Апокалиптичният часовник

22.

Дру лежеше до Карин в стаята й в хотел „Бристол“ — неохотна отстъпка от страна на Витковски. Току-що бяха правили любов и сега се наслаждаваха на спокойното отзвучаване на страстта — като любовници, които знаеха, че си принадлежат.

— Какво ще правим сега, по дяволите? — попита Латъм и запали цигара. Димът започна да се издига над тях.

— Това зависи от Сорънсън.

— Тъкмо това не ми харесва. Той е във Вашингтон, ние — в Париж, а онзи проклет Крьогер — на друга планета.

— Наркотиците могат да изтръгнат от него малко информация.

— Лекарят от посолството каза, че не можем да направим нищо, преди да заздравеят огнестрелните му рани. Не съм виждал полковника по-бесен, но не може да противоречи на лекаря. И аз не съм много доволен, става все по-трудно да открием копелетата.

— Сигурен ли си в това? Неонацистите се окопават от петдесет години. Какво може да промени един-единствен ден?

— Не знам, може би ще има други като Хари Латъм. Да речем, че нямам търпение.

— Разбирам. Има ли някаква стратегия по отношение на Жанин?

— Знам толкова колкото и ти. Сорънсън каза да си мълчим и да направим така, че „Антинеос“ да разберат, че сме заловили Крьогер. Направихме и двете и оставихме в офиса на Уесли съобщение, че инструкциите му са изпълнени.

— Наистина ли смята, че са проникнали в „Антинеос“?

— Каза ми, че иска да покрие всички флангове — това не може да ни навреди. Хванали сме Крьогер и никой не може да се доближи до него. Ако някой се опита, ще се натъкне на един от фланговете.

— Дали Жанин може да им помогне с нещо?

— Това е работа на Уесли. Аз не знам как да подходя.

— Чудя се дали Кортлънд й е казал за Крьогер.

— Би трябвало да й каже нещо, след като го събудихме в три сутринта.

— Може да й е казал каквото и да е, не е задължително да е истината. Всички посланици знаят какво да казват и какво не на близките си. Най-често заради личната им безопасност.

— По този въпрос може да се спори, Карин. Изпратил е собствената си жена в „Документи и разследвания“ — гнездо на оси, където гъмжи от секретна информация.

— Бракът му датира относително отскоро и ако е вярно това, което получихме като информация, Жанин сама е пожелала да постъпи на работа там. За една младоженка не е трудно да убеди съпруга си. А тя е имала необходимата квалификация и без съмнение е обяснила желанието си с това, че иска да бъде полезна за държавата.

— Предполагам, че трябва да се съглася с теб — в основата си това е историята на Ева и ябълката…

— Мъж-шовинист — прекъсна го Де Врийс, разсмя се и нежно го погъделичка по бедрото.

— Идеята за ябълката не е била наша, госпожо.

— Отново обиждаш.

— Чудя се как ли ще се справи Уес с това — каза Латъм, хвана ръката й и я задържа, докато поемаше дима от цигарата.

— Защо не му се обадим?

— Секретарката съобщи, че до утре няма да се върне, което означава, че е заминал някъде. Спомена, че имал и друг проблем, много сериозен, така че сигурно се занимава с него.

— Мисля, че Жанин Кортлънд има предимство.

— Възможно е. Ще разберем утре — всъщност днес. Слънцето изгрява.

— Нека изгрее, скъпи. Не ни позволяват да се приближаваме до посолството, така че можем да считаме този ден за наш празник — твой и мой.

— Идеята ми харесва — каза Дру и се обърна към нея. Телата им се докоснаха. Тогава телефонът иззвъня.

— Голям празник, няма що — добави Латъм и се протегна към телефона-натрапник. — Да?

— Тук е един и няколко минути сутринта — чу се гласът на Уесли Сорънсън. — Извинявай, ако съм те събудил, но Витковски ми даде телефона ти в хотела; исках да те държа в течение.

