Апокалиптичният часовник

39.

Откога е вътре? — попита Латъм, като почти крещеше в дъжда.

— Точно преди двайсет минути — отговори немският агент, когато колата на разузнаването със загасени фарове се приближи към поста край имението.

— Как сте я пуснали да влезе вътре, без да има някакъв начин да се свърже с вас?

— Ясно й обясних, че не мога да й дам предавател, и тя ме разбра, сър.

— Не мислите ли, че трябваше да ни се обадите, преди да я пуснете да влезе? — почти изкрещя Витковски.

— Не, за Бога! — ядосано отвърна агентът. — Господин Моро лично се свърза с мен. Уточнихме най-безопасния маршрут.

— Моро? Кучи син! — избухна Латъм.

— За да бъда по-точен, майн хер — каза агентът от немското разузнаване, — ще добавя, че госпожицата не е била през цялото време в къщата. Последният ни пост докладва, че е влязла там преди дванайсет минути. Вижте, тук съм записал точното време. Много съм педантичен — като всички германци.

— Мисля, че е време да пристъпим към действие — намеси се капитан Кристиан Диц, който стоеше само на няколко фута зад тях в дъжда, а до него стоеше лейтенант Антъни. — Ние ще сменим патрулите.

Капитанът се приближи към охранителния пост и премина на немски.

— Колко патрула има тук?

— Кажи им да побързат! — каза Дру на Витковски.

— Само три патрула — отговори шефът на охраната, — но има един проблем. Пазачът, който трябва да застъпи на смяна, излиза едва след като първият се върне. Идентифицирахме двама — патологични убийци с цял арсенал от оръжия и гранати.

— Значи трябва да намерим начин да ги заобиколим.

— Да, но как?

— Оставете на нас. Ще се справим.

Диц се обърна към Латъм и Витковски.

— Обясниха ми, че тук има патологични убийци. Ще влезем.

— Този път идвам с вас! — възбудено каза Дру.

— Добре, шефе — съгласи се лейтенантът.

— Опишете ми точното разположение на постовете — обърна се Витковски към германеца.

— Трябва да тръгнете по пътеката.

След десет секунди командосите на Дру тръгнаха към обгорелите останки. Стигнаха до игрището за крикет и изчакаха фенерчето да примигне. То светна три пъти.

— Да тръгваме — каза Латъм. — Чисто е!

— Не! — шепнешком каза Диц и спря Латъм с ръка. — Трябва да заловим патрула!

— Карин е вътре! — извика Дру.

— Няколко секунди нищо няма да променят — каза лейтенант Антъни. — Останете тук!

Двамата командоси се втурнаха напред в тъмнината. Внезапно в далечината проехтя вик — много кратък и откъслечен. Викът се повтори. Тогава на дървото замъждукаха светлинки — три бързи пресветвания, районът беше чист. Латъм и Витковски прекосиха игрището за крикет и продължиха по пътеката. Фенерчето на полковника осветяваше пътя. Стигнаха завоя и се понесоха към старата сграда. В далечината командосите се опитваха да задържат двамата пазачи, които бяха излезли от къщата.

— Иди да им помогнеш — нареди Дру на полковника, като гледаше към страничната врата и червената светлина зад нея. — Останалото е моя работа.

— Момче…

— Тръгвай, Стан, те имат нужда от помощ.

Латъм се спусна по хлъзгавата трева с пистолет в ръка. Мина през малката врата и чу викове. Карин! Той се хвърли към вратата и я разби на трески. На пода лежеше фюрерът, под него се бореше и крещеше Карин. Дру стреля и проби дупка в покрива. Стреснат, Ягер се отдръпна — тялото му трепереше, стоеше като вкаменен и не можеше да проговори.

— Ставай, нацистки боклук — каза Латъм с леден глас.

— Ти не си Хари! — внезапно възкликна Ягер и бавно се изправи на крака. — Приличаш на него, но не си Хари!

— Изненадан съм, че виждаш нещо на тази светлина. Добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Ще го убия — спокойно каза Латъм. — Трябва да го убия.

Той вдигна пистолета и се прицели в главата на Ягер.

— Не! — извика Карин. — Не можем да го убием! Трябва да разберем за „Водна мълния“, Дру. Той твърди, че не знае подробностите.

