Апокалиптичният часовник

24.

Даниъл Ръдърфорд Кортлънд, посланик в Париж, мълчаливо се взираше в страниците, които държеше в ръце — четеше и препрочиташе написаното, докато го заболяха очите. Накрая по бузите му потекоха сълзи. Той ги изтри и седна скован пред бюрото на Уесли Сорънсън.

— Съжалявам, господин посланик — каза директорът на Консулски операции. — Знаех, че ще ви причини болка, но трябваше да ви го кажа. Ако имате някакви съмнения, Карл Шнайдер е готов да долети тук, за да говори лично с вас.

— Чух записа на разговора, какво повече ми трябва?

— Мога да ви предложа да разговаряте с него по телефона. Записите могат да се фалшифицират, като се използва друг глас. Номерът му е в телефонния указател, можете да помолите телефониста да ви свърже…

— Искате да го направя, така ли?

— Честно казано, да.

Сорънсън взе един от телефоните и го постави пред Кортлънд.

— Това е личната ми линия. Ще трябва да ми се доверите. Ето кода на областта.

— Вярвам ви.

Кортлънд взе телефона, набра кода на Сентралия, Илинойс, и даде номера на телефонистката. Натисна бутона за прекъсване на връзката, пусна го и отново набра.

— Да, ало — чу се глас със силен акцент.

— Казвам се Даниъл Кортлънд…

— Ах, той ми каза, че може би ще се обадите. Много съм изнервен, сигурно разбирате…

— Да, разбирам, и аз съм изнервен. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се, господине.

— Кой е любимият цвят на жена ми?

— Червеното. Или по-бледото, цикламено розово.

— А кое е любимото й ястие?

— Онова ястие с телешко — името му беше италианско. Мисля, че се казваше „Пиката“.

— Тя има любим шампоан, можете ли да ми кажете кой е?

— Боже мой, трябваше да го поръчвам в нашата аптека и да й го изпращам в университета. Течен сапун със съставка, наречена кетоконзол.

— Благодаря ви, господин Шнайдер. Предполагам, че това е болезнено и за двама ни.

— За мен е много по-болезнено, господине. Тя беше толкова добро и способно дете! Не разбирам накъде върви светът.

— И аз не разбирам, господин Шнайдер. Благодаря ви и довиждане.

Кортлънд затвори телефона и отново се отпусна в креслото.

— Може да налучка първите две, но не и последното.

— Какво искате да кажете?

— За шампоана. Поръчва се само с рецепта — профилактично средство срещу себореен дерматит, а тя от време на време страда от това заболяване. Не иска никой друг да знае и аз трябва да го купувам на свое име, както е правил и господин Шнайдер.

— Убедихте ли се?

— Бих искал да повярвам, че е грешка и да се върна в Париж с чисто досие, но това е невъзможно, нали?

— Не.

— Всичко изглежда толкова абсурдно! Преди Жанин имах чудесен брак: прекрасна съпруга, добри деца, но Държавният департамент все ме изпращаше ту тук, ту там — в Южна Африка, в Куала Лумпур, в Мароко, в Женева — винаги като главен аташе, а накрая ме изпратиха във Финландия — вече като посланик.

— Проверявали са ви. Боже мой, човече, измъкнали са ви от блатото и са ви изпратили посланик във Франция — пост, който обикновено се пази за хора с голям принос в политиката!

— Само защото можех да успокоя положението — каза Кортлънд. — Настроението на „Ке д’Орсе“ ставаше все по-антиамериканско, а аз можех да неутрализирам антифренското влияние, което надделяваше във Вашингтон. Мисля, че ме бива за това.

— Очевидно е така.

— Но това ми струваше семейството.

— Как влезе в живота ви Жанин Клунс?

— Знаете ли, това е много интересен въпрос. Всъщност не знам. Бях изпаднал в обичайната депресия след развод — живеех сам, съпругата и децата ми се бяха върнали в Айова, а аз се чудех какво да правя. Беше ужасно. Но Държавният департамент продължаваше да настоява да се появявам на приеми и коктейли. Една вечер в британското посолство срещнах тази хубава дама — толкова жизнена, толкова интелигентна — която явно прояви интерес към мен. Тя ме хвана подръка; обикаляхме от група на група и навсякъде говореха хубави неща за мен, но това бяха дипломати, които познавах, затова не приемах думите им насериозно. Тя обаче ги прие насериозно и започна да ласкае егото ми. Мисля, че можете да се досетите за останалото.

