Апокалиптичният часовник

23.

— Божичко, навсякъде са, а ние не ги виждаме! — изрева Дру и силно удари с юмрук по бюрото в хотелската стая. — Как са ме открили?

Клод Моро мълчаливо стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Не теб, приятелю — тихо каза той. — Не полковник Уебстър, а мен.

— Вас? Доколкото си спомням, вие ми казахте, че едва ли някой в Париж би могъл да ви познае! — враждебно отбеляза Латъм. — Казахте, че сте обикновен и че имате колекция от идиотски шапки!

— Това няма нищо общо — може и да не са ме познали. Знаели са къде ще бъда.

— Но как, Клод? — попита Де Врийс. Тя седеше на леглото в стаята си в хотел „Бристол“, където решиха да се скрият, като всеки от тях се качи поотделно.

— Вашето посолство не е единственото място, където са успели да проникнат.

Моро се обърна. Лицето му изразяваше тъга и гняв.

— Проникнали са в моя офис.

— Искате да кажете, че дори в светая светих — бюрото „Дьозием“ — има „къртица“?

— Моля те, Дру — поклати глава Карин, като му правеше знак, че Моро е силно обезпокоен.

— Нямах предвид бюрото, мосю — шефът на „Дьозием“ настоятелно погледна Латъм и студено добави: — Имах предвид моя собствен офис.

— Не разбирам — тихо каза Дру; в гласа му вече не се долавяше сарказъм.

— Не бихте могъл да разберете, защото не познавате нашата система. Тъй като съм директор, в бюрото винаги трябва да знаят къде се намирам, в случай че възникне нещо спешно. Освен на Жак, който ми помага да си планирам деня, оставям координатите си на още един подчинен, който работи в тясна връзка с мен и на когото изцяло се доверявам. Той разполага с радиотелефон и аз мога да се свържа с него по всяко време на денонощието.

— Кой е той? — попита Карин и се наведе напред.

— С нежелание трябва да ви отговоря, че това не е той, а тя. Моник д’Агост, моята секретарка, която работи с мен повече от шест години, но тя ми е нещо повече от секретарка. Моник е мой помощник и довереник. Единствено тя знаеше за кафенето — поне преди да го е казала на някой друг.

— Никога ли не сте се съмнявал в нея? — продължи Карин.

— А ти — в Жанин Клунс? — попита Дру.

— Не, но тя беше съпругата на посланика.

— А Моник е най-добрата приятелка на жена ми. Всъщност жена ми ми я препоръча. Били са състудентки, след това Моник е постъпила в Сервис д’Етранже и е работила там през цялото време на ужасния си брак. През всичките тези години бяха близки като две съученички… а сега всичко е толкова ясно.

Моро млъкна и отиде до бюрото, където седеше Латъм. Вдигна слушалката и набра нечий номер.

— През всичките тези години… — повтори шефът на „Дьозием“, докато чакаше да вдигнат слушалката. — Толкова дружелюбна, толкова загрижена… Не, приятели, не вие сте били мишените, а аз. Взели са решение, че времето ми е изтекло. Разкрили са ме.

— За какво говорите? — настоятелно попита Латъм.

— Съжалявам, но дори това не мога да ви кажа — Моро направи знак с ръка и заговори на френски. — Веднага идете в дома на мадам Д’Агост на улица „Сен Жермен“ и я арестувайте. Вземете със себе си жена офицер и нека задържаната веднага бъде претърсена за възможна отрова… Няма да отговарям на въпроси, просто направете каквото ви казах!

Французинът затвори телефона и уморено се отпусна на малката табуретка до стената.

— Не можете да оставите нещата така, mon ami129 — каза Де Врийс. — Като се има предвид какво преживяхме, мисля, че заслужаваме някакво обяснение, колкото и повърхностно да е то.

— Продължавам да се чудя откога го е планирала, какво е научила, какво им е разкрила…

— На кого, за Бога? — настояваше Латъм.

