Апокалиптичният часовник

9.

Пациент No 28.

Хари Дж. Латъм, американец. Действащ офицер от ЦРУ.

Таен агент.

Кодово име Жилото.

Време на операцията: 14 май, 17,30 часа.

Сегашно състояние: 6-ти ден след процедурата.

Оставащо време по преценка: 3 дни минимум/6 дни максимум.

Доктор Герхард Крьогер се взираше в екрана на компютъра в новия си офис в покрайнините на Метмах. Дълбоко в горите на Ваклабрук се строеше цяла клиника. До завършването на строежа той можеше да продължи работата по своите изследвания, но за лош късмет нямаше възможност да експериментира върху хора. Все пак имаше много неизследвани моменти в областта на микрохирургията относно прилагането на най-нови лазерни техники. Това запълваше цялото му време, но в настоящия момент развитието на пациент No 28 на име Хари Латъм бе по-важно от всичко останало. Първите сведения от Лондон бяха обнадеждаващи. По време на разпита обектът бе откликнал на компютърните импулси. Отлично!

Хари Латъм затвори телефона в апартамента на лондонския „Глочестър Хотел“. Заля го топлата вълна на спомените от миналото — сладки мигове на удоволствие и покой в един полудял свят. Беше закоравял ерген и осъзнаваше, че вече е твърде късно да споделя или да налага собствените си възгледи на някой друг. Но ако изобщо съществуваше жена, заради която той би пренебрегнал това заключение, то това бе жената на Фредерик де Врийс, Карин. Фреди де Врийс беше най-добрият му подчинен от годините на Студената война, но Хари бе забелязал един негов недостатък, който бе причината за неговата изключителност. Накратко, това бе омразата — непоколебимата, страстна омраза. Латъм непрекъснато се стараеше да обуздае с хладна обективност емоциите на Де Врийс, като постоянно го предупреждаваше, че някой ден вътрешното му „аз“ ще експлодира и ще му изневери. Опитите бяха безполезни — Фреди беше демоничен романтик, яхнал ослепително белия гребен на вълната, без да подозира за силата, която се крие под него. Бе предпочел бляскавата ризница на Зигфрид75 пред силата на невидимия Нептун, скрит долу в дълбините.

Жена му Карин го разбираше. Колко пъти в Амстердам Хари си бе говорил с нея насаме, докато Фреди беше навън и играеше ролята на нагъл диамантен търговец, като мамеше и най-изкусните майстори на шпионажа и те се разкриваха пред него… за известно време. И точно тази роля го довърши, защото неговата омраза го тласна към още едно убийство, което не биваше да извършва.

Това беше краят на почти легендарния Фреди де Врийс. Хари се опита да успокои Карин, но тя бе неутешима. Тя твърде добре знаеше какво е причинило смъртта му и се бе заклела да действа по друг начин.

— Откажи се! — крещеше Хари. — Нищо повече няма да постигнеш, не разбираш ли?

— Не, не разбирам — отговори тя. — Ако не направя нищо, това би означавало да призная, че работата на Фреди е била безсмислена. Ти не разбираш ли това, драги ми Хари?

Тогава той не можа да отговори. Единственото му желание бе да прегърне тази жена — интелектуалния си събеседник, към когото изпитваше толкова дълбоки чувства — и да я обича. Но моментът не беше подходящ, а едва ли изобщо някога щеше да бъде. Тя бе живяла със своя Фреди, бе обичала своя Фреди. Хари Латъм стоеше по-високо в йерархията от този човек, но не му беше равен.

А сега — почти пет години по-късно, в Париж — тя отново щеше да влезе в живота му. И, което бе по-забележително — като помощник на неговия брат Дру, когото бяха набелязали за екзекуция! Исусе Христе… Не, той трябваше да пусне в ход легендарното си хладнокръвие. Може би болката в главата му, която сякаш се засилваше, позволяваше на потиснатото му настроение да го завладее — иначе не би допуснал това. Но все пак на другия ден щеше да отлети за Париж на борда на дипломатическия самолет, който трябваше да кацне на частна писта край летище „Дьо Гол“. Карин де Врийс щеше да го посрещне в кола на посолството без отличителни знаци.

