Апокалиптичният часовник

31.

Дру изкачи стълбите на сградата на „Рю Паве“, в която се намираше апартаментът на Филис Кранстън, влезе във фоайето и натисна нейния звънец. Тъй като не последва отговор, той продължи да звъни. Тъкмо бе решил да се откаже, когато една пълна и доста възрастна жена излезе от заключения коридор, забеляза звънеца, който Дру натискаше, и заговори на френски:

— Пеперудката ли търсите?

— Не мисля, че ви разбирам.

— А, вие сте америкен?142 Ужасно говорите френски — продължи тя на английски. — Когато самолетите ви напускаха Франция, аз бях най-тъжната жена в Париж.

— Познавате ли мис Кранстън?

— Тук всички я познават. Симпатична е, а някога е била и много хубава, както и аз. Какво да ви кажа?

— Трябва да говоря с нея, много е важно.

— Какво да ви кажа, мосю, може и да има болест, но не е лека жена.

— Нямам нужда от леки жени, мадам. Опитвам се да намеря Филис Кранстън, защото спешно се нуждая от информация.

— Хм! — измънка старицата и изгледа Дру. — Искате да се възползвате от нея заради болестта й? Ако е така, трябва да знаете, че приятелите й я закрилят! Тя е мила и симпатична и помага на всички, които се нуждаят от помощ. Ние не сме бедни, макар че много от нас обедняват заради тези данъци и високи цени. Пеперудката има пари и никога не държи да й връщаш заема. Когато не е на работа, гледа децата, за да могат майките им да работят. Нищо лошо не можете да й сторите!

— Няма да й сторя нищо лошо! Казах, че искам да я намеря, за да получа информацията, която ми е нужна.

— Нали не става дума за католицизъм, мосю? Аз съм католичка, но онзи отвратителен свещеник не иска да я остави на мира!

— Свещеник ли?

— Той само я използва!

— Как?

— Идва късно през нощта, сигурно се досещате за какво!

— Тя приема ли го?

— Няма избор. Той е неин изповедник.

— Кучи син! Вижте, трябва да я открия! Говорих с този свещеник и той ми каза за нея. Може да й е споменал разни неща, които не е трябвало да й казва.

— А кой сте вие?

— Ако щете ми вярвайте, но аз се боря за Франция и за страната си! Нацистите, мадам, нацистите се опитват отново да завземат Европа! Знам, че ви звучи невероятно, но е така?

— Пак ли ще убиват хора по улиците? — прошепна старицата. Чертите й се изостриха.

— Трябва да ги спрем, преди да са стигнали дотам.

— Какво общо има нашата Пеперудка?

— Съобщили са й информация, която може да е споделила с други. Казвам ви го най-чистосърдечно. Къде може да бъде?

— Отидете в „Трите корони“ — това е едно кафене надолу по улицата, но вече минава полунощ, така че няма защо да ходите там. А, ето — един съсед, мосю Дюбоа, й помага да се качи по стълбите. Виждате ли, болестта й се състои в това, че пие твърде много. Има неща, които иска да забрави, мосю, затова ги забравя с вино.

— Знаете ли какви са тези неща?

— Това не е моя работа, а каквото знам, го пазя за себе си. Тук всички се грижим за нашата Пеперудка.

— Ще дойдете ли с мен до апартамента й, за да се убедите — и вие, и мосю Дюбоа — че нищо лошо не искам да й направя? Само ще й задам няколко въпроса.

— Няма да ви оставим насаме с нея, можете да бъдете сигурен.

Филис Кранстън беше дребна жена на около четирийсет и пет-петдесетгодишна възраст със стегната, дори атлетична фигура. Макар че едва се държеше на краката си, тя говореше дръзко и предизвикателно и не искаше да признае пияното си състояние.

— Кой ще направи кафе, а? — попита Филис с твърдо американско произношение и се тръшна на стола в далечния край на апартамента. Съседът Дюбоа седна до нея.

— Сложих го на котлона, Пеперудке, не се тревожи — обади се старицата от кухнята.

— Кой е този натрапник? — попита Кранстън, като посочи Латъм.

— Американец, скъпа. Познава онзи мръсник свещеника, на когото казахме да се разкара оттук веднъж завинаги.

