360 градуса преди края

3 глава

Колкото и да беше чудно само двама души седяха пред малката кокетна къщичка в Детският град и говореха оживено. Може би заради ранния час, но около тях нямаше никой и навсякъде цареше спокойствие и тишина. Беседката беше празна, животните не бяха излезли, нямаше ги дори децата и човек можеше всецяло да се наслади на вълшебствата около себе си. Далеч напред, на цели два километра на северозапад се издигаше замъка на Кралството, където живеше Царицата, заобиколена със слуги и пажове. Тук обаче сред гъстата растителност на кралския парк беше тихо и никой не безпокоеше седемте малки къщички и също толкова дребните им обитатели. В гъсталака суетнята на деня започваше много по-късно. Едва когато слънцата на Алтея се издигнеха над хоризонта и преплетяха лъчите си в едно, пристигаха и първите деца от замъка. Но дотогава времето за двамата събеседници беше предостатъчно.

От едната страна на беседката пред къщичката, боядисана в жълто стоеше едното от малките джуджета. Беше облечено в червено и зелено, а на главата му стоеше смешна шапка с голям изрисуван диамант. Широките му панталони, ръкавите с множество дантели, спускащи се на пластове от раменете му и огромната плисирана яка около врата контрастираха странно с ниския му ръст и подсилваха комичността на изражението. Създаваше усещане за доброта и непренуденост. Всичко около него беше топло и уютно, предразполагащо към свобода и широта. Но това явно съвсем не действаше на младата жена отсреща, която беше далеч от спокойното излъчване. Напрегната, доста объркана, тя въобще не се вписваше в обстановката. Семплото и тъмно облекло ярко се отличаваше от пищното обкръжение; тя не се интересуваше от мекотата и изяществото на околността. Беше се отдала всецяло на разговора с джуджето, което енергично и обясняваше нещо като ръкомахаше със смешните си ръце и от време на време докосваше сърцето си.

— Историята на приказките е история на символите, — говореше разпалено той. — Детският свят не е точен и логичен като света на възрастните, а е пълен със символизъм. Децата нямат навици и личностно съзнание и възприемат всичко директно без да се стараят да си го обяснят. Представите им са по-непосредствени и точни, а реакциите по-вярни.

— Значи, както разбирам, подхвана жената, — след като пораснем от този свят на символи остават само сънищата. Те са връзката ни с детството, с общото и с непосредствената истина, така ли.

— Да, — беше лаконичния отговор. — Сънищата са връзката ни с общото в света.

Анита Фалкон Бел гледаше с явен интерес малкото джудже, защото събитията изведнъж се бяха развили много странно. Спонтанно беше дошла в Детския град и пак съвсем случайно беше започнала разговор за сънищата си с Нуту, който пък я удиви със знаинията и интереса си в тази област. Знаеше твърде много за подсъзнателните процеси в човешкия мозък, освен това ги интерпретираше нестандартно. Наведе я на мисълта да свърже виденията си с детския начин на мислене и да ги разгледа като съвсем точни символи. Сега го слушаше още по-внимателно. Думите на Нуту бяха повече от убедителни:

— В сънищата няма Да и Не. Те са просто пълни със символи, които показват причините на нещата. Ето, ти сънуваш, но не желаеш този сън, и въпреки това той се повтаря и потретя, присъства дори в съзнанието, когато си будна, обсебил е част от мозъка, от същността ти. Значи иска нещо да ти каже. Трябва да разтълкуваш символа и така ще разбереш посланието. Трябва да постъпиш като дете, което нищо не знае за света и затова, което вижда… това е то…

Анита поклати глава в знак на съгласие и като въздъхна унило, отговори вече съвсем объркано:

— Но сънищата са различни, макар и да се повтарят постоянно. Разбираш ли, от различни епохи са. Между тях няма нищо общо…

— Съвсем нищо ли, — не повярва Нуту.

— Мисля, че да. Прочела съм1 всичко за периодите, които сънувам. Сравнявах събитията, анализирах годините, дори изучих енергиите, които са използвани от древността досега, проучих имената и съдбите на историческите лица, но нищо. В сънищата няма нищо общо, поне не е нещо логично. Анита напрегнато се разсмя — Нуту, смятах, че подлудявам, и може да не ми повярваш, но не съм разказвала това на никого досега, дори на Майкъл. — Махна с ръка — Всъщност той ще обърне всичко на смях.