— Не е трудно.

— Така е. Трудно е сега. Какво да правя? Сигурно би трябвало да съм изпълнен с гняв, да бъда вбесен от предателството й, да жадувам за отмъщение, но нищо подобно не изпитвам. Просто се чувствам опустошен и празен. Ще подам оставка, разбира се, няма смисъл да упорствам и да продължавам. Когато служител от най-висок ранг е опозорен по този начин, той трябва да бяга презглава.

— Мисля, че можете да бъдете по-полезен и на себе си, и на страната — каза Сорънсън.

— Как?

— Като направите най-трудното. Върнете се в Париж, сякаш никога не сме се срещали и не сме разговаряли.

Учуден, Кортлънд погледна директора на Консулски Операции. Накрая каза:

— Това е невъзможно… и нечовешко. Не бих могъл да го направя.

— Вие сте изключителен дипломат, господин посланик. Никога не биха ви пратили в Париж, ако не бяхте такъв.

— Но това, което искате от мен, е отвъд границите на дипломацията. То навлиза в сферата на личните чувства. Не бих могъл по никакъв начин да скрия презрението си. Чувствата, които изпитвам към нея, ще излязат на повърхността в момента, в който я видя. Вашето желание е просто неразумно.

— Позволете ми аз да ви кажа кое е неразумно, господин посланик — рязко го прекъсна Сорънсън. — Това, което вие правите, е неразумно! Как човек като вас, толкова интелигентен и опитен, дългогодишен служител в сферата на международните отношения, който е работил в толкова посолства по света и винаги е бил нащрек поради заплахата от шпионаж, е могъл да се ожени за зоненкинд, за нацистка! Има и нещо още по-неразумно. Трийсет или петдесет години тези хора са се крили къде ли не. Сега е дошло тяхното време и те изпълзяват от леговищата си, а ние не знаем нищо за тях; знаем само, че съществуват! Получихме списък на стотици хора с високо обществено положение, които може и да са, но може и да не са участници в това световно движение. Не е нужно да ви обяснявам, че в цялата страна, а и в страните-съюзници, цари страх и объркване — сам виждате това. Всеки момент може да избухне всеобща истерия: кой е замесен и кой — не?

— Не оспорвам нищо от това, което казахте, но с какво ще се променят нещата, ако се върна в Париж като невинен съпруг?

— Ще съберем информация, господин посланик. Трябва да научим как действат тези зоненкиндер, с кого се свързват, как общуват с останалите неонацисти. Нали разбирате, трябва да имат някаква йерархия, ръководители. А госпожа Кортлънд — съпругата на посланика във Франция — не е дребна риба.

— Наистина ли смятате, че Жанин може да ви помогне?

— Тя е най-ценното ни откритие. Всъщност, ако трябва да бъдем откровени, тя е единственото ни откритие. Дори да открием други зоненкиндер, нейното положение и фактът, че със самолет за броени минути може да стигне до границата с Германия, я превръщат в най-важния човек за нас. Ако поддържа връзка с по-висши инстанции или те поддържат връзка с нея, тя веднага може да ни отведе при скритите водачи на движението. Трябва да открием тези водачи. Това е единственият начин да се преборим с тази напаст… Моля ви, Даниъл, помогнете ни.

Кортлънд мълчеше. Намести се в креслото и — необичайно за дипломат — изглежда не знаеше какво да прави с ръцете си. Приглади прошарената си коса и потърка брадичката си. Накрая проговори:

— Виждал съм какво правят тези копелета и се отвращавам от тях… Не мога да ви гарантирам, че ще се справя, но ще опитам.

Жанин Клунс-Кортлънд се приближи към луксозния щанд за кожени изделия в „Ботуши и седла“ и пожела да говори с управителя. След малко се появи дребен, слаб човек със скъпа жълтеникава перука, която покриваше тила му. Беше облечен в сако и бричове за езда, а на краката си носеше ботуши.

— С какво мога да ви бъда полезен, мадам? — каза той на френски и погледна към неколцината добре облечени клиенти зад нея.

— Имате чудесен магазин — отвърна жената на посланика. Акцентът издаваше произхода й.

— А, вие сте американка! — възкликна управителят.

— Толкова ли ми личи?

— О, не, мадам, френският ви е отличен.

