Апокалиптичният часовник

17.

Клод Моро седеше в офиса си в бюро „Дьозием“ и изучаваше дешифрираното съобщение от неговия човек в Бон.

„Вчерашния ден сесията на Бундестага посвети изцяло на проблемите на възраждащия се нацизъм в цяла Германия и на обединяващите се партии, единни в становищата си. Вътрешни източници обаче, някои от които често вечерят с лидерите на лявата и дясната фракция, докладваха, че и сред двете все повече се шири войнствен цинизъм. Либералите не вярват на думите на консерваторите, а малък кръг от консерватори изглежда започват да си намигат, когато излязат да говорят собствените им оратори. Ръководителите на индустрията са обезпокоени, разбира се; страхуват се, че нацисткото движение ще затвори за тях пазарите в чужбина, но нямат желание да поддържат социалистически ориентираните леви и не знаят на кого да вярват. Парите им се разпиляват из цял Бон без определена посока.“

Моро се облегна на стола си, като обмисляше фразата, привлякла вниманието му. Тя не просто го бе привлякла; бе го възпламенила. „Малък кръг от консерватори изглежда започват да си намигат, когато излязат да говорят собствените им оратори.“ Кои точно бяха те? Кои бяха техните имена? И защо неговият човек в Бон не беше ги посочил?

Той вдигна слушалката на телефона и каза на секретарката си:

— Искам да се включи скрамблерът и да се избегне всякакво пресичане на линии.

— Ще го изпълним, господине. Ще чуете петсекунден шум на трета линия, както обикновено — обади се женски глас от външния офис.

— Благодаря, Моник, и тъй като жена ми ме чака да отида след няколко минути на обяд в „Ескарго“, тя непременно ще се обади, ако ме няма. Моля ви, кажете й, че малко ще се забавя.

— Няма проблем, господине. С Режин сме близки приятелки.

— Разбира се. Кроите заговори против мен. Включете скрамблера, моля.

Глухото бръмчене на трета линия свърши и Моро набра номера на своя човек в Бон.

— Здравейте — каза той на немски.

— Ihr Mann in Frankreich107?

— Говори — намеси се човекът от Бон. — Абсолютно чисто е, подключих се към посолството на Саудитска Арабия.

— Какво?

— Използвам линиите, не апаратите им. Помисли за парите, които спестявам на Франция. Трябва да ми дадат премия.

— Ти си мошеник.

— Защо иначе ще ми плащаш, Париж?

— Прочетох комюникето, което си изпратил. Някои неща не са ми ясни.

— Кои например?

— Например кой влиза в „малкия кръг от консерватори, които започват да си намигат, когато излязат да говорят собствените им оратори“. Не съобщаваш имена, няма и намек за това какви са пристрастията им.

— Естествено. Това не е ли част от една много лична уговорка? Наистина ли искаш цялото бюро „Дьозием“ да разполага с тази информация? Ако е така, вашата швейцарска банка трябва да бъде твърде щедра към въпросния мошеник.

— Престани! — тросна се Моро. — Ти вършиш своята работа, аз — моята, и не е необходимо всеки от нас да знае какво прави другият. Разбрахме ли се?

— Мисля, че да. Ти какво искаш да знаеш?

— Кои са лидерите на малкия кръг, за който говориш? Или кой стои зад тях?

— Повечето не са нищо друго освен опортюнисти с посредствени способности, които искат да се хванат за опашката на някого, който би могъл да върне доброто старо време. Другите са хора, които маршируват под звуците на барабаните от миналото, защото сега няма такива…

— Кои са водачите им? — попита Мора. — Кои са те?

— Ще ти струва скъпо, Клод.

— На теб ще ти струва по-скъпо, ако не ми ги продиктуваш веднага. Може да ти струва и пари, и нещо повече.

— Вярвам ти. Суров човек си ти, Моро.

— Но винаги съм справедлив — възрази шефът на „Дьозием“. — Плащаме ти добре. Няма да ми се налага дори да излизам от този офис, само ще издам следната заповед: „Тайно предайте избраната свръхсекретна информация на нашите приятели в Бон“. Освобождаването ти вероятно ще изпревари документите.

— А ако ти съобщя това, което знам?

— Тогава нашата прекрасна дружба ще продължи.

— Не е много, Клод.

— Надявам се, че тези думи не са прелюдия към решението ти да не ми казваш нищо.

