Апокалиптичният часовник

43.

Готическият силует на старинния замък се открояваше на фона на нощното небе. Лунната светлина над Лоара осветяваше кулите му. Беше построен от каменни блокове, примесени със стари тухлени зидове — белези на няколко века, напластили се един върху друг. В контраста между сателитните антени и каменните стени имаше нещо загадъчно и привлекателно. Как ли щеше да свърши това?

Беше малко след два сутринта; подухваше лек ветрец, чуваха се глухите викове на нощни птици. Групата зае позиции. Следвайки теренната карта, осветена от слабата синя светлинка на писалката му, лейтенант Джералд Антъни водеше Карин де Врийс през храсталака към отвесния склон на хълма. Карин прошепна:

— Спри, Джери!

— Какво има!

— Виж!

Тя бръкна в храстите и извади стар мръсен каскет, който приличаше на парцал. Обърна го наопаки и освети с фенерчето си разкъсаната подплата.

— Виж! — Карин почти изхълца от изненада и подаде каскета на Антъни.

— Боже мой! — учуди се командосът. С колебливи печатни букви бе написано името „Жодел“.

— Старецът е идвал тук! — прошепна Антъни.

— Това обяснява някои неща… Дай ми го, ще го прибера в джоба си. Да вървим!

Много по-надолу петимата мъже се бяха скупчили в черна гумена надуваема лодка. Дру разтвори храсталака. Погледът му наблюдаваше върха на стръмния хълм. Сигналът дойде — две сини светлинки.

— Да тръгваме! — прошепна той. — Те са там!

С помощта на миниатюрни гребла двамата агенти от Сервис д’Етранже придвижиха лодката през тръстиката в относително открития старинен канал. Те бавно стигнаха на отсрещния бряг до кръгъл тухлен тунел, през който отклонените води на Лоара се вливаха в мочурището.

— Я виж, Дру — тихо каза капитанът. — През отвора минават две жици. Едва ли оттук може да мине човек.

— Иначе трябваше да има открит път по брега към замъка.

Гумената лодка се опря в брега. Отрядът вдигна от дъното й въжетата и куките и слезе на калния бряг под алеята за разходки, която се намираше на около двайсет фута над тях. Дру извади предавателя от маскировъчния си костюм и натисна бутона „предаване“.

— Каква е видимостта? — попита Латъм.

— Около седемдесет процента — обади се Карин. — През биноклите се виждат районът около басейна и южната част на замъка, но не виждаме северната страна.

— Някакви признаци на движение, светлини?

— И двете — чу се гласът на лейтенанта. — Двама пазачи обикалят задната част, след това северната и южната страна. Носят малки полуавтомати, вероятно германски вариант на „Узи“, на коланите си имат закачени радиопредаватели.

— Как са облечени? — попита Дру.

— С черни панталони и ризи с червени ленти на ръката — светкавици с пречупен кръст. Няма как да ги объркате, шефе.

— Къде са светлините?

— В два прозореца на първия етаж и по един на втория и третия.

— Някакво движение?

— Освен двамата пазачи — само в кухнята, от южната страна на първия етаж.

— Имате ли представа как можем да проникнем?

— И двата патрула се задържат в средната част от тринайсет до осемнайсет секунди. Щом стигнете до стената, ще ви дам сигнал по предавателя и вие бързо ще се прехвърлите. Край басейна има три отворени кабини. Разделете се и влезте в тях. Изчакайте да се върнат пазачите, направете каквото можете и ги издърпайте в кабините или ги хвърлете през стената. Оттам нататък имате свободен достъп до замъка и можете да сигнализирате на полковника.

— Добре, лейтенанте. Къде са пазачите?

— Разделиха се. Скачайте!

— Внимавай, Дру — каза Карин.

— Всички ще внимаваме. Хайде!

Петимата мъже се изкатериха по брега до стената с желязна врата до алеята за разходки. Латъм я разгледа. Беше направена от плътна стомана и нямаше никакви ключалки. Можеше да се отваря само отвътре.