— На онези, които докладват на Братството.

— Хайде, Клод — продължаваше Дру. — Кажете ни нещо!

— Добре!

Моро се облегна назад и разтърка очи с лявата си ръка.

— В продължение на три години аз играех опасна игра и пълнех джобовете си с милиони франкове, които щяха да бъдат мои само ако аз се проваля, а каузата им спечели.

— Бил сте двоен агент? — изненадано го прекъсна Де Врийс и стана от леглото. — Като Фреди?

Латъм скочи от стола си.

— Двоен агент?

— Като Фреди — продължи шефът на „Дьозием“ и погледна към Карин. — Бяха убедени, че съм удобен информатор, но това беше стратегия, която не можеше да влезе в архивите на бюрото.

— Въз основа на предположението, че сте бил вербуван — натъртено произнесе Де Врийс.

— Да. Не можех да открия безопасна мрежа. Сред официалните кръгове в Париж нямаше никой, никой, на когото бих могъл да се доверя. Бюрократите идват и си отиват, по-влиятелните започват частен бизнес, а политиците гледат накъде духа вятърът. Наложи се да действам сам, без разрешение отгоре — съмнителна „солова акция“, както наричат това.

— Боже мой! — възкликна Дру. — Защо сте се поставил в това положение?

— Не бих могъл да ви отговоря. Причината е твърде отдавнашна и е по-добре да остане забравена за всички… освен за мен.

— Щом е забравена, възможно ли е да бъде толкова важна, mon ami?

— За мен е важна.

— Разбирам.

— Благодаря ви.

— Нека се опитам да сглобя всичко дотук — каза Латъм, който крачеше пред прозореца. — Споменахте за милиони, нали?

— Да, така е.

— Похарчил ли сте нещо от тях?

— Доста, защото се движех в кръгове, в които заплатата ми на директор не би ми позволила да се движа, и все повече се приближавах към целта. Плащах на други хора, които успявах да купя, и така научавах още повече.

— Истинска солова операция. И няма кой да разкаже какъв сте бил и какви са били другите…

— За съжаление е точно така.

— Но вие ни казахте — прекъсна го Карин. — Това би трябвало да означава нещо.

— Вие не сте французойка, мила моя. Освен това участвате в тайни операции, за които в никоя страна не се разказва, но които за средния гражданин са пълни с поквара.

— Не бих казал, че сте покварен — отбеляза Дру.

— И аз не мисля така — съгласи се Моро. — Но и двамата бихме могли да грешим. Имам жена и деца и бих предпочел вместо да ги подлагам на злословия по адрес на опозорения им съпруг и баща — а да не говорим за несанкциониран разстрел или присъда в затвора — да избягам с моите милиони и да живея удобно, където си пожелая. Не забравяйте, че аз съм опитен служител от разузнаването и имам право да пътувам навсякъде. Не, приятели, обмислил съм всичко. Ще оцелея, каквото и да ми струва това. Дължа го на семейството си.

— А ако не се провалите? — попита Карин.

— Ще изпратя всичко до последното су на „Ке д’Орсе“ заедно с пълен отчет за всеки франк, похарчен за соловата ми операция.

— Значи няма да се провалите — каза Латъм. — Ние няма да се провалим. Освен това аз нямам милиони, имах само брат, чието лице бе взривено, а Карин имаше съпруг, когото са измъчвали до смърт. Не знам какви проблеми имате, Моро, които не ни казвате, но трябва да приема, че са също толкова важни, колкото и нашите.

— Приемете го.

— В такъв случай мисля, че трябва да се залавяме за работа.

— Каква работа, mon ami?

— Да впрегнем главите си, въображението си. Само с това разполагаме.

— Харесва ми начинът, по който се изразявате — каза шефът на „Дьозием“. — Вярно е, че само с това разполагаме.

— След смъртта си неговият брат сякаш се е вселил в него — каза Карин, приближи се към Дру и го хвана за ръка.