— Стариците като мен са единствените жени, които биха му пуснали! Да не би и този да е свещеник? За същото ли е дошъл?

— Аз съм последният човек, когото бихте могла да наречете свещеник — тихо и спокойно каза Дру. — Що се отнася до сексуалните ми нужди, имам жена, която се грижи за това.

— Хей, момче, говориш много културно! Откъде си, миличък?

— Родом съм от Кънектикът. А вие откъде сте? Може би от Индиана, Охайо или северен Мисури?

— Позна, момче. От Сейнт Луис съм — досадно, нали?

— Не знам.

— А как позна от коя част на Щатите идвам?

— По акцента. Свикнал съм да забелязвам подобни неща.

— Сериозно? — секретарката на посолството пое чашата с кафе и отпи няколко глътки, като разтърсваше глава след всяка. — Значи си разбрал, че съм неудачница, а? — продължи Филис, като гледаше към Латъм. Изведнъж тя се изправи и впери поглед в него. — Чакай, аз те познавам! Ти си онзи служител от Консулски Операции!

— Точно така, Филис.

— Какво правиш тук, по дяволите?!

— Отец Манфред Нойман ми съобщи името ти…

— Този мръсник! И сега ще ме уволниш?

— Не виждам причини да те уволнявам, Филис…

— Тогава защо си тук?

— Заради отец Нойман. Казал ти е кой е полковник Уебстър, нали? Казал ти е, че е таен агент от американското разузнаване, че работи в посолството и е преминал в нелегалност. Казал ти го е, нали?

— О, за Бога, толкова глупости говореше! Особено когато се възбудеше! Правеше се на Господ и ми казваше разни неща, а после, след като свършеше, избухваше и крещеше, че ако повторя пред някого това, което ми е казал, вечно ще горя в Ада.

— А сега защо ми го казваш?

— Защо ли? — Филис шумно преглътна кафето. — Защото моите приятели ми обясниха, че съм глупачка. Аз съм добър човек, господине, но имам проблем. Така че върви по дяволите!

— Какъв ти е проблемът, Филис?

— Аз ще ви кажа, мосю америкен — намеси се старата дама. — Тя е изгубила съпруга си и двете си деца по време на наводненията в американския Среден Запад през 1991 година. Придошлата река унищожила всичко. Само тя оцеляла — висяла на скалите, докато накрая дошли хора да я спасят.

— Трябва да й задам един въпрос.

— Какъв е той, господин Латъм — така се казваш, нали? — изправи се Филис Кранстън. Беше по-скоро трезва, отколкото пияна.

— След като отец Нойман ти е казал кой съм, ти казвала ли си на някого?

— Чакай да си спомня… Да, след един тежък махмурлук казах на Боби Дърбейн от отдела за свръзка и на някаква стенографка — дори името й не знам.

— Благодаря — каза Латъм. — Лека нощ, Филис.

Дру слезе по стълбището объркан. Нямаше представа коя би могла да бъде тази стенографка, но статутът й не предполагаше да има някакво значение. Колкото до Робърт Дърбейн — това бе неочаквано. Експертът по комуникациите, човекът, който само преди дни бе уловил сигнала на Дру и бе изпратил кола от посолството, за да го спаси от атаката на неонацистите? Не можеше да го проумее. Дърбейн беше тих, аскетичен интелектуалец, задълбочен в кръстословиците си, който поемаше смените от полунощ до сутринта, за да могат останалите да си починат от ежедневното напрежение.

А може би имаше друг Робърт Дърбейн? Такъв, който избираше ранните утринни часове, за да може да изпраща собствени съобщения? Но защо тогава бронираните коли на посолството пристигнаха само минута след като нацистката лимузина бе завила в улицата? А дали Боби Дърбейн не беше организирал това масово убийство, като първо бе предупредил нацистите? Трябваше да се намери отговор на тези въпроси, както и да се открие неизвестната стенографка от посолството. И двете неща можеха да почакат до сутринта; а сега беше време за Антоан Лаволет, изповедника на отец Нойман.

Не беше трудно да открие адреса му в указателя. След две пресечки намери свободно такси. Часът беше почти един след полунощ: подходящо време за среща с възрастния отец Лаволет, който знаеше важни тайни, и Латъм щеше да ги измъкне от него.