Изведнъж се чуха стъпки на ботуши по камъка, а после от тъмното долетяха два гласа:

— Zigarette?163

— Nein, ist schlecht!164

— Unsinn.165

Стъпките се отдалечиха. Френските агенти се изправиха, вдигнаха куките от земята и зачакаха. След това чуха сигнала — два къси, приглушени изстрела, които отекнаха в предавателя на Латъм. Французите метнаха куките, дръпнаха въжетата и ги опънаха, а Дру и капитан Диц се изкатериха по тях с автомати през рамо. Накрая силуетите им се изгубиха зад стената. Точно в този миг французите започнаха да се катерят. След четири секунди куките им тупнаха обратно на брега пред очите на ядосания Витковски.

Латъм даде знак на командоса и единия от французите да тръгнат към най-далечната отворена кабина, а той се скри с другия агент в първата. Кабините бяха прости постройки от дърво, подобни на палатки, покрити с брезент на ярки райета. Вратите им просто се бутаха навътре. Самият басейн беше тъмен, отнякъде долиташе тихо бръмчене на пречиствателна инсталация. В тъмната първа кабина Латъм се обърна към агент Едно:

— Знаеш какво да правиш, нали?

— Да, мосю — отвърна французинът и извади ножа си. Латъм направи същото.

— Извинете, мосю, но двамата с колегата сме по-опитни в тези неща. Вие не бива да поемате такъв риск. Вече го обсъдихме с капитана.

— Обсъдили сте го?…

— Тихо! — прошепна агентът. — Идват!

Двамата агенти от Сервис д’Етранже излязоха от своите кабини, придвижиха се напред, докато всеки застана зад жертвата си. Изведнъж северният пазач забеляза агента от южната страна — и сгреши. Присви очи, за да се увери, че не се лъже. Свали полуавтомата от рамото си и тъкмо щеше да стреля, когато вторият агент скочи отгоре му, стисна го с лявата си ръка за гърлото, а ножът влезе в гърба му с хирургическа точност. Другият пазач се обърна изненадан, но първият агент притича напред с високо вдигнат нож. Неонацистът не успя да издаде и звук — острието се заби в гърлото му.

Всяко движение замря. Французите повлякоха мъртвите пазачи към най-близкия край на стената и се приготвиха да прехвърлят телата през нея. Но Латъм изведнъж дотича от първата кабина.

— Не! — прошепна той толкова високо, че това им се стори като вик. — Върнете ги тук!

Тримата бяха объркани, но не и ядосани.

— Какво има, по дяволите? — попита капитан Диц. — Не искаме никой да ги открие, нали?

— Пропуснахте нещо, капитане. Не мислите ли, че са доста едри? Сигурен съм, че можем да се пъхнем в тези идиотски униформи.

— Проклет да бъда — бавно каза Диц. — Мисля, че си прав.

— Побързайте! — каза агент номер Едно.

Двамата с колегата си коленичиха и започнаха да свалят нацистките униформи от труповете. По тях имаше петна от кръв.

— Има един проблем — прекъсна ги капитанът. Всички погледи се обърнаха към него. — Всички говорим немски с изключение на теб, Дру.

— Нямам намерение да си говоря с никого от тях.

— Но ако ни спрат, тези тук са единствените пазачи. Няма значение, че е тъмно.

— Момент — каза агент номер Две. — Мосю Латъм, можете ли да кажете думата „Halsweh“?

— Много ясно: халсвей.

— Опитай пак — доброжелателно кимна Диц на французите. — Страхотно, момчета… още веднъж — Halsweh.

— Халсвей — измънка Латъм.

— Става — каза командосът. — Ако някой ни спре, ще говоря аз. Ако се обърнат конкретно към теб, изкашляй се, хвани се за гърлото и кажи „Halsweh“, разбра ли?

— Откъде да разбера, по дяволите!

— На немски това означава „болно гърло“, мосю.

— Достатъчно! Обличайте се.

След четири минути Латъм и Диц приличаха на неонацистките патрули. На по-силна светлина едва ли биха могли да излъжат някого, но в сенките и полумрака можеха да минат за пазачи. Те замениха полуавтоматите със собствените си оръжия със заглушители, нагласени за единична стрелба в случай, че ситуацията изисква един изстрел, а не откос.

— Извикайте Витковски — заповяда Дру. — И внимавайте да не ви удари някоя кука по главата. Не го бива за катерач. Иди ти, номер Едно.

След деветдесет и шест секунди внушителната фигура на Витковски влезе в кабината.

— Виждам, че сте имали работа — каза той, след като погледна двата трупа. — Защо сте се облекли така?