— Нека се върнем към Траупман, Крьогер и втората госпожа Кортлънд — каза Латъм, пусна ръката на Карин, седна зад бюрото, нетърпеливо отвори едно чекмедже и извади оттам няколко листа хартия. — Тези хора трябва да се свържат по някакъв начин. Но как? Първото предположение е вашата секретарка Моник — мисля, че така се казваше.

— Напълно възможно. Можем да проверим на кого е телефонирала и така ще разберем с кого се е свързвала.

— Проверете и я разпитайте за тях. Кажете й, че можете да я пожертвате — ако се наложи, ще допрете пистолет до главата й. Ако Сорънсън е прав, този Траупман трябва винаги да бъде наясно какво става, а тя е тази, която може да го информира! Стигаме до онзи учен, сладникавият германски посланик, Хайнрих Крайц — изобщо не ме интересува; ако трябва, ще го затворим в танк, но той ще изпрати предупрежденията ни в Бон.

— Бързо действате, приятелю. Погазвате дипломатическия етикет. Изглежда привлекателно, но може да рикошира върху вас.

— По дяволите! Нямам търпение!

Телефонът звънна. Моро го вдигна, представи се и се заслуша. Мускулите на напрегнатото му лице се отпуснаха. Той пребледня.

— Благодаря — каза директорът и затвори телефона. — Още един провал — добави той и затвори очи. — Моник д’Агост е била пребита до смърт. Очевидно по този начин са получили информацията за мен… Има ли Бог?

Вицепрезидентът Хауърд Келър бе висок пет фута и осем инча, но създаваше впечатлението, че е много по-едър. Много хора бяха констатирали този факт, но малцина от тях можеха да предложат задоволително обяснение. Може би най-близко до истината беше един застаряващ хореограф от Ню Йорк, който го бе наблюдавал по време на някакво културно събитие в Белия дом. Тогава той прошепна на един танцьор:

— Погледни го! Само отива до микрофона да представи някого, а виждаш ли? Цепи пространството пред себе си, разсича въздуха с тялото си. Труман го правеше; това е дарба — да ходиш като петел из двора.

Без значение дали имаше дарба, или приличаше на петел, Келър беше политик, с когото трябваше да се съобразяват, защото беше вътрешен човек във Вашингтон — бе прекарал четири мандата като конгресмен и дванайсет години като сенатор и се бе издигнал до член на мощния Финансов комитет. Беше се измъкнал от множество смъртоносни капани и прие избирането си за вицепрезидент въпреки факта, че беше по-стар и много по-мъдър от кандидата за президент на своята партия. Направи го, защото знаеше, че може да накара своите щати да гарантират избирането му. Освен това той наистина бе привързан към президента, възхищаваше се и от смелостта, и от ума му, макар че последният имаше още много да учи за вашингтонските нрави.

В момента обаче Келър беше далеч от подобни размишления. Той седеше зад голямо бюро, върху което цареше хаос. Погледът му бе втренчен в Уесли Сорънсън — директора на Консулски Операции.

— И преди бях чувал за подобни маймунски изпълнения — спокойно каза той.

— Разбирам, господин вицепрезидент…

— Хайде, Уес, прекалено дълго говорихме за това — прекъсна го Келър. — Аз бях този, който се опита да те направи директор на ЦРУ, не помниш ли? Единственият, който ми се противопостави, беше ти. Целият Сенат щеше да застане зад мен.

— Никога не съм искал това място, Хауърд.

— Затова се захвана с по-трудното — дребна идиотска службица, която би трябвало да координира дейността на Държавния департамент, ЦРУ и администрацията — не искам да споменавам и онези глупаци от Пентагона. Ти си луд, Уес. За разлика от останалите, ти поне знаеше, че тази работа е отвратителна.

— Така е, но мислех, че ще бъде нещо от областта на Съветите и мирното съвместно съществуване — не, не ми го казвай, знам, че това е работа на Конгреса.

