолютен синхрон.

Наблюдавайки ги, Нуту си спомни символите, които беше видял преди това по време на медитацията, припомни си двубоя, битката, но и липсата на победител и се запита дали наистина е бил необходим такъв. След това с нарастващо любопитство продължи да наблюдава променящите се под трепетните движения на Меслин форми. Все повече пред тях се очертаваше едно звено, което сякаш не отговаряше на общите наблюдения. В него очевидно нещо не вървеше както трябва. То не вибрираше в синхрон, долавяше се желание за промяна, за завъртване в общото движение, за разместване, което обаче не можеше да се осъществи. Всъщност там се бяха установили първоначалните образи, които по-късно се размиха в общото поле на новата структура. Там отделният кръг, който се виждаше в последователните форми на Спиралата, не беше самостоятелен. Бялото сияние от него преливаше в горното ниво, а тъмните му очертания се свързваха с по-долното завъртване.

Сякаш този кръг беше разкъсван между съседните два, нещо което не се виждаше никъде другаде по протежение на цялата огромна, безкрайна фигура. Това разкъсване създаваше препятствия пред цялостното движение и формите се задъхваха. Имаше опасност напрежението да се разпростре, да прелее в други нива и да скъса някоя връзка в Спиралата. Резултатът щеше да бъде твърде лош. Нуту наблюдваше този прекрасен обект, триизмерно изобразен във планинския кристал и имаше чувството, че е част от него, че самият той и това видение са едно и също и взаимно си принадлежат. Виждаше себе си в онзи непокорен, неясено очертан кръг и знаеше, че причината за проблемите е точно там.

Оформила докрай изображението на съвършенна Двойна Спирала, слънчевата плазма постепенно започна да се размива и да се свива до първоначалното си състояние. Въпреки енергичните действия на Меслин формите се прибраха и Нуту видя отново стария кръг. Всъщност, намалявайки обемите си, спиралата пак уголеми онова звено, което толкова се отличаваше и което очевидно беше носител на проблема. Вече детайлно можеха да се видят черните, неподвижни, заплашители фигури от бившата окръжност и успоредното трескаво движение в блестящото с прозрачността си ядро, където стоеше лъчезарният човек. Постепенно плазмата започна да съсредоточва вниманието им все повече към него. Там постепенно се появи нов много познат образ. Образ на млада жена, която странно се сливаше с изключително подвижното човешко-нечовешко същество в центъра на кръга. То я обгръщаше от всички страни и дори Нуту почувствува тръпката на привличане и симпатия между тях. Те не си противостояха. Напротив, служеха на една цел, бяха много близки независимо че органично нямаха нищо общо.

На Нуту не му беше нужно дори секунда време, за да открие в образ на жената Анита Фалкон Бел. Това не го изненада. Озадачи го обаче друго — реакцията на другите обекти в сферата. Появата на Анита предизвика буря от недоволство сред тях и в същия миг множество нишки хищно се протегнаха към средата на кръга, притисайки мощно светлата част. Нещата се преляха в тотално противопоставяне и борба между тъмния, неподвижен, анархистичен край и светлото, финно вибриращо ядро. Сферата закипя. Появиха се нови Тъмни, много по-ужасни от малките, познати на Нуту джуджета. Идваха от другата Спирала, а не отдолу и бяха нещо невиждано, неуписуемо — като самия страх. Домогванията им се насочиха дори към Меслин. Ниско сведените му ръце бяха почти докосвани от мрачните им очертания. Това му причиняваше болка и вътрешен ужас, защото цялото му тяло се тресеше. Думите от устата му излизаха все по-трудно и Нуту все по-лошо долавяше фразите на добре подредените изречения.

