Апокалиптичният часовник

2.

— Като се вземат предвид архивите, с които разполагаме — започна Латъм, — през юли хиляда деветстотин четирийсет и шеста един репатриран член на френската Съпротива, известен под имената Жан Фроазан и Пиер Жодел, няколко пъти идва в нашето посолство дегизиран и винаги през нощта. Той съобщава, че парижките съдебни власти го карат да отрече твърдението си относно предателството на един от лидерите на Съпротивата. Предполагаемият предател е френски генерал, който се намира под привилегирован домашен арест по нареждане на френския Генерален щаб на германското Главно командване. Агентите на БСР са отрекли верността на информацията и заключението е, че Фроазан-Жодел е психически неуравновесен, както и стотици, ако не и хиляди други, които са били подложени на психически мъчения в концентрационните лагери.

— БСР е Бюрото за специални разследвания — обясни Бресар, когато видя недоумението по лицата на двамата Вилие. — Това е Американската служба за преследване на военнопрестъпници.

— Извинете, мислех, че знаете — каза Латъм. — Тя действаше главно тук, във Франция, в сътрудничество с вашите власти.

— Разбира се — Жизел бе осведомена. — Това бе официалното й име; чувала съм, че има и други. „Ловци на колаборационисти“, „свинетърсачи“ — известни са под много имена.

— Моля ви, продължавайте — каза Жан-Пиер; той бе намръщен и объркан. — И Жодел е бил обявен за луд, така ли?

— Заключението не е било произволно, ако това имате предвид. Имало е продължителен разпит, три пъти е давал показания под клетва, независимо едно от друго, с цел проверка за несъответствия. Такава е рутинната процедура…

— В такъв случай вие имате информация — прекъсна го актьорът. — Кой е този генерал?

— Не знаем…

— Не знаете? — извика Бресар. — Mon Dieu24, нали не сте изгубили материалите?

— Не, Анри, не сме ги изгубили. Откраднаха ги.

— Но вие казахте: „като се вземат предвид архивите“! — намеси се Жизел.

— Аз казах: „като се вземат предвид архивите, с които разполагаме“ — поправи я Латъм. — Материали като разпити и показания са разпределени и класифицирани в отделни папки, за да се пази тайната на личността от недоброжелателни разследвания… Точно тези папки са били откраднати. Не знаехме защо, но сега като че ли знаем.

— Но сте разбрали за мен — прекъсна го Жан-Пиер. — Как така?

— Когато получаваме нова информация, данните в списъците се актуализират. Преди около три години пияният Жодел е заговорил американския посланик пред театър „Лицеум“, където вие сте имал представление…

— „Казвам се Аквилон“! — развълнувано го прекъсна Бресар. — Беше изключителен!

— О, успокой се, Анри… Продължавайте, Дру Латъм.

— Жодел непрекъснато крещял, че сте велик актьор и че сте негов син, и молел американеца да го изслуша. Естествено, разпоредителите от театъра го прогонили, а пазачът придружил посланика до лимузината му. Обяснил му, че пияният стар скитник е душевноболен, страстен почитател, който винаги се навърта край театрите, в които вие играете.

— Никога не съм го виждал. Защо ли?

— Пазачът е обяснил и това. Винаги, когато сте се появявал на вратата, той побягвал.

— Това е безсмислица! — отряза Жизел.

— Боя се, че не е, скъпа — парира Жан-Пиер и тъжно погледна съпругата си. — Поне като се има предвид това, което научих тази вечер… В такъв случай, мосю — продължи актьорът, — излиза, че заради този странен, макар и не необичаен случай, името ми е било включено в тези ваши — как ги нарекохте? — некласифицирани папки на разузнаването.

— Само във връзка с данните за баща ви, нищо сериозно.

— Но вие сте ги взели насериозно, n’est-ce pas?

— Моля ви да ме разберете, господине — каза Латъм и се облегна на стола си. — Преди пет седмици и четири дни брат ми е трябвало да установи контакт със своята мюнхенска свръзка. Имали са специална, конкретна уговорка; извън всякаква логика е да закъснее с повече от дванайсет часа. Това беше краят на една тригодишна операция — изключително рискована, провеждана в дълбока нелегалност, виждаше й се краят — беше му уредено сигурно прехвърляне в САЩ. След като измина първата седмица, а от него още нямаше никаква вест, аз отлетях обратно за Вашингтон и внимателно прегледах всички данни, които имахме — всичко, което намерих там — по операцията на Хари, това е брат ми — Хари Латъм… По една или друга причина епизодът пред театър „Лицеум“ ме впечатли и остана в паметта ми. Както вие се изразихте, какво толкова се е случило? Известните актьори и актриси често са преследвани от вманиачени почитатели. Четем за тези неща всеки ден.