— Приятелят ми Андре винаги ме поправя, но понякога ми се струва, че Андре е твърде толерантен. Може би трябва да бъде по-взискателен към мен.

— Андре? — попита ниският човек в ботушите и втренчено погледна Жанин.

— Да, каза, че може би го познавате.

— Това е много разпространено име, нали, мадам? Онзи ден един клиент на име Андре остави тук чифт ботуши за поправка.

— Мисля, че Андре ми спомена за това.

— Елате с мен, ако обичате.

Управителят мина отдясно, повдигна една зелена кадифена завеса, която закриваше тесен вход, и кимна на клиентката си. Двамата влязоха в празен офис.

— Предполагам, че вие сте тази, която…

— Моята самоличност не ви засяга, мосю.

— Разбира се, мадам.

— Един човек от Вашингтон ме насочи. Каза да използвам прякора Дрозд.

— Не е необходимо. „Дрозд“ е код, който се променя на всеки няколко седмици. Последвайте ме. Ще излезем през задния вход и ще ви откарам в един увеселителен парк извън Париж. Там ще отидете на втората врата откъм южния вход, където трябва да платите, но вие ще протестирате и ще изтъкнете, че Андре би трябвало да ви осигури безплатен билет. Разбрахте ли.

— Южният вход, втората врата, ще протестирам и ще спомена името Андре. Да, разбрах.

— Само момент — управителят се наведе и натисна едно копче върху бюрото си. — Гюстав, имаме доставка от мосю Андре. Ела веднага при колата, ако обичаш.

На малкия страничен паркинг отвън Жанин седна на предната седалка на луксозния микробус, а шофьорът седна зад волана и запали.

— Няма да разговаряме, ако нямате нищо против — каза той, докато изкарваше колата на улицата.

Управителят се върна в празния офис, отново се протегна към бюрото, натисна второ копче и каза:

— Днес ще си тръгна по-рано, Симон. Няма много клиенти, а аз съм уморен. Заключи в шест, ще се видим сутринта.

Той излезе от магазина и се запъти към мотоциклета си на паркинга. Рязко натисна стартовия педал; моторът забръмча и се понесе по алеята.

Телефонът в магазина за кожени изделия иззвъня. Продавачът на щанда го вдигна.

— „Ботуши и седла“.

— Мосю Рамбо! — изкрещя човекът отсреща. — Елате веднага!

— Съжалявам — троснато отвърна продавачът, обиден от нахалството на непознатия. — Мосю Рамбо си тръгна.

— Къде отиде?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Важно е! — продължаваше да крещи мъжът.

— Моята работа е по-важна! Аз продавам, а вие ме прекъсвате. В магазина има клиенти! Вървете по дяволите!

Продавачът затвори телефона и се усмихна на млада жена, облечена в рокля за коктейли от Живанши, очевидно специално скроена за съвършената й фигура. Тя плавно се приближи и заговори полушепнешком:

— Имам съобщение за Андре — изкусително произнесе тя. — Мисля, че Андре би желал да го чуе.

— Сам съм, мадмоазел — каза продавачът. Очите му надничаха в дълбоко изрязаното деколте. — Съобщенията за мосю Андре се приемат лично от управителя, а той си тръгна.

— Какво да правя тогава? — попита куртизанката.

— Предайте съобщението на мен, мадмоазел. Аз съм довереник на мосю Рамбо, нашия управител.

— Не мисля, че е редно. Поверително е.

— Току-що ви обясних, че съм довереник и съдружник на мосю Рамбо. Може би ще ми го кажете, ако ви поканя на един аперитив в съседното заведение.

— О, не, приятелят ми непрекъснато ме следи, а сега лимузината му е паркирана отвън пред магазина. Просто предайте на мосю Рамбо, че трябва да се обади в Берлин.

— В Берлин?

— Нищо повече не мога да ви кажа. Предадох ви съобщението.

Младата жена в рокля от Живанши излезе от магазина, като полюшваше бедра.

„Берлин?“ — чудеше се продавачът. Абсурд. Рамбо мразеше германците. Когато идваха в магазина, той е държеше презрително и двойно повишаваше цените.

Агентката на „Дьозием“ спокойно излезе от магазина и забърза по тротоара към колата. Отвори вратата, бързо седна до шофьора и изруга.

— Нямаше я вътре, по дяволите!

— Какво говориш? Не е излизала навън!

— Сигурна съм.