В гласа на Анита Бел се почувствува вълнение, защото тя вече от доста време се чудеше какво прави тук и защо споделя така открито най-съкровената си тайна. Въпреки това продължаваше разкритията си, сякаш напук на самата себе си.

— Разбира се, сетих се да търся посланието, но нищо не се получи и ти си първият, на когото признавам това. Сутринта дори не мислех да идвам тук. — тя тръсна небрежно главата си, сякаш да отпъди мислите за постъпките си. — Вече съм проверила всичко за сънищата като установих единствено, че историческите извори напълно подтвърждават достоверността им. Оказа се, че всичко в миналото, което виждам е било точно така, защото хората и местата са назовани абсолютно вярно, включително и думите които изричат. Забеляза, че Нуту се оживи отново при тази информация:

— Разкажи ми повече подробности, ако може разбира се — настоя той. — Знаеш ли, аз познавам добре историята. Родителите ми имаха нещо общо с тези неща.

— Нещо общо…

— Да те се занимаваха с митология, но това беше толкова отдавна, че всъщност вече няма значение. Затова искам да ми разкажеш Мога да те разбера, повярвай ми, — успокои я Нуту, виждайки колебанията и.

— Да разбира се, щом е така, — Анита не искаше да рови в миналото. — Всъщност вече ти споменах, че сънищата са от много и различни епохи. Първият е от дълбока древност, от епохата на брамините и неговата достоверност не може да бъде проверена, но и в този случай има нещо, което е доста озадачаващо. Научих го без да искам тази сутрин, от Чарлз.

— От Чарлз, от нашия Чарлз, — Нуту реши, че не е чул добре.

— Да, от нашия. Оказа се, че е работил на „Ра“ и е от тези, които получават страните халюцинации.

— И те имат нещо общо с съня ти, така ли, — Нуту сякаш съвсем неволно разпозна истината, но в този миг Анита почувства нещо странно в мисълта му. Той беше увеличила рязко концентрацията и силата и и май буквално беше доловил следващите и думи.

— Да, потвърди, учудено тя. — Със съня с Брахма, откъде разбра.

— Предположих, чувал съм разни неща за тези видения. — Нуту изглеждаше смутен, пък и мислите му вече не бяха същите. Излъчването беше съвсем обикновено и Анита реши, че може би и се е сторило.

— Значи си чувал, че те виждат една жена, която им говори за пирамидата.

Нуту поклати главата си в знак на съгласие. Имаше вид на човек, който е твърде осведомен по въпроса. — Да, и тя е против преместването им в друга Галактика, — каза той. Между другото така мислеха и моите родители. Тази акция силно ги разстрои тогава. Затова знам толкова много. Сякаш пак беше почувствал любопитството и.

— Разбирам ги, много учени са реагирали така, — съгласи се Анита, но в случая по-интересно е друго. Жената от виденията е същата, която се явява и в моя съня. В него Брахма я създава от едно кълбо от светлина и след това тя сякаш потъва в Земята, в пуст… — спря се. Почувства внезапното, неконтрулируемо вълнение на джуджето отсреща. Думите и му действаха като огромен катализатор на чувства; интересът му към проблема вече се беше превърнал в нетърпение. Той беше само слух и мисъл и Анита придоби отново чувството, че той пак знае нещо повече.

— Същата ли, съвсем същата…, — питаше развълнувано Нуту като целия потреперваше. — Мисля, че да, поне външността и поведението съвпадат, — не знаеше как да отреагира тя. — Чарлз я описа точно като в съня. — Бяла дреха, диаманти в косите, кристална топка в ръката…, изреждаше Нуту, а Анита кимаше утвърдително. Беше смаяна. Откъде знаеше, всичко това той и защо беше този неприкрит интерес. Спомена името и, което дори Чарлз не знаеше. — Това е древната легенда за Лития, Анита, за пазителката на Земята, — повтаряше Нуту. — Да, точно Лития, така се казва, знам го от съня, но откъде ти… — Така е в легендата, — превари въпроса и джуджуто като продължи устремно предположенията си, — ти сънуваш легендата, а тя беше една от любимите в детството ми, най-добрата. Баба ми ми я разказваше често като приказка. Разбираш ли, сякаш съм се върнал обратно в миналото. — Нуту беше наистина радостен. — Не знаех обаче че тя се явява на екипажа на „Ра“… Много е странно, — чудеше се той. — Значи сънувам древна легенда, така ли, — попита пак жената. Въпреки вълнението в чувствата на Нуту, тя усещаше много повече от спомен; в съзнанието му той беше силен като преживяване…или дори нищо повече. — Да, чувал съм я хиляди пъти и е точно такава каквато я описваш, а и каквато се е появявала и в халюцинациите на екипажа на „Ра“…

— Да, но там не е като легендата, а само като преупреждение.