— Мисля, че точно това казах и аз — прекъсна го Вилие. — Това е професионално заболяване, в повечето случаи почти безобидно.

— И аз това си помислих, сър. Какво толкова се е случило?

— И намерихте ли отговора?

— Не съвсем, но се опитах да открия Жодел. Пристигнах в Париж преди две седмици, търсих го навсякъде, по всички закътани улици на Монпарнас, по всички изпаднали квартали в града.

— Защо? — попита Жизел. — Какъв беше приблизителният ви отговор? Защо името на съпруга ми е било изпратено направо във Вашингтон?

— И аз си зададох същия въпрос, госпожо Вилие. Затова, когато бях във Вашингтон, потърсих бившия посланик и попитах него. Разбирате ли, информацията можеше да не бъде изпратена в Бюрото за разследване, ако той не беше наредил.

— И какво каза моят стар приятел посланикът? — намеси се Бресар с несъмнено критичен тон.

— Свързах се с жена му.

— А! — възкликна служителят от „Ке д’Орсе“. — Сигурно ви е изслушала. Би трябвало тя да стане ambassadeur25. Много по-интелигентна е, много по-осведомена. Нали знаете, че е лекар.

— Да, разговарях с нея. Освен това е страстна почитателка на театъра. Винаги държи мястото й да бъде на първите три реда.

— Това едва ли са най-добрите места — тихо каза актьорът. — От близостта се губи перспективата. Извинете, продължавайте. Какво ви каза тя?

— Причината е в очите ви, господин Вилие. И тези на Жодел, който ги е спрял на тротоара с истерични крясъци. „Очите и на двамата са толкова дълбоки и сини — каза тя, — цветът им е невероятно ярък, извънредно необичаен за синеоките хора“. Затова жената — основателно или не — си е помислила, че е възможно да има нещо вярно в старческите брътвежи, тъй като приликата на тези толкова необичайни очи би могла да се предаде само генетично. Тя признава, че това е само предположение, но не е за пренебрегване. А както Анри спомена, тя е лекар.

— Значи подозренията ви са се оказали основателни — каза Жан-Пиер и замислено поклати глава.

— Когато чух в новините по телевизията, че един старец се е самоубил в театъра, след като е крещял, че вие сте негов син, аз разбрах, че съм открил Жодел.

— Но не сте, Дру Латъм, вие открихте сина, а не бащата, когото той никога не е познавал. Така че, докъде стигнахте сега? Аз мога да добавя много малко към това, което вие вече знаете, а всичко това научих едва тази вечер от единствените си родители, които някога съм познавал. Те ми казаха, че Жодел е бил борец от Съпротивата, баритон в Парижката опера, че германците са го разкрили и изпратили в концентрационен лагер, откъдето почти не е имало вероятност да се завърне. Но Жодел явно е успял; очевидно психиката му не е издържала и той не е могъл повече да се възстанови.

Актьорът помълча, после тъжно и замислено добави:

— Дал ми е привилегирован живот и се е отрекъл от нормален живот за себе си.

— Сигурно много те е обичал, скъпи — каза Жизел. — Но каква мъка, какво страдание е трябвало да преживее!

— Търсили са го. Много усилия са положили да го открият — имал е нужда от медицинска помощ. Господи, каква трагична загуба!

Жан-Пиер погледна американеца.

— И все пак, господине, какво мога да ви кажа? Не мога да ви помогна, както не мога да помогна и на себе си.

— Разкажете ми какво точно се случи. В театъра научих много малко. Полицията не е била там по време на произшествието, а свидетелите, които бяха останали, докато дойда — най-вече разпоредители — не помогнаха много. Повечето съобщиха, че са чули писъци, после видели един старец да тича по пътеката между редовете и да крещи, че вие сте негов син; той носел пушка, насочил я към себе си и стрелял. Това беше всичко.

— Не, имаше и друго — каза Вилие и поклати глава. — В залата имаше кратка тишина, моментна пауза, шок, вцепенение, преди да се вдигне шум. Тогава аз ясно чух неговите думи. „Провалих се пред теб и пред майка ти. За нищо не ставам, аз съм нищо. Искам само да знаеш, че опитах — опитах, но се провалих.“ Това е всичко, което си спомням, после настана хаос. Представа нямам какво е искал да каже.