— И нека общият синхрон да устои, в хармония да се превърне, едната част бързо другата да привлече и двете, сбрали сили в едно, да се отдръпнат до следващия сблъсък — все така единни, служащи на Цялото — Едно … Нека привличането страшно… в лек полъх се извий и да премине плавно в другата страна…, за да се завърне обновено и искрящо по нови пътища… отворило посока свежа на света…

Меслин не трябваше да губи контрол над процесите, още повече че те не бяха още станали действителност, а проектираха близкото бъдеще. Всъщност, точно както едно време, животът му пак беше застрашен и то не без намесата на Нуту. Затова той, осъзнал отговорността си, прехвърли всичките си усилия не към картината в средата на кристала, не към повторение на действията на учителя си, а към подпомагане на потенциала му. Устните на Нуту смениха тона си, той стана решителен, дори заплашителен. Джуджето дори сам не разбра какво прави. Сякаш силите бяха извън него. Изпълнен с мисъл за защита на учителя Нуту не създаваше защитен механизъм, а точно обратното, нападаше. Заклеймяващите думи, незнайно откъде долетели в ума му на Манас, се лееха като бурен поток, насочени със цялата си сила към съществата в сферата; — Измеренията Тъмни от Съзнанията светли на умовете непропити, недокоснати с любов отвътре не ще попаднат тук, във Вселената, където Светлината още шевства. Вървете там, о Тъмни, вън, в покрайнините, където цел е точката в средата и стремежа тя да се достигне, превръщайки и края в център. Не смейте центъра в окръжност светла да обримчите и светлината да рушите, защото хаос собствен ще ви увлече тогава и времето назад ще върне за Всемира, сами погубвайки се вий накрая.

Колкото и да беше странно, Нуту усещаше тъмните същества както преди — близки и познати. Те го привличаха и мамеха, но едновременно с това и силно го отблъскваха. Сега за разлика от миналото той почувствува в себе си нова сила да се пребори с това свое раздвояване и да се изправи сам срещу стария си свят, скъсвайки веднъж завинаги връзката с него. Сега беше дошло времето той да поеме нещата, защото само собствената му мисъл и воля можеха да го освободят от предишните влияния и съдба. Почувствувал в себе си силата, той бавно се приближаваше до големия кръг, изпреварвайки отпадащия Меслин, като повтаряше в унес идващите от нищото фрази.

— Сила непозната, от сътворението на Земята съхранена ще отдръпне тъмнината и ще възстанови света след битката жестока. Единството ще се запази и кръгът ще се обърне, устремен към нови висини. Ще крачи Мракът бавно към промяна, сам от себе си унищожен и ще намери сили да върви напред, а Светлината ще облее този който търси я, за да върви нагоре в единството на Любовта и Съвършенството облян.

Това донесе обрат в събитията. Постепенно кръговете около центъра се разпръснаха, нещата започнаха да се стабилизират и да придобиват нормални очертания. Цялото Кълбо оформи правилно очертанията си. То сякаш премахна от себе си разкъсващото напрежение отгоре и отдолу, което застрашаваше структурата му с разпадане и провал. Ядрото в центъра отново избистри сиянието си и двете фигури, на съществото и на Анита Бел, все още слети в едно влязоха в синхрон. Това доведе до цялостно спокойствие и равновесие. Меслин вече намиращ се непосредствено до Нуту, беше възвърнал нормалния си вид и ръцете му все по-спокойно се движеха над все по-размиващата се плазма от светлина.