— Вероятно има защо, това с пирамидата беше глупост, — каза Нуту и Анита пак почувства вълнението, дори тъгата му по-нещо много далечно. — Възможно е Земята да е била наистина заплашена или да е разрушено нещо древно, искам да кажа в символен смисъл, поправи се той, като видя притеснената и физиономия. — А какъв е следващия ти сън, — смени темата джуджето. — Щом този е една древна легенда, какви ли са другите ти видения. — Беше категоричен в тона си и Анита разбра, че не иска да задълбочава по този въпрос. Явно беше казал всичко, защото му ставаше все по-тъжно. Може би това наистина беше носталгичен спомен от детството му. — Следващият, вторият сън е от епохата на Александър Велики. Онзи момент, когато той говори с Бога в пустинята и Амон му казва доста странни неща, в смисъл — „Аз си отивам вече и ти, Александър, ще довършиш мисията ми, докато се завър на, за да започна нов кръг с любов и нежност“.

— Кръг с любов и нежност, — повтори Нуту, това ли точно казва Богът. — Да, точно това, защо, — погледна го тя с все по-нарастващо учудване. Пак я обхвана чувството, че джуджето знае нещо повече. Беше права.

— Напомня ми нещо, Анита, — потвърди той в съвсем същия дух. — Затова много искам да чуя какъв е по-следващия ти сън. Мисля, че той ще докаже предположенията ми, особенно ако е свързан с религия. — Да, за Христос е, поученията в храма, онези думи, в които Той разказва откъде е, — отвърна бързо Анита. Дори не се замисли, искаше да разбере час по-скоро, какво общо можеше да има между двете толкова различни съновидения. Затова му изрицитира и пасажите от Евангелието, намерили място в съня и.

"Аз отивам и ще ме търсите, — прозвучаха странно древните думи в устата и. … — Където аз отивам, вие не може да дойдете…вие сте от долните. Аз съм от горните, вие сте от този свят, Аз не съм от този свят. И още:

„Затова ви казах, че ще умрете в греховете си, наистина ако не повярвате, че съм АЗ, ще умрете в греховете си, и после… — Анита спря за миг като се замисли, за да не сгреши думите и продължи уверено, Нуту дори усети тръпката, заложена в тези фрази… — и чак когато издигнете Сина Человечески, тогава ще узнаете, че съм Аз… и че нищо не върша от Себе Си, но както ме е научил Моят Отец, тъй говоря“.

— Искаш да кажеш, че ти сънуваш Любовта, — Нуту вече беше почти вън от себе си от вълнение.

— Любовта?

— Да, любовта, — повтори пламенно той. — Исус е този, който дарява на хората идеята за любовта, за онази всеобемаща обич и отдаденост към Отца и към ближния, към Цялото и към всяка частица, която движи света, нещо забравено толкова отдавна, — въздъхна тъжно джуджето, — още от периода на Разгръщането, от периода на Земята в края на двадесети век.

— Нима искаш да кажеш, че между Амон и Исус има връзка и той е новото начало, кръгът с любов и нежност, новият Бог.

— Възможно е, кой знае…, разкажи ми още, прекрасно е, невероятно е, никога досега не съм чувал подобно нещо…дори на Земята…

Беше наистина очарован.

— Добре, но ще те предупредя, че следващия сън няма нищо общо с тези два. Той разкрива сцената от завръщането на Колумб в Испания и нищо повече, само завърщането и малко от срещата между Христофор и Исабел.

— Защо да няма, откриването на Новия свят — съзнанието за християнството, за любовта се разширява — цял огромен континент, — промърмори тихо Нуту без да я прекъсва, — има много общо…шепнеше си той.