— Отиваме на проверка, Стан. Ти ще останеш с френските колеги. Ще вървите след нас, от вас зависи животът ни.

— Какво ще правите?

— Ще започнем търсенето, какво друго?

— Мисля, че ще оплескате работата — каза Витковски и измъкна от якето си голям прегънат лист хартия. Той го разгъна върху гърба на единия от труповете. Включи синьото фенерче и освети план на имението „Орлово гнездо“. — Помолих нашия заместник-шеф Клош да изработи това за мен. Няма да ловувате слепешком.

— Стенли! Един на нула за теб — и Дру погледна Витковски с благодарност. — Как се сети?

— Изоставаш от времето, момче. Имаш нужда от малко помощ.

— Благодаря ти, Стан. Откъде да започнем?

— Най-добре би било да вземете заложник и да научите каквото можете.

Латъм бръкна под черната нацистка риза и извади предавателя.

— Карин? — прошепна той, след като натисна бутона за предаване.

— Къде сте? — попита Де Врийс.

— Вътре сме.

— Виждаме — намеси се лейтенантът. — Още ли сте край басейна?

— Да.

— Какво ще правите? — попита Карин.

— Искаме да вземем заложник и да го разпитаме. Виждате ли някого наоколо?

— Навън — не — каза Антъни, — но в онази кухня има двама-трима. Всички минават край задния прозорец. Изглежда странно — много е оживено за това време.

— Берхтесгаден — тихо промълви Витковски.

— Какво? — попита Диц.

— Копие на хитлеровия Берхтесгаден, където оберфюрерите и многобройните им любовници са пирували ден и нощ, без да знаят, че Хитлер подслушва стаите им в търсене на предатели.

— А ти откъде знаеш? — попита Дру.

— От свидетелствата от Нюрнбергските процеси.

— Тръгваме — каза Латъм в предавателя. — Как да измъкнем някого оттам?

— Мисля, че аз трябва да го направя — отвърна Диц, светна фенерчето си и заразглежда плана на замъка. — Вътре има или германци, или французи. Ти не говориш немски, а френският ти е ужасен. Другите не са облечени подходящо. Отстрани има врата. Ще надникна вътре и ще помоля за едно кафе, което някой да ми донесе навън. Ще говоря на немски — двамата пазачи бяха германци.

— А ако забележат, че си друг човек?

— Ще кажа, че на единия му е прилошало и аз го замествам. Затова имам нужда от кафе — току-що съм станал от леглото.

Диц бързо излезе от кабината и се запъти към южния край на замъка, право към вратата на кухнята. Латъм и Витковски излязоха да го гледат. Изведнъж отстрани светнаха два ярки прожектора. Командосът се закова на място. Диц се виждаше съвсем ясно — личеше си, че ризата и панталонът не са му по мярка. В ярката светлина се показа двойка — млада жена с къса пола и мъж на средна възраст. Мъжът видя капитана и реагира отначало тревожно, след това гневно. Бръкна под якето си. Командосът нямаше избор. Изстреля един единствен куршум в главата на мъжа и се втурна към жената. Виковете й секнаха в мига, в който капитанът й нанесе рязък удар по врата. Тя се строполи на земята. Командосът вдигна оръжието си. Чуха се две изпуквания и прожекторите угаснаха. Той вдигна жената, метна я на рамо и се затича обратно.

— Донесете тялото! — прошепна полковникът на двамата французи.

— Аз ще отида — изтича напред Дру.

Той стигна до сенките. Тялото на мъртвеца едва се виждаше на лунната светлина, която почти не проникваше от високите стени на замъка. Латъм изтича до трупа и изведнъж вратата на кухнята шумно се отвори. Той отскочи назад и залепи гръб о стената. Навън се показа глава с готварска шапка. Човекът присви очи в тъмнината. След това сви рамене и се върна в кухнята. Целият в пот, Дру метна автомата на рамо и изтича към лежащия човек. Наведе се, сграбчи го за краката и повлече тялото към кабината.

— Que faites-vous?166 — чу се женски глас от тъмнината.

— Халсвей — отвърна Латъм, напрегнат, задъхан. След това дрезгаво добави: — trop de whisky167.