В същото време Слънцето вече беше променило положението си. То бе изминало повече от тридесет градуса по небосклона и бавно променяше наклона си като намаляваше силата на собствените си лъчи. Меслин изричаше заключителните думи и напевният им темп, увличаше с чувството на успокоение и желание за бъдеща почивка. Сиянията в стаята намаляха, спадна напрежението на материята, роботите задействаха постоянните захранващи устройства. Съзнанието беше възприело и почувствало видяното и сега се опитваше да проумее бъдещето. — Попаднали сме направо в окото на тайфуна, — каза уморено и замислено Меслин, насочвайки се към стола си миг след края. — Даде ни се възможност, поклати озадачено старата си глава той, — да видим Самата, Великата Двойна Спирала и да се докоснем до същността на Цялото. — Меслин беше безкрайно развълнуван, Нуту никога не го беше виждал в такова състяние. Магът всъщност грееше от щастие, макар и съсипан от току-що преживяната умора. В него бушуваха всички възможни чувства и усещания. Той почти не беше на себе си. Не му помагаха дори годините и огромният магьоснически опит. — Това не се е случавало от векове, още от времето на Земята, — говореше си сам на себе си той, като всъщност едва осъзнаваше присъствието на Нуту. — Знаеш ли, какво означава тази Спирала, — питаше той без да се обръща. — Сега ще ти покажа. Бавно се обърна, хогледна го и като смъкна ръцете си, издигнати благоговейно нагоре, се насочи към бюрото си, където беше компютърната мрежа.

Нуту също се чувстваше зашеметен. Не знаеше какво точно да каже. — Представа си нямам затова, учителю, — говореше напосоки и той, — но мисля, че се досещам за друго. Казах и извърших неща, които никога не съм знаел преди. Но това, което най-много ме впечатли, е образа на Анита Фалкон Бел, който както може би разбрахте се появи в кристала. За нея си мислех, че е заплаха за останалите, а тук, — Нуту беше наистина учуден, — се потвърди, че е от нашата страна. Бях убеден, че принадлежи към миналото ми, а нещата се представиха наистина по съвсем друг начин… — Това безспорно е така, — прекъсна го Меслин, намерил вече някаква графика в компютъра си. Пък и това, за което му говореше Нуту му беше известно. Сега магът беше обладан изцяло от друга мисъл. — Проблемът Нуту, е съвсем другаде, — сподели той, — както ти казах ние сме попаднали в самото око на тайфуна. Двойната Спирала, скъпи ми ученико, — Меслин му сочеше обемната графика пред себе си, — както знаеш, е Всемирът. Това е неговата видима форма, която за съжаление се познава от твърде малко хора във Вселената. Завещано много отдавна на човечеството, знанието за Единното и Цяло не е било използвано още от древността и в днешни дни почти е изчезнало.

— Това е Двойната Спирала — формата на безкрайността около нашата Вселена. Това ли искаш да ми разясниш, — гледаше го зяпнал от учудване Нуту.

— Да, защото нашата Вселена е във вид на едно голямо Кълбо, но малцина знаят, че тя е само част от тази нямаща начало и край Двойна спирала, в която Кълбото-Вселена е само една малка брънка.

— И моят предишен свят също е една нищожна част от тази спирала.

— Да, той също, както и много други безкрайни светове нагоре и надолу от нас, — отговори му Меслин.

— И те си взаимодействат непрекъснато — мислеше на глас Нуту.

— Да, както всяка част в света и голямата Спирала се движи, трансформирайки непрестанно всяка своя форма според промените в нея. По този начин нашата Вселена и другите по-висши и по-нисши светове са в едно неизменно Цяло. Те, макар и донякъде разделени, не могат един без друг. Освен това всяка брънка от Спиралата има своята огледална противополжност във втората спирала. — Огледалното отражение на Вселената. — Да, защото Спиралата е двойна. Именно отраженията определят развитието на Всемира. Те непрекъснато се стремят към разрушаването му и така го стимулират към все по-голямо съвършенство. Тази огледална част, т.нар. Мрак, е Злото, което е призвано винаги да ни тласка напред и нагоре и да поддържа в готовност веществената ни форма, „защото властта на Земята на мен е дадена“. В този момент Меслин погледна въпросително Нуту, защото беше казал нещо много важно, а ученикът му само стоеше и го гледаше втренчено. Нямаше никаква реакция. — Нямам думи, учителю, — стресна се Нуту, — Все още мисля, върху всичко това, — отвърна му зашеметено той. Изнанадан от много по-голямата дълбочина на проблема, отколкото предполагаше, той наистина все още нямаше нито мнение, нито някакви въпроси. Просто стоеше и слушаше.