— Благодаря ти, че ми спести думите… А сега, освен цялата тази каша, в която си се забъркал, двама неонацисти ти казват, че съм техен човек и участвам във възраждането на фашизма. Ако не обръщахме такова голямо внимание на това, подобно твърдение би ме докарало до смях. Тъкмо Хитлер беше казал, че ако достатъчно дълго повтаряш една лъжа, хората ще й повярват… Тази е достатъчно дръзка, Уес.

— За Бога, Хауърд, няма да допусна да се разпространи!

— Може би няма да успееш да я спреш. Рано или късно твоите двама скинове ще бъдат разпитани от други хора, сред тях — членове на администрацията, които ме мразят и са готови на всичко.

— Няма да позволя да се стигне дотам. Първо ще застрелям онези копелета.

— Това не е съвсем по американски — засмя се Келър.

— Не е. Но аз не съм точно американски тип. И преди съм правил такива неща.

— Тогава си бил действащ офицер, а и много по-млад.

— Да. Ако това може да те успокои, обвиниха и говорителя на Белия дом, а той е от другата партия.

— Боже мой, колко удобно! Това е пряк път към президентството. Първо президента, после вицепрезидента, а след тях и говорителя. Твоите нацисти познават нашата конституция.

— Бих казал, че единият е доста образован.

— Говорителят!… Този мил, любезен стар баптист, чийто единствен грях е, че се моли, докато върши неща, които не му харесват, защото няма друг начин да се приложи законът… Как, по дяволите, са се сетили точно за него?

— Казаха, че бил от германско потекло и по време на Втората световна война се противопоставил по убеждение на военната служба.

— Освен това е постъпил като доброволец в медицински корпус и е бил тежко ранен, докато е спасявал живота на войниците. Този път твоите нацисти са сгрешили. Ако бяха направили проучването си както трябва, щяха да научат, че на кръста си носи корсет от времето, когато са го измъкнали от Омаха Бийч, докато се е молил за децата, които е оставил, а самият той е бил на път да умре, по дяволите. Хитлерист, няма що!

— Слушай, Хауърд — наведе се напред Сорънсън. — Дойдох при теб, защото мислех, че трябва да знаеш, а не защото смятам, че в това обвинение има и най-малката доза истина. Сигурен съм, че си разбрал това.

— Сигурен съм, че е така: като се има предвид какво става сега в цялата страна, предупреждението е равносилно на предварително въоръжаване.

— Не само в нашата страна. В Лондон и Париж издирват неонацисти навсякъде…

— За съжаление са разкрили няколко души… Като казвам „за съжаление“, имам предвид, че няколкото жертви ожесточават ловците.

Келър протегна ръка и взе един вестник от бюрото си. Беше сгънат така, че да може да се прочете статията в долния десен ъгъл на първа страница.

— Виж това — продължи вицепрезидентът. — Днешният брой на вестник от Хюстън.

— По дяволите! — промърмори Сорънсън, когато взе вестника и зачете. Краткото заглавие го порази:

НАЦИСТИ В БОЛНИЦАТА

Пациенти се оплакват от обидни реплики

ХЮСТЪН, 14 юли. Въз основа на някои твърдения — писмени и устни, в които по решение на Настоятелството отделни имена се пазят в тайна — в болница „Меридиан“ започна разследване на персонала. Оплакванията са предизвикани от чести реплики на лекари и сестри, определени като откровено антисемитски или насочени срещу афроамериканци и католици. „Меридиан“ не представлява сектантска институция, но е всеизвестно, че клиентелата й е предимно протестантска; голям процент от посетителите й принадлежат към епископалната църква. Не е тайна също, че здравните работници в провинцията наричат тази болница „Протестантското изтрезвително за бели“ — игра на думи, тъй като „Меридиан“ има активно действащ отдел за лечение на алкохолици, който се намира на двайсет мили от града.

Нашият вестник получи копия от дванайсет писма, изпратени от бивши пациенти на болницата до тамошната администрация, но по обясними причини ще задържим публикуването им до изясняване на ситуацията, за да предпазим хората, чиито имена са посочени в тях.