— Дру?… — прекъсна ги Гюнтер Ягер и по лицето му премина болезнена гримаса. — Дру Латъм, по-малкият брат на Хари. Значи Ханс Траупман е сгрешил и блицкригерите са убили Хари! Боже мой, преследвали сме друг човек! Хари Латъм е мъртъв, а никой не е бил достатъчно проницателен, за да го разбере.

— Имай предвид, че държа пистолет и съм достатъчно ядосан, за да ти пръсна главата — каза Дру. — Какво искаше да кажеш с това „достатъчно проницателен“?

— Питай доктор Траупман. О, забравих, че той вече не е жив!

— Той каза, че Хари е бил част от някакъв експеримент — бързо се намеси Карин, когато Латъм отново вдигна оръжието си. — Медицински експеримент.

— Двамата със Сорънсън стигнахме до почти същото заключение. Тялото на Хари е още в моргата — ще разберем. Добре, момче, тръгвай към вратата.

— Може ли да се облека? — попита Ягер. — Навън вали.

— Изобщо не ми пука, че ще се намокриш. Мисля, че знам какво има в дрехите ти и по-точно — в яката. Моята приятелка ще ги вземе.

— Приятелка? Имаш предвид твоята любовница? — изкрещя Ягер.

— Кучи син! — и Латъм насочи пистолета към главата на Ягер.

Внезапно нацистът замахна с лявата си ръка към пистолета, а с дясната удари Дру в гръдния кош. Той не можа да се задържи на крака и падна назад. Тогава Ягер се хвърли към пистолета, изправи се и стреля два пъти. Дру се претърколи отляво надясно, след това в обратна посока, приближи се до краката на нациста и го хвана за десния глезен. Заби крак в коляното му и Ягер извика, изви се назад и стреля още два пъти, но улучи стените. Карин грабна пистолета на Дру, който беше хвърлила, стана и извика:

— Спри, Фредерик! Ще те убия!

— Няма да го направиш! — кресна Гюнтер Ягер, докато се отбраняваше от ударите на Латъм. Дру изви китката му надолу към пода, където зееше квадратна дупка и течеше реката. — Ти ме обичаш! Всички ме обичат и благоговеят пред мен!

Нацистът освободи ръката си: вече можеше да стреля.

Карин се прицели и натисна спусъка.

В този момент през отворената врата нахлуха командосите. След тях тичаше Витковски. Изведнъж те се спряха, изненадани от сцената. През следващите няколко секунди се чуваше само шумът на пороя отвън и тежко дишане.

— Сигурно е трябвало да го направиш, момче — каза полковникът, като гледаше към тялото на Ягер.

— Аз го направих! — извика Карин.

— Вината е моя, Стан. Аз бях причината — намеси се Латъм. — Загубих самообладание и той се възползва от това. Щеше да ме убие със собственото ми оръжие?

— Със собственото ти оръжие?!

— Замахнах срещу него с пистолета, а не биваше.

— Той се опита да ме изнасили и ако Дру не беше влязъл, щеше да успее и после да ме убие!

— Значи ще го напишем в доклада — каза полковникът. — Нещата не винаги стават така, както бихме искали. Научи ли нещо, Карин?

— Разбрах как е стигнал дотук — направил е сделка с ЩАЗИ и Ханс Траупман го е открил. За „Водна мълния“ обясни, че не знае техническите подробности, нито имената на специалистите, които ще изпълняват операцията.

— По дяволите! — възкликна Латъм. — Аз съм пълен глупак!

— Хайде да претърсим това място и да видим какво можем да открием.

— А охраната отвън? — попита Кристиан Диц. — Може би ще ни помогне с нещо.

— Не знам, капитане — отвърна Карин де Врийс. — Фредерик ми каза, че дори те не могат да уловят всички радиовълни. Това може да означава само, че нацистите са проникнали в местните власти по същия начин, по който са проникнали и в Бундестага. Предлагам сами да се заемем с това.

— Да започваме — каза лейтенант Антъни.

— А другите двама пазачи? — попита Дру.

— Вързани са и спят — отговори Диц. — Сега ще ги проверим и като свършим, ще ги отведем където трябва.