— И аз се сетих за религията, но не открих нищо повече от това. Между другото между Колумб и следващия сън вече има очевидна връзка. Сънувам Вацлав Йортих и покоряването на Океаните, онзи момент, когато той открива енергията на светлинния етер, позволил на космическите кораби от края на 22-ри век да извършат първия скок в хиперпространството и оттам да овладеят Вселената. — Да, мореплавателят открива път към експанзията на човека на Земята, а физикът към властта във Вселена… защото, ако и сега има някаква религия тя пак е остатък от христианството… — Точно така, но и сънят за Йортих носи в себе си символа за Разширяване. Първо беше Началото — Лития, Предстоящият край — Александър, Новото начало — Христос и последващото Развитие — Колумб, а Йоргтих — явно още по-голямо Разширяване. — Ето значи има и някаква определена цикличност, — забеляза Нуту, а нали това е обект на твоята историческа наука. Не откри ли нищо, методиката ви е толкова добре развита… — За съжаление нищо, защото в тази уж явна цикличност, няма водеща връзка. Периодите са неравномерно отдалечени един от друг, събитията са разностранни, математическият анализ не ги свързва и не дава резултат. Няма точна логика и последователност… Освен в символите и то погледнато от твоя гледна точка. Но историята не разглежда фактите по този начин, като етапи от развитието на човешкото съзнание. Така че не може да се разбере нищо… — Какво имаш пред вид… — Ето, например, Епохата на Разрушението, която властва 6 хиляди години след Йортих, т.е. до 28 век в сънищата е предадена като Край, но историята разглежа този период само като голяма, пречистваща криза, още повече, че тогава цивилизацията макар и твърде агресивна е развивала бясно технологиите. Космосът е бил овладяван напористо и жестоко. — Да, — съгласи се Нуту това наистина са само две хиляди години мрак, тъмнина и ужас, но не и край, още повече че следващия период на Великата Дипломация само доразширява човешкия свят и той стига почти до краищата на Вселената. — В такъв случай не мога да намеря мястото на този край, който ми сочи съня, а още по-малко на следващия период на Великата Дипломация, даден в сънищата като някакво Начало. Съгласна съм, че по време на епохата на Разрушението Военните от Скорпиона почти са ликвидирали повечето хора и и са изпепилили много звездни системи, но това не е Край, а в сънищата е точно така. — Но може и да е. — Нуту вече мислеше нещо друго, макар и да не беше много убеден в него. — Май точно оттогава хората напълно забравят за древните цености, за кръга от Любов и нежност, оттогава няма религии, няма мистицизъм — сподели неуверено той.

— И затова е край. — Анита пое мъката, с която джуджуто съпроводи тези думи. — Помисли си, че вече май започва да го разбира, зачуди се, как сама не се беше сетила затова.

Нуту искаше да чуе още. — След Великата Дипломация идва сънят за Империята — династията на Лъва, която в съня е показана като последно начало преди окончателния край.

Нуту клатеше озадачено глава — А създаването на ОВОС какво е. — Прав си, аз сънувам и него, и то по един много странен начин, не като апогей на завладяването на Вселената, а като край, нещо, което съответства на съня за Александър, но е по-лошо… — Не разбирам, — дори Нуту се обърка, — Александър Македонски и създаването на Обединените светове индентични… — Да, сънувам, разговора между Съветник Ясмин и Солаксис Мор, в който изграждането на Обединените светове е показано само като подъл опит за ликвидиранер на школата на Шуковски. Нещо, което не разбирам. — Но може и да истина, Нуту се размърда нервно — защото Шуковски искаше да изследва човешкия мозък, а това никак не се харесваше на Енергийните компании… — Искаш да кажеш, че всичко това е истина и създаването на ОВОС е предзнаменование за край. — Възможно е…

Джуджето отново беше вложило двусмисленост в предположенията си. — А какво ще кажеш за циклите има ли някаква логика в тях. — Почти не, налице е логика само в четността на годините. Всички събития от сънищата са през 2, 4 и 6 хиляди години, но друга последователност няма, — махна с ръка Анита, — и това се забелязва едва в космическата епоха. Например между Александър и Христос има само три века, а между началото на Новата ера и Колумб са неопределените хиляда и петстотин години. Както виждаш няма точна връзка нито в циклите, нито в символите. Това, което ние, историците, смятаме за възход и просперитет, в сънищата е край или упадък, още повече че легендите въобще не могат да се считат за история, а и … Христос… От друга страна някои тълкувания съвпадат, … пълен хаос… — Да странно е, а и са толкова различни по съдържание, — мислеше на глас Нуту. — Началото — Брамините, Края — Александър, Началото — Христос, Развитието и Разгръщането — Колумб и Йортих, …дори създаването на ОВОС като недостоен акт, наистина пълна бъркотия… — Но не съвсем, прекъсна го Анита — като се има пред вид, че сегашните анализи говорят за предстоящ колапс във Вселената; това е част от моята теория. — Да не искаш да кажеш, че някой чрез сънищата ти показва предстоящо Разрушение на историята на човека, — изуми се Нуту.