— Разбира се, че не са. Не съм глупав.

— В думите ти има здрав смисъл. Така че дай ми тази твоя оскъдна информация, свързана с въпросния „малък кръг“.

— Моите информатори ми съобщиха, че всеки вторник вечер в дома на някого от тях на Рейн се провежда събрание — обикновено в голяма къща или имение. Всеки от тях притежава кейове и тези, които се събират, пристигат с лодки — никога с автомобили.

— Следите на една лодка се идентифицират по-трудно, отколкото следи от гуми — прекъсна го Моро — или номер на автомобил.

— Разбирам. Тези събрания са тайни, както и самоличността на присъстващите.

— Домовете обаче не се пазят в тайна, нали? Това не е ли хрумвало досега на твоите информатори?

— В момента проучвам собствениците, имай ми малко доверие.

— Нямам търпение. Кажи ми имената на собствениците, ако обичаш.

— Объркана работа, Клод. Трима от тях са видни аристократи, чиито семейства са се противопоставяли на Хитлер, за което са си платили; трима или четирима са от новобогаташите, които се борят да запазят придобивките си от евентуална национализация; двама са духовници — единият е стар католически свещеник, другият — лютерански, който според обета си не се излага много на показ. Фигурира в списъка като жител на най-малката къща край реката.

— Имената, по дяволите!

— Имам само шест…

— Къде са другите?

— Неизвестните трима също са наематели, използвали са посредници от Швейцария, които не биха разкрили нищо. Това е обичайната практика сред много от богаташите, които искат да избягнат облагането на доходи, идващи отвън.

— Тогава ми кажи шестте имена.

— Максимилиан фон Льовенщайн е собственик на най-голямото…

— Баща му, генералът, е бил екзекутиран от СС при атентата във Волфсшанце — опита за убийство на Хитлер. Следващият?

— Алберт Рихтер, някогашен плейбой, превърнал се в сериозен политик.

— Все още е дилетант, притежава имение в Монако. Семейството му имаше намерение да се откаже от него, ако не промени поведението си. Сериозна информация. Следващият?

— Гюнтер Ягер, лютеранският свещеник.

— Не знам кой е, поне нищо не ми идва наум. Следващият?

— Монсеньор Хайнрих Палу, епископ.

— Стар католик от дясното крило, който прикрива наклонностите си под престорени набожни лигавщини. Следващият?

— Фридрих фон Шнел — третият от богаташите, които идентифицирахме. Имението му е повече от…

— Хитър е — прекъсна го Моро, — и е твърд, що се отнася до съюзяването. Прусак от XIX век в костюм на Армани. Следващият?

— Ансел Шмит, много открит човек; електронен инженер, спечелил милиони с износ на високотехнологични изделия; напада правителството както му падне.

— Мошеник — местил се от една фирма в друга, крадял технологии и когато обрал всички, създал собствена компания.

— Това е всичко, което знам, Клод. Едва ли струва колкото живота ми.

— Кои са швейцарските агенции за недвижими имоти?

— Имат връзка с компания за недвижими имоти тук, в Бон. Човек изпраща емисар със сто хиляди германски марки като знак за сериозни намерения и те ги изпращат в банка в Цюрих заедно с досие на бъдещия наемател. Ако върнат парите, сделката не се е осъществила. Ако не ги върнат — някой заминава за Цюрих.

— А телефонните и другите сметки? Предполагам, че си попрегледал сметките на нашите трима неизвестни.

— Във всички случаи ги изпращат на личните им управители, двама — в Щутгарт, един — в Мюнхен; всичко е закодирано, не фигурират имена.

— Бундестагът със сигурност притежава списък с адреси.

— Адресите на частните резиденции се пазят в най-строга тайна, както и във всички други правителства. Мога да се опитам да направя нещо, но сигурно е опасно, могат да ме хванат. Честно казано, не мога да понасям болка. Не понасям дори мисълта за нея.

— Значи нямаш точните адреси?

— Боя се, че тук е слабото ми място. Мога да опиша къщите от разстояние, като се гледа от реката, но номерата им са свалени, вратите — затворени, има патрули с кучета-пазачи и отвътре, и отвън. Разбира се, пощенски кутии няма.

— Значи е един от тези тримата — тихо каза Моро.

— Какво за този един? — попита човекът от Бон.

— Той е водачът на „малкия кръг“… Изпрати хора да обиколят тези къщи и им нареди да идентифицират колите, които влизат и излизат през порталите. След това ги сравни с тези в Бундестага.