Тогава Меслин бавно продължи. Осмислянето на проблема затрудняваше и на него. Той изведнъж видя неща, за които неговите прадеди бяха само чували и които много внимателно се предаваха от родителите на достойните за това деца. Това знание разбира се, беше изписано по храмовете на Египет, включително и тук в Тива, но само човек, запознат със сложните жречески съчетания на думи, изрази, тяхната подредба и месторазположение, можеше да се докосне до вселенските тайни. Затова беше зашеметяващо, когато цялата тази истина излезе наяве без було и покров и удари право в целта.

Мислите на Меслин шеметно се носеха из превъзбудения му мозък. Той ясно съзнаваше, че трябва да се успокои и осмисли всичко видяно, защото оттук наттатък не можеше да допуска грешка нито в действията, нито в тълкуванията си. Това беше мечтан миг в живота на всеки маг. Звездният час за него и за неговото семейството беше настъпил. Меслин трябваше да оправдае усилията на хилядите прадеди-жреци живели преди него по тези места. — Нашата система, Нуту е толкова важна, — обясняваше превъзбудено той, — колкото и всяка друга част в Спиралата. Тя привнася в една или друга степен за усложняването и възходящото развитие на всяка друга част под или над нейното ниво. Това, което на практика ти си видял и мислиш, че разбираш, е била именно нашата система. Другото, Цялото, голямата Двойна Спирала, е един неописуем, неизмерим свят без начало и без край, по който ние вървим и вечно ще вървим към все по-голямо съвършенство, борейки се със самите себи се и двете си общи еднакви начала, успоредните линии на Спиралата.

Нуту прекрасно разбираше. Осениха го отдавна непроявявани глъбини на мисълта. Те бяха като думите, които изрече в защита на учителя си неотдавна:

— Изглежда, че именно нашето звено в момента е закъсало и това е отразява в общото, — каза Манасът, осмислил вече всичко, което чу. Той бързо схвана същността на нещата и като прагаматик тръгна направо към разрешаването на проблема. Моментът на стрес беше отминал. — Само едно не ми е ясно, учителю, — продължи той. — Ти самият каза, че Анита Фалкон Бел не отива при Великите. Ние се убедихме в това, но от друга страна видяхме, че тя се приближава към Голямото Сияйно Човешко Същество в преходите между измеренията. Тя дори се слива с него. Не знаем нищо за него, дали е Велик или действа съвместно с нея за наше добро. — Така е, — съгласи се Меслин. — Той ще ни помогне, въпреки е не е Велик. Анита Бел по един или по друг начин се е докоснала до тайната и целта на човешкото съществуване и затова ще осъществи връзката. Тя е дълбоко убедена, че необходимостта от максимално градивно използване на потенциала на мисловното вещество, имащо пряка връзка с по-фините нива на Спиралата, може да спаси човечеството от предстоящата криза. Нищо друго в нашата система от материя не притежава в по-голяма степен качествата, необходими на човека за далечния му път напред.

— Но дори и да е така, защо едно такова откритие води до толкова много сътресения, а не се възприема от Галактическото обединение.

— Трудно е да се каже, но това не е случайно. По интересното е, че проф. Бел има връзка с някое от по-горните1 нива, не само с Великите. Ти сам видя това. — Меслин сякаш се сети за нещо и повика хуманоида.

— Пусни записа — нареди той и продължи, като изчакваше визуалните доказателства за теорията си. — Ти видя, че в един момент Анита Бел наистина се сля със съществото от блестящата светлина в средата на Кълбото. То от своя страна беше свързано — Меслин показа широката нишка, изхождаща от средата му към друга част на Спиралата, — с друго ниво. Високите му вибрационни полета, макар и прилични на човешките, само доказват неговия по-тънък, висш произход, поясни той визуализацията и принадлежността му към по-еволюирали нива на Всемира. Но въпреки това той не е Велик. Твърде близко е до нас — завърши магът.