— Поне не споменават имена — каза Сорънсън и захвърли прегънатия вестник на бюрото, без да си направи труда да отвори на „страница 2-ра, колона 1-ва“.

— Как мислиш, колко време ще продължи това? Нали не си забравил, че вестниците се четат?

— Отвратително!

— Разпространява се, Уес. Преди два дни в Милуоки е извършен мащабен саботаж в една пивоварна, защото имената на собственика и бирата, която произвежда, са немски.

— Четох за това. Не можах да си довърша закуската.

— Докъде го прочете?

— Горе-долу дотам, докъдето четох и сега. Защо?

— Името е немско, но семейството е еврейско.

— Направо ми се гади.

— А в Сан Франциско член на градския съвет на име Швин подал оставка поради заплахи по адрес на семейството му. Причината била, че в една от речите си казал, че няма нищо против обратните и има много приятели сред тях, но му се струва, че те упражняват много по-силно влияние върху меценатите, отколкото техният брой позволява. Логиката му може да бъде оспорена — без обратните изкуствата биха се развивали доста по-зле, но такава била политиката му и той трябвало да се придържа към нея… Нарекли го нацист, а в училище малтретирали децата му.

— Исусе, всичко се повтаря, не е ли така, Хауърд? Просто разменят етикетите и бесните кучета започват да лаят по когото им падне!

— Кажи ми, Уес — каза Келър, — имам доста врагове в този град и не всички са от опозиционната партия. Да речем, че нашите нацисти бъдат извикани на разпит пред Сената и с цялата си германска авторитетност заявят, че аз съм техен човек заедно с говорителя на Белия дом. Мислиш ли, че двамата с него ще оцелеем?

— Ако твърдо са решили да се изявят като нагли лъжци, естествено, че ще оцелеете.

— Да, но семената са хвърлени, Уес. Досиетата ни ще бъдат прегледани от враждебно настроени фанатици, които ще извадят от контекста стотици изказвания и след като ги съберат накуп, ще докажат правотата на надигналия се гняв… Току-що спомена Исус. Знаеш ли, че доброто старо КГБ е съставило цяло досие на Христос, като изводите в него са основани единствено върху Новия Завет. Стигнали са до заключението, че той е завършен марксист, истински комунист!

— Чел съм го — с усмивка отвърна директорът на Консулски Операции. — Беше абсолютно убедително, но аз бих казал, че досието го представя по-скоро като социалист-реформатор, отколкото като комунист. Никъде не се споменаваше, че е поддържал някоя политическа сила.

— Кесаревото кесарю, така ли, Уес?

— Има неясни моменти. Ще трябва да го прочета още веднъж.

Двамата мъже тихо се разсмяха. Сорънсън продължи:

— Разбирам какво искаш да кажеш. Както и в статистиката: едно нещо може да означава всичко, ако се извади от контекста.

— Какво да правим? — попита вицепрезидентът.

— Ще застрелям кучите синове, какво друго може да се направи?

— Просто други ще застанат на местата им. Не, по-добре започни да ги правиш на глупаци. Ще настояваш за разпит пред Сената и ще ги направиш за смях.

— Сигурно се шегуваш.

— Изобщо не се шегувам. Само това може да излекува нашата страна, както и Великобритания и Франция, от лудостта.

— Хауърд, но това е абсурдно! Само появата им по телевизията може да разпали пожара на „бдителността“!

— Не и ако се направи както трябва. Щом като те имат план, и ние трябва да имаме!

— Какъв план? Нищо не разбирам.

— Ти ще докараш двамата клоуни — каза Келър.

— Клоуни ли? Какви клоуни?

— Ще се поразровиш и ще доведеш свидетели — такива, които да поддържат твърденията им, и такива, които да им се противопоставят. Последните са лесни за откриване: говорителят и аз имаме досиета, които в общи линии предизвикват уважение, и ще се намерят разумни хора, които да ни подкрепят. Други, които да подкрепят нашите „клоуни“, ще се намерят по-трудно, но тъкмо в тях е ключът.