— Трябва да има някакъв смисъл в думите му, господин Вилие — бързо и категорично изрече Латъм. — Нещо жизнено важно за него, нещо катастрофално, заради което е прекъснал дългото мълчание и е застанал пред вас. Последен жест, преди да се самоубие; нещо го е подтикнало към това.

— Или при едно поредно помътняване обърканият му разум е преминал границата на пълното умопомрачение — предложи жената на актьора.

— Аз не мисля така — учтиво възрази американецът. — Бил е твърде съсредоточен. Той ясно е осъзнавал какво прави — какво възнамерява да прави. Проникнал е по някакъв начин в театъра със скрита пушка — направил го е доста сръчно — и после е чакал, докато представлението свърши и вашият съпруг започне да приема овациите на публиката — той не се е канил да му попречи. Човек, обзет от лудост, би бил склонен да прекъсне действието на пиесата, привличайки изцяло вниманието върху себе си. Жодел не е постъпил така.

— Вие също сте и психолог? — попита Бресар.

— Не повече от вас, Анри. Основното занятие и на двама ни е изучаване на човешкото поведение и предсказването му, доколкото това е възможно, нали така?

— Значи вие казвате — прекъсна го Вилие, — че моят баща, а аз никога не съм познавал родния си баща, разумно е предприел стъпките към собствената си гибел, защото е бил подтикнат от нещо, което му се е случило — намръщен, актьорът се наведе към Латъм. — Значи ние трябва да открием какво е било това, нали?

— Аз не знам как, сър. Той е мъртъв.

— Ако един актьор анализира герой, на когото трябва да вдъхне живот на сцената или във филм, и този герой надминава стереотипите на неговото въображение, то той трябва да опознае действителността, да разшири представите си за нея. Не е ли така?

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Преди много години ме бяха поканили да изиграя един ужасен бедуински шейх, много антипатичен мъж, който безжалостно убива враговете си, защото вярва, че те са врагове на Аллаха. Това налагаше да се използват всички познати клишета: сатанински вежди, ярко изразена брада, тънки зли устни, очи на месия — всичко ми се струваше толкова банално. Затова аз потеглих към Джида, проучих пустинята — при чудесни условия, уверявам ви — и срещнах няколко бедуински вожда. Те нямаха нищо общо с това. Наистина бяха религиозни фанатици, но спокойни, много учтиви и дълбоко вярваха, че това, което Западът нарича „арабски злодеяния“ на техните деди, е било нещо напълно оправдано, тъй като тези древни врагове са били врагове на техния Бог. Те дори обяснявали това след всяка смърт: прадедите им щели да се помолят на Аллах за спасението на враговете. Печално е наистина, че според тях това изтребление е необходимо. Разбирате ли какво имам предвид?

— Става дума за „Le Carnage du Voile“26 — каза Бресар от „Ке д’Орсе“. — Беше великолепен. Маститите парижки критици писаха, че твоят злодей е бил толкова правдоподобен, защото си му вдъхнал спокойствие и великодушие…

— Моля те, Анри. Престани.

— Все още не знам накъде биете, господин Вилие.

— Ако това, което предполагате за Жодел… ако предположението ви е вярно, то в него е имало някаква частица разум независимо от лудостта, която личи в постъпките му. Това ли искате да кажете?

— Да, точно така. Сигурен съм в това. Затова се опитвах да го открия.

— И като се има предвид състоянието му, този човек е в състояние да общува с други хора — други нещастници като него, така ли?

— Вероятно. Сигурно.

— Тогава трябва да тръгнем от средата, в която той е живял. Ще го направим, аз ще го направя.

— Жан-Пиер! — извика Жизел. — Какво искаш да кажеш?

— Този път нямаме утринни представления. Само един идиот би се съгласил да играе „Кориолан“ осем пъти седмично. През деня съм свободен.

— Е, и? — попита Бресар и тревожно вдигна вежди.

— Както любезно забеляза Анри, аз съм универсален актьор и имам достъп до всички възможни костюми в Париж. Облеклото няма да е проблем, а добрият грим винаги е бил голямата ми сила. Преди да си замине от този свят, мосю Оливие и аз се съгласихме, че хамелеонството, както той го нарече, е непочтен занаят, но въпреки това е наполовина спечелена битка. Ще проникна в света, обитаван от Жодел и може би ще имам късмет. Той трябва да е разговарял с някого, убеден съм в това.