— Момчета, заемете се с останалата част от къщата, а ние ще огледаме стаите, в които е живял. Тук има три стаи и баня — по една за всеки от нас — нареди полковникът.

— Какво да търсим, сър? — попита Джералд Антъни.

— Всичко, което може да ни отведе към „Водна мълния“ — телефонни номера и имена… Намерете чаршаф, ще покрием трупа.

Когато слънцето изгря над източен Рейн, няколко кашона с материали бяха отнесени в капелата. По-голямата част от съдържанието в тях вероятно нямаше никаква стойност, но други експерти трябваше да се произнесат по въпроса.

Карин изучаваше парче хартия, написано на ръка от бившия й съпруг:

— „Самолет построен“ — това е всичко, останалата част е откъсната.

— Дали има нещо общо с „Водна мълния“? — попита Витковски, който преглеждаше няколко други кашона.

— Не — поне на пръв поглед не личи.

— Тогава защо да си губим времето с него?

— Писал го е във възбудено състояние — почеркът е почти неразбираем. Познавам този почерк: оставял ми е бележки за това какво трябва да купя, преди да тръгне нанякъде. Бил е превъзбуден.

— Боя се, че няма никакъв смисъл — каза Дру, който стоеше до квадратния отвор на пода. — Едва ли има връзка с „Водна мълния“. Сорънсън, който, доколкото разбрах, доста разбира от водоизточници, изключи възможността за самолети.

— Прав е — каза полковникът, като запечата последния от трите кашона. — Възможността за отклонение поради вятъра и височината правят такава атака невъзможна.

— Уес спомена, че водоизточниците често се отхвърлят като възможност за саботаж. Никога не съм знаел за това.

— Защото никой не го е правил, като се изключат войните в пустинята, когато са отравяли оазисите.

— Те са намерили начин, Стан, убеден съм в това.

— Какво повече можем да направим? — попита Карин. — Остават ни двайсет часа.

— Ще откараме всичко в Лондон на експертите от МИ-5, МИ-6 и тайните служби. Нека подложат всичко на проверка.

— Ще го уредим за четирийсет и пет минути — каза Витковски, взе радиотелефона си и набра някакъв номер.

— Искам да се върнем в Париж по най-бързия начин и да се срещнем с тамошните експерти по водоизточниците.

— Защо просто не разберем къде са самите водоизточници и не отидем там? — попита Де Врийс. — Клод може да го уреди.

— Той те вкара тук! — изсъска Латъм. — Ти си му се обадила и той те е пуснал да влезеш, без да ни каже!

— Имаше всички основания да постъпи така, както го помолих, а аз го помолих!

— Резултатите са ужасни — каза Дру. — Можеше да бъдеш изнасилена и убита, а сега Гюнтер Ягер е мъртъв и не може да направи нищо за нас.

— Никога няма да си го простя! Не защото го убих — той трябваше да умре, за да не убие теб. Аз съм виновна за всичко!

— Какво очакваше? Да ни изпее всичко? — продължи Латъм.

— Въпреки всичките си недостатъци, Фредерик някога обичаше родителите си. Ако можех да го засегна на тази тема, той без съмнение щеше да се предаде.

— Тя е права, момче — спокойно я прекъсна полковникът, докато пъхаше радиотелефона в джоба си. — Психиатрите, които видяха записа, казаха, че е много нестабилен. Това означава, че би могъл да се промени коренно при по-значителен стрес.

— Това е било преди години, Стан, но не и сега.

— Моро е подготвил два немски самолета на летището — единият за Лондон, другият за Франция.

В капелата влязоха лейтенант Антъни и капитан Диц.

— Нищо не е останало — само тенджери, тигани и мебели — каза капитанът.

— Какво ще правим сега, шефе? — попита лейтенантът.

Латъм се обърна към Витковски:

— Стенли, знам, че няма да ти хареса, но искам да откараш тези кашони в Лондон. Карин и нашите двама приятели ще отлетят с мен за Франция.

— Наистина не ми харесва, момче, но логиката е на твоя страна. Ще имам нужда от помощ, защото не съм от най-важните клечки, които могат да заповядват на всички. Ще имам нужда от подкрепа.