Домът на „Ке дьо Крьонел“ представляваше солидна триетажна сграда от бял камък със свежи, боядисани в зелено дървени греди. Приличаше на картина от Мондриан. Предполагаше се, че собственикът също би трябвало да бъде солиден, защото по богатство кварталът можеше да си съперничи с авеню „Монтен“. Тук живееха само много богати хора. Бившият свещеник се бе устроил доста добре в материалния свят.

Дру изкачи стъпалата и се приближи към зелената емайлирана врата. Блестящият месингов звънец отразяваше светлината от уличните лампи. Дру позвъни и зачака. Беше един и двайсет и шест сутринта. В един и двайсет и девет вратата се отвори; показа се стресната жена по халат, на около четирийсет години. Светлокестенявата й коса бе смачкана — явно бе станала от леглото.

— Боже, какво търсите тук по това време? — заговори тя на френски. — Всички спят!

— Parlez-vous anglais143? — попита Латъм и протегна напред черната си лична карта от посолството — този документ обикновено успокояваше хората.

— Un peu144 — нервно отвърна жената, която вероятно беше икономка.

— Трябва да се видя с мосю Лаволет. Много е важно, не може да чака до сутринта.

— Останете тук, ще повикам мъжа си.

— Той ли е мосю Лаволет?

— Не, той е шофьорът на господаря…

— Между другото, много добре говорите английски.

— Не влизайте!

Тя затвори вратата под носа на Латъм и той остана да чака на тясната тухлена веранда. Единственото му успокоение беше, че жената бе включила осветлението от двете страни на входа. След малко вратата се отвори и пред Дру застана едър здрав мъж, също по халат, с широко лице, гърди и рамене — спокойно можеше да мине за борец, с когото човек не бива да се закача. Вниманието на Латъм бе привлечено както от внушителните му размери, така и от издутия десен джоб на халата, където ясно се открояваше дръжка на пистолет.

— Каква работа имате с господаря, мосю? — попита мъжът с неочаквано любезен глас.

— Трябва да говоря лично с мосю Лаволет — отвърна Дру и отново показа личната си карта. Шофьорът взе картата и я заразглежда на светлината в коридора.

— Американското посолство?

— Работя в разузнаването съвместно с „Дьозием“.

— А, първо беше „Дьозием“, после Сервис д’Етранже, секретният отдел на Сюрте, а сега и американците! Кога ще оставите господаря на мира?

— Той е мъдър и опитен човек, но винаги има неотложни неща.

— Той е стар човек, който се нуждае от сън, особено след смъртта на жена си. Прекарва много часове в параклиса и разговаря с нея и Господ.

— И все пак трябва да го видя. Един негов приятел може да си навлече неприятности. Става дума за нещо, което засяга правителствата на Франция и САЩ.

— Винаги казвате, че е спешно, а след като удовлетворят условията ви, задържате информацията с дни, месеци, дори с години.

— Откъде знаете?

— Дълги години съм работил за вашите хора и само това мога да ви кажа. Защо пък да ви вярвам?

— Хей, човече, не ти ли минава през ум, че бих предпочел да остана вкъщи при жена си и трите си деца?

Репликата на Латъм беше прекъсната от продължително бръмчене. Мъжът инстинктивно се обърна, а вратата се отвори и откри фоайе с дълъг коридор. В края на коридора се виждаше малка врата, обкована с месинг. Това беше миниатюрен асансьор.

— Хюго! — с треперещ глас извика белокосият човек вътре в него. — Какво има, Хюго? Чух, че някой звъни и се кара на английски.

— Трябваше да затворите вратата, господарю. Нямаше да се събудите.

— Хайде, хайде, много се грижиш за моята безопасност. И без това бях буден. Помогни ми да се измъкна от това проклето нещо.

— Ана каза, че почти не сте вечерял, а после сте прекарал два часа в параклиса.

— Имах причини за това, сине мой — каза Антоан Лаволет.

Помогнаха му да стане от стола в асансьора и той внимателно стъпи на пода. Беше тъничък като тръстиково стебло, висок над шест фута, носеше халат на червени карета. Лицето му имаше острите черти на готически светец — орлов нос, тежки вежди и широко отворени очи.

— Вярвам, че Бог чува молитвите ми.

— Сигурен съм в това, господарю.