— Но ти твърдиш, че сънищата са от Великите, нали. — не разбираше Нуту. — Тогава какви са тези другите, откъде са и какво искат те от Анита Фалкон Бел, пък и от нас. — Нуту се беше развълнувал и неспокойно сновеше из помещението, като хвърляше от време на време погледи към записа във видеозора. Там, задържани в кадър на единство стояха Анита Бел и Вибриращ Възход.

Меслин обаче също не беше в състояние да обясни:

— Вероятно си прав, — придърпваше замислено бялата си брада той. — Ние, жреците, също не знаем нищо за тях, освен че ни желаят доброто и че са изправени пред голяма битка заради Анита Фалкон Бел и заради нас. Мисля че и ние сме намесени в това. Но не са Велики, не са… — повтаряше той.

— А тези от друга страна как също са свързани с нас, — продължаваше да пита Нуту. — Та те са накрая на Вселената. Ние двамата дори и да искаме не можем да отидем там. Аз даже като Манас съм слаб за такова стълкновение и за такъв преход. — Така е, нито един Манас не може сам да се справи с такава задача, но може да помогне, — вдигна поучително както винаги пръст магът. — Ще стигнем и дотам, защото ми идва нещо на ум. — Той се усмихна загадъчно и продължи да анализира на глас видяното. Вече беше решил нещо. — И така, ние проследихме бъдещето, — заключи той. А това означава, че срещата на Лъчезарни извън Вселената ще се състои и няма да бъде лека. Има сили, които не желаят това да се случи. Те ще попречат посланията да бъдат разбрани. — Това са същите сили, които въздействуваха върху моята психиката, когато бях малък, — прекъсна го развълнувано Нуту. — Видях ги и ги познах. Те протягаха дългите си тъмни ръце към светлината. Имаше и още някакви. — Да, същинските Господари на Мрака, тези които винаги са ни притискали и ще ни притискат, — потвърди Меслин. — Ужасни са, но ти беше този, който им се противопостави. Ти, момчето ми се осмели да влезеш в бъдещето и да го промениш, или по-точно програмирано да го изкривиш. Няма нищо случайно, — поправи се Меслин. За миг беше помислил, че съдбата подлежи на корекция и изменение. И защо не, тази мисъл го объркваше. От мига, когато сам видя, че именно от настоящото Нуту измени посоката на близкото бъдеще. Нима беше възможно, — питаше се магът, — бъдещето да се програмира и то по този странен начин. Но Меслин щеше да мисли по-късно затова.

Сега важното беше, че съдбата диктуваше намесата на Нуту, а следователно и неговата собствена в бъдещите събития. — А това означава, — продължи прекъснатите си мисли магът, — че от тебе се очаква да въздействуваш по същия начин тогава, когато срещата между световете се състои. Нашата намеса може би наистина ще уравновеси везната и ще възвърне нарушеното спокойствие в Спиралата. Страхувам се само, че не разполагаме с цялата информация, — въздъхна притеснено Меслин. — Знаем само част от нещата. Някои няма да можем да разберем и докрая на събитията.

— Трябва да се намесим, но как и кога, — Нуту едва сдържаше нарастващото си любопитство. Беше забравил дори притесненията си. — Лесно ще разберем кога, въпросът как и откъде — вметна Меслин. Явно вече мислеше за нещо друго. Магът стана и се насочи към изхода. Изкачи стълбите и се озова във всекидневната, като включи триизмерното кълбо на обемната телевизия. Нуту разбра, че искаше да разбере последните сведения за Формулата. Събитията там може би щяха да го наведат към правилното решение на проблема. Най-малкото щяха да покажат с колко време разполагат и в коя точка на Вселената да насочат действията си. Така скоро щяха да имат отговора на въпроса — кога. Лъчезарни вече беше пред падината.