— Какво се е случило?

— С вашите компютърни истории попаднахте право в целта. Жанин е зоненкинд.

— Коя Жанин?

— Истинското й име е Клуниц — Клунс е английският вариант. Отгледана е от семейство Шнайдер в Сентралия, Илинойс.

— Да, прочетохме това. Но откъде си толкова сигурен?

— Бях там днес следобед. Старият Шнайдер го потвърди.

— Какво ще правим сега, по дяволите?

— Не „ние“, а аз — отвърна директорът на Консулски Операции. — Държавният департамент вика Кортлънд на спешно събрание за трийсет и шест часа с участието на още няколко посланика в Европа — темата ще бъде съобщена при пристигането им.

— И те се съгласиха да го направят?

— Никой в Департамента не знае за това.

— Надявам се, че има смисъл.

— Кой се интересува от това? Ще го посрещнем на летището и ще го докараме в моя офис, преди още секретарят Болинджър да си е поръчал яйцата по бенедиктински.

— Имам чувството, че слушам думите на някой служител, врял и кипял в тези неща.

— Може и така да е.

— Какво смяташ да правиш с Кортлънд?

— Надявам се, че е толкова умен, колкото пише в служебното му досие. Записах Шнайдер — с негово съгласие — и го накарах гласно да потвърди абсолютно всичко, което ми разказа. Ще го поднеса на Кортлънд и се надявам, че той ще прозре истината.

— Може и да не я прозре, Уес.

— Предвидил съм и това. Шнайдер е готов да тръгне за Вашингтон.

— Отлично.

— Благодаря, Дру. Положението не е чак толкова лошо, колкото си мислиш… Но има още нещо.

— Какво?

— Свържи се с Моро. Говорих с него преди няколко минути. Той очаква сутринта да му се обадиш.

— Глупаво е да заобикалям Витковски, Уес.

— Няма да ти се наложи, той знае всичко. И с него се свързах. Би било глупаво да го изключвам — имаме нужда от неговата преценка.

— Какво ново при Моро?

— Двамата сме вървели по различни пътища, но сме стигнали до едно и също място. Открихме нашия тунел към Братството. Мъж, доктор от Нюрнберг — където се състоя процесът.

— Колко иронично! Това, което си е отишло, се връща.

— Ще се чуем по-късно, след като говориш с Моро.

Латъм затвори телефона и се обърна към Карин.

— Малко ни съкратиха почивния ден, но все още имаме почти час.

Тя се протегна — бинтованата й дясна ръка беше по-ниско от лявата.

Нощта беше тъмна; моторните лодки една по една — на интервали от десет минути — влизаха в дългия док на Рейн. Слаба червена светлинка на върха на най-високия пилон сочеше крайната цел на пътуването. Лунната светлина не помагаше много — небето беше покрито с облаци. Шофьорите на бързите лодки обаче познаваха водите и именията край тях, защото често ги посещаваха. Моторите угасваха на около сто фута от пристанището, а образувалите се вълни леко изтласкваха лодките към кея, където екипаж от двама души ловеше хвърлените въжета и мълчаливо ги изтегляше към местата за връзване. Хората, дошли на събранието, един по един слизаха на кея и тръгваха по павираната пътека към имението край реката.

Новопристигналите се срещаха на огромна осветена веранда, където поднасяха кафе, напитки и сандвичи. Водеха се невинни разговори: за резултатите от голфа, за състезанията по тенис — нищо свързано с онова, за което се бяха събрали, но това скоро щеше да се промени.

След час и двайсет минути всички бяха пристигнали, прислужниците бяха освободени и официалното събрание започна. Деветимата водачи на Братството на Пазителите седнаха в полукръг с лице към катедрата. Доктор Ханс Траупман стана от стола си и отиде зад нея.

— Зиг Хайл! — изкрещя той и протегна ръка напред в нацистки поздрав.

— Зиг Хайл! — в хор изреваха водачите, скочиха като един и протегнаха ръце в отговор на поздрава.