Старецът се спря пред Латъм, който беше влязъл в коридора.

— Да видим кой е дошъл… Вие ли сте неканеният гост?

— Аз съм, господине. Казвам се Латъм, работя в американското посолство и съм служител в Консулски Операции на САЩ. Личната ми карта още е у вашия шофьор.

— Хюго, върни му я, за Бога — нареди бившият свещеник и внезапно потрепера, главата му се затресе.

— Какво има, господине? — попита Дру.

— Моят приятел Хюго е служител в Преторианската гвардия, събрана от войници на Чуждестранния легион и изпратена в Сайгон. Вие сте го оставили там, но той е успял да се измъкне.

— Говори английски много добре.

— Налагало му се е да го използва, бил е офицер и е изпълнявал специални поръчения под командването на американците.

— Никога не съм чувал за войник от Преторианската гвардия или френски офицер в Сайгон.

— „Преторианска гвардия“ е евфемизъм за отрядите от самоубийци. Има много неща за тази акция, за които не сте чували. Американците са им плащали десеторно повече, отколкото на войниците от легиона. Доставяли са информация през фронтовата линия. Вие толкова лесно забравяте! А сега защо сте тук?

— Отец Манфред Нойман ме насочи.

— Разбирам — каза Лаволет, загледан в Латъм. Очите им бяха на едно ниво, защото бившият епископ бе висок колкото Дру. — Придружи ни до библиотеката, Хюго, и вземи оръжието на мосю Латъм. Ще си го получи, когато приключим.

— Qui, patron145.

Шофьорът подаде на Латъм личната му карта и направи жест с дясната ръка, за да поеме пистолета му. Латъм бавно бръкна в джоба и извади оръжието си.

— Merci, monsieur146 — каза шофьорът, взе пистолета и му подаде картата. Хвана подръка господаря си и го поведе към стая, мебелирана с кожени кресла и мраморни масички; стените бяха отрупани с книги.

— Разполагайте се удобно, мосю Латъм — каза Лаволет, седна на един стол и направи знак на Дру да седне срещу него. — Искате ли нещо за пиене? Аз ще пийна. Мисля, че нощните разговори изискват някакво питие.

— Ще пия същото, което и вие.

— Два пъти „Курвоазие“, Хюго.

— Добър избор — Латъм огледа изисканата библиотека с високи тавана. — Хубава стая — добави той.

— Тъй като съм страстен читател, тя ми е необходима — отвърна Лаволет. — Гостите често се учудват, когато разберат, че съм прочел всичките тези книги. Повечето по два-три пъти.

— Наистина много четете.

— Когато станете на моята възраст, мосю Латъм, ще откриете, че думите са постоянно нещо, за разлика от телевизията.

— Някои твърдят, че един образ струва колкото хиляда думи.

— Няма да споря. Но човек се отегчава от познатото, не е ли така?

— Не знам. Не съм мислил за това.

— Вероятно не сте имал време да се замислите. На вашата възраст никога не съм се замислял.

Пристигнаха питиетата. Всяка от чашите беше пълно точно инч над дъното.

— Благодаря, Хюго — продължи бившият свещеник, — а ако затвориш вратата и изчакаш във фоайето, ще ти бъда много благодарен.

— Qui, patron — каза шофьорът, излезе от стаята и дръпна тежката двойна врата. Тя се затвори.

— Добре, Дру Латъм, какво знаете за мен? — попита рязко Лаволет.

— Че сте захвърлил расото, за да се ожените, и че когато сте бил по-млад, сте бил криптограф във Френското разузнаване. Нищо повече. Освен, разбира се, това, което ми каза Манфред Нойман: че му помагате да реши своя проблем.

— Само опитен психиатър може да му помогне. Посъветвах го да потърси съветите на специалист.

— Каза, че се съветва с вас по религиозни въпроси, защото вие някога сте имал същия проблем.

— Това са пълни глупости, както казвате вие, американците. Влюбих се в една жена и й останах верен четирийсет години. Нойман се среща с много жени. Много пъти съм го съветвал да потърси помощ, преди да е станало късно… И вие сте дошъл тук по това време, за да разговаряме за Нойман?

— Знаете, че не е така. Знаете защо съм тук. Видях изражението на лицето ви, когато ви казах кой съм. Опитахте се да скриете реакцията си, но не успяхте. Нойман ви е съобщил за мен, а вие сте съобщил на някой друг. На кого?