— Скъпи ми Клод, може би не се изразих достатъчно ясно. Именията се охраняват от патрули — и отвътре, и отвън, а в земите около тях са монтирани дузина камери. Ако успея да наема подобни хора — което не е много вероятно — и ги заловят, следата веднага ще ги отведе към мен; а както вече споменах, твоят покорен слуга не би могъл да понесе дори мисълта за болка.

— Често се чудя как си стигнал до мястото, което заемаш.

— Живеех добре, имах необходимите средства, за да се наредя до силните на деня, но което е по-важно — не можеха да ме хванат. Този отговор задоволява ли те?

— Бог да ти е на помощ, ако някога те хванат.

— Не, Клод. На теб да ти е на помощ.

— Няма да се занимавам с това.

— С кое, с парите ми ли?

— Когато моите пристигнат, и ти ще получиш своите.

— За кого работиш всъщност, стари приятелю?

— За всички и за никого, но най-вече за себе си.

Моро затвори телефона и погледна направените от него бележки. Отбеляза три имена: Алберт Рихтер, Фридрих фон Шнел и Ансел Шмит. По всяка вероятност един от тях беше търсеният от него лидер. Моро забеляза, че трета линия света. Скрамблерът още беше включен. Той вдигна слушалката и набра номер в Женева.

— L’Université de Genève108 — каза телефонистката на четиристотин мили далеч от него.

— Професор Андре Беноа, ако обичате.

— Ало — обади се гласът на известен учен, професор по политически науки в университета.

— Обажда се вашият довереник от Париж. Може ли да поговорим?

— Момент само — мълчанието трая осем секунди. — Сега може — отново се обади професор Беноа. — Няма съмнение, че се обаждате заради проблемите, които имате в Париж. Мога да ви кажа само, че нищо не знам. Никой нищо не знае! Можете ли да ни обясните?

— Не разбирам за какво говорите.

— Къде бяхте?

— В Монте Карло, с актьора и жена му. Върнах се тази сутрин.

— Значи не сте чул? — учудено попита човекът в Женева.

— За нападението над американеца Латъм и последвалото убийство в крайпътен ресторант, което — без съмнение — е дело на вашето психопатно „К-подразделение“ тук в града? Глупава постъпка.

— Не! Нула Едно-Париж е изчезнал, а рано тази сутрин полицията е докладвала за нападение на улица „Диан“…

— В апартамента на Витковски? — прекъсна го Моро. — Не съм получил такава информация.

— И те не знаят онова, което знам аз. Цялото К-подразделение е изчезнало.

— Нямам понятие къде са ги изпратили…

— Никой никъде не ги е изпращал. Изчезнали са!

— Не знам какво да кажа.

— Нищо не казвайте, заемете се с това и разберете какво се е случило? — заповядаха от Женева.

— Боя се, че имам по-лоши новини за вас от Бон — бавно изрече шефът на „Дьозием“.

— Какви биха могли да бъдат?

— Моите агенти в Германия ми съобщиха имена на хора, които се срещат всеки вторник вечер в имения край Рейн.

— О, Боже! Какви са тези имена?

Клод Моро ги продиктува бавно, едно по едно.

— Предайте им много да внимават — каза той. — В момента от разузнаването ги наблюдават под микроскоп.

— Като изключим репутацията на някои от тях, нито един не познавам! — възкликна женевският професор. — Нямах понятие…

— Няма защо да имате понятие, господин професор. Вие се подчинявате на заповеди, както и аз.

— Да, но… но…

— Академиците не са кой знае колко компетентни, когато стане дума за практически действия. Просто се погрижете сътрудниците ни в Бон да получат информацията.

— Да… да, разбира се, Париж. О, Господи!

Моро затвори телефона и се облегна назад в креслото си. Нещата — нещата — вървяха, както той искаше. Ако загубеше, спокойно можеше да се оттегли с жена си някъде извън Франция. Но от друга страна, можеха и да го разстрелят. C’est la vie109!

Беше привечер; залязващото слънце се процеждаше през прозорците в апартамента на Карин де Врийс на „Рю Мадлен“.

— Отбих се в апартамента си този следобед — каза Дру на Карин. Беше седнал в креслото срещу кушетката. — Разбира се, от двете ми страни вървеше по един морски пехотинец, положил клетва пред Витковски да пази тайна — накрая той ги изпрати обратно в лагера — и те държаха ръце на кобурите си, но все пак ми беше приятно, че мога да вървя по улицата, нали разбираш какво имам предвид?