Чудеше се какво ще й каже. Дали няма да е много глупаво още щом я види, да започне да й разказва неща, които тя не бива да знае? Но това нямаше особено значение… Главата му пулсираше от болка. Той излезе от банята, затвори кранчето за водата и глътна още два аспирина. Погледна се в огледалото, после изведнъж се върна и отново се погледна. На лявото му слепоочие се открояваше бледо петно, частично скрито от косата му. Буквално го усещаше с цялата си нервна система. Сигурно щеше да му мине, ако вземеше някой лек антибиотик или за няколко дни намалеше напрежението. Може би щеше да се излекува по-бързо, когато видеше Карин де Врийс.

На вратата на стаята се почука — сигурно беше камериерката или пиколото, дошли да си изпълнят задълженията. Беше привечер — обичайното време за това, възприето в най-добрите лондонски хотели. „Привечер — помисли си той, докато излизаше от всекидневната. — Кога бе минал денят? Минал? Пропилян беше по-подходящата дума, защото бе изгубил десет часа в разпит пред шефовете. Разпитваха го до втръсване за сведенията, които бе донесъл от долината на Братството, вместо да ги приемат и да задействат машината. За да усложнят още повече нещата, към тричленната комисия се бяха присъединили няколко висши офицери от разузнаването на Великобритания, Съединените щати и Франция — всички бяха раздразнени, арогантни и готови да спорят. Нима мислеха, че той им е донесъл погрешни данни, които лесно могат да бъдат отречени поради вероятността Александър Ласитър да е двоен агент? Разбира се, че можеха да го допуснат! Дезинформация, погрешна информация, човешка или компютърна грешка, въображение, фантазии — всичко е възможно! Тяхна работа е да потвърждават или да отричат, не негова. Той беше си свършил работата; беше им предоставил материала, а тяхното задължение беше да го оценят.“

Хари се приближи до вратата и попита:

— Кой е?

— Един стар приятел, Жило — чу се отговорът от коридора.

„Дрозда!“ — помисли си Латъм и замръзна. Дрозда, за когото никой в ЦРУ не беше чувал. Хари поздрави странния неканен гост — миналата вечер беше прекалено изтощен, прекалено изхабен, за да мисли ясно, когато го бе посетил измамникът „от ЦРУ“.

— Само момент — каза той с по-силен глас, — току-що излизам от душа, целият съм мокър, ще си сложа хавлия.

Латъм изтича първо в банята, наплиска с вода косата и лицето си, после се втурна в спалнята, свали си ризата и панталона, събу обувките и чорапите и грабна хотелската хавлия от шкафа. Спря се за миг пред нощното шкафче и го погледна. Отвори горното чекмедже, измъкна оттам малкия автоматичен пистолет, който му бяха дали в посолството, и го мушна в джоба на хавлията. После се върна до вратата и я отвори.

— Вие бяхте Дрозда, ако правилно съм запомнил — каза той, докато мъжът с бледосиво лице и очила в стоманени рамки влизаше вътре.

— А — възкликна с приятна усмивка посетителят, — това беше една безобидна лъжа.

— Лъжа? Какво искате да кажете? Защо?

— От Вашингтон ми казаха, че сигурно си много уморен и по-скоро си извън играта. Затова реших да се скрия, в случай че се престараеш и намериш за необходимо да звъннеш по телефона. Във Вашингтон не искат на този етап да се разчува за моето участие. По-късно, разбира се, ще го оповестят, но не сега.

— Значи вие не сте Дрозда…

— Знаех, че ако използвам кодовото ти име Жило, ще ме пуснеш да вляза — прекъсна го непознатият. — Може ли да седна? Ще ти отнема само няколко минути.

— Разбира се — объркан отвърна Хари, като безизразно посочи кушетката и няколко стола. Посетителят седна в средата на кушетката, а Латъм се настани в креслото точно срещу него. Между тях се намираше масичката за кафе.

— Защо във Вашингтон не искат да се разчува за вашето присъствие… участие?

— Сега определено си по-съобразителен отколкото снощи — забеляза непознатият. Тонът му продължаваше да бъде много учтив. — Не беше травматизиран, но Бог ми е свидетел, че със сигурност не беше на себе си.