— Какъв ключ?

— Ключ от вратата, зад която вилнее лудостта. Трябва да открием достатъчен брой луди, които на пръв поглед да изглеждат достатъчно нормални и дори благоприлични, но дълбоко в себе си да са фанатици. Трябва да бъдат непоколебимо предани на каузата си, но когато ги подложим на кръстосан разпит, да се пречупят и да се разкрият.

— Струва ми се много опасно — намръщи се директорът на Консулски Операции. — А ако не се пречупят?

— Ти не си адвокат, Уес, но аз съм. Уверявам те, че това е най-изпитаният номер при съдебен процес — ако адвокатът е добър. Боже мой, дори в пиесите и филмите го използват — много е подходящо за мелодрама.

— Започвам да разбирам. „Бунтът на Кейн“, капитан Куийд…

— И почти всички серии за Пери Мейсън, които някога сме гледали — довърши Келър.

— Но това са измислени истории, Хауърд. Истории за развлечение. А ние говорим за действителността, неонацистите съществуват!

— И „комунистите“, и „розовите“, и „спътниците“ съществуваха, а ние почти изгубихме от поглед тихите съветски шпиони-професионалисти, защото преследвахме набелязани мишени, докато в Москва тихичко ни се присмиваха.

— Тук трябва да се съглася с теб, но не съм сигурен, че аналогията е уместна. Студената война наистина съществуваше — аз съм неин продукт. Но как хората на закона могат да отрекат това, което става сега? Реалната заплаха в лицето на онзи учен Мец или британския съветник на държавния секретар Моуздейл… Има и други, но още е рано да ги коментираме.

— Аз не предлагам да забавим лова на истинските хищници. Искам само да се излекува манията да се раздухват нещата… Убеден съм, че си съгласен с мен.

— Съгласен съм. Просто не знам как един разпит пред Сената би могъл да я излекува. Предвиждам само много бурна развръзка.

— Нека ти обясня на фона на последните събития, но първо ще ти припомня, че съм служил в армията. Ако онзи адвокат Съливан, съветникът на Оливър Норт, работеше като адвокат на Сенатския комитет, господин Норт сега щеше да седи на подсъдимата скамейка вместо да обмисля поредното си публично изявление. Той беше чисто и просто лъжец, престъпил войнишката си клетва, опозорил униформата и страната си, която прикри незаконните му действия с удобни фалшиво набожни фрази, и вината му го издигна още повече — той се превърна в бог, а това нямаше нищо общо с направеното от него.

— Казваш, че адвокатът Съливан би могъл да го провали?

— Просто предположих, а мога да се сетя за още поне дузина други като него. По онова време с колегите седяхме в офиса, пийвахме си и гледахме процеса по телевизията. Шегувахме се, мислехме кой от колегите ни по професия би могъл да постави този лъжец на мястото му, а сред нас имаше хора и от двете партии. Накрая се спряхме на един свиреп сенатор от Средния Запад, бивш прокурор, който ужасно ни изнервяше, но беше истински гръмовержец.

— Мислиш ли, че би могъл да го направи?

— Без съмнение. Освен това беше служил в морската пехота и бе удостоен с Орден за храброст от Конгреса. Решихме, че трябва да се появи със синята униформа и с пурпурната лента на Ордена на врата.

— Щеше ли да се справи?

— Спомням си какво беше казал: „Този жалък ревльо не го заслужава. Работя като луд, за да накарам хората от моя щат да се заловят за работа“. Но мисля, че би му харесало.

— Тайно ще прегледам досиетата — каза Сорънсън и се изправи. — Но все още имам сериозни съмнения. Не съм от хората, които се доверяват на надеждата — това е наследство от годините, в които бях действащ агент. Възможно е да имам нужда от твоята помощ, когато се стигне до президента или до държавния секретар, с когото трябва да поддържаме връзка.