— Тази среда — каза Латъм, — този негов „свят“ е доста мрачен и може би жесток, господин Вилие. Ако някой от тези типове забележи, че имате и двайсет франка, ще ви пребият заради тях. Аз съм въоръжен и без да преувеличавам, пет пъти през изминалата седмица ми се наложи да използвам оръжието си. Освен това повечето от хората там си държат езика зад зъбите и не обичат непознати, които задават въпроси; всъщност, направо ги отбягват. Нищо не успях да измъкна.

— Но вие не сте актьор, мосю, пък и ще бъда откровен: трябва да усъвършенствате френския си. А и без съмнение сте обикалял улиците в дрехите, които носите обикновено, а те не са по-различни от тези в момента, нали?

— Ами… да.

— В такъв случай, моля да ме извините, но един чист, гладко избръснат и доста прилично облечен мъж, който задава въпроси на лош френски, трудно би предизвикал доверие у събратята на Жодел.

— Жан-Пиер, престани! — възкликна съпругата на актьора. — И дума да не става! Да оставим настрана моите чувства и твоята безопасност, но договорът за пиесата ти забранява да поемаш физически рискове. Господи, та те не ти разрешават да караш ски, да играеш поло и дори да летиш със самолета си!

— Но аз няма да карам ски, нито ще се качвам на кон или самолет. Само ще се разхождам из различни квартали на града и ще изследвам атмосферата им. Това е далеч по-безопасно от пътуването ми до Саудитска Арабия заради някаква си второстепенна роля във филм.

— По дяволите! — викна Бресар. — Това е нелепо!

— Не съм дошъл тук да ви моля за подобно нещо, сър — каза Латъм. — Дойдох, защото се надявах, че може би знаете нещо, което би могло да ми помогне. Вие не знаехте нищо и аз приех това. Моето правителство може да изпрати хора, които да направят това, което вие възнамерявате да сторите.

— Тогава, без излишна скромност, ще ви кажа, че вие не бихте могли да постигнете най-доброто. А вие искате това, нали, Дру Латъм, или вече забравихте за брат си? Вашето безпокойство ме кара да мисля, че не сте. Трябва да е бил добър човек? Един чудесен по-голям брат, който без съмнение ви е помагал, напътствал ви е. Естествено, вие се чувствате задължен да направите всичко възможно.

— Да, така е, но това е нещо лично — рязко го прекъсна американецът. — Аз съм професионалист.

— Аз също, господине. И аз съм задължен на човека на име Жодел също толкова, колкото и вие на вашия брат. Може би и повече. Той е изгубил жена си и първото си дете, защото се е борил за всички нас, а после трагично се е осъдил на един ад, който ние не можем да си представим, и който аз трябва да преживея. О, да, задължен съм му и професионално, и лично. Както и на една жена — млада актриса, родната ми майка, и на детето, чието име нося — моят по-голям брат, който щеше да ми помага. Имам тежък дълг, Дру Латъм, и вие няма да ме спрете да върна поне част от него. Никой от вас няма да ме спре… Бъдете така любезен да дойдете утре тук. Аз ще бъда готов и всичко ще бъде уредено.

Латъм и Анри Бресар излязоха от внушителната къща на Вилие на „Парк Монсо“ и тръгнаха към колата на министерството.

— Трябва да ви кажа, че това никак не ми харесва — каза французинът.

— На мен също — съгласи се Дру. — Може да е голям актьор, но няма да остане неразпознат.

— Неразпознат? Ами! Не ми харесва, че ще се скита из улиците на Париж, където — ако го познаят — могат да го нападнат заради парите му или дори да го отвлекат за откуп. Стори ми се, че искате да кажете нещо. Какво?

— Не съм сигурен, може да е инстинкт. Но нещо се е случило с Жодел и то много повече от самоубийство на побъркан старец пред сина, когото никога не е познавал. Това е акт на пълно отчаяние; той е знаел, че е победен, окончателно победен.

— Да, чух какво каза Жан-Пиер — каза Бресар и заобиколи колата от страната на шофьора, докато Латъм отваряше вратата. — Старецът е крещял, че се е провалил; че опитал, но се провалил.

— Но какво е опитал? В какво се е провалил? Какво е било това?

— Може би накрая… — отвърна Анри, запали колата и подкара по улицата. — Съзнанието, че в крайна сметка е открил врага.