— Бях доста уморен…

— Уморен? — посетителят едновременно повиши тон и вдигна вежди. — Скъпи приятелю, ти направо припадна, докато си говорехме. Трябваше да те хвана за рамото, за да не паднеш. Не помниш ли — казах ти, че ще се върна, след като си починеш!

— Да, спомням си го смътно, но моля ви, отговорете ми на въпроса, и тъй като стана дума за това, покажете ми някакъв документ за самоличност. Защо му трябва на Вашингтон да се прави на призрак? Мисля, че би трябвало да е точно обратното.

— Много просто: защото не знаем кой е сигурен и кой не е — човекът извади първо джобния си часовник и го сложи на масата, след това — черен найлонов калъф за документи. Не го отвори, а направо го подаде на Латъм през масичката.

— Следя времето, за да не те преуморя. Пак по заповед.

Хари опипваше калъфа — беше му трудно да го отвори.

— Къде е копчето? — попита той.

Гостът му протегна напред часовника и натисна бутона.

— Не мога да намеря… — Латъм млъкна.

Погледът му постепенно се разфокусира, зениците се свиха. Той започна да примигва — кратко, но често, после лицето му се отпусна, напрежението в мускулите изчезна.

— Здравей, Алекс — рязко изрече гостът. — Тук е твоят стар касапин Герхард. Как си, приятелю?

— Екстра, доктор Точен Мерник. Радвам се да те чуя отново.

— Тази вечер телефонната връзка е по-добра, нали?

— Телефонната връзка?… Като че ли да.

— Всичко добре ли мина днес в посолството?

— Не, по дяволите! Тези идиоти непрекъснато ми задаваха въпроси, на които те, а не аз трябва да намерят отговор!

— Да, разбирам. Хората от другия ти бизнес — онзи, за който не бива никога да споменаваме — са предпазливи във всичко, нали?

— Да, във всеки въпрос, който задават, във всяка дума, която произнасят. Откровено казано, положението е плачевно.

— Сигурен съм, че е така. Какви са твоите планове, какво ти наредиха онези идиоти?

— Утре сутринта ще отлетя за Париж. Ще се срещна с брат си и с още един човек, към когото съм много привързан, Герхард. Вдовицата на мъжа, с когото работех в Източен Берлин. Много се вълнувам, че ще я видя отново. Тя ще ме посрещне на летището във ВИП-а с кола на посолството.

— Брат ти не може ли да те посрещне, Алекс?

— Не… Чакай! Братът на Алекс?

— Няма значение — бързо каза гостът със сивото лице. — Братът, за когото говореше — къде е той?

— Никой не знае. Опитали са се да го убият.

— Кой се е опитал да го убие?

— Знаеш кой. Те… ние.

— Утре сутринта, ВИП-а. Летище „Дьо Гол“, нали?

— Да. Ще кацна в десет часа.

— Чудесно, Алекс. Приятно прекарване с брат ти и тази жена, която намираш за толкова привлекателна.

— О, не само заради външния й вид, Герхард. Тя е извънредно интелигентна, всъщност е учен.

— Сигурен съм, че е така, защото моят приятел Ласитър е дълбока и многостранна личност. Пак ще си поговорим, Алекс.

— Къде отиваш?

— Викат ме в операционната. Трябва да оперирам.

— Да, разбира се. Ще се обадиш ли пак?

— Естествено.

Гостът с очилата със стоманени рамки се наведе над масичката за кафе. Без да отмества погледа си, той продължи мълчаливо да се взира в безизразните очи на Хари.

— Запомни, стари приятелю, уважавай желанията на госта си от Вашингтон. Той действа по заповед. Забрави името, което току-що прочете в документа. Автентичен е — това е всичко, което те интересува.

— Разбира се. Заповедите си остават заповеди, дори когато са глупави.

„Гостът“ се изправи, протегна ръка и взе калъфа от безжизнената лява ръка на Хари. Отвори го, отново се облегна назад на кушетката и взе часовника от малката ниска масичка. Натисна бутона и задържа пръста си, докато видя, че погледът на Латъм отново се фокусира и той започва да мига, изведнъж осъзнал къде се намира. Лицето на Хари отново се напрегна, мускулите на брадичката му се свиха.