— Не разбирате, никой от вас не разбира — каза Лаволет. Дишаше тежко.

— Какво трябва да разбирам?

— Те ще убият всички ни, и не само нас, но и други, много други!

— Нойман ви е казал кой е полковник Уебстър, нали? Казал ви е, че е Латъм!

— Не доброволно. Измъкнах това от него, защото знаех каква е ситуацията. Наложи се.

— Защо?

— Моля ви, аз съм стар човек и ми е останало малко време да живея. Животът ми и без това е сложен, не го усложнявайте допълнително.

— Какво, по дяволите, сте направил?

— Изслушайте ме, сине мой — Лаволет довърши питието си на две глътки и главата му отново се затресе. — Жена ми беше германка. Срещнах я след войната, когато Светият Конклав ме изпрати в църквата на Светото Причастие в Манхайм. Беше омъжена, с две деца и съпруг, който я измъчваше — бивш офицер от Вермахта; беше собственик на застрахователна компания. Влюбих се, влюбих се отчаяно и напуснах Църквата, за да остана с нея за цял живот. Тя замина за Швейцария и се разведе със съпруга си, но според германския закон децата останаха при него… Те пораснаха, имаха свои деца, после техните деца също родиха деца. Общо шестнайсет в двете семейства, от които произхожда скъпата ми съпруга, и тя бе предана на всички, както и аз.

— Значи е поддържала връзка с тях?

— О, да! Преместихме се във Франция, започнах работа, колегите в службата много ми помагаха, и така минаваха годините. Децата често ни идваха на гости тук, в Париж, а през лятото — в къщата ни в Ница. И аз започнах да ги обичам като свои.

— Изненадан съм, че баща им е позволил да виждат майка си — каза Дру.

— Не мисля, че това го интересуваше. интересуваха го само разходите, а аз ги поемах на драго сърце. Той се ожени повторно, от втория си брак има три деца. Двете деца от първия му брак с жена ми бяха по-скоро товар за него — може би са му напомняли за свещеника, нарушил обета си и разбил живота на германски бизнесмен, офицер от Вермахта… Разбирате ли ме?

— Боже мой — каза Латъм, който гледаше Лаволет в очите. — Имате предвид сделка? Той още ли е нацист?

— Точно така, но преди няколко години почина. Както и да е, оставил е наследство, получено вече от движението.

— Това е съвършен начин да се замеси един бивш свещеник, много уважаван, който все още се ползва с доверието на френското разузнаване…

— Боя се за живота ви, господин Латъм, за живота на шестнайсет невинни мъже, жени и деца, превърнали се в пионки в смъртоносната игра, за която не знаят нищо. Тези деца и внуци са средството, чрез което ме изнудват. Какво бихте направил на мое място?

— Вероятно същото — призна Дру. — А какво направихте вие? С кого се свързахте?

— Могат да ги убият, разбирате ли това?

— Не и ако се действа както трябва, а аз ще направя всичко възможно, за да стане както трябва. Никой не знае, че съм тук, това е във ваш плюс. Кажете ми!

— Има един човек, неприятно ми е да го кажа — също свещеник, но не от моята църква. Лутерански свещеник, доста млад, мисля, че е на около четирийсет години. Той е техният водач в Париж, главната свръзка с нацистката йерархия и в Бон, и в Берлин. Името му е Вилхелм Кьониг, служи в Ньой-Сюр-Сен — там се намира единствената лутеранска църква в района.

— Срещали ли сте се?

— Никога. Когато трябва да му се изпратят документи, изпращам доброволец от нашата асоциация „Християнски съюз“ — някой или много стар, или много млад, който мисли само за това колко франка ще спечели. Естествено, поразпитах малко, научих възрастта му и как изглежда.

— А как изглежда?

— Доста нисък, много атлетичен, много мускулест. В мазето на енорийския си дом има физкултурен салон с най-различни уреди и тежести. Там посреща куриерите — без якичка, винаги седи на някой от онези велосипеди или лежи на гладиатора, очевидно за да скрие ниския си ръст. Работил съм за френското разузнаване, мосю, но не ми беше необходимо обучение, за да науча някой неща. Веднъж изпратих един дванайсетгодишен послушник да му занесе пакета. Кьониг толкова се развълнувал, че слязъл от уреда. Момчето ми каза: „Не мисля, че е по-висок от мене, отче, но Боже, целият е мускули!“

— Значи не е трудно да го открие човек — каза Латъм и допи питието си. После стана от стола. — Кьониг има ли кодово име?