— Да знаеш това, да осъзнаваш, че си открил този враг и накрая да разбереш, че си безпомощен! Той е знаел, че го мислят за луд; нито в Париж, нито във Вашингтон са го смятали за благонадежден, бил е отблъснат, по дяволите, изхвърлен на улицата. Затова е тръгнал на своя глава да търси този враг и след като го е открил… него… тях… нещо се е случило. Те са го спрели.

— Ако работата е била такава, защо просто не са го убили?

— Това би породило много въпроси. Оставили са го жив, а на неговата възраст, в неговото състояние не му е оставало много време — още един побъркан пияница. Но ако го убият, някой би могъл да повярва на откачените му обвинения. Хора като мен щяха да тръгнат да душат и неговият враг не би могъл да се измъкне. Жив той е бил нищо, но мъртъв…

— Враговете на Жодел — групата във Франция, за която съм убеден, че е свързана с нацисткото движение в Германия — са се покрили дълбоко, но държат очите и ушите си отворени. Биха се интересували от всеки, който задава въпроси за него. Ако в обвиненията на Жодел има някаква истина, те няма да оставят нещата така… И това пак ме навежда на мисълта за липсващите папки в БСР във Вашингтон. Имало е причина да бъдат откраднати.

— Разбирам накъде биете — каза Бресар, — и сега аз съм определено против намесата на Вилие. Ще направя всичко, за да го спра; Жизел ще ми помогне. Тя е също толкова силна, колкото и той, и Вилие я обожава.

— Може би преди малко не сте чул. Той каза, че никой от нас не може да го спре. Вилие не играеше, Анри.

— Съгласен съм, но вие навлизате в друга тема. И насън ще мислим за това, ако някой от нас може да заспи… Вие още ли сте в апартамента на „Рю дю Бак“?

— Да, но първо искам да се отбия в посолството. Имам едно обаждане до Вашингтон по секретната линия. Колата на посолството ще ме откара у дома.

— Както желаете.

В посолството Латъм слезе с асансьора в сутерена и тръгна по белия, осветен от неонови лампи коридор към центъра за свръзка. Пъхна пластмасовия си пропуск в процепа на охранителната инсталация; чу се кратък рязък звук, тежката врата се отвори и той влезе. Просторната стая с климатична инсталация и филтър за пречистване на въздуха беше ослепително бяла; електронната апаратура заемаше три стени и хвърляше метални отблясъци, на шест крачки от всеки терминал имаше въртящ се стол. Поради късния час само един от тях беше зает; залата беше най-пуста между два и шест часа сутринта парижко време.

— Само ти ли си тук в това мъртвило, Боби? — каза Дру на единствения човек в залата. — Как издържаш?

— Всъщност на мен ми харесва — отговори Робърт Дърбейн, петдесет и тригодишният специалист по комуникациите и висш служител на посолския център за свръзка. — Моите хора ме мислят за добро момче, защото поемам смяната; те грешат, но не им го казвай. Виждаш ли върху какво работя?

Дърбейн държеше лондонския „Таймс“, отгърнат на страницата с отвратителната кръстословица-мозайка и проклетата двойна кръстословица.

— Бих казал, че това е мазохизъм — подметна Латъм и се запъти към стола вдясно от оператора.

— Ти си като останалите младоци. Няма да коментирам, господин агент.

— Подозирам, че ми се подиграваш.

— Дрън-дрън… Какво мога да направя за теб?

— Искам да се свържа със Сорънсън по скрамблера27.

— Той не те ли търси преди известно време?

— Нямаше ме вкъщи.

— Оставил ти е съобщение… странно все пак, той говори така, сякаш се е свързал с теб.

— Така е, но това беше преди сто години.

— Използвай телефона в кафеза.

Дърбейн се обърна и посочи стъклената кабина. „Кафезът“, както го наричаха, представляваше звукоизолирано обезопасено помещение, където се водеха поверителни разговори.

— Ще ти кажа, като се свържа със скрамблера — добави специалистът.

— Добре — каза Дру и се заслуша в нестройните звуци, след които трябваше да се чуе силен шум — сигнал, че скрамблерът е включен. Стана от стола, запъти се към стъклената врата на кабината и влезе. В средата на кабината имаше широка маса с червен телефонен апарат, бележници, моливи и пепелник. В ъгъла на това уникално помещение имаше машина за унищожаване на хартия, чието съдържание се изгаряше на всеки осем часа — по-често от необходимото. Латъм седна на стола с гръб към оператора на терминала; за максимална сигурност трябваше да се предвиди и опасността от разчитане по устните — това бе въведено след откриването на съветски таен агент в посолската служба за свръзка в разгара на Студената война. Дру вдигна слушалката и зачака; двайсет и две секунди след поредицата от звуци и шум той дочу гласа на Уесли Т. Сорънсън, шеф на Консулски Операции.