— Виждаш ли? — каза гостът и шумно щракна закопчалката на калъфа. — Вече знаеш, че всичко е наред и документът ми е редовен, със снимка и всичко останало. Наричай ме просто Питър.

— Да… автентичен е. Но все пак не разбирам… Питър. Добре, ти си призрак, но защо? Кой от шефовете се съмнява в мен?

— Не ми влиза в работата да се чудя кой и защо — аз съм просто невидимо присъствие, което разговаря с теб. Хей, това заприлича на поезия!

— Много лоша, но няма значение. Как могат да бъдат разпитани някои от тях?

— Мисля, че не може да стане индивидуално, но ти имаш предвид няколко души, нали?

— Да, една шайка клоуни. Не искат да проучват имената, които донесох.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че това няма значение, Питър. Естествено, някои от тях ме поразяват — изглежда абсурдно точно за тези хора, но все пак аз съм източникът, а и преди да избягам, в долината ми се доверяваха напълно. Аз бях техният велик благодетел, който е предан на тяхната кауза — защо да ми пробутват боклук?

— Говори се, че нацистите — неонацистите — са знаели за теб от самото начало.

— Това не е „слух“, те сигурно вярват, че е така. Какво, по дяволите, правим, и колко често вече сме го правили, когато открием някоя „къртица“ — човек, който се е обърнал срещу нас и е офейкал към Матушка Русия, след като ни е откраднал куп информация? Разбира се, започваме да разправяме на висок глас колко сме умни, колко надълбоко проникваме и колко ефикасно действаме и колко безобидна е информацията, която са ни откраднали — а тя никак не е безобидна.

— Това е много странно, нали?

— А кое не е странно в този бизнес? Сега веднага, заради личното ми психическо равновесие, ако искате, трябва да изхвърля Александър Ласитър от себе си. Трябва да стана отново Хари Латъм; свърших си работата. Нека други се заемат с това.

— Съгласен съм с теб, Хари. Моето време също изтече. Моля те, не забравяй, че се подчинявам на заповеди. Не сме се виждали тази вечер… Вината не е моя, а на Вашингтон.

Посетителят мина по коридора и спря пред асансьорите. Качи се на първия, който пристигна, слезе само един етаж по-надолу, след което тръгна по коридора и спря пред своя апартамент — точно под този на Латъм. На бюрото му бяха наредени различни електронни уреди. Той се приближи до бюрото, натисна няколко копчета — превърташе лентата — и провери качеството на направения запис. Вдигна слушалката и набра Метмах, Германия.

— Леговището на Вълка — обади се тих глас.

— Дрозда е на телефона.

— Моля ви, обяснете защо се забавихте.

— Веднага.

Човекът, представил се като Питър, внимателно издърпа една тънка жичка от уреда — върхът й бе захванат с тънка като бръснач щипка — и я омота около телефонния кабел, докато накрая по жицата премина бърза искра от статично електричество.

— Метрометърът показва, че е чисто, там как е?

— Чисто.

„Вие бяхте Дрозда, ако правилно съм запомнил…“ — започна записът. Обитателят на апартамента под този на Хари Латъм го извъртя докрай — „Съгласен съм с теб, Хари… Вината не е моя, а на Вашингтон.“

— Какво е вашето мнение? — попита гостът на Латъм.

— Опасно е — отвърна Крьогер в Германия. — Както и повечето тайни агенти, работещи в пълна нелегалност, той несъзнателно се превъплъщава от една самоличност в друга. Самият той го казва: „Трябва да изхвърля Александър Ласитър от себе си“. Бил е Ласитър прекалено дълго и сега се бори да си възвърне собствената самоличност. Това не е необичайно — двойнствената роля се е превърнала в раздвоена самоличност.

— Свършил е това, което искахте от него, за два дни. Самият списък е накарал враговете ни да изпаднат колективно в шоково състояние. Навсякъде се говори, че не могат да се доверят на информацията, но са и твърде уплашени, за да я отрекат. Мога да го ликвидирам с един изстрел в коридора. Да го направя ли?