— Не знам, но до по-умен извод не съм достигнала, а и ти сега ми подсказваш същото, но по друг начин…, чрез религиите, съзнанието и мисленето, а не чрез фактите. Задавам си логичния въпрос, кой би могъл да ми го посочва? — Не знам кой е, но има наистина сложен начин на изразяване, — подхвърли Нуту. Мислеше усилено. Анита усети как дори прихваща мислите му. Пак бяха много силни, този път толкова силни, дори мощни като на …, не не можеше да бъде. Едно джудже не беше в състояние да има спосбобностите на Манас и то особено, ако пребиваваше в Детския град. Сигурно пак и се беше сторило… Затова се опита да прекъсне мислите му, знаеше че ако беше Манас, щеше да усети енергийния удар върху съзнанието си и да го долови в очите му. Направи го… минаха няколко мига. Не постигна нищо. Нуту дори не трепна. — Наистина не мога да открия защо тези сънища се повтарят непрекъснато и защо се разместват точно по този начин, — почти извика Анита, изпращайки силни мисловни вълни. Опитваше се да го провокира и по друг начин. — Показват ти кулминационните моменти в историята, — отговорът беше бърз и спокоен. — Върховите моменти в развитието на човешкото съзнание, а не на видимите човешки победи. Знаеш, че тези две неща по принцип не съвпадат във времето, макар и единни в същността си. — Свръхконцентрацията в съзнанието на джуджето беше спаднала, но и ефект от намаляването и нямаше. Анита просто не знаеше какво да мисли.

В този момент почувства и една нова вълна в съзнанието му. Той вземаше някакво решение. Нима можеше да мисли1 като Манас и същевременно да не нарушава нормалното си поведение, да преминава с такава лекота от едното в другото състояние, без характерното съпътстващо напрежение. Това беше напълно ново и невероятно.

— Хм, каза вече на глас той, …Дойде ми едно нещо на ум… Мога да отида при един човек, не искам да споменавам името и… която би могла да хвърли светлина върху твоя проблем. Сънищата излизат от сферата на познатия ни свят и затова само тя е в състояние да каже откъде са… Вероятно утре ще мога да ти дам отговор. Пък и през нощта и аз ще помисля още… Нуту я погледна очаквателно. Анита трябваше да му разреши да действа.

А тя мислеше за странните, мощни мисли, които улавяше в него, за силния му интерес към сънищата, за необикновените му идеи относно детските приказки и подсъзнанието. Беше озадачена от познанията му в историята и просто не знаеше какво да му отговори. Чак сега в тези последни секунди си даде сметка, че не знае почти нищо за него. Животът му преди да дойде във Вавилон тънеше в недомлъвки и мъгла.

— Защо не искаш да ми кажеш при кого ще ходиш. Аз ти имам доверие, но…, — Анита се опита да печели време. — Може би няма да я одобриш, защото никой не я харесва. Няма добра репутация, но затова пък аз и вярвам… и мисля, че тя може да ти помогне. Очите и могат, както да трасират космоса, така и да проникват в човешката глава. — Антима… говориш ми за пророчицата от Земята. — Може би, — не беше все още категоричен Нуту. — Тази, която дойде заедно с „Ра“ и, за която казват, че е виновница за халюцинациите на екипажа. — Може би, повтори отново съвсем равнодушно той. Явно не желаеше да дава ясен отговор. Анита даже улови спонтанния му опит да повлияе на мислите и на решението и. Овладя се обаче почти мълнееносно. Почувства се дори виновен затова.

— Нуту, защо не искаш да ми кажеш.

— Защото тя иска така. Освен това, тя знае дали ти знаеш за нея. Не мога да я излъжа или да направя каквото и да било друго. Та тя дори вече предполага, че искам да ходя при нея.

— Но аз се досетих, мисля, че е Антима. Потвърди ми…

— Това е само предположение.