— Значи трудностите са в дипломатическата област?

— Най-трудно е в посолството.

— Болинджър не върши работа, но в Европа го харесват. Смятат го за интелектуалец. Не могат да проумеят, че предварително отрепетираните му паузи са насочени изцяло към това да се обърнат нещата така, че ние да извлечем полза.

— Налага ми се да се съглася с това. Винаги съм смятал, че е прекалено повърхностен.

— Не си прав, Уес. Има нещо, което той приема твърде насериозно — себе си, а за наш късмет — и президента.

— Президентът знае ли това?

— Разбира се, той е много умен човек, дори изключително умен. Честно казано, мисля, че нашият човек в Овалния кабинет от време на време се нуждае от добър съветник.

— Безспорно, но, както казваш, той е умен и лека-полека ще разбере нещата.

— Ако можех да го накарам да изпъди няколко души от този град, щеше да започне още по-бързо да ги разбира. Щеше да му бъде много по-лесно.

— Благодаря ти, че ми отдели време, Хауърд — господин вицепрезидент. Ще ви информирам за развоя на събитията.

— Не се занасяй, господин директоре. Ние, динозаврите, трябва да помогнем на младите двуноги, които сега изпълзяват от водата.

— Чудя се дали ще можем.

— Ако не ние, кой друг? Хора като Адам Болинджър? Ловци на вещици?

— Скоро пак ще си говорим, Хауърд.

На три хиляди мили оттам — в Париж — бе ранен следобед. Слънцето грееше, беше топло, небето беше ясно — чудесен ден за разходки по булевардите, градината на Тюйлери, крайбрежието на Сена, където лодките се плъзгаха по водата под многобройните мостове. През лятото Париж е несравнимо място.

За Жанин Клунс-Кортлънд денят беше повече от чудесен — беше ден на триумф. Бе останала свободна за ден-два, свободна от морала на средната класа, от досадния си съпруг, който още мечтаеше за предишната си съпруга и често повтаряше името й насън. За миг тя си помисли колко хубаво, колко добре би било да й възложат задача с любовник, който ще може да я задоволи така, както многобройните млади студенти в Чикаго, които тя внимателно подбираше. Имаше едно аташе от немското посолство — привлекателен мъж на около трийсет и една-две години, който явно флиртуваше с нея; можеше да му се обади — той би хукнал към първото място, което му предложи. Но не биваше, колкото и приятна и изкусителна да беше тази мисъл; трябваше да посвети свободното си време на по-важни, далеч не толкова егоистични неща. Беше си взела отпуск за времето, през което нейният съпруг, посланикът, щеше да отсъства, защото имаше някои домашни задължения, които изпълняваше много по-лесно в негово отсъствие. Разбира се, никой не възрази, а тя ясно обясни, че ще обикаля магазините, за да търси нови тапети за апартамента… отказа да вземе лимузина от посолството, като обясни, че за нея това ще бъде приятно занимание, за което Държавният департамент няма нужда да плаща.

Колко лесно подбираше думите! И как иначе? Още от деветгодишна я обучаваха за бъдещата й работа. Тя позволи да й поръчат такси.

Преди да напусне Вашингтон, Жанин бе получила адрес и код за свръзка с член на Братството. Това беше обущарницата на „Шан-з-Елизе“; трябваше да използва два пъти името „Андре“ в кратък разговор, като например: „Андре казва, че вие сте най-добрият обущар в Париж, а Андре никога не греши“. Тя даде адреса на шофьора и се отпусна на седалката. Обмисляше каква информация да изпрати в Германия. Истината, разбира се — но да бъде формулирана по такъв начин, че ръководството не само да се възхити от невероятните й способности, но и да прозре колко мъдро би било да я изтеглят в Бон. Тя беше съпруга на професионалист. Бяха й казали, че един наскоро разведен служител от външните служби ще се появи в Департамента. Останалото беше лесно — Даниъл Кортлънд бе самотен и потиснат, търсеше спокойствие, а тя му го осигури.