— Това би засилило доверието към списъка, но недей, още не. Брат му е надушил нещо около онзи малоумен скитник Жодел — а това може да бъде катастрофално за нас. Измъчва ме фактът, че не мога да следя отблизо развитието на пациента си, но интересите на организацията са над всичко останало и аз трябва да направя тази жертва. Александър Ласитър ще ни отведе при другия Латъм. Убий ги и двамата.

— Няма да е трудно. Микрокомпютърът на Ласитър е у мен.

— Проследи го, проследи и двамата и не оставяй след себе си нищо друго освен трупове. Новооткритият син на Жодел — актьорът — ще бъде следващият и след това всички следи към долината на Лоара ще се превърнат в прах, както стана в Хаусрук.

Хари Латъм и Карин де Врийс се прегърнаха, както биха се прегърнали брат и сестра след дълга раздяла. Отначало развълнувано си бъбреха за това колко чудесно е, че са отново заедно. После Карин го хвана подръка и го поведе към ВИП-а, където набързо прегледаха документите на Хари, а след това двамата тръгнаха към оградения паркинг, пълен с униформени полицаи. Някои от тях водеха на каишки различни породи кучета, обучени да откриват наркотици и експлозиви. Колата беше черно „Рено“, което не биеше на очи и не се отличаваше от хилядите други, движещи се из улиците на Париж. Де Врийс седна зад волана, а Хари се настани на предната седалка.

— Не заслужаваме ли шофьор? — попита Латъм.

— Да речем, че не ни се разрешава — отговори Карин. — Брат ти е под закрилата на „Антинеос“, спомняш ли си за тях?

— С най-голяма любов; ако трябва да бъда точен — от по-миналата нощ. Те ме чакаха. Престорих се, че не разбирам и дума от това, което „свръзката“ ми говореше в камиона, защото това би изисквало да давам обяснения, които биха довели до Фреди, в по-широк смисъл — до теб.

— Нямало е от какво да се страхуваш. Работих с тях през последната година в Хага.

— Толкова е хубаво, че отново се виждаме! — каза Хари. Гласът му бе изпълнен с вълнение. — И че отново разговаряме.

— И аз се чувствам по същия начин, стари приятелю. Когато научих, че Братството знае за теб, толкова се разтревожих…

— Знаели са за мен? — рязко я прекъсна Латъм. Очите му се разшириха от учудване. — Нали не говориш сериозно?

— Никой ли не ти го е казал?

— Как! Това не е вярно!

— Вярно е, Хари. Разказах на Дру как открих това.

— Ти?

— Мислех, че брат ти ти е съобщил тази информация.

— Господи, не мога да го възприема! — Латъм допря ръце до слепоочията си и силно ги притисна. Затвори очи. Бръчките около тях рязко се очертаха.

— Какво има, Хари?

— Не знам, ужасна болка…

— Толкова неща си преживял, толкова дълго те нямаше. Ще те заведем на лекар.

— Не. Аз съм Александър Ласитър — бях Александър Ласитър, само това знаят за мен.

— Боя се, че не е така, скъпи.

Карин погледна стария си приятел. Изведнъж я обзе тревога. На лявото му слепоочие се очерта тъмночервен кръг. Сякаш пулсираше.

— Донесох от любимото ти бренди, така че можем да отпразнуваме срещата, Хари. В жабката е. Отвори я и си пийни. Ще те успокои.

— Не биха могли да знаят — тежко преглътна Латъм. Отвори жабката и с треперещи ръце извади брендито. — Не знаеш какво говориш.

— Може и да не съм права — уплашена каза Де Врийс. — Пийни и се отпусни. Ще се срещнем с Дру в една стара провинциална страноприемница в покрайнините на Вилжуф. Антинеосите не биха ни позволили да се срещнем в тяхната тайна квартира. Успокой се, Хари.

— Да, да. Ще се успокоя, защото, скъпа моя, безценна моя Карин, наистина не си права. Брат ми ще ти го каже, Герхард Крьогер ще ти го каже — аз съм Алекс Ласитър, бях Алекс Ласитър!