— Къде беше, по дяволите? — попита Сорънсън.

— След като ми разрешихте да се разкрия и да вляза в контакт с Анри Бресар, аз отидох в театъра и после се обадих на Бресар. Той ме заведе в дома на Вилие на „Парк Монсо“. Току-що се върнах.

— Предположенията ти верни ли се оказаха?

— Да — като две и две — четири.

— Господи Боже!… Старецът наистина ли е баща на Вилие?

— Вилие лично го потвърди, а той го е научил от осиновителите си.

— Като се имат предвид обстоятелствата, трябва да е било страшен шок!

— Тъкмо за това искам да поговорим, Уес. Този шок е предизвикал огромно чувство за вина у нашия знаменит актьор. Той е решил да използва дарбата си и да проникне в света на Жодел, за да се опита да установи контакт с приятелите му, да разбере дали старецът е разказал на някого за това къде е ходил през последните няколко дни, кого е искал да открие и какво е възнамерявал да прави.

— Твоят сценарий — прекъсна го Сорънсън. — Това беше твоят сценарий, в случай че предположенията ти се окажеха верни.

— Да, в случай че се окажех прав. Но този сценарий предвиждаше участието на наши хора, а не на самия Вилие.

— Но ти се оказа прав. Моите поздравления!

— Помогнаха ми, Уес — лично съпругата на бившия посланик.

— Но ти я потърси; никой друг не ти е помагал.

— Другите нямат братя, изпаднали в подобна заплетена, нерешима ситуация.

— Разбирам. Та какъв ти е проблемът?

— Решението на Вилие. Опитах се да го убедя да се откаже, но не можах, не бих могъл, и мисля, че никой не би могъл.

— Защо трябва да го разубеждаваш? Може пък да научи нещо. Защо да се намесваме?

— Защото все някой е тласнал Жодел към самоубийство, някой го е прекършил. Убедили са го по някакъв начин, че е загубен, че е свършен. Нищо не му е оставало на стареца.

— От психологическа гледна точка изглежда разумно. Е, и?

— Които и да са те, скоро ще се заинтересуват от самоубийството му. Както казах и на Бресар, те няма да оставят нещата така. Ако някой, който и да е, се появи и започне да разпитва за Жодел… Е, ако враговете му са тези, за които си мисля, този някой не го очаква добро бъдеще.

— Каза ли това на Вилие?

— Не с толкова много думи, но му обясних, че това, което е решил да прави, е извънредно опасно. Накратко, той ме прати по дяволите. Каза ми, че е задължен на Жодел точно толкова, колкото и аз на Хари, ако не и повече. Предполагам, че ще се появи тук утре по обяд. Каза, че ще бъде готов.

— Обясни му тогава — заповяда Сорънсън. — Ако продължава да настоява, остави го да прави каквото иска.

— Готови ли сме да поемем вината за евентуална злополука?

— Трудните решения се наричат трудни, защото не са лесни. Ти искаш да откриеш Хари, аз пък искам да открия гнилото раково образувание, което се разраства в Германия.

— Искам да открия и Хари, и тази гадост.

— Разбира се. И аз искам. Така че, ако този твой актьор е решил да изнася представление, не му пречи.

— Искам охрана за него.

— Правилно! Един мъртъв актьор не би могъл да ни разкаже какво е научил. Измисли плана съвместно с „Дьозием“28, много ги бива за такива работи. След час, час и нещо, аз ще се обадя на Клод Моро. Той е началник на Бюрото и по това време вече ще си е в канцеларията. Работили сме заедно в Истанбул. Той е най-добрият таен агент, работил някога за френското разузнаване — на световно ниво е, ако трябва да бъда точен. Ще ти даде всичко, от което имаш нужда.

— Да казвам ли на Вилие?

— Аз съм от старите, Латъм — за добро или за лошо — но смятам, че щом си решил да планираш операция, трябва да я обмислиш от край до край. Вилие също трябва да бъде подготвен — това, разбира се, е допълнителен риск и ти трябва да му обясниш всичко. Накарай го да вземе ясно решение.