— Да, знаят го не повече от пет човека в цяла Франция — Деметра, сестра на Зевс, според старогръцката митология.

— Благодаря, мосю Лаволет, ще се опитам да предпазя семейството на жена ви в Германия. Но, както вече казах на друг човек тази вечер, само това мога да обещая. Сега има други неща, които са по-важни.

— Бог да ви пази, сине мой. Много хора смятат, че съм изгубил привилегията да благославям, но съм убеден, че Бог не е изгубил доверието си в мен. Живеем в ужасен свят и всички трябва да действаме според свободната воля, която Той ни е отредил. Хюго ще ви върне пистолета и ще ви изпрати.

— Имам една последна молба, ако ми позволите.

— Зависи каква е, нали?

— Трябва ми жица, дълга около десет фута.

— За какво ви е?

— Още не знам, но просто си мисля, че може да ми потрябва.

— Всички от разузнаването сте много потайни.

— Професионален навик — тихо каза Дру. — Не знаем какво ни очаква и се опитваме да предвидим възможностите. Не са толкова много.

— Хюго ще ви даде всичко необходимо. Кажете му да надникне в килера.

Беше три и десет сутринта, когато Дру пристигна в лутеранската църква в Ньой-Сюр-Сен. Освободи таксито и тръгна към сградата на църквата. До нея се намираше енорийският дом на свещеника с ниска покрита колонада. Всичко тънеше в мрак, но под безоблачното нощно небе, осветено от ярката парижка луна, ясно се виждаха и двете сгради. Около двайсет минути Латъм обикаляше, внимателно оглеждаше всички врати и прозорци на приземния етаж на сградата, в която живееше нацисткият водач. В църквата не беше трудно да се проникне, но по всички стени на другата сграда минаваха жици, навсякъде стърчаха металните части на алармената система.

Ако алармата се задействаше, нацистът щеше да се стресне, но това можеше да го подготви за евентуалното нападение. Дру беше записал адреса и телефона на църквата. Той извади радиотелефона, който Витковски му беше дал, от единия джоб на сакото си, а от другия — тънко тефтерче. Помисли какво би могъл да каже, след което набра номера.

— Ало, ало — обади се писклив мъжки глас.

— Ще говоря на английски, защото съм зоненкинд от Америка…

— Какво?

— Пристигнах за конференцията в Берлин. Получих инструкции да се свържа с Деметра. Самолетът ми се забави поради мъглата, иначе щях да се свържа с вас още преди няколко часа. Самолетът ми за Щатите отлита след три часа. Трябва да се срещнем веднага.

— Берлин… Деметра… Кой сте вие?!

— Вече ви казах. Аз съм зоненкинд, Фюрер на зоненкиндер в Америка. Очаквам да получа от вас дължимото уважение. Трябва да ви предам информация.

— Къде се намирате?

— На десет метра от дома ви.

— Mein Gott!147 Нищо не съм чул за това!

— Нямаше време да ви предупредим. Не можехме да използваме обикновените канали, защото ви подслушват.

— Не мога да повярвам!

— Трябва да повярвате, защото още сега ще се свържа с Берлин или с Бон, откъдето ще ми дадат нови инструкции и Деметра ще изгуби поста си. Чакайте ме долу. Ще се срещнем след трийсет секунди — в противен случай ще уведомя Берлин.

Почти веднага светнаха лампите на горните етажи, а след това — и на долния. Входната врата се отвори и преподобният Вилхелм Кьониг се появи по пижама, увит в син шал. Дру стоеше в сянката и го оглеждаше. Наистина беше нисък, но с широки рамене и силни бедра, краката му бяха много криви. Едрото му лице имаше дръзко изражение: приличаше на булдог, готов всеки момент да нападне.

Латъм се появи в светлината на входа.

— Моля ви, елате насам, Деметра. Ще говорим навън.

— Защо не влезем вътре? Хладно е. Вкъщи е много по-уютно.