— Да, наистина, но се страхувам, че може погрешно да сме се доверили на някого. А ако има и други, за които не знаем?

— По дяволите, знаем за един — за Рейнълдс от „Свръзка“. Казаха ми, че се е скрил като мишка в дупка и вероятно живее на нацистка издръжка някъде из Средиземноморието — ако преди това не са решили да го застрелят.

— Щом е в Средиземноморието, предполагам, че тялото му се намира на дъното на океана.

— Имаш предвид на дъното на морето.

— Тази разлика едва ли го засяга.

Настъпи тишина. Накрая Дру се обади:

— И докъде стигнахме, госпожа?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво да правя сега, да започна да броя ли?

— Какво да броиш?

— Например: „Едно, две, три, четири, пет“… проклет да съм, защо правя това? Криеш ме по цял ден и цяла нощ, а не мога да се доближа до теб.

— За какво говориш, Дру?

— Господи, дори не знам как да го кажа… Никога не съм предполагал, че ще си го помисля — не, наистина — и със сигурност не съм предполагал, че ще трябва да го кажа на някого, който ме пази, за да не ме убият, на сътрудник, който има апартамент, какъвто никога не бих могъл да си позволя…

— Моля те, говори по-ясно.

— Как да говоря по-ясно? Винаги съм мислил, че ще вървя след брат си — той беше толкова разумен, толкова съвършен. А после чух какво каза в онова сепаре, преди да го убият — нали знаеш какво искам да кажа. Когато крещеше, че те обича, че те обожава…

— Престани, Дру — рязко го прекъсна Де Врийс. — Да не искаш да ми кажеш, че подражаваш на брат си и в неговите заблуди?

— Не, съвсем не — тихо и спокойно отвърна Латъм, приковал поглед в очите й. — Моите чувства не са неговите заблуди, Карин. Отървах се от този синдром; и без това никога не съм имал кой знае каква полза от него. Ти се появи първо в живота на брат ми, а години по-късно — в моя, и въпреки че двете ситуации си приличат, те никога не биха могли да бъдат еднакви. Аз не съм Хенри и никога не бих могъл да бъда, аз съм си аз и никога не съм познавал друга като теб… Как ти се струва тази декларация?

— Извънредно трогателна, скъпи.

— Пак това „скъпи“, което не означавало нищо.

— Не го омаловажавай, Дру. Аз трябва да се отърва от моите кошмари и когато това стане, ще ми бъде хубаво, ако знам, че ме чакаш. Може би ще успея да се привържа към теб, защото ти притежаваш качества, на които толкова се възхищавам, но в момента една връзка ми се струва нещо твърде далечно. Разбираш ли ме?

— Независимо дали разбирам, или не, ще направя всичко възможно, за да може това да се случи, по дяволите.

Беше обяд и тълпи изпълваха улиците. Канцелариите бяха опустели, а орди от гладни служители търчаха към любимите си кафенета и ресторанти. Парижкият обяд е нещо повече от поредното хранене за деня — най-често той е малко събитие — и нека Бог помага на работодателя, който очаква наетата от него работна ръка, особено ако е с маникюр, да се върне навреме на работа — особено през лятото.

Тъкмо затова раздразнението на доктор Герхард Крьогер нарастваше. Тълпите от служители, които непрекъснато минаваха край него, го блъскаха, а той стоеше, скрил лицето си зад сгънатия вестник, вперил очи във входа на бюро „Дьозием“, който се намираше от лявата му страна. Не можеше да си позволи да не забележи фигурата на Клод Моро. Времето му беше скъпо, не можеше да изгуби и час. На Хари Латъм му оставаха броени секунди живот. Можеше да живее още максимум два дни, четирийсет и осем часа, а дори и това беше неточно. Почти непоносимото напрежение, което изпитваше хирургът, се подсилваше от една малка подробност, която той не бе съобщил на началниците си от „Братството“: преди мозъкът на пациента окончателно да отхвърли имплантата и да експлодира, областта около операцията силно променяше цвета си. Върху кожата се появяваше възпаление, голямо колкото чаена чинийка, и всеки, който извършва аутопсията, би могъл да обърне внимание на необичайното явление.