— Радвам се, че мислим еднакво. Благодаря ти за това.

— Досега все ме пренебрегваха, Дру, но някога и аз правех същото като теб. Това е отвратителна шахматна партия, особено когато пионките могат да бъдат убити. Техните хрътки ще те следват навсякъде, помни ми думата. Ще превърнат живота ти в ад.

— Всичко, което разправят за теб, е истина, нали? Включително и това, че искаш да те наричаме с малкото ти име.

— Повече от нещата, които разправят за мен, са абсолютно преувеличени — каза директорът на Консулски Операции, — но ако не се занимавах с това, щях да бъда много по-искрен, по дяволите, ако виках на шефа си Бил или Джордж, или Станфърд, или просто Кейси, ако искаш. Това искам от вас бе, хора! Обръщението „господин директор“ затруднява нещата.

— Много си прав.

— Знам. Затова прави каквото трябва.

Латъм излезе от посолството на авеню „Габриел“ и се качи в бронираната дипломатическа кола, която го чакаше, за да го откара в апартамента му на „Рю дю Бак“. Беше „Ситроен“ — комби и задните седалки бяха твърде тесни, затова той избра да седне отпред до шофьора — бивш морски пехотинец.

— Знаете ли адреса? — попита той.

— О, да, сър. Разбира се, че го знам.

Уморен, Дру му хвърли бърз поглед. Акцентът беше американски — не можеше да се сбърка с друг, но словоредът беше странен. Или просто Латъм беше толкова уморен, че слухът му правеше номера. Той затвори очи — не знаеше колко дълго е стоял така, чувстваше се добре в празнотата, в черната дупка, която изпълни съзнанието му. Поне за няколко минути нервите му се успокоиха. Нуждаеше се от тази почивка, беше му добре дошла. После изведнъж усети движението. Подскачаше върху седалката. Отвори очи. Шофьорът се бе засилил по някакъв мост, все едно участваше в състезанието в Льо Ман. Латъм се обади:

— Хей, момче, не бързам за късна среща. Отпусни малко газта бе, приятел!

— Tut mir29, извинявайте, сър.

— Какво?!

Те прекосиха моста и шофьорът сви в мрачна непозната улица. И тогава му стана ясно: бяха доста далеч от „Рю дю Бак“.

— Какво, по дяволите, правиш? — кресна Дру.

— Минавам по краткия път, сър.

— Дрън-дрън! Спри тая шибана кола!

— Найн! — изкрещя мъжът с моряшката униформа. — Ще ходиш там, където аз те закарам, приятелче!

Шофьорът измъкна от куртката си автоматичен пистолет и го насочи към гърдите на Латъм:

— Сега не ти, а аз ще заповядвам!

— Исусе, ти си от тях. Кучи сине, ти си от тях!

— Ще се срещнеш с другите и после ще те довършим!

— Значи всичко е било вярно, така ли? Плъзнали сте из цял Париж…

— Унд Енгланд, унд Ферайнигтен Штаатен, унд Еуропа! Зиг Хайл!

— Зиг майната ти! — каза тихо Дру и в полумрака промуши ръката си зад оръжието, а левият му крак бавно запълзя по пода на ситроена. — Какво ще кажеш за една голяма изненада в стил „Блицкриг“? — при тези думи Латъм удари с ляв крак спирачката, като същевременно заби лявата си ръка в десния лакът на провалилия се похитител. Пистолетът се отпусна в ръката на неонациста. Дру го грабна и стреля в дясното коляно на шофьора. Колата се заби в ръба на една сграда.

— Губиш! — задъха се Латъм, отвори вратата и сграбчи куртката на шофьора. Излезе, дръпна го рязко вън от колата и го захвърли на тротоара. Намираха се в един от индустриалните райони на Париж — сред дву-триетажни фабрики, съвсем пусти през нощта. Под мижавите улични лампи единствената светлина идваше от повредените фарове на ситроена. Но тя беше достатъчна.

— Сега ще си поговорим с теб, приятелче — каза той — или следващият куршум ще мине право през тия две ръце, дето стискат коляното ти. Увредените ръце никога не се възстановяват напълно. Да живееш с такива ръце си е същински ад.

— Найн! Найн! Не стреляйте!

— Защо не? Нали ти щеше да ме убиеш? Много ясно си го спомням — каза, че с мен било свършено. Аз съм много по-приятен човек. Няма да те убия, само дето ще превърна остатъка от живота ти в кошмар. Първо ще стрелям в ръцете, после в краката… Кой си ти и откъде взе тая кола, тая униформа… Казвай!