— Изобщо не е студено — каза Дру. — Всъщност, дори е топло и влажно.

— Значи ще ви бъде по-приятно с климатична инсталация, нали?

— Инструктираха ме да не разговарям с никого в дома ви — разбирате защо.

— Защото мога да запиша какво си говорим, за да натопя после и себе си? — с писклив, дрезгав шепот отвърна Кьониг и пристъпи напред. — Да не сте полудял?

— Има и други възможности.

— Например?

— Къщата ви може да се подслушва от французите.

— Невъзможно е! Имам уреди, които биха регистрирали всяка намеса.

— Всеки ден се изобретяват нови уреди, преподобни. Елате, подчинете се на заповедта на берлинските началници, дори и да не са прави. Честно казано, и двамата нямаме избор.

— Добре.

Кьониг тръгна към единственото стъпало на верандата, но Дру го спря.

— Почакайте.

— Какво има?

— Загасете осветлението и затворете вратата. Не бива да предизвикваме вниманието на патрулните полицейски коли, нали?

— Прав сте.

— Има ли други хора в къщата?

— Само помощникът ми — живее в таванската стая, и двете ми кучета, които спят в кухнята.

— Можете ли да изключите всички лампи оттук?

— В коридора — да, но не и в спалнята.

— Изключете ги и там.

— Извънредно предпазлив сте, хер зоненкинд.

— Резултат на обучението ми, хер Деметра.

Свещеникът влезе в къщата. След няколко секунди лампите и на двата етажа угаснаха. Кьониг изкрещя нещо на немски. Когато се върна при тъмния вход, на лунната светлина се очертаха още два силуета — по един от двете му страни. Кучетата бяха ниски, с големи глави, едър гръден кош и всяко ситнеше на леко изкривените крака. Приличаха на самия свещеник — бяха питбули.

— Това са моите приятели Донер и Блитцен. Децата от енорията много ги обичат. Абсолютно безопасни са, освен ако не им подам команда, след която могат да ви разкъсат на парчета.

— В Берлин не биха одобрили това.

— Не ми давайте повод да ги използвам — продължи Кьониг и тръгна по ливадата. Стражите му ситнеха след него. — И, моля ви, хайде да не говорим за това колко много кучетата приличали на собствениците си и обратно. През цялото време ми го повтарят.

— Не мога да си представя защо. Бих казал, че сте по-скоро висок.

— Не сте забавен, хер зоненкинд — каза нацистът, изгледа Дру отдолу нагоре и преметна широкия син шал през рамото си, като скри лявата си ръка. Не беше трудно да се разбере какво държеше Кьониг под шала. — Каква е тази информация от Берлин? Ще я проверя, разбира се.

— Но не от тази къща — твърдо възрази Латъм. — Отидете да се обадите някъде от улицата или, още по-добре, от друг район. Достатъчно неприятности имате, та да си навличате нови. Приемете го като приятелски съвет.

— Значи е сериозно? Смятат, че въпреки всичките ми предпазни мерки, ме подслушват?

— Със сигурност, хер Деметра.

— Какви основания имат за това?

— Първо, от Берлин искат да знаят дали сте заловили жената.

— Де Врийс?

— Мисля, че така се казваше, но не съм сигурен. Връзката беше ужасна. Трябва да се обадя отново след час.

— Откъде знаят за нея? Още не сме изпратили доклада! Чакаме резултатите.

— Предполагам, че имат „къртици“ във френското разузнаване, „Сюрте“… Вижте, Кьониг, не ме интересува нищо извън моята сфера, имам си достатъчно проблеми в Щатите. Просто ми дайте информацията, която да предам на нашите началници. Разбрахте ли коя е тази жена?

— Естествено.

— Не сте я убили…

— Още не. Но след няколко часа ще я убием, ако няма резултати. Ще хвърлим тялото й на стълбите пред американското посолство.

— Какви резултати? Не ми пробутвайте ненужни подробности, просто отбележете фактите. Повярвайте ми, това е във ваш интерес.

— Добре. Сутринта наш отряд ще отиде при любовника й, Латъм, и ще му каже, че ако иска да я види жива, трябва да дойде на срещата — в някой парк или край паметник — на място, където могат да се скрият нашите отлични снайперисти. Когато пристигне, ще убият и двамата.