Ако Хари попаднеше в ръцете на врага, Братството на Пазителите можеше да бъде унищожено, тайните му — разкрити, глобалните му цели — изяснени. „Mein Gott110! — помисли си Крьогер. — Можем да станем жертва на собствения си прогрес!“

И ето че Моро се появи! Широкоплещестият шеф на „Дьозием“ излезе от входа на сградата, зави надясно и тръгна с бързи стъпки по тротоара. Бързаше, което означаваше, че Крьогер буквално трябваше да се затича, за да го настигне, защото французинът беше тръгнал в противоположната посока. Като се промъкваше през тълпата и се извиняваше ту на немски, ту на френски, той успя да съкрати разстоянието си до Моро, оставяйки след себе си ядосани минувачи. Накрая се приближи на една ръка разстояние от него.

— Мосю, мосю! — извика той. — Изгубихте нещо!

— Моля? — шефът на „Дьозием“ се спря и се обърна. — Сигурно грешите, нищо не съм изгубил.

— Сигурен съм, че падна от вас — продължи хирургът на френски. — Папка или бележник. Един човек го грабна и побягна!

Моро бързо прерови джобовете си и загрижеността на лицето му премина в облекчение.

— Наистина грешите — каза той. — Нищо не съм изгубил, но все пак ви благодаря. В Париж гъмжи от джебчии.

— В Мюнхен също, мосю. Извинете ме, но в Братството, към което принадлежа, държим да спазваме християнските наставления и да помагаме на другите.

— Разбирам, християнско братство. Това е достойно за възхищение.

Моро се вгледа в мъжа. От двете им страни бързо се движеха минувачи.

— Пон Ньоф, тази вечер в девет — добави той шепнешком. — От северната страна.

Парижката мъгла размиваше отражението на луната във водите на Сена. Летният дъжд беше неизбежен. За разлика от повечето минувачи, които бързаха да се приберат, за да избегнат идващия дъжд, на северната пътека две фигури бавно се приближаваха една към друга. Срещнаха се по средата; Моро заговори пръв.

— Намекнахте за нещо, което ми се стори познато. Бихте ли се постарал да го изясните?

— Няма време за игри, мосю. И двамата знаем кои сме и откъде сме. Случиха се някои ужасни неща.

— И аз мисля така; неща, за които не знаех нищо до тази сутрин. И което е най-обезпокоително, не са ми съобщили навреме за тях. Не мога да си обясня защо. Дали някой от вашите куриери не е бил недискретен?

— Сигурен съм, че не! Настоящата ни мисия — мисия от първостепенна важност — е да открием американеца Хари Латъм. Това е много по-важно, отколкото можете да си представите. Знаем, че посолството го укрива някъде в Париж с помощта на „Антинеос“. Трябва да го открием! Американското разузнаване със сигурност ви е информирало за него. Къде е той?

— Минавате отвъд границата на това, което ми е известно, мосю… Как се казвате? Не говоря с хора, които не желаят да се представят.

— Крьогер, доктор Герхард Крьогер. Едно обаждане в Бон може да потвърди, че заемам високо положение!

— Колко впечатляващо! Какво по-точно е вашето „високо положение“, мосю?

— Аз бях хирургът, който… който спаси живота на Хари Латъм. И сега трябва да го открия.

— Да, вече го казахте. Нали знаете, че брат му Дру бе убит от това ваше идиотско К-подразделение?

— Не него трябваше да убият.

— А-ха, разбирам. Но това е дело на убийците от К-подразделението, момчетата, които едва са успели да излязат от училище, ако изобщо са ходили там.

— Няма да толерирам вашите оскърбления! — ядосано извика Крьогер. — Честно казано, смятат ви за недотам благонадежден, затова ви съветвам да бъдете откровен с мен. Ако не го направите, знаете какви могат да бъдат последствията.

— Може и да сте прав, но това ме направи богат.

— Намерете Хари Латъм!

— Ще се опитам, разбира се…

— Тази нощ не си лягайте, а се свържете с всеки възможен източник — френски, американски, английски — с всички! Разберете къде са скрили Хари Латъм! Аз съм в „Лютеция“, стая осемстотин.

— На последния етаж. Сигурно сте важен човек.

— Няма да заспя, докато не ми се обадите.

— Глупаво постъпвате, докторе. Като лекар би трябвало да знаете, че недоспиването води до дестабилизиране на мисленето. Но щом сте толкова настоятелен, а освен това ме заплашвате, уверявам ви, че ще се погрижа да удовлетворя искането ви, доколкото ми бъде възможно.