— Добре, съгласна съм, — предаде се Анита. — Върви при твоята тайнств ена позната. В края на краищата щом вече знае всичко, какво значение може да има дали съм съгласна или не. Може и да помогне, нали е най-добрата… стресна се, защото чу шума зад себе си. Беше принцесата, появила се съвсем ненадейно иззад малиновите храсти с една огромна кошница с храна. Идваше от замъка в прекрасно настроение и дори не забеляза сериозните им изражения. Закиска се щастливо още щом ги видя и забъбри безгрижно:

— О, Анита, ти си тук и то толкова рано. Радвам се да те видя, въпреки че не си довела Кристин. Тя толкова обожава джуджетата. Къде е, къде е, изтананик тя. — Следващият път трябва да я вземеш със събе си, защото всички сме се затъжили за нея, даже и и Гаскон. Принцесата понижи гласа си и се наведе по-ниско, когато спомена името му. Огледа се с престорен страх и продължи с тих кикот. — Той не си признава, но е много привързан към нея, сигурна съм… Дано не ме е чул сега, защото човек никога не знае къде се намира. Надявам се, че не е при вас, — усмихна се още по-дяволито тя. След това с леки, игриви движения остави кошницата си на масата пред Нуту и Анита и седна при тях. Разговорът им беше окончателно прекъснат. Нуту не можа да и каже нищо повече. Направи и само знак, че всичко ще е наред. Всеки момент щяха да пристигнат и другите обитатели на гората и бъркотията щеше да стане пълна. Щяха да продължат обсъждането друг път. Анита щеше си да си тръгне оттук още по-объркана и смутена, защото беше почти сигурна, че Нуту е Манас и то от Благодетелните. Усещаше неприкритото си доверие в него, въпреки вида му и близките му връзки с Антима, същевременно обаче чустваше и някакво далечно притеснение. Защо един Манас беше дошъл в Детският град, защо беше се беше родил джудже и какво се криеше в миналото му — беше споменал Земята.

В Детският град всичко беше истинско. Героите от приказките не бяха хуманоидни роботи, а съвсем живи хора, които живееха тук по собствен избор. Повечето искаха да се изолират от действителността, други не можеха да забравят детството си, а трети по друг начин не можеха да станат артисти. Като цяло просто предпочитаха илюзията пред живота. Идваха във Вавилон, приемаха роля в някоя приказка и играеха историята и на живо. Нейни герои бяха и през останалото време. Не можеха да се обличат с други дрехи, да говорят по различно или да се представят за някой друг. Трябваше да бъдат кукли, принцове, принцеси, мащехи или крале, докато са там. Приказката и действителността и беше техния дом и истинския им живот.

Сега Анита се намираше в „Снежанка и седемте джуджета“, любимата история на племеницата и Кристин, с която бяха чести посетители. Героите им бяха приятели, нещо повече; чувстваха се близки. Познаваха се, обсъждаха живота си, разказваха за отношенията си и за причините, довели ги в „Снежанка“. Беше забавно сред този свят — особен, нереален и неизменно по-щастлив, въпреки че и тук се оказа че има странни неща…

Скоро на поляната наистина се беше появил целия състав. Събираха се за сутрешната си закуска. Отрупаха се с лакомства. Засвири и китарата на Бертулучо, появи се даже Гаскон, най-опърничивият сред джуджетата. Веселието предстоеше. Скоро щяха да се появят първите деца. Денят в града набираше обичайната си скорост. Но Анита и присъединилия след поканите на гостоприемните джуджета Чарлз, само опитаха кифличките с малинов сок и почти веднага си тръгнаха. Тя обаче щеше да се върне утре, за да чуе какво щеше да и съобщи Нуту. Беше истински обезпокоена и от нещо друго. Установи, че дори и тук, в града на децата не беше сама. Следяха я постоянно, неотлъчно, методично. Сенките я следваха безшумно даже и на това спокойно място; защото явно някой прекалено много се интересуваше от нея…

Историята на човечеството е постепенен, непрекъсващ и многообразен процес на все по-голямо разгръщане на общочовешкото съзнание до пълното му интергриране в Цялостта на света, която то обогатява. Субективното несъобразяване с Цялото води до напрежение, конфликти, кризи и сривове в човешките цивилизации. Кризите са преломни моменти на застой в сферата на съзнанието и неговата непрестанна интеграция. Субективното /съзнателно/ съобразяване, любовта и отдадеността към Цялото /света/ води до безпроблемно разширяване на общочовешкото съзнание и така, до напредък в развитието на човешката цивилизация. Материалните постижения и неуспехи са последствие от всичко това, а не цел или поражение за човека.