— Какво ще кажеш за Сорънсън или Талбът от ЦРУ? Или за президента на Съединените щати?

— Можеш ли да ми уредиш последния?

— Мога — Сорънсън може. Обади се на немското разузнаване да изпратят тук кола.

— Тя ни чака отвън. Хайде, момчета, да вземем по един кашон.

Двамата командоси прекосиха стаята, за да вземат кашоните, и лейтенант Джералд Антъни забеляза смачканото парче хартия на пода. Той го вдигна и го разгъна. На него имаше само две думи, написани на нечетлив немски. Въпреки това го пъхна в джоба си.

Самолетът приближаваше бреговете на Англия. Витковски непрекъснато говореше по телефона — първо с Уесли Сорънсън, след това с Нокс Талбът, Клод Моро и накрая — с президента на Съединените щати.

— Витковски, вие ръководите лондонската операция. Това е напълно съгласувано с министър-председателя.

— Да, сър. Това исках да чуя. Може би е малко неудобно един армейски полковник да дава заповеди на висши цивилни лица.

— Няма нищо. Ще ви бъда задължен, ако ми докладвате всеки час.

— Ще направя всичко възможно, сър.

— Успех, полковник. Стотици хиляди хора разчитат на вас.

— Разбирам, сър. Не може ли хората да бъдат информирани за опасността?

— И да настане паника, когато хората започнат да напускат Вашингтон?

— Не бях помислил за това, сър.

— Нашите експерти ни докладваха, че всички около главния резервоар са въоръжени до зъби и готови да отразят всяка възможна атака. Експертите не вярват, че е възможно да се осъществи подобна операция.

— Надявам се да са прави, сър.

— Аз също, полковник.

Двайсет минути след като напуснаха летището на Бон, Дру се обади на Клод Моро.

— Моля те, не ми се карай, Дру. По-късно можем да обсъдим всичко, да поспорим. Ще се приземите на частно летище в района на Бове. Оттам има дванайсет мили до главния резервоар на Париж. Ще ви посрещне Жак Бержерон — нали го помниш?

— Помня го.

— Той ще ви отведе до водната кула при командира на охраната. Последният ще отговори на всички ваши въпроси и ще ви разведе из съоръженията.

— Проблемът е, че аз не знам нищо за резервоарите.

— Всички ставаме експерти и инженери, когато се налага да осуетим саботаж на водоизточниците. Аз надзиравам армия от агенти, войници и полицаи, които претърсват всеки фут от територията в радиус от десет мили около водните съоръжения. Не знаем какво търсим, но някои от нашите експерти предположиха използването на ракети.

— Не е лошо като идея…

— Други казват, че е невъзможно — прекъсна го Моро. — За да се използват ракети с необходимата точност, ще е необходима няколко тона екипировка с достатъчно електрически заряд, за да се освети или взриви малък град. Трябва да разположат някъде тези ракети, а ние сме заснели от самолети и спътници всеки инч от територията.

— А дали няма подземни тунели?

— Точно от това се страхуваме, но повече от две хиляди души са пръснати по цялата територия и задават въпроси относно съоръжения с необичайна конструкция. Сигурен съм, че са измислили някакъв начин. Всъщност това е причината, поради която изпълних желанието на Карин, но да не говорим за това. Имам неприятното чувство, че пропускаме нещо много обикновено.

— Нещо като ракета с пусково съоръжение тип базука?

— Това беше едно от първите неща, за които си помислихме, но използването на такива оръжия би изисквало участието на стотици хора. Такива ракети веднага ще бъдат забелязани.

— Дали не е измама? — попита Дру.

— И двамата видяхме записа. Фюрерът Гюнтер Ягер не говореше на нас, не ни заплашваше, само осведомяваше своите привърженици — едни от най-състоятелните хора в Европа и Америка. Не, приятелю, той вярваше, че ще го направи. Затова трябва да продължаваме да мислим. Може би лондонските аналитици ще открият нещо. Те са големи професионалисти, а освен това Обединеното Кралство никога не е било окупирано. Французите не могат да бъдат напълно обективни.

Кацнаха в Бове в шест и четирийсет и седем сутринта. Участниците в операцията слязоха от самолета и бяха отведени направо в чакалнята на частното летище. Бързо се преоблякоха в леки военни униформи.