— Sehr gut!111 — каза Крьогер, като премина на немски. — А сега трябва да тръгвам. Не ме разочаровайте, не разочаровайте Братството; в противен случай знаете какво ви очаква.

— Разбирам.

Крьогер бързо се отдалечи. Силуетът му потъна в падащата мъгла. А Клод Моро бавно тръгна към Рив Гош, като се оглеждаше за такси. Трябваше да обмисли много неща.

Часът беше 7,42 сутринта, вашингтонско време. Уесли Сорънсън влезе в офиса си в Консулски Операции. единственият човек освен него там беше секретарката.

— Всички доклади от снощи са на бюрото ви, сър — каза тя.

— Благодаря, Джини. Както често съм казвал, много се надявам, че ще получите допълнително възнаграждение за извънредна работа. Никой не идва тук преди осем и трийсет.

— Вие сте много добър човек, господин директоре. Винаги ми влизате в положението, когато децата се разболеят, така че няма нужда да се занимаваме с това. Освен това, така ми е по-удобно, имам време да прегледам всичко, преди да дойдат на работа останалите.

„Някои са дошли на работа много по-рано, отколкото си мислиш!“ — помисли Сорънсън. В четири сутринта той бе отишъл в базата „Андрюс“, за да придружи лично неонацистите, кацнали със самолета от Париж, до микробуса на морската пехота, който щеше да ги откара в един затвор във Вирджиния. И въпреки че беше уморен, директорът на Консулски Операции щеше да отпътува натам в ранния следобед, за да разпита затворниците лично.

— Има ли нещо спешно? — попита той секретарката си.

— Всичко е спешно.

— Както винаги.

Сорънсън влезе във вътрешната стая на офиса си, отиде до бюрото и седна. Върху папките имаше етикети с надписи: „КИТАЙСКА НАРОДНА РЕПУБЛИКА“, „ФИЛИПИНИТЕ“, „СРЕДНИЯТ ИЗТОК“, „ГЪРЦИЯ“, „БАЛКАНИТЕ“… и накрая „ГЕРМАНИЯ“ и „ФРАНЦИЯ“.

Той отмести останалите настрана и отвори папката за Париж. Материалите бяха потресаващи. Въз основа на полицейските доклади се описваше нападението над апартамента на полковник Витковски, без да се споменава, че полковникът е изпратил двамата пленници с военен самолет във Вашингтон. Споменаваше се и за опожарената главна квартира на неонацистко подразделение в Авиньонските складове. Твърдеше се, че са убийци, които в момента са изчезнали. Последната новина от Париж бе закодирано съобщение от Витковски, разчетено в Консулски Операции. Сякаш избухна бомба: „Герхард Крьогер е в Париж. Издирва Хари Латъм. Обектът е предупреден“.

Герхард Крьогер, хирургът, тайнственият човек, ключът към толкова много неща! Никой извън американското разузнаване не знаеше за него. Сорънсън си помисли, че в някои отношения това не беше правилно. Трябваше да информират французите и англичаните, но ЦРУ им нямаше голямо доверие и Нокс Талбът се придържаше към това мнение.

По-късно, в осем сутринта, телефонът звънна.

— Търсят ви от Париж — каза секретарката. — Някой си господин Моро от бюро „Дьозием“.

Сорънсън тихо въздъхна и лицето му изведнъж пребледня. Моро бе изключен от операцията, беше под подозрение. Директорът на Консулски Операции вдигна слушалката и като внимателно подбираше думите си, заговори:

— Здравей, Клод, стари приятелю. Радвам се да те чуя.

— Явно не е желателно да се чуваме, Уесли, ако говорим направо.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— О, престани, моля те, през последните трийсет и шест часа се случиха прекалено много неща, които засягат и двама ни, а в моя офис не е съобщено абсолютно нищо. Що за сътрудничество е това?

— Аз… не знам, Клод.

— Разбира се, че знаеш. Системно ме изключвате от операцията. Защо?

— Не мога да ти отговоря. Нямам представа…

— Моля те, Уесли! Ти си съвършен лъжец-професионалист, но недей да се държиш така с някого, който е лъгал заедно с теб. И двамата знаем как става това, нали? Имам една шахматна задача за теб — надявам се, че си във форма.

— Каква е тя?