— Имаме униформи… Американски, френски, английски.

— А колата, колата на посолството? Къде е човекът, чието място си заел?

— Казаха му да не идва…

— Кой му го е казал?

— Не знам! Колата беше докарана отпред. Die Schlüssel — ключът, искам да кажа — беше вътре. Наредиха ми да те откарам.

— Кой ти нареди?

— Моите началници.

— Хората, при които ме караше?

— Ja30.

— Кои са те? Кажи ми имената, веднага!

— Не знам имена! Свързваме се с кодови цифри и букви.

— Ти как се казваш? — Дру се надвеси над „шофьора“. Дулото на пистолета му се опря в ръката, която бе по-близо до коляното.

— Ерих Хауер, кълна се!

— А кодовото ти име, Ерих? Иначе ще трябва да забравиш, че си имал ръце и крака.

— C-Zwölf. Дванайсет.

— Говориш английски много по-добре, когато не си се подмокрил от страх, друже мой Ерих. Та накъде ме беше повел?

— На пет-шест преки оттук. Трябваше да се ориентирам по Scheinwerter…

— По какво?

— По фаровете. От една тясна уличка вдясно.

— Стой си на мястото, мой малък Адолф — каза Латъм, стана и се приближи към вратата на колата с насочен към германеца пистолет. По един доста странен начин той се настани на предната седалка, а лявата му ръка заигра по таблото, докато намери телефона. Дру натисна четири пъти копчето с цифрата 0 — сигналът за спешни случаи.

— Американското посолство — чу се в слушалката гласът на Дърбейн. — Кодът ти е 04. Запис, давай!

— Боби, тук е Латъм…

— Знам, засякох те по мрежата. Та за какво ги набра тия четири нули?

— Изиграха ни. Тъкмо ми предстоеше една бърза екзекуция с любезното съдействие на нашите нацисти. Шофьорът се представи за бивш морски пехотинец; някой от транспортния отдел е нагласил работата. Провери всички в отдела!

— Исусе Христе, ти поне добре ли си?

— Нищо ми няма, стана малък инцидент и скинхедът31 не се справи особено добре.

— Добре, засякох те. Ще изпратя патрул…

— Знаеш ли къде точно се намирам?

— Разбира се.

— Изпрати два патрула, Боби, нека единият да е въоръжен и готов за нападение.

— Да не си луд! Тук е Париж! Франция!

— Аз ще ги прикривам. Това е заповед на Консулски Операции… Пет-шест преки по-наляво, на юг, в една странична уличка има паркирана кола. Със светещи фарове. Трябва да заловим тази кола, да пипнем хората вътре!

— Кои са те?

— Тези, които ме осъдиха на смърт. Няма време, Боби! Действай.

Латъм тръшна слушалката, измъкна се от колата и се приближи към Ерих Хауер. Той можеше да ги отведе при стотици други като него в Париж и околностите — на познати и непознати места. Медикаментите щяха да отворят вратите на съзнанието му, а тази информация бе жизненоважна. Дру хвана мъжа за краката и той извика.

— Моля ви се…

— Млъкни, свиньо! Сега си в мои ръце, не разбираш ли? Започни да разказваш и после ще ти стане по-леко.

— Нищо не знам. Аз съм C-Zwölf, какво още да ти кажа?

— Това не е достатъчно! Моят брат беше тръгнал по следите ви, гадове такива! Каза ми, че това ще бъде последният етап от едно гадно пътуване и аз му повярвах. Така че ти ще трябва да ми кажеш повече, много повече, преди да свърша с теб. Ерих, приятелче, знам, че всъщност изобщо не искаш да си имаш работа с мен.

Изведнъж иззад ъгъла с писък се появи черна лимузина и тръгна по тъмната пуста улица. Тя рязко и неочаквано забави ход и в този момент от нея откриха стрелба; завърза се смъртоносна престрелка: целеха се във всичко, което се движи. Латъм се опита да скрие нациста зад бронираната дипломатическа кола, но не успя да го направи и се скри сам. Когато лимузината изчезна, той потърси своя пленник. Ерих Хауер лежеше мъртъв — тялото му бе надупчено, лицето — цялото в кръв. Единственият човек, който би могъл да даде отговор поне на някои въпроси, си беше отишъл. Къде да търси друг такъв човек и колко време ще му трябва, за да го открие?