— Къде е тогава?

— Откъде да знам? Вероятно има друго място за срещи, в друг район на града.

— Свързала се е с някого и са излезли през задния вход?

— Боже мой, ти си бил умник!

— Защо ми се караш?

— Защото трябваше да се сетим! Магазини като този имат заден вход — оттам зареждат стоката. Когато влязох, ти трябваше да заобиколиш и да ме чакаш отзад.

— Не сме ясновидци, приятелко — поне аз не съм.

— Ние сме глупаци!

— Не се заяждай! — запротестира шофьорът. — Тук е „Шан-з-Елизе“, а не Монмартър131, а госпожата е съпруга на посланик — не убиец!

— Надявам се, че и директорът Моро вижда нещата по този начин. Но по някакви причини, които не ни е съобщил, изглежда много подозрителен към тази съпруга на посланик.

— Трябва да му се обадя.

— Направи го, ако обичаш.

Добре облеченият мъж в пежото от отсрещната страна на булеварда беше нетърпелив и разтревожен. Беше минал почти час, а фрау Кортлънд не излизаше от магазина. Знаеше, че жените са извънредно мудни купувачи, особено богатите жени. Безпокоеше го фактът, че колата на „Дьозием“ си бе тръгнала преди половин час, и това очевидно беше идея на втория агент на „Дьозием“, който излезе от магазина, втурна се към колата и заговори с колегата си на волана. Какво се беше случило? Чудеше се дали да проследи официалния автомобил, или да остане да чака жената на посланика. Но след като си припомни настоятелната заповед, реши да чака. Началникът му в Бон беше почти в истерия. Убийството трябваше да се извърши незабавно. Ако се забавеше, последствията щяха да бъдат неприятни.

Той беше опитен убиец и не смееше да се провали. Досега бе само надзирател на блицкригерите, а сега го караха да върши тяхната работа. Не че не беше убивал; идваше от ЩАЗИ и бе един от първите, променили убежденията си, превърнали се от предани комунисти в също толкова предани фашисти. За хора като него това бяха просто етикети без значение. Той жадуваше за власт, за възможност да живее извън закона и да знае, че не зависи от решенията на плиткоумни чиновници. А бюрократите се ужасяваха от ЩАЗИ също както министрите на Третия Райх се ужасяваха от Гестапо. Съзнанието за това го развеселяваше. И все пак, за да се държат на положение, хора като него трябваше да участват в определени структури, в които да виреят.

Убий жената при първия удобен случай. Убий я!

Куршум в главата, изстрелян отблизо сред тълпата на „Шан-з-Елизе“ — каква привлекателна възможност! После щеше да грабне чантата й като трофей, който да изпрати в Бон, и щеше да потъне в тълпата от хора, излезли на следобедна разходка. Всичко това щеше да отнеме не повече от две-три секунди. Преди четири години бе успял да направи това в Западен Берлин, където застреля британски офицер от МИ-5, който на няколко пъти бе минавал отвъд Стената.

Човекът в пежото отвори жабката, извади револвер двайсет и втори калибър и го мушна в джоба на сакото си. Запали колата, леко се плъзна по улицата, обърна и спря до отсрещния бордюр, точно когато едно синьо „Ферари“ освободи мястото. Входът на скъпия магазин се падаше отляво на не повече от десет метра и се виждаше изцяло. Можеше за секунди да слезе от колата и да настигне жертвата веднага щом я види да излиза. Той слезе от пежото и тръгна към красиво подредената витрина на „Ботуши и седла“. Внимателно започна да разглежда екстравагантните стоки зад стъклото, без да изпуска от поглед входа.

Изминаха осемнайсет минути; търпението на убиеца все повече се изчерпваше. В този момент през витрината го погледна любезното лице на продавача. Мъжът дружелюбно сви рамене и се усмихна. След секунди младият служител се показа на входа и го заговори:

— Забелязах, че от доста време разглеждате асортимента. Може би ще успея да ви помогна, мосю…

— Всъщност чакам един човек, който закъснява. Трябваше да се срещнем тук.

— Без съмнение наш клиент. Защо не влезете вътре, а стоите на това слънце? Толкова е горещо!

— Благодаря.

Бившият служител на ЩАЗИ последва продавача в магазина.

— Ще разгледам вашите ботуши.

— В цял Париж няма по-добри, господине. Ако имате нужда от помощ, можете да ме повикате.