— Седнете, моля — каза докторът от Нюрнберг.

Всички седнаха с изправени гърбове, абсолютно съсредоточени. Траупман продължи:

— Трябва да ви съобщя една важна новина. Враговете на Четвъртия Райх по цялото земно кълбо са объркани, треперят от страх и не знаят какво да мислят. Дошло е времето да преминем към нов етап на действие — нападение, което ще ги тласне към още по-голямо объркване и паника, докато нашите последователи — да, нашите последователи — предпазливо се готвят да заемат влиятелни позиции навсякъде по света… Тази акция ще изисква много жертви, рискуваме да попаднем в затвора, дори да изгубим живота си, но ние сме решителни, каузата ни — могъща, защото бъдещето е наше. А сега ще дам думата на човека, когото сме избрали да бъде фюрер на Братството, Зевс, който ще поведе движението ни към пълна победа, защото е безкомпромисен, с желязна воля. За мен е чест да помоля Гюнтер Ягер да застане пред вас.

Малобройното събрание отново като един се изправи на крака, а ръцете се изпънаха за поздрав.

— Зиг Хайл! — изкрещяха всички. — Зиг Хайл, Гюнтер Ягер!

Строен рус мъж, висок около шест фута, облечен в черен костюм с бяла свещеническа якичка, която стягаше врата му, стана от централното кресло и тръгна към катедрата. Вървеше изправен, с широка крачка; главата му напомняше скулптура на Марс. Но най-голямо впечатление правеха очите му. Бяха сиво-зелени, гледаха проницателно, на пръв поглед — студено, но в тях някак странно проблясваше топлина, когато се спираха на отделните лица. Докато погледът му блуждаеше от стол на стол, сякаш всички се къпеха във величието му.

— За мен е чест — тихо започна той, като си позволи лека, топла усмивка. — Както всички знаете, аз съм отлъчен от моята църква, защото тя определя моите позиции като неразумни, но аз намерих паство, много по-достойно от предишното. Това паство сте вие и милионите, които вярват в нашата кауза.

Ягер млъкна, бръкна с показалец в свещеническата си якичка и иронично добави:

— Често желаех старейшините на моята църква, тръгнала по погрешен път, да ме отлъчат публично, защото тази бяла примка около гърлото ми ме задушава. Но, разбира се, те не могат да го направят — това е погрешна политика. Те укриват много повече недостойни грехове, отколкото е изброено в Писанието; и те го знаят, и аз го знам, така че уредихме нещата.

Тих смях на разбиране се чу сред публиката. Гюнтер Ягер продължи:

— Както ви съобщи доктор Траупман, ние сме в навечерието на нова фаза на дезориентация сред нашите врагове. Нашият удар ще бъде съкрушителен, невидима армия ще атакува най-важния източник на живот на Земята… Водата, господа.

Настана всеобщо объркване; събралите се заговориха помежду си.

— Как ще се осъществи това, мой отлъчен братко? — попита старият католически епископ, монсеньор Хайнрих Палц.

— Ако вашата църква знаеше кой сте и с какво се занимавате, отче, сега щяхме да бъдем в еднакво положение.

Отново смях се разнесе сред публиката.

— Аз мога да подкрепя нашите теории с книгите на Сътворението! — намеси се епископът. — Каин очевидно е бил негър, петното на Каин — това е неговата кожа, и тя е била черна! А в Левита и Второзаконието се говори за низшите племена, отхвърлили словата на пророците!

— Нека не започваме научен дебат, отче, защото и двамата можем само да загубим. Пророците са били предимно евреи.

— Племената също!

— Similias similibus126, отче. Това е било преди две хиляди години; ние живеем в друго време. Но вие попитахте как ще се осъществи тази операция. Позволете ми да обясня.

— Моля ви, хер Ягер — обади се Алберт Рихтер — дилетантът, превърнал се в политик, който притежаваше имот в Монако, където водеше съвсем друг живот.