— Герхард Крьогер? — озадачено попита Де Врийс. — Кой е Герхард Крьогер?

— Проклет нацист… и блестящ лекар.

— След петнайсет-двайсет минути ще бъдем в страноприемницата, където ни чака брат ти… Нека си поговорим за миналите времена в Амстердам, стари приятелю. Спомняш ли си онази вечер, когато Фреди се прибра доста пийнал и настоя да играем на онази ваша американска игра — „Монополи“?

— Мили Боже, да! Хвърли шепа диаманти и каза, че трябва да ги използваме вместо банкноти.

— Ами онзи път, когато двамата с теб пихме вино и слушахме Моцарт почти до зори…

— С мен? — извика Латъм, преглътна брендито и се засмя. Погледът му обаче не светна, а остана мрачен и втренчен. — Фреди излезе от спалнята и набързо ни разясни, че предпочита Елвис Пресли. Замерихме го с възглавници.

— Ами онази сутрин в кафенето на „Херенграхт“, когато двамата с теб казахме на Фреди, че не може да скочи в канала и оттам да протестира срещу замърсяването?

— Щеше да го направи, скъпа моя… безценна моя Карин. Кълна се.

Останалото време премина в безобидни закачки. Накрая Де Врийс направи завой към покрития с чакъл паркинг край запустяла селска страноприемница — селска, но почти в града — обградена от избуяли ниви, изолирана и не особено привлекателна. Срещата между двамата братя бе също толкова емоционална — по-емоционална от страна на Дру. Хари бе особеният. На повърхността бликаше въодушевление, но отвътре вееше хладина. Това беше неочаквано и неестествено.

— Хей, братле, как го направи? — възкликна Дру, когато и тримата седнаха в сепарето. Де Врийс седеше до Хари. — Имам си легендарен брат!

— Александър Ласитър беше личност. Само така можеше да се постигне това.

— Е, със сигурност ти е провървяло — поне дотам, че си проникнал сред тях.

— Говориш за това, което ти е казала Карин?

— Ами да…

— Не е вярно. Изобщо не е вярно!

— Хари, казах ти, че може и да съм сгрешила.

— Сгрешила си.

— Добре, Хари, добре — Дру вдигна ръце. — Значи тя не е права, така са й казали.

— Идиотски източници, нелегитимни — няма потвърждение.

— На твоя страна сме, братле, знаеш го.

По-малкият брат погледна Де Врийс. Изражението на лицето му бе въпросително и тревожно.

— Александър Ласитър беше истински — натъртено каза Хари и започна да примигва. Вдигна лявата си ръка към слепоочието и го заразтрива с кръгови движения. — Питай Герхард Крьогер. Той ще ти каже.

— Кой е…

— Няма значение — намеси се Карин и кимна. — Много добър лекар, както брат ти ми обясни.

— А на мен, братле? Кой е този Крьогер?

— Наистина би желал да знаеш, нали?

— Тайна ли е, Хари?

— Ласитър може да ти каже. Не мисля, че аз трябва да ти го казвам.

— За Бога, какво говориш, по дяволите? Ти си Ласитър, Хари Латъм е Ласитър. Стига глупости, Хари.

— Боли, о, Господи, боли! Нещо ми става.

— Какво, скъпи Хари?

— „Скъпи Хари“ ли? Знаеш ли колко много означава това за мен? Имаш ли изобщо представа колко много те обичам, как те обожавам, Карин?

— И аз те обожавам, Хари — каза Де Врийс и изведнъж забеляза, че Хари плаче. Той падна на гърдите й. — Знаеш това.

— Обичам те толкова много, толкова много! — продължи Хари почти в истерия, като хълцаше, а Карин го люлееше в скута си. — Но толкова ме боли…

— О, Боже — тихо каза Дру, който наблюдаваше потресаващата гледка през масата.

— Трябва да потърсим лекар — шепнешком каза Карин. — Започна се още в колата.

— Права си, по дяволите — съгласи се Дру. — Психиатър. Прекалено дълго е бил в нелегалност. Господи!

— Обади се в посолството, нека изпратят линейка. Аз ще остана при него.