— Ah, un allemand! Votre français est mediocre!168

На слабата лунна светлина се появи жена, облечена в дълга бяла рокля. Тя се разсмя, леко залитна и продължи на френски:

— Прекалено много уиски, а? Всички сме пили много. Хрумна ми да се хвърля в басейна.

— Gut169 — каза Дру, едва успял да разбере и половината от думите на жената.

— Да ви помогна ли?

— Nein, danke170.

— О, вие сте с Хайнеман. Този немец е абсолютен досадник!

Изведнъж жената изхълца, когато Латъм издърпа мъжа на открито. Видя, че главата му е цялата в кръв. Дру пусна краката на мъртвия и извади от джоба си малката „Берета“.

— Ако викате, ще се наложи да ви убия — каза той на английски. — Разбирате ли ме?

— Прекрасно ви разбирам — отвърна жената. Говореше английски гладко, изведнъж беше изтрезняла от обзелия я ужас.

Двамата французи изтичаха към тях. Без да каже и дума, номер Две издърпа трупа към стената, прерови джобовете му, а номер Едно застана зад жената, хвана я за врата и я натика в кабината. Латъм се сепна, когато забеляза, че телата на пазачите вече не бяха вътре.

— Какво стана…

— Предишните ни гости си тръгнаха — отвърна Витковски.

— Страхотно, Дру! — каза капитан Диц и седна до своята пленница в раиран шезлонг. — Тук е удобно, а? — добави той, след като агент номер Две се върна.

— Адриен? — попита племенницата на Латъм.

— Здрасти, Елиз — отвърна жената до Диц. — С нас е свършено!

— Нацистки курви! — обвинително каза номер Едно.

— Не бъди глупак! — възрази Елиз. — Работим там, където ни плащат добре.

— Знаете ли кои са тези хора? — каза номер Две. — Това са най-големите зверове на света.

— Това е минало — хладно го сряза Елиз.

— Не сте чували? — почти извика номер Две. — Те са фашисти, избили цели народи!

— Ние сме само временни компаньонки, идваме за около седмица. Никога не говорим на подобни теми. А и повечето германци, които познавам, са чаровни и учтиви джентълмени.

— Сигурен съм, че е така — прекъсна я Витковски. — Губим време, момчета. Трябва ни някой мъж от персонала.

— Не знам, полковник — каза Дру. — Те казаха, че идват тук за около седмица — така ли е, госпожице?

— Такава е уговорката, мосю.

— А какво става след това? — попита той.

— След медицински преглед отиваме другаде. Нищо не знаем. Работата ни е да правим компания на мъжете.

Дру обърна пленницата си към малка масичка, върху която беше разгънат планът на замъка.

— Сега ще ни кажете какво има във всяка една от стаите. За вас е по-добре да не лъжете и да бъдете послушни. На по-малко от минута път от замъка има цял отряд от френското разузнаване, готов да взриви портала, да влезе и да арестува всички тук. Съветвам ви да ни помогнете, за да доживеете до преклонна възраст и да сключите някоя добра сделка.

— Хайде, Адриен, да разгледаме този план.

Момичето с къса пола, което седеше до Диц, стана и отиде при колежката си.

— На първия етаж има северна веранда, голяма дневна в центъра, която служи и за трапезария, кухня, голяма почти колкото ресторант на Десния Бряг171. На втория и третия етаж има апартаменти за гости, които Адриен и аз можем да опишем до последния матрак.

— Кой живее там сега? — попита Витковски.

— Хер Хайнеман, нали, скъпа? — попита Елиз.

— Да — каза другата жена. — Такъв досадник!

— В двата други апартамента са Колет и Жана, а компаньоните им са бизнесмени от Мюнхен и Баден-Баден. На третия етаж съм аз с един ужасно нервен тип, който се напива до козирката и после нищо не може да направи. Другите стаи са свободни.

— Как изглежда твоят човек? — попита Латъм.

Елиз го описа. Дру тихо се обади:

— Това е Бержерон.

— Много е изнервен.

— Със сигурност. А какво има на четвъртия етаж?

— Там не пускат никого освен няколко души в черни костюми с червени ленти на ръкавите. Всички се страхуват от тях до смърт. Мисля, че е гробница, мосю. Гробница на велик фараон.

— Обяснете ми, ако обичате.