— Резервоарите, господа! Основните водни резерви на Лондон, Париж и Вашингтон. Докато ние разговаряме, други разработват планове как да се пуснат тонове отровни вещества в тези резервоари. Това ще стане нощем от самолети. След като се разпръснат тези вещества, хиляди хора ще умрат. По улиците ще има безброй трупове, а правителствата ще бъдат обвинени, защото те отговарят за защитата на ресурсите. В Лондон, Париж и Вашингтон ще дойде опустошителна чума, гражданите ще бъдат разгневени и ужасени. Много политически фигури ще бъдат свалени и наши хора ще заемат местата им, защото ще твърдят, че знаят отговорите, че имат решения. Седмици, а може би месеци след като кризата бъде овладяна чрез противоотрови, пуснати по подобен начин във водата, ще имаме голям брой свои хора в правителствата и армиите на тези страни. След като бъде въдворено относително спокойствие, на нашите последователи ще се падне заслугата за това, защото само те ще знаят, че е трябвало да се поръчат химически противоотрови.

— Кога ще стане това? — попита Максимилиан фон Льовенщайн, чийто баща беше генерал-предател от Волфсшанце, екзекутиран от СС, но чиято лоялна майка бе любовница на Йозеф Гьобелс и предана куртизанка на Райха, която се отвращаваше от съпруга си. — Майка ми винаги говореше за екстравагантните обещания, които дава Канцлерството, без да ги изпълнява. Тя чувстваше, че обещанията носят лош късмет и отслабват мощта на Фюрера.

— А нашите исторически книги ще възхваляват приноса на вашата майка за дейността на Третия Райх. Тя е разкрила маршрута и товара на нисколетящите самолети, незасечени от радарите. Вече всичко е организирано, нашите специалисти се намират на двеста километра от обектите и са готови да пристъпят към действие. По последни данни операция „Водна Светкавица“ е запланувана от три до пет седмици след днешното ни събрание. Навсякъде — и от двете страни на Атлантическия океан — ще се действа в най-тъмните часове на нощта. Засега е решено да се започне в четири и половина сутринта парижко време, три и половина — лондонско и двайсет и два и половина предишния ден във Вашингтон. Това са най-удобните часове. Засега мога да ви съобщя само това.

— За нас е повече от достатъчно, майн Фюрер! — възкликна Ансел Шмит, мултимилионерът, откраднал повечето си технологии от други фирми.

— Струва ми се, че има един проблем — обади се едър, набит човек, чиито масивни крака стърчаха от креслото. Лицето му приличаше на балон и почти нямаше бръчки, въпреки напредналата възраст. — Както знаете, по образование аз съм инженер-химик. Нашите врагове не са глупави; водни проби се анализират непрекъснато. Саботажът ще бъде разкрит и ще се вземат бързи мерки. Как ще се справим с това?

— Отговорът е прост — с усмивка отвърна Гюнтер Ягер. — Преди години нашите лаборатории създадоха „Циклон Б“, който избави света от милиони евреи и други представители на низшите раси. Сега нашите хора са разработили нова смъртоносна формула, която съдържа разтворими съединения от привидно несъчетаеми елементи, които стават съчетаеми чрез изогонично бомбардиране преди смесването им.

Тук Ягер млъкна и сви рамене, като продължаваше да се усмихва.

— Аз нося расо и нямам претенциите да разбирам от този предмет, но ние имаме прекрасни химици, някои от които бяха наети от вашите лаборатории, хер Валер.

— Изогонично бомбардиране? — попита възпълният мъж. Дебелите му устни бавно се разтеглиха в усмивка. — Най-проста вариация на изометрична реакция за изолиране на враждебните елементи, които ги принуждават да се съчетаят — като покритието на аспирина. Може да минат дни и седмици, докато се разчленят съединенията, а да не говорим за изолирането им — докато се намери противодействие… Гениално, хер Ягер, майн фюрер! Поздравявам ви