Дру излезе от сепарето точно в момента, в който двама души с пистолети нахълтаха в заведението с чорапи на главите. Мишената и жертвата бяха очевидни.

— Залегнете! — изкрещя той, измъкна пистолета от кобура си и стреля, преди още убийците да бяха свикнали с полумрака вътре. Тъкмо изнесе навън първия и се приведе зад бара, когато вторият притича с бърз автоматен откос. Дру се изправи, натисна няколко пъти спусъка и изпразни пълнителя. Вторият убиец се строполи, а малкото новопоявили се клиенти истерично побягнаха навън. Латъм изскочи от ненужното вече прикритие. Карин де Врийс лежеше на пода; лявата й ръка продължаваше да стиска ръката на брат му. Бе се опитала да го измъкне. Беше жива — от дясната й ръка течеше кръв, но беше жива! Хари Латъм бе мъртъв, черепът му беше строшен. Ужасна маса от кръв и бяла тъкан — останки от мозъка му — се беше пръснала извън черепа му. Ужасен, с широко отворена уста, Дру стисна очи, после се насили да ги отвори. Претърси джобовете на брат си, извади кредитната карта и другите документи, които удостоверяваха самоличността му. Защо? Не беше наясно, просто знаеше, че трябва да го направи.

След това изведе плачещата Карин от сепарето, уви ръката й в платнена салфетка и я отведе по-далеч от ужасната гледка. Извика на управителя, който се бе скрил в кухнята, да се обади в полицията. По-късно щеше да се проведе необходимият разпит. Нямаше време да оплаче любимия си брат, не можеше дори за миг да се спре до тялото му и да потъне в спомени. Трябваше да заведе Карин де Врийс на лекар и да се върне на работа.

Братството трябваше да бъде унищожено — трябваше, дори това да му струваше останалата част от живота, дори да му струваше самия живот. Това бе клетвата, която той даде пред всички богове, които биха могли да съществуват.

— Не можеш да отидеш в офиса си, не разбираш ли? — каза Карин. Тя седеше в болнична количка в кабинета на лекаря, чието име бе в списъка от сигурни хора на посолството. — Ще тръгнат слухове — и с теб е свършено!

— Тогава офисът ми трябва да се премести заедно с мен — каза Дру с тих, но настоятелен глас. — Имам нужда от всички данни, с които разполагаме навсякъде, и няма да се задоволя с по-малко. Ключът е човек на име Крьогер, Герхард Крьогер, и аз ще открия този кучи син — трябва да го открия! Кой е той? Къде се намира?

— Знаем, че е лекар и би трябвало да е германец — Де Врийс гледаше Латъм, докато той бавно вдигаше и сваляше превързаната й дясна ръка, както бе наредил лекарят. — За Бога, Дру, престани!

— Какво? — рязко попита Латъм. Той отмести поглед от бинтованата й ръка.

— Опитваш се да си внушаваш, че нищо не се е случило, а от това няма смисъл. Тъгуваш по Хари, аз също — без съмнение — но ти се затваряш в себе си и това не ти дава мира. Престани да се преструваш, че ти е безразлично и само си вършиш работата. Хари беше такъв, но ти не си.

— Когато видях какво направиха с него, си казах, че по-късно ще го оплаквам. Отложих го и сигурно никога няма да го направя.

— Разбирам.

— Така ли?

— Поне така мисля. Не можеш да сдържиш гнева си. Искаш отмъщение и това сега е на първо място за теб.

— Преди време ти употреби един израз за Хари — за начина, по който подхожда към проблемите или кризите си. Нарече го sang-froid, което, доколкото разбирам, означава спокоен или хладнокръвен.

— Точно това означава.

— Френският ми е много примитивен — това е факт, който много често ми напомнят — но съществува вариант на този израз…

— De sang-froid — най-съзнателно хладнокръвно — каза Карин. Очите й се впиха в неговите.

— Точно така. Тъкмо в това Хари най-много го биваше. Към всичко в живота той подхождаше не хладно, а студено — леденостудено. Аз бях единственото изключение: когато ме гледаше, в погледа му имаше топлина, каквато рядко се появяваше по друг повод… Не, имаше още един човек — нашата братовчедка, момичето, за което ти разказах, че почина от рак. Тя също бе много важен човек за него, много, много важен. Ако използваме езика на поезията, то тя може би е била неговата „розова пъпка“, докато не си се появила ти.