Развитието на всеки човек е постепенен, непрекъсващ и многообразен процес на все по-голямо разгръщане на личностното му съзнание до пълното му интегриране в структурата на общочовешката и световна цялост, която то обогатява с неповторимата си, деференцирана индивидуалност. Личностното несъобразяване с Цялото и с другите хора води до напрежение, конфликти, кризи и сривове в човешкия живот. Съзнателното, личностно съобразяване с Цялото и с другите хора любовта, вярата и отдадеността към тях, води до напредък в развитието на човешката личност, до нарастване на нейната сила, неповторимост, деференциация и съвършенство в глобалното Цяло на Вселената.

Последно оределение на Анита Бел за историята и индивидуалните мисловни полета, преди Лъчезарни да се разтвори в тунела между световете.

1. Легендата за Създаването — неопределено по време в миналото

2. Разговорът на Александър с Амон в оазиса Сива — пролетта на 331 г. пр.Хр. Основаването на Александрия. Начало на похода в Азия и завладяването на Вавилон.

3. Служението на Иисус Христос — края на 779 г. от основаването на Рим до март-април 783 г. Рим е основан през 754-3 г. пр.Хр.

4. Завръщането на Христофор Колумб от Америка — 1493 г.

5. Вацлав Йортих — 2160 г. от р. Хр. — Овладяването на Океаните и откриване на енергията на светлинния етер, като основа за достигане на надсветлинна скорост и възможност за скок в хиперпространството. Приблизително 200 години след първото излитане на човек в космоса. Множество провали на опитите за създаване на изкуствен интелект и за превнасяне на качества от един индивид на друг, както и за онаследяване и опазване на паметта.

6. От 2160 до 4320 г. от р.на Хр. Овладяване на Млечния път — Старата Галактика и създаването на Галактичната Република.

7. До 6480 г. от р. на Хр. — Разгръщане към центъра на Вселената — Кълбо. Откриването на Алтея и обособяването и като бъдещ център на Общогалактическия Съюз. Първи по-успешни опити за създаване на хуманоидни роботи.

8. 8644 г. От р. на Хр. Военният преврат и начало на дългата епоха на Разрушението. Две хиляди години война между Автократния Център и Републиканската периферия. Унищожаването на много звездни системи в Галактиките. Откриване на нови Галактични системи в разпръснатия Космос, поради миграцията и гоненията на Военните. Използване на генетични чудовища, както от чисто човешки вид, така и чрез изкуствени материали. Самоунищожаването им с времето.

9. 10 871 г. от р. на Хр. начало на епохата на Великата Дипломация. Помирение между Отделните галактически съюзи. Дълъг период; около четири хиляди години на уталожване на страстите и координиране на връзките между отделните светове. Забрана на опитите за психическо усъвършенстване на хората, а също и върху хуманоидните роботи от всякъкв вид. Окончателно изчистване на Вселената от деформациите на предишния период.

10. 15 123 г. от р. на Хр. — Начало на установяването на Галактичната Империя на Лъва като компромис между диктата на военните кланове и републикански настроените периферни и разпръснати Галактики. Овладяване на Крайните светове и усвояване на нови източници на енергия. Финансово и материално благополучие във Вселената. Дълъг период — около 8000 години. Създаване на Ремовете от първите класове.

11. 23 760 г. от р. на Хр. — Повторно надигане на военните кланове и създаване на Военния съюз. Процес на бавно републиканско преобразуване на Вселената от Центъра към Периферията. Усъвършенстване на хуманоидите и масовото им разпространение.

12. 25 160 г. от р. на Хр. — Създаването на ОВОС и повторно издигане на Алтея като център на световете. Разрушаване на школата на Шуковски за индивидуална работа върху мисловните процеси и появата на първите унищожителни Манас, вероятно поради липсата на контрол върху вече събудените от последователите на Шуковски изключително мощни психически сили. Изчерпване възможностите на Ремовете. Множество Благодетелни Манас, действащи във Вселената. Поява на антигравитационните падини, с дива енергия, аналогична, на отрицателния мисловен тип.

13. 25 561 г. от р. на Хр. — Катаклизмът във Вселената поради енергетичния дисбаланс, предшестващ завъртването на Двойната Спирала.