— Къде е срещата?

— Това се решава от отряда, не от мен. Нямам представа.

— Къде я държат сега?

— Защо Берлин се интересува от това? — неонацистът изведнъж присви очи и въпросително изгледа Дру. — Никога досега не са искали подобна тактическа информация.

— Откъде, по дяволите, да знам? — щом Латъм повиши тон, питбулите изръмжаха. — Просто повтарям това, което ми казаха да питам. — В нервността си Латъм усещаше как пот се стича по лицето му. Трябваше да се овладее, още малко му оставаше! Още съвсем малко!

— Добре — каза ниският свещеник, който приличаше на питбул. — Намира се в един апартамент на „Рю Лакост“ номер 23.

— Какъв е този апартамент?

— Отрядът не ми е казал. Под наем, нямат дори телефон. Тази сутрин, след като изчезнат, хазяинът ще получи наем за няколко месеца и няма да казва, че е имал наематели.

„Стъпка първа“ — помисли си Дру. Втората стъпка беше да се отърве от проклетите кучета и да остане насаме с Кьониг.

— Мисля, че това е всичко, което искаше Берлин — каза той.

— А каква е информацията за мен? — попита неонацистът.

— По-скоро заповед, отколкото информация — каза Латъм. — Налага се временно да преустановите всякаква дейност — да не давате и да не получавате инструкции от когото и да било. А ако искате да потвърдите заповедите, които получихте от мен, трябва да го направите през Испания или Португалия.

— Това е лудост! — закрещя дребният прелат, а двете кучета заръмжаха и затракаха със зъби. — Halten!148 — извика той и укроти животните. — Но аз съм най-сигурният човек във Франция!

— Помолиха ме да ви кажа, че един човек на име Андре е мислел същото и с него вече е свършено.

— Андре?

— Не знам кой е този човек и какво означава това.

— Mein Gott, Андре! — гласът на нациста стана слаб, лицето му изразяваше страх и объркване. — Беше толкова getraut149!

— Съжалявам, не разбирам, организацията в Америка не изисква от всички ни да знаем немски. Смятат, че няма нужда.

— Невъзможно беше да го разкрият!

— Предполагам, че не са го разкрили. От Берлин споменаха, че се връщал в Страсбург.

— Страсбург? Значи знаете…

— Нищо не знам и не искам да знам. Искам само да стигна до летище „Хитроу“ и да хвана самолета за Чикаго.

— А аз какво да правя?

— Обадете се на свръзките си в Испания или Португалия — от някой телефон далеч оттук — и потвърдете моите заповеди, а после направете каквото ви казах. Какво не ви е ясно?

— Всичко е толкова объркано…

— По дяволите — каза Латъм и леко хвана Кьониг подръка. Питбулите изръмжаха. — Хайде, кажете на вашите кучета да се прибират, а аз ще ви последвам. Ако не друго, дължите ми едно питие.

— О, разбира се… Rein150 — заповяда Кьониг и двата питбула се втурнаха през отворената врата. — Заповядайте, хер зоненкинд, влезте.

— След малко — каза Дру и изведнъж затвори вратата. Той дръпна синия шал от раменете на неонациста и откри малкия автоматичен пистолет. Преди Кьониг да успее да реагира, Латъм грабна оръжието и изви ръката му обратно на часовниковата стрелка, като очакваше или китката на Кьониг да изпука, или пистолетът да падне от ръката му. Пръстите на свещеника се изпънаха. Дру грабна пистолета и го хвърли в тревата.

Последва борба на живот и смърт. Всеки преследваше своята цел, на която бе отдаден изцяло. В крайна сметка ръстът и силата на Латъм надделяха. Кьониг лежеше на земята, едната му ръка бе счупена, другата — изкълчена. Латъм бе целият изподраскан, ръцете и гърдите му кървяха. Той се изправи и се изплю в лицето на нациста. След това извади навитата жица, която Хюго му бе дал, и завърза ръцете и краката на Кьониг така, че при всяко движение примките да се стягат все повече. Разкъса синия шал, както бе направил с чаршафите в хотел „Нормандия“ и омота тялото на свещеника. Погледна часовника си, издърпа Кьониг към храстите, удари го и нацистът изгуби съзнание. Дру извади телефона си и набра номера на Стенли Витковски.