Апокалиптичният часовник

27.

Както винаги, в осем и половина сутринта Клод Моро вече издаваше заповедите си. Латъм и Де Врийс отново бяха под охрана от „Дьозием“. Американските служби за сигурност имаха предложения относно тяхната безопасност, но само „Дьозием“ можеше да вземе крайни решения. Освен ако, разбира се, двамата американци не вземеха решение да останат в посолството си, което според международния закон беше американска територия и затова извън юрисдикцията на „Дьозием“. Когато Дру гневно изказа възраженията си, отговорът на Моро беше кратък и ясен.

— Не мога да позволя жителите на Париж да рискуват живота си в престрелка, когато нацистите се опитат да ви убият — каза французинът. Той седеше срещу Дру и Карин в апартамента им в хотел „Нормандия“.

— Пълни глупости! — изкрещя Латъм и удари чашата със сутрешното си кафе по масата с такава сила, че половината се изля върху покривката. — Никой няма да води война по улиците. Това е последното нещо, което биха направили!

— Може би да, може би не. Защо тогава и двамата не се преместите в посолството, за да ликвидираме въпроса? Не бих имал никакви възражения, а гражданите на Париж ще бъдат в безопасност.

— Знаете, че трябва да се движа насам-натам!

Дру се надигна от кушетката ядосан. Хотелската хавлия му беше тясна и го задушаваше.

— Тогава ще се движите заедно с моите хора. Решението ми е окончателно, mon ami… Да, още нещо. Където и да ходите, каквото и да правите, първо трябва да имате разрешение от мен.

— Невъзможен сте!

— Като говорим за невъзможното — продължи шефът на „Дьозием“, — посланикът Кортлънд пристига с „Конкорд“ в пет часа този следобед. Жена му ще го посрещне на летището. Не знам дали е подготвен за комедията, която трябва да разиграе.

— Ако Кортлънд не може да се справи, трябва да излезе от играта — каза Дру, сипа си кафе и се върна с чашата на кушетката.

При резкия тон на Латъм Моро вдигна вежди.

— Може би сте прав, mon ami, но така или иначе ще получим отговора, преди да е настъпила нощта, нали?… А сега що се отнася до останалата част от деня, искам да се запознаете с процедурите по охраната на бюрото. Те доста се отличават от операциите на моя приятел Витковски, но пък полковникът не разполага с нашите възможности.

— Случайно — намеси се Дру, — да сте съгласували всичко това с Витковски? Той съгласен ли е с вашите заповеди?

— Не само е съгласен, но дори е изпълнен с облекчение. Мисля, би трябвало да знаете, че е извънредно привързан и към двама ви — може би малко повече към хубавата Карин — и знае, че моите възможности са много по-големи от неговите. Освен това, двамата с Уесли Сорънсън са изцяло заети с организирането на срещата на посланика с жена му — извънредно деликатна ситуация, която изисква постоянно наблюдение. Какво повече да ви кажа?

— Вече казахте всичко — каза Латъм без ентусиазъм. — Какво искате да направим?

— Да започнем с това: да се срещнете и запознаете с ескорта си. Всички говорят гладко английски, а водачът им е същият, благодарение на когото оцеляхте на „Габриел“…

— Франсоа, шофьорът?

— Точно той. Другите ще бъдат около вас денонощно. Винаги ще има двама в коридора на хотела. Освен това си помислих, че може би ще се заинтересувате от наблюденията ни над увеселителния парк и мадам Кортлънд. Всичко е наред.

— Ще се облека — каза Дру, отново стана и взе кафето със себе си. Тръгна към вратата на спалнята.

— Не забравяй да се обръснеш, скъпи. Тъмната ти брада доста се отличава от косата ти.

— Само това ми липсваше — промърмори Латъм. — Искам да измия това нещо от косата си възможно най-скоро — добави той, влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— Bien138 — каза Моро и продължи на френски. — А сега можем да поговорим, мадам.

— Да, знаех, че ще говорим. Допреди няколко секунди не ме изпускахте от очи.

— На немски ли ще говорим?

— Няма нужда. Оттам не може да чуе нищо, а когато се говори бързо на френски, той така или иначе не схваща. Откъде да започнем.

— От очевидното — отвърна просто шефът на „Дьозием“. — Кога възнамерявате да му го кажете? И възнамерявате ли изобщо?