— Влизането там е строго забранено, входът е запечатан. Всички врати са стоманени. Никой не влиза вътре освен хората с черни костюми. Има някакви цепнатини в стените, в които те пъхат ръце и вратите се отварят.

— Електронни скенери за отпечатъци — отбеляза Витковски. — Няма начин да се влезе вътре.

— Щом никога не сте се качвали там, откъде знаете това? — попита Дру.

— Предното и задното стълбище към горния етаж се охраняват постоянно. А пазачите се нуждаят от почивка, мосю. Някои от тях са много симпатични.

— Кой е „фараонът“? — попита Латъм.

— Не е тайна — отвърна Елиз. — Това е един много стар човек, когото всички обожават. Никой няма право да говори с него освен мъжете в черни костюми, но всяка сутрин го свалят на разходка с асансьор. Лицето му е обвито с тежък воал, разхождат го в инвалидна количка по така наречената „алея за размисли“ зад басейна. Отварят една врата, след това той заповядва на всички да се оттеглят. Тогава става от количката и въпреки възрастта си тръгва с маршова стъпка към едно място, което никой от нас не е виждал. Казват, че се нарича „орлово гнездо“ и там размишлява и взема мъдри решения, докато пие кафе и бренди.

— Монлюк! — каза Дру. — Значи е още жив!

— Не знам кой е, но правят всичко възможно да го запазят жив.

— Дали не е фигурант, когото манипулират за някакви свои цели? — предположи Витковски.

— Съмнявам се, че някой го манипулира — отвърна проститутката. — Всички се страхуват от стареца. Той постоянно ги заплашва с уволнение, а те пълзят на колене пред него.

— Може би играят роля, за да му се харесат? — Латъм се взря в лицето на жената.

— Ако беше така, щяхме да разберем, защото и ние играем роли.

— И все пак не се ли носят някакви слухове?

— Говори се, че старецът има огромно богатство, което само той може да използва. Твърди се, че под дрехите си крие някакви електронни уреди, които отчитат здравословното му състояние и изпращат сигнали до медицинска апаратура, която се намира на четвъртия етаж и е свързана с друга на неизвестно място.

— Разбираемо, като се има предвид възрастта му. Трябва да е надхвърлил деветдесетте.

— Казват, че бил над стогодишен.

— И още е добре?

— Ако релетата са програмирани за препредаване, можем да открием това неизвестно място — каза полковникът.

— Ако не друго, те ще ни отведат до източника на богатства и точките на трансфер. Затова го наблюдават непрекъснато и го пазят.

— А ако проследим откъде идват сигналите, ще открием кой издава заповедите — добави Витковски. — Трябва да се качим горе!

Дру се обърна към все още уплашената Елиз.

— Ако лъжеш, ще прекараш остатъка от живота си в килия.

— Защо да ви лъжа, мосю?

— Не знам. Може би си мислиш, че горе ще ни убият и вие ще се върнете към работата си.

— Искате да стигнете до орловото гнездо, нали? — попита Елиз. — Предполагам, че с нас ще ви бъде по-лесно. Познаваме достатъчно хора от персонала и повечето пазачи. Можем да минем през кухнята и голямото фоайе, където е централното стълбище. Задното стълбище се намира зад малките салони отдясно. За да се качите на горния етаж, ще ви трябва един от помощниците на стареца. Има петима, всички са въоръжени и живеят на четвъртия етаж. Винаги има по един дежурен. Той седи в библиотеката, където господарят винаги може да се свърже с него. Ще ви покажа откъде да влезете.

— Как ще ни прекарате през всички етажи? — попита агент номер Едно.

— Тук има многобройна охрана. Хората идват и си отиват, има техници, които пристигат да проверяват апаратурата. Ще кажа, че сте външни пазачи, изпратени да покриват района зад стената.

— Единственото, което ще казваш, Дру, е „halsweh“.

— Добре, французи, помнете, че аз съм командващият офицер и ще отговарям на всички въпроси — каза Витковски.

— Готови ли сте, момчета?

Диц вдигна двата полуавтомата и подаде единия на Дру. Последният се обърна към жените, които станаха от шезлонгите. Адриен трепереше от уплаха, по-възрастната Елиз беше пребледняла.

— Страхувате ли се? Аз също. Помнете, че ако се измъкнем оттук, ние ще ви измъкнем, когато властите се намесят… Да тръгваме.