Германецът огледа магазина и отначало не повярва на очите си. После бавно разгледа жените една по една; бяха седем. Някои стояха прави и оглеждаха току-що купени принадлежности за езда, други седяха и мереха ботуши. Нямаше я!

Ето защо чиновникът от „Дьозием“ се беше върнал в колата! Беше разбрал това, което опитният убиец откри едва след час! Жената на посланика се беше измъкнала. Къде ли бе отишла? Кой й бе помогнал да си тръгне незабелязана? Очевидно някой от магазина.

— Мосю? — убиецът застана до редица от излъскани ботуши и кимна на чиновника. — Може ли за момент?

— Да, господине — отвърна служителят и се приближи усмихнат. — Открихте ли нещо по ваш вкус?

— Не съвсем, но бих желал да ви задам един въпрос. Преди малко не бях докрай откровен с вас, за което искам да ви се извиня. Виждате ли, аз съм служител в „Ке д’Орсе“. Възложено ми бе да придружавам една важна американка, за да я предпазя от неприятности в Париж. Както вече ви казах, тя закъсня, но не е нормално да закъснява толкова много. Възможно е да е влязла вътре, преди да дойда, да си е тръгнала и аз да съм я изпуснал.

— Как изглежда?

— Средно висока, много симпатична, около четирийсетгодишна. Косата й е светлокестенява. Казаха ми, че ще бъде облечена в лятна рокля в бяло и розово, вероятно доста скъпа.

— Огледахте ли се, мосю? На това описание отговарят половината ни клиентки!

— Кажете ми — продължи убиецът, — възможно ли е да е излязла от друго място, да речем, през задния вход?

— Струва ми се твърде необичайно. Защо да го прави?

— Не знам — отвърна мъжът в раиран костюм. Тонът му издаваше нервност. — Просто попитах дали е възможно.

— Чакайте да помисля — намръщи се продавачът и се огледа. — Имаше една жена в розово, с която нямах възможност да разговарям, защото бях зает с графиня Лавоазие — чудесна, но много взискателна клиентка.

Убиецът не знаеше какво да прави. Началникът му бе нарекъл магазина „Каналът Андре“. Ако продължаваше да задава въпроси, можеха да съобщят в Бон за невнимателното му поведение. От друга страна, ако жената на посланика седеше отзад в магазина или бе отишла някъде другаде, той трябваше да научи това. Фрау Кортлънд бе излязла от посолството без охрана, без обичайната лимузина и въоръжен ескорт. Обстоятелствата бяха благоприятни и не се знаеше кога ще се появи нова възможност. Може би след дни! А убийството не биваше да се отлага.

— Ако ми позволите — каза той на услужливия продавач, — тъй като това е официално поръчение и правителството държи на това, бихте ли ми казал дали Андре е тук!

— Боже мили, пак този Андре! Днес това име е много популярно, но тук няма Андре. Както и да е, когато има съобщения за него, който и да е той, те се приемат от управителя, мосю Рамбо. Но мисля, че той си тръгна.

— Много популярен… днес? — учудено попита убиецът.

— Честно казано — каза продавачът и понижи глас, — подозирам, че тайнственият Андре е любовницата на Рамбо.

— Казахте, че днес е много популярен.

— О, да! Преди броени минути една възхитителна млада дама ми предаде съобщение за Андре.

— Какво беше то? Трябва да си спомните, аз съм правителствен чиновник.

— Съмнявам се, че това би заинтересувало правителството. Ако съм разбрал правилно, в това няма нищо опасно, дори е забавно.

— Какво сте разбрал?

— Мисля, че градовете и страните заместват нещо друго?

— Какво например?

— Най-вероятно хотели. „Лондон“ означава „Кенсингтън“ или „Англьотер“; „Мадрид“ — „Есмералда“; „Сен-Тропе“ — „Сен-Пере“, разбирате ли какво имам предвид?

— Нямам представа.

— Любовни срещи, мосю. Хотелски стаи, в които любовниците могат да се срещат, без да тревожат тези, с които живеят.

— А какво беше съобщението?

— Съвсем просто! Хотел „Абатство Сен Жермен“.

— Моля?…

— Allemagne.132

— Какво?

— Съобщението за Андре, мосю. „Обади се в Берлин“.

Изненадан, убиецът се вгледа в любезното лице на продавача и без да каже дума, тичешком излезе от магазина.