— Кой е Герхард Крьогер?

— Кой?!

— Добре ме чу, а явно си чувал това име и преди. Лекар.

Крьогер бе известен на „Дьозием“! Моро се бе измъкнал от примката. Стръв ли им пускаше?

— Не съм убеден, че съм го чувал, Клод. Герхард… Крьогер, така ли беше.

— Сега вече наистина ме обиждаш. Но пак ще се направя, че не съм чул. Крьогер тръгна след мен и ме спря по време на вечерната ми разходка. Набързо ми обясни, че или трябва да го насоча към Хари Латъм, или да се считам за умрял.

— Не мога да повярвам! Защо ще идва при теб?

— И аз го попитах същото; отговорът му беше такъв, какъвто очаквах да бъде. Имам свои хора в Германия, както и в повечето страни. Преди една година преговарях за живота на човек, задържан от тълпа скинове в Манхайм. Измъкнах го за около шест хиляди американски долара — добра сделка, бих казал. Все пак те научиха името на „Дьозием“ и разбраха, че сделката не би могла да се осъществи без моето одобрение.

— Досега никога ли не си чувал за Герхард Крьогер?

— Не, току-що ти казах, че едва снощи чух. Върнах се в офиса, прерових досиетата за последните пет години, с които разполагаме, но нищо не открих. Между другото, отседнал е в хотел „Лютеция“, стая осемстотин, и чака да му се обадя.

— Залови го, за Бога!

— О, Уесли, той няма да тръгне с мен. Мога да те уверя. Но защо не си поиграем с него? Той със сигурност не действа сам, а ние искаме да хванем и по-едри риби.

Вълна на облекчение обля Сорънсън. Клод Моро беше чист! Никога не би му предал Герхард Крьогер, включително хотела и номера на стаята му, ако работеше за Братството.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — каза директорът на Консулски Операции, — самият аз бях изключен за известно време. Можеш ли да познаеш защо? Защото сме работили заедно в Истанбул, където ти ми оказа голямата чест да ми спасиш кожата.

— И ти би направил същото за мен.

— Точно това казах на ЦРУ, когато се ядосах, и мога пак да им го кажа.

— Момент, Уесли — бавно каза Моро. — Като стана дума за Истанбул, спомняш ли си как апаратчиците на КГБ ти повярваха, че си двоен агент или по-точно — информатор на московските им началници?

— Разбира се. Живееха като султани, сякаш богатствата на Топкапъ бяха на тяхно разположение. Уплашиха се до смърт.

— И те взеха за свой довереник, така ли?

— Естествено. Казваха ми какво ли не, за да оправдаят начина си на живот.

— Но ти се довериха, нали?

— Да.

— Тогава остави за момента нещата такива, каквито са. Все още съм извън играта, не ми се доверяват. Може би ще успея да поиграя с хер Крьогер и да науча това-онова.

— Което означава, че първо ти трябва някаква информация.

— Каквато и да е, както в Истанбул.

— Какво например?

— Къде е Хари Латъм?

Търсеха Хари Латъм. Съмненията се завърнаха при бившия таен агент.

— Дори и аз не знам.

— Не те питам къде наистина се намира — намеси се Моро, — а само къде би могъл да бъде. Нещо, на което да повярват.

Съмненията утихнаха.

— Има една организация — „Антинеос“…

— Знаят за нея — прекъсна го Моро. — На тези хора не могат да им се хванат следите. Нещо друго.

— Сигурно знаят за Витковски и оная жена, Де Врийс…

— Със сигурност — съгласи се шефът на „Дьозием“. — Посочи ми някое място, където, ако започнат да разследват, ще се сблъскат с вашите хора.

— Предполагам, че най-добре е в Марсилия. Следим трафика на наркотици; много от нашите хора бяха подкупени или изчезнаха. Всъщност, ако някой ни наблюдава, ние действаме доста открито. Това ще ги накара да се откажат.

— Добре. Ще го използвам.

— Клод, ще бъда откровен. Искам да обясня на хората тук, че си чист! Непоносимо е, че си под подозрение.

— Не бързай, стари приятелю. Спомни си Истанбул. И преди сме играли тези игри.

В Париж Моро затвори телефона и отново се облегна назад в креслото си. Беше забил поглед в тавана; мислите му скачаха от един предмет към друг. Вече бе навлязъл във финалната отсечка. Отмъщението — само това имаше значение.