— Хайде, да вървим. Остават ни седемнайсет часа. Колко време ще ни трябва, за да стигнем до… как се казваше, Жак?

— Водната кула при резервоара — отвърна агентът на „Дьозием“, докато вървяха към колата на паркинга. — Оттук има осемнайсет километра, дванайсет американски мили, така че ще стигнем за по-малко от десет минути. Помните Франсоа — нашия шофьор, нали? Директорът изпрати няколко въздушни снимки, които трябва да разгледате. Може би ще откриете нещо, което ние сме пропуснали.

— Едва ли. Докато бях в колежа, карах курсове за пилот. Никога не можех да намеря обратния път до летището без радиото — всичко ми изглеждаше еднакво.

Стигнаха до автомобила на бюрото — беше същата кола, която Латъм толкова добре помнеше. Франсоа горещо ги поздрави.

— Да тръгваме, стари приятелю, бързаме — каза Дру.

Всички седнаха в колата и тя буквално се понесе по пътя. Очите на Карин бяха широко отворени, а лицата на двамата командоси бяха побледнели, докато Франсоа караше колата с повече от сто и петдесет километра в час.

— Не се безпокойте — извика Дру, който седеше отпред между Франсоа и Жак и се опитваше да надвика рева на двигателя.

Колата с писък спря на паркинга пред огромна тухлена сграда. Докато групата слизаше от колата, два патрула от френски войници обградиха превозното средство с насочени автомати.

— Спрете! — извика Жак Бержерон. — Ние сме от „Дьозием“, ето служебната ми карта.

Един офицер излезе напред, взе картата и започна да я изучава.

— Знаем кой сте вие, мосю, но не знаем кои са вашите гости.

— Те са с мен — това е достатъчно.

— Разбира се.

— Уведомете командира и му кажете, че групата ще влезе с мен вътре.

— Вървете направо, господине — каза офицерът и откачи един предавател от колана си, за да съобщи за новопристигналите. — Заповядайте, господине, шефът на охраната ви очаква. Каза да побързате, ако е възможно.

— Благодаря ви.

Жак, Латъм, Карин и двамата командоси тръгнаха към двукрилата врата, която водеше към водните съоръжения. Когато влязоха, те бяха изумени от това, което видяха. Приличаше на обстановката в старинен замък. Всичко беше направено от много, много стари тухли, стените се издигаха до високи тавани, в средата имаше широка каменна стълба, която водеше към върха на кулата.

— Елате — каза Жак Бержерон, — в края на тази пътека има асансьор, който води нагоре.

Лейтенант Антъни каза:

— Това е построено преди триста години.

— Вашият колега е прав. Тази сграда е била построена от династията Бове с цел да задържа водата и да я отвежда към полетата и градините им. Било е в началото на XVII век. Асансьорът е добавен по-късно.

Огромният стар асансьор приличаше на онези, които се използват в складове или товарни депа. Той скърцаше и се тресеше. Накрая стигнаха най-горния етаж. Жак отвори тежката врата с такова усилие, че капитан Диц трябваше да му помогне. Веднага се озоваха пред внушителната фигура на генерал в униформа на френската армия. Той бързо заговори. Жак се намръщи, след това кимна, вметна няколко думи и се отдалечи заедно с войника.

— Какво казаха? — попита Дру, когато четиримата слязоха от асансьора. — Стори ми се, че говорят за някакви лоши новини!

— Да, за това стана дума — отвърна Де Врийс. — Генералът пожела да говори с Жак насаме.

Внезапно се чу отчаян вик:

— Mon Dieu, non! Pas vrai!157

Всички се втурнаха по коридора.

— Какво се е случило? — попита Карин на френски.

— Нека и нашият приятел Дру разбере — каза Бержерон, който се беше облегнал на стената. По лицето му се стичаха сълзи. — Клод е бил убит в подземния паркинг на „Дьозием“ преди двайсет минути.

— О, Господи! — извика Де Врийс и хвана ръката на Жак.

— Как е могло да се случи това? — изрева Латъм. — Нали вашите хора го охраняват?

— Нацистите са навсякъде — прошепна агентът на „Дьозием“.