— Говориш за „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс, разбира се.

— Точно така, това е част от нашия лексикон. Един символ от миналото, който понастоящем има много по-голямо значение, отколкото човек може да си помисли.

— Нямах представа, че е изпитвал подобни чувства към мен.

— И Кейн не е имал представа. В мислите си той е виждал само това, което е обичал като малък, но то е било унищожено от огъня; и не е открил нищо, с което да го замести. Оставало му е само образованието.

— И Хари ли е бил такъв като малък?

— И като дете, и като юноша, и като мъж. Пълен отличник, с коефициент на интелигентност, който надхвърляше всякакви класации. С бакалавърска, магистърска и докторска степен, преди още да е навършил двайсет и три години. Винаги се стремеше да бъде най-добрият във всичко, което правеше, и покрай всичко това научи гладко пет — ако не и шест — езика. Както вече ти казах, беше изключителен.

— Какъв необикновен живот!

— По дяволите, предполагам, фройдистите биха казали, че Хари е надарено дете, което откликва на далечния си баща — далечен както географски, така и емоционално — и има една сладка, природно интелигентна, но не и интелектуална майка, попаднала на неподходящ съпруг и решила, че нейната мисия в живота е да бъде привлекателна, любвеобилна и мила, така че защо да се меси в спорове, които не може да спечели?

— А ти?

— Предполагам, че съм наследил малко повече от гените на майка си отколкото Хари. Бет е едра жена, която е била извънредно добра лекоатлетка като млада. Била е капитан на отбора по лека атлетика в колежа и ако не е срещнала баща ми, е могла да участва и в Олимпийските игри.

— Имаш много интересно семейство — каза Карин и отново се вгледа изпитателно в лицето на Дру. — разказваш ми всичко това не само защото съм любопитна, нали?

— Бързо схващате, госпожа — извинявай, ще се опитам да не те наричам повече така.

— Не се притеснявай, струва ми се, че започва да ми харесва… Та каква е причината?

— Искам да ме опознаеш, да знаеш какъв съм и откъде съм дошъл. Поне част от любопитството ти трябва да бъде задоволено.

— Като имам предвид твоята склонност към сдържаност, странно е, че го казваш.

— Разбирам това. Просто събирам отделните късчета… Там, в кръчмата, когато стрелбата спря и вече се бе случило непоправимото, аз изведнъж забелязах как, обзет от паника, претърсвам джобовете на Хари на няколко инча от това, което бе останало от черепа му, от размазаното му лице. С всяка секунда все повече се намразвах, сякаш вършех нещо много долно. Странното беше, че не разбирах защо го правя, просто знаех, че трябва да го направя. Някой ми бе заповядал да извърша това и аз трябваше да се подчиня на тази заповед, въпреки че знаех, че това нищо не би променило — нямаше да го върне.

— Ти предпази брат си и в смъртта, също както в живота — каза Де Врийс. — Нищо странно няма в това. Искал си да скриеш името му…

— Мисля, че точно това си помислих — прекъсна я Латъм, — но това не беше всичко. Днешната патология е толкова развита, че биха могли да установят самоличността му за броени часове… освен ако не поставят тялото под карантина.

— След като взе името на доктора в посолството…

— Всъщност полковникът ми го каза — изясни Дру.

— Ти нали се обади повторно и поиска домашния му телефон. Дълъг разговор беше.

— Пак с Витковски. Той знае с кого да се свърже, знае как стават тези работи.

— Кои работи?

— Като например да изнесеш едно тяло и да го държиш недостъпно.

— Тялото? На Хари?

— Да. След като си тръгнахме от онова място, никой не е могъл да установи самоличността му. Като направих връзката, това трябва да е било във времето между нашето тръгване оттам и втория ми разговор с полковника. Хари ми даваше тези заповеди, той ми казваше какво да правя.

— Моля те, говори по-ясно.

— Аз трябва да се превъплътя в него. Трябва да заема мястото му. Аз ще бъда Хари Латъм.