Таксито спря пред обущарницата. Това беше нещо повече от обикновена обущарница; приличаше по-скоро на малка кожарска империя. Лъскави ботуши, седла, различни приспособления за езда изпълваха подредените с вкус витрини. Жанин Клунс слезе и освободи таксито.

На трийсет ярда зад потеглящото такси спря колата на „Дьозием“ — място, където не бе разрешено паркиране. Шофьорът извади радиотелефон на ултрависоки честоти и веднага се свърза с офиса на Моро.

— Да — отговори самият Моро, тъй като още нямаше секретарка на мястото на убитата Моник д’Агост, чиято смърт бе запазена в тайна — беше обявено, че е болна.

— Мадам Кортлънд току-що влезе в „Ботуши и седла“ на „Шан-з-Елизе“.

— Място за богати ездачи — забеляза шефът на „Дьозием“. — Странно, в досието на посланика не се споменава нищо за любов към конете.

— Мястото се слави и с ботушите си, господине. Казаха ми, че са много удобни и издръжливи.

— Как си представяте Кортлънд в ботуши — били те издръжливи или не?

— Може би мадам ги харесва.

— Ако харесваше подобни неща, предполагам, че би отишла право при Шарл Журден в магазин „Ферагамо“ на „Сент Оноре“.

— Само ви докладвам това, което виждам. Да кажа ли на колегата си да влезе?

— Това е добра идея. Кажи му да прегледа асортимента, да разпита за цените и всичко останало. Ако мадам открие това, което търси, ще си тръгне бързо.

— Да, господине.

Един човек в „Пежо“ комби, облечен в скъп делови костюм на тънко райе, направи завой на широкия булевард „Шан-з-Елизе“ и спря точно срещу „Ботуши и седла“. Той също вдигна телефона в колата си. Но вместо парижки номер набра кода на Бон, Германия. След броени секунди се свърза.

— Guten Tag130 — обадиха се отсреща.

— Пак съм аз, от Париж — каза добре облеченият мъж в пежото.

— Толкова ли беше наложително да убиете онзи шофьор снощи?

— Нямах избор, майн хер. Позна ме — беше ме видял в квартирата на „Блицкриг“ в Авиньонските складове.

— Да, да, спомням си.

— Беше шофьор на полковника и на другите двама — армейския офицер и русата жена, когато идваха в склада. Тогава ме видя и снощи — още веднъж. Извика ми да спра — какво можех да направя?

— Много добре, в такъв случай — моите поздравления.

— В такъв случай?… Ако ме бяха заловили, щяха да ме натъпчат с наркотици и да разберат какво търся там! И за това, че съм убил секретарката на Моро и съм разбрал къде е.

— Приемете най-искрените ми поздравления — каза гласът от Германия. — Ще хванем Моро, сега той е твърде опасен за нас. Мисля, че това е само въпрос на време, нали?

— Да, но не за това ви се обаждам.

— За какво тогава?

— Преследвах автомобил на „Дьозием“ без отличителни знаци. С часове стоеше паркиран пред американското посолство. Необичайно е — мисля, че ще се съгласите.

— Така е. И какво?

— Следят внимателно съпругата на посланика, фрау Кортлънд. Току-що влезе в скъп магазин за кожени изделия, „Ботуши и седла“…

— Боже мой! — прекъсна го човекът от Бон. — Това е каналът „Андре“!

— Моля?…

— Почакай, след малко ще се върна.

Минутите минаваха, мъжът в пежото почукваше с пръсти по кормилото и държеше слушалката на дясното си ухо. Най-сетне гласът от Германия отново се обади:

— Слушай ме внимателно, Париж — настоятелно каза човекът. — Разкрили са я.

— Кого, майн хер?

— Няма значение. Просто слушай заповедта и изпълнявай… Убий жената при първия удобен случай. Убий я!