— Сега разбирам — каза Карин провлачено. — Всъщност, и аз мога да ви попитам същото.

— Имате предвид моята лична тайна, нали? Причината, поради която поемам такъв риск, за да унищожа тези фанатици?

— Да.

— Много добре. Не можете да разпространите тази информация и по този начин да навредите на семейството ми — така че, какво толкова?… Имах сестра, Мари, по-малка от мен. Когато баща ни почина, тя гледаше на мен като на негов заместник; разбира се, аз я обожавах. Беше толкова жизнена, толкова изпълнена с невинността на цъфтящата младост, а освен всичко останало танцуваше — не беше прима балерина, но със сигурност беше добра в кордебалета. Както и да е, в най-суровите години на Студената война, само за да отмъсти, една източногерманка от ЩАЗИ унищожи това прекрасно дете. Отвлякоха я и бързо я превърнаха в наркоманка, насила я накараха да проституира. Колабира и умря на „Унтер ден Линден“ на двайсет и шест години, като просеше пари или храна, защото вече не можеше да продава тялото си… Това е тайната ми, Карин. Не е много красива, нали?

— Ужасна е — каза Де Врийс. — А вие бяхте безпомощен да направите каквото и да било за нея.

— Не разбрах за това. Майка ни беше починала, а аз бях изпратен като таен агент в Средиземноморския сектор за тринайсет месеца. Когато се върнах в Париж, намерих сред натрупалата се поща четири снимки, изпратени с любезното съдействия на източноберлинската полиция чрез ЩАЗИ. Показваха смъртта на моята сестричка.

— Бих се разплакала, наистина, Клод, не го казвам просто така.

— Сигурен съм, мила, защото и вашата история е също толкова ужасна, нали?

— Как разбрахте за това?

— По-късно ще ви обясня. Но първо нека ви задам един въпрос. Кога ще кажете на нашия американски приятел? Или нямате такова намерение?

— Точно сега не мога…

— Значи просто го използвате — прекъсна я Моро.

— Да, използвам го! — възкликна Де Врийс. — Оттам започна всичко, но не се получи така. Мислете каквото си искате за мен, но аз наистина го обичам. Това е много по-неочаквано за мен, отколкото за всеки друг. Има толкова качества, които притежаваше онзи Фреди, за когото се омъжих — всъщност прекалено много, и това ме плаши. Той е темпераментен, гневен; добър човек, който се опитва да открие отговорите на въпросите. Фреди беше такъв в началото. Преди да се промени и да се превърне във вманиачено животно.

— И двамата чухме как преди няколко минути Дру говореше за Кортлънд. Бях ужасен от неговата студенина. Да не би това да е синдромът „Фреди“?

— Не, съвсем не. Дру се превръща в брат си, чиято роля играе. Трябва да бъде като Хари.

— Но докъде ще го отведе това — до Фреди?

— Той не може, не може! Прекалено е добър за това.

— Тогава му кажете истината.

— Каква е истината?

— Да играем честно, Карин.

— Какво е честност сега?

— Мъжът ви е жив. Фредерик де Врийс е жив, но никой не знае къде е.

Ескортът на „Дьозием“ се състоеше от шофьора Франсоа и други двама, които си казаха имената толкова бързо, че Латъм ги нарече „мосю Фрик“ и „мосю Фрак“.

— Дъщерите ти сърдят ли се, Франсоа? — попита Дру от задната седалка, когато той и мосю Фрак седнаха от двете страни на Карин.

— Не ми говорят — отвърна шофьорът. — Жена ми бе доста строга с тях. Обясни им, че трябва да уважават баща си.

Двайсет минути по-късно те пристигнаха в бюро „Дьозием“ — фантастична каменна сграда с подземен паркинг, в който се влизаше само след проверка от въоръжена охрана. Фрик и Фрак отведоха Карин нагоре в брониран електронен асансьор, който изискваше необичайно дълга серия от кодове, за да се задвижи. Слязоха на петия етаж и отидоха в офиса на Моро — по-скоро голяма всекидневна, с полуспуснати венециански щори. Удобствата в нея контрастираха с цял куп компютри и друга разнообразна високотехнологична апаратура.

— Знаете ли как да си служите с всичко това? — попита Дру и посочи стаята.

— Онова, което не знам, го знае новоназначената ми секретарка, а онова, което и тя не знае, го знае помощникът ми Жак. Ако наистина си навлечем неприятности — просто ще се обадя на новата си приятелка мадам Де Врийс.

— Mon Dieu!139 — възкликна Карин. — Я погледни там, това ти осигурява мигновен контакт с цяла дузина сателити, а ето там има телекомуникационна връзка и с най-отдалечената точка на света.

— Точно с това имам проблеми — каза Моро. — Може би ще ми помогнеш.

— Честотите постоянно се променят — каза Де Врийс. — Американците работят по това.

— Да, но един компютърен учен на име Рудолф Мец им създаде малко проблеми, като избяга от САЩ в Германия. Пуснал унищожаващ вирус из цялата система; все още се опитват да я възстановят. Искам да ви покажа и други неща. Както обещах, с помощта на Витковски в посолството проникнахме в частния телефон на посланика и сега можем да го засечем. В увеселителния парк просто бръкнахме в линиите им под предлог, че в телефонната компания е избухнал пожар. Вдигна се голям шум, който стана причина за хиляди оплаквания, но хитрината мина… Всъщност наистина причинихме пожар — повече дим, отколкото огън, но свърши работа.

— Научихте ли нещо? — попита Латъм.

— Чуйте сами — отвърна Моро и отиде до лявата стена. — Този запис е от телефон в частен офис на горния етаж, където се подслушва непрекъснато. Редактирахме го, така че ще чуете само най-важната информация. За какво ни е да слушаме безобидни любезности?

— Сигурен ли си, че са безобидни?

— Скъпи ми Дру, можеш да прослушаш пълния запис, когато пожелаеш.

— Извинявай. Да чуем.

— Мадам Кортлънд току-що е пристигнала в „Ботуши и седла“ на „Шан-з-Елизе“.

Записът започна.

„Трябва да говоря с Андре от увеселителния парк! Спешно е, извънредно произшествие!?“

„А кой се обажда?“

„Човек, който знае кода «Андре» и вчера бе откаран с вашата кола в увеселителния парк.“

„Казаха ми за това. Почакайте, ще се върна след малко — мълчанието продължи почти три минути. — Трябва да бъдете в Лувъра в един часа този следобед. В галерията за древноегипетско изкуство на втория етаж. Ще го познаете и той ще ви нареди да го последвате. Ако по някаква случайност ви прекъснат, той ви е познат като Луи, граф Страсбург. Вие сте стари познати. Разбрано ли е?“

„Да.“

„Довиждане.“

— Следващият запис е разговор между управителя на магазина и Андре от увеселителния парк — каза Моро. — Всъщност, той е граф Страсбург.

— Истински граф? — попита Латъм.

— Тъй като ги има толкова много, да кажем, че е по-истински от повечето. Доста изобретателно прикритие, пък и доста автентично. Той е единственият потомък на видна стара фамилия от Елзас и Лотарингия, която е преживяла трудни моменти след войната; фамилията се е разпръснала.

— Граф — собственик на увеселителен парк? — продължи Дру. — Какво падение! Защо се е разпаднало семейството?

— На немски районът Елзас се нарича „Елзас-Лотарингия“. Едната страна се е била за Германия, другата — за Франция.

— И този Луи, граф Страсбургската половина, е отишъл при нацистите — кимна Латъм.

— Не, съвсем не — възрази Моро. — Точно това прави прикритието му изобретателно. Бил е още дете, но неговата „половина“, както каза, се е борила отчаяно за Франция. За нещастие германският клон от фамилията отмъкнал богатствата им в швейцарски и северноафрикански банки и оставил благородните си роднини почти без пукнат грош.

— И все пак той работи за неонацистите? — прекъсна го Карин. — Той е нацист.

— Очевидно.

— Нищо не разбирам — каза Дру. — Защо?

— Свързали са се с него — каза Де Врийс и погледна Моро. — Бил е подкупен от другата част на семейството, с парите.

— За да държи мръсен увеселителен парк?

— С обещания за много повече — добави шефът на „Дьозием“. — В увеселителния парк той е един, в парижките салони — съвсем друг.

— Мислех си, че биха му се присмели — каза Латъм — и не биха го пуснали да припари до тези салони.

— Защото държи увеселителен парк?

— Ами да.

— Съвсем не си прав, mon ami. Ние, французите, ценим практичността, особено унизителната практичност на детронираните богаташи, които намират начини да възстановят богатствата си. Вие в Америка правите същото и то още по-откровено. Предприемач-мултимилионер изгубва компаниите си или хотелите си, или различните си предприятия. После си ги възстановява и вие го превръщате в герой. И ние не сме много по-различни, Дру. Господарят се превръща в охулен самотник, после славно се завръща на трона си. Аплодираме го независимо от морала му. Кой всъщност знае какво се надява да спечели графът от нацистите?

— Може ли да чуем записа?

— Можете, разбира се, но той просто потвърждава заповедта, дадена на Страсбург, да се срещне с мадам Кортлънд в Лувъра в един часа този следобед.

Вашингтон. Минаваше пет часа сутринта, но Уесли Сорънсън не можеше да заспи. Бавно и тихо той стана от двойното легло и прекоси огромната спалня в посока към гардероба си.

— Какво правиш, Уесли? — сънено го попита жена му. — Ходи до банята преди един час.

— Чу ли ме?

— Цяла нощ те слушам. Какво има? Да нямаш проблем със здравето, за който не си ми казал?

— Не.

— Тогава не бива да те питам, нали?

— Нищо не е както трябва, Кейт, пропускам нещо.

— Трудно е за вярване.

— Защо? Това е историята на моя живот — да търся липсващите части.

— В тъмното ли ще ги търсиш, скъпи?

— В Париж сега е ден, изобщо не е тъмно. Спи.

— Добре.

Сорънсън потопи лицето си в мивката, пълна със студена вода — връщаше навиците си от работата на таен агент — облече халата си и слезе в кухнята. Натисна бутона на автоматичната кафеварка, програмирана от домашната им помощница снощи след вечеря, изчака, докато се напълни почти цяла чаша, сипа си кафе и тръгна към кабинета до всекидневната. Седна зад бюрото си, дълго осем фута, отпи от кафето и отвори долното чекмедже, за да си извади пакет абсолютно забранени от лекаря цигари — да, навиците се връщаха. Благодарно вдъхна успокояващия дим, вдигна слушалката на затрупания телефон, провери дали не го подслушват и набра личния номер на Моро в Париж.

— Уес се обажда, Клод — каза Сорънсън, след като чу късото, рязко „Qui?“ по телефона.

— Днес прекарах сутринта по американски, Уесли. Този твой упорит Дру Латъм тъкмо си тръгна с хубавата, ала загадъчна Карин де Врийс.

— Къде е загадката?

— Още не знам, но веднага щом науча, ще научиш и ти. Както и да е, напредваме. Невероятното ти откритие, Жанин Клуниц, ни води право към целта. Нашият зоненкинд се държи предсказуемо.

Моро описа събитията от сутринта в Париж, отнасящи се до жената на посланика — за срещата й със Страсбург в Лувъра в ранния следобед.

— Доколкото си спомням, Елзаските Страсбурги имаха страхотна история.

— Правилно си спомняш, само че графът е минал с няколко стъпки по-нататък.

— Елзас-Лотарингия? — попита директорът на Консулски Операции.

— По-късно ще стигнем и до това, приятелю. Програмата на посланика остава същата, нали?

— Да, и ще имаме късмет, ако не му хрумне да удуши мръсницата.

— Тук сме подготвени за всичко, уверявам те… Какво става от твоята страна на Атлантика?

— Най-голямата каша, която можеш да си представиш. Спомняш ли си за двамата нацисти убийци — как ги наричаха?

— Предполагам, че говориш за двамата, които Витковски изпрати във военновъздушната база „Андрюс“?

— Същите. Говорят глупости, които могат да свалят администрацията, ако допуснем да се разчуе.

— Какво казват?

— Казват, че имат доказателства, които свързват вицепрезидента и говорителя на Белия дом с неонацисткото движение в Германия.

— Абсолютно нелепо! Какви са тези доказателства?

— Те твърдят, че могат да вдигнат телефона, да наберат Берлин и веднага да им изпратят документацията по факса.

— Това е блъф, Уесли, и ти го знаеш.

— Естествено, но блъф, при който могат да се използват фалшиви документи. Вицепрезидентът е побеснял. Иска разпит пред Сената и е стигнал дотам, че е наел няколко разгневени сенатори и конгресмени от двете партии, които да опровергаят обвиненията.

— Този начин на действие може да се окаже дързък — каза Моро. — Като имаме предвид какъв е климатът, ловът на вещици…

— Точно това трябва да му изясня. Всичко, за което мога да се сетя, е какво влияние би имало и най-фалшивото „официално доказателство“ върху нашите медии, които са готови да раздухат поредната лудост. Правителствени бланки от разузнаването, особено тези от немското разузнаване, могат да се копират за секунди. Боже мили, можеш ли да си представиш, по цялата страна ще ги показват от телевизионните екрани?

— Обвинените са презрени, още преди да бъдат изслушани — съгласи се шефът на бюро „Дьозием“. — Чакай малко, Уесли, за да се случат подобни неща, двамата убийци ще се нуждаят от съдействието на неонацистката йерархия, не е ли така?

— Да. Е, и?

— Невъзможно е! Парижкото подразделение на блицкригерите е в немилост! Смятат ги за предатели и те няма да получат никаква помощ от йерархията, защото са твърде опасни за нацисткото движение. Отрязани са, изоставени са… Кой друг знае за двамата ти пленници?

— Използвах морската пехота и един-двама от хората на Нокс Талбът, за да ги вземат от „Андрюс“. Също и в затвора на ЦРУ във Вирджиния, където ги държат тайно.

— Затвор на ЦРУ? Но нацистите са проникнали в ЦРУ!

— Нямах голям избор, Клод. Ние нямаме затвори.

— Разбирам. И все пак неонацистите биха могли да разчитат много на тези двамата.

— Така си мислиш.

— Провери пленниците, Уесли, но не съобщавай предварително, че ще го правиш.

— Защо?

— Не знам. Припиши го на инстинкта, който и двамата развихме в Истанбул.

— Тръгвам — каза Сорънсън, прекъсна връзката и докосна бутоните за скоростно набиране на Консулски Операции — транспортна служба.

— Трябва ми кола — след половин час, пред дома ми.

Трийсет и шест минути по-късно, облечен и избръснат, директорът на Консулски Операции инструктира шофьора си да го закара в затвора във Вирджиния. Веднага след като чу заповедта, шофьорът извади защитен от подслушване радиотелефон и съобщи направлението на диспечера на ЦРУ.

— Не се сърди — обади се Сорънсън от задната седалка. — Раничко е за рецепцията.

— Но това е стандартна процедура, сър!

— Човече, още не е изгряло слънцето!

— Да, сър — шофьорът затвори радиотелефона.

След половин час стигнаха до криволичещия селски път сред горите, който водеше към бетонна врата и здрава ограда. Вратата не се отвори, а от вграден високоговорител, под тъмно, непроницаемо за куршуми стъкло до лявата задна врата на лимузината, се разнесе глас:

— Моля, легитимирайте се. С каква цел идвате тук?

— Уесли Сорънсън, директор на Консулски Операции — той леко отвори прозореца на колата. — Максимално секретна задача.

— Познах ви, сър — обади се тъмният силует зад стъклото. — Но ви няма в списъка за тази сутрин.

— Ако проверите списъка за лицата с постоянен достъп, ще видите името ми там.

— Момент, сър… Шофьорът да отвори багажника… — нещо изщрака, светна прожектор и лъчът му затърси из багажника. — Извинявайте, господин директор — продължи безплътният глас. — Трябваше да проверя, но списъците на лицата с постоянен достъп обикновено идват по-късно през деня.

— Няма нужда да ми се извинявате — каза Сорънсън. — Сигурно би било по-добре да се обадя на директора на ЦРУ, но и за него е малко раничко.

— Да, сър… Шофьорът може да затвори багажника.

След като шофьорът се върна зад кормилото, тежката стоманена врата се отвори. След четвърт миля навлязоха в алеята, водеща към мраморното стълбище на бившето имение на аржентинския посланик. Лимузината спря. Голямата входна врата се отвори и един набит майор на средна възраст изникна в ранната утринна светлина. Пагонът на униформата му сочеше, че е от рейнджърите. Той бързо слезе по стълбите и отвори вратата пред Сорънсън.

— Майор Джеймс Дънкан, началник охрана, господин директор — съобщи той любезно. — Добро утро, сър.

— Добро утро, майоре — шефът на Консулски Операции слезе от колата. — Извинявайте, не се сетих да се обадя, че ще пристигна толкова рано.

— Свикнали сме, господин Сорънсън.

— На портала не са.

— Не знам защо. Сутринта в три часа ни връхлетя още по-голяма изненада.

— Така ли? Неочакван гост?

— Не, всъщност не. Бяха добавили името му в списъка за постоянен достъп около полунощ. Този списък е доста дълъг; никак не му хареса, че го бавим. Понякога тайните агенти от ЦРУ лесно се обиждат. По дяволите, сигурно и аз лесно ще се обиждам, ако съм работил цял ден и ме събудят посред нощ, за да ме изпратят тук.

— Не, но винаги възниква нещо спешно, нали? — каза Сорънсън. Знаеше, че няма какво да се задълбочава в това.

— По това време не особено често, сър — майор Дънкан поведе директора към рецепцията, на която седеше жена с уморен вид. — С какво мога да ви помогна, сър? Ако дадете информацията на лейтенант Ръсел, тя ще се обади за охрана.

— Бих искал да видя двамата затворници от секция Е.

Жената-лейтенант и майорът учудено се спогледаха.

— Сгреших ли нещо?

— Не, господин директор — отвърна лейтенант Ръсел. Очите й с тъмни кръгове отдолу шареха по клавиатурата на компютъра — набираше нещо. — Просто съвпадение, сър.

— Какво искате да кажете?

— Точно заради тях бе дошъл в три часа тази сутрин заместник-директорът Конъли — отвърна майор Джеймс Дънкан.

— Каза ли защо?

— Каза горе-долу същото, което и вие на портала, сър. Срещата била толкова секретна, че и нашите хора трябвало да останат извън секция Е, след като отключат килията.

— Майоре, заведете ме веднага там. Никой нямаше разрешение да разпитва тези хора освен мен!

— Извинете, сър — прекъсна го жената. — Заместник-директорът Конъли имаше разрешение. Беше изписано на вътрешна заповед на управлението, подписана от директора Талбът.

— Веднага намерете Талбът по телефона! Ако не разполагате с личния му телефон, ще ви го дам.

— Ало? — чу се гърленият, сънлив глас на Нокс Талбът.

— Нокс, Уесли се обажда…

— Кой кого е бомбардирал, по дяволите? Знаеш ли колко е часът?

— Да познаваш заместник-директора Конъли?

— Не, не познавам, защото няма такъв.

— Ами вътрешната заповед на Управлението, подписана от теб, която му разрешава да се срещне с неонацистите?

— Подобна заповед не съществува, така че няма как да съм я подписал. Ти къде си?

— А къде, по дяволите, мислиш, че съм?

— Във Вирджиния?

— Надявам се като ти се обадя следващия път, да не те разстроя толкова, защото ако стане така, ще ти се наложи сериозно да поразчистиш.

— АА-компютрите?

— Хората! — и Сорънсън трясна телефона. — Да вървим, майоре.

Двамата блицкригери лежаха в леглата си. Никой не помръдна, когато вратата на килията изщрака. Директорът на Консулски Операции се наведе над единия и го отви. После отви и другия. И двамата бяха мъртви. Бяха с широко отворени очи. От затворените им уста все още капеше кръв. И двамата бяха застреляни в тила. Стените бяха опръскани.

Музиката на джазовия оркестър се смесваше с бръмченето отвън на „Бърбън стрийт“ във френския квартал на Ню Орлиънс. Около голямата маса седяха шестима мъже и три жени; всички, освен един, бяха облечени относително официално: консервативни костюми и вратовръзки, строго делови вид за жените. И всички — отново без един — бяха бели, безупречно подстригани. Бяха между четирийсет и седемдесетгодишни и всеки от тях излъчваше властност — сякаш непрекъснато бяха в присъствието на дразнещи ги по-низши същества.

Сред тази група имаше двама кметове на важни градове по Източното крайбрежие, трима конгресмени, един виден сенатор, един президент на огромна компютърна корпорация и една облечена по последна мода жена — говорителка на съюза „Християни за морално правителство“. Седяха изправени на столовете и скептично гледаха към мъжа на председателското място: едра набита фигура с мургав тен, облечена в бяло яке, разкопчано до средата. Големи тъмни очила скриваха очите му. Кръщелното му име беше Марио Марчети. В папките на ФБР фигурираше като Дона на Поншартен. Той заговори:

— Трябва да се разберем — гласът му беше дълбок и мек, думите — премерени. — Имаме онова, което историците наричат конкордат: съглашение между общности; имаме общи интереси, които ни позволяват мирно да съжителстваме. Разбирате ли?

Чу се одобрително мърморене, няколко души леко кимнаха. Сенаторът се намеси:

— Това е твърде сложен начин да се кажат нещата, господин Марчети. Не би ли било по-просто да кажем, че и ние, и вие искаме нещо, и всеки може да помогне на другия?

— Досието ви в Сената, сър, едва ли е отразило и една толкова пряма реч. Но всъщност сте съвсем прав. Всяка общност може да окаже помощ на другата.

— Тъй като не сме се срещали досега — заговори добре облечена жена от християнското крайно дясно крило, — как точно можете да ни помогнете вие?

— Не се надувайте — тихо изрече Дона на Поншартен.

— Какво? — около масата реагираха по-скоро с мълчание, отколкото с гняв.

— Чухте ме — продължи Марчети. — Вие дойдохте при мен, не съм ви търсил аз, госпожо. Искате ли ей сега да накарам Нейно височество да се включи, какво ще кажете, господине?

Всички погледи се обърнаха към директора на една от най-големите американски компютърни компании.

— Трудно стигнахме до това решение — отвърна стройният мъж в строг сив костюм. — Беше наложително да спрем един любопитен мой подчинен, чернокож — нает от нас очевидно с козметична цел. Захвана се с двойните ни доставки до Мюнхен с крайна цел Хаусрук и стигна твърде далеч — успя да проследи секретния получател. Не можехме да го уволним, разбира се, затова прелетях хиляди мили, за да се срещна с господин Марчети.

— Направил си е собствено разследване — намеси се внимателно Дона на Поншартен с дружелюбна усмивка. — Искам да кажа, защо да изритвате интелигентния черен тип? Нямаше смисъл. Накарах колегите да се поразтърсят — например, да влязат с взлом в дома му… Боже мили, господине, та той ви беше пипнал или поне беше съвсем близо до това. Бележките, които държеше заключени в бюрото, изясняваха всичко. Изпращали сте много сложна апаратура на почти символични цени на хора, за които никой нищо не беше чувал, а стоката прибираха други хора, за които никой нищо не знаеше. Много съмнителна работа, сър, и ужасно непрофесионална. Господинът, за когото говорим сега, искаше да предупреди властите във Вашингтон… Както и да е, справихме се с проблема, а вие си намерихте партньор на място, така да се каже.

— Нищо не разбирам — настоя модно облечената християнка.

— Ако не разберете от първия път, госпожо, грешката е ваша.

— Наистина ли?

— Моля ви, не обиждайте и вас, и мен — продължи спокойно Марчети. — Нашите хора в Германия не разбраха за кого са доставките — това е във ваш плюс — но откриха кой товари стоката.

— Мисля, че си говорихме достатъчно — прекъсна ги кметът на голям североизточен град. — Нямате представа как расте престъпността сред малцинствата. Налага се да се вземат драстични мерки.

— Баста! — Дона повиши за първи път тон. — Опитайте се да ги образовате! Аз съм жабар, италианец, и доскоро не можех да кандидатствам за работа, освен ако не беше правене на тухли и окопаване на градини. После се появиха умните — Джанини, Ферми, потомците на Да Винчи, Галилей, дори на Макиавели. Но вие не искате да ни приемете… Не ми говорете за малцинства, господин кмете. Аз познавам историята, вие не.

— Накъде сме тръгнали? — попита друг кмет на голям град в Пенсилвания.

— Сега ще ви кажа — каза Марчети. — Нито аз ви харесвам, нито вие — мен. Вие ме смятате за боклук, аз вас — за мръсници, но можем да се сработим.

— Като имаме предвид вашето избухване — обади се друга жена, стройна, с права коса, стегната в строг кок, — не вярвам, че е допустимо.

— Позволете ми да ви обясня, мила госпожо — Дона на Поншартен се наведе над масата. Якето се отвори още повече на косматите му гърди, дълбокият му глас отново стана тих и мек. — Вие искате държавата и властта — добре, но мен не ми пука за тях. Онова, което аз искам, е изгодата от управляването на държавата и правителството. Аз ви оставям на мира, вие ме оставяте на мира. Аз ви върша по някоя мръсна работа — и преди съм го правил, готов съм да го правя и за в бъдеще — а вие сключвате мащабни правителствени сделки с хората, които ви кажа. Толкова е просто. Някакви проблеми?

— Не мисля — каза сенаторът. — Сигурен съм, че съществуват подобни прецеденти. Един се жертва за доброто на всички.

— Естествено — съгласи се мафиотът. — Вземете например Мусолини и Хитлер — Дучето и Фюрера; те са били съвсем различни, но подхранваха световната изгода от войната. За лош късмет и двамата бяха параноици, изпълнени със заблудата, че са непобедими. Ние не сме, защото войната не влиза в плановете ни. Търсим нещо друго.

— Как бихте го описали, господин Марчети? — попита най-младият мъж на масата, ниско подстриган блондин, облечен в пуловера на прочут масачузетски университет. — Аз следвам политически науки, завършвам доктората си — боя се, че малко закъснявам с него.

— Много е просто, господине, и не е така, както го учите в училище — отвърна донът. — Политика означава влияние, добрата политика — власт, а политическата власт — най-вече пари. Пари, които отиват някъде. Така наречената средна класа изобщо не се интересува къде отиват тези пари — тя гледа телевизия и решава кръстословици. Ако искате да знаете истината, ние сме нация от идиоти… Тъкмо затова, в края на краищата, има място за вас, мръсниците.

— Езикът ви е крайно обиден — добави младият кандидат-доктор на политическите науки. — Мога ли да ви напомня, че тук присъстват и дами?

— Ама че смешно, аз пък не ги виждам. Освен това, позволете ми да ви припомня, че това не е абитуриентски бал, а аз не съм консултант по изискано държане… Аз ви осигурявам последната възможност. Ако трябва да се свърши нещо, а обстоятелствата са такива, че не можете да използвате крайните си агенти — идвате при мен. Работата е готова, аз поемам риска и нищо не води към вас — както например в случая с господина и прекалено любопитния му черен служител.

— Но както току-що посочихте — обади се третата жена, мършава възрастна дама с черни очи, които блестяха зад очила с дебели рамки, — ние имаме свои собствени възможности. Защо да използваме вашите?

— Добре! — възкликна Марчети и разтвори широко ръце. — Не го правете, пожелавам ви всичко най-хубаво. Искам само да знаете, че ако имате нужда, аз съм тук. Тъкмо затова поканих нашия компютърен гигант и неговия приятел от Конгреса да ви доведат тук, за да изясним нашия конкордат. С частните си реактивни самолети, разбира се.

— Неговият приятел?… — попита клиентът от Пенсилвания.

— Аз — отвърна леко смутен, но без да се извинява, членът на Подкомитета по разузнаването към Белия дом. — Дойде заповед от берлинското подразделение. В ЦРУ има някой, който трябва да бъде поставен под наблюдение и, ако се наложи, ликвидиран. Да използваме някой наш човек е твърде голям риск. Господин Марчети пое задачата.

— Направихме сделка — каза възрастната жена с големите блестящи очи.

— По собствения ми нескопосан начин точно това се опитвах да кажа, скъпа ми госпожо.

— Ами вие много добре го казахте, и, както винаги, делата говорят далеч по-добре от думите… Вярвам, че колегите ще се съгласят с мен, но искам да си тръгна по най-бързия начин.

— Лимузините ви чакат долу, самолетите — на частното ми летище.

— Конгресменът и аз ще излезем през задния вход и ще караме отделни коли — каза сенаторът.

— Както и пристигнахте, сър — Дона на Поншартен стана заедно с всички. — Благодаря ви от дълбините на сицилианското си сърце. Конференцията мина успешно, конкордатът е факт.

Един по един, чувствайки неудобство в различна степен, американските нацисти напуснаха трапезарията. Дона бръкна под масата и натисна скрит бутон. Изключи записващите видеокамери, скрити в покритите с велур стени. Името, гласът и образът му щяха да бъдат изтрити от записите. На негово място щеше да се включи друго име — вероятно на враг.

— Мръсници — тихо промърмори Марчети. — Фамилията ни ще бъде най-богатата в Америка, ще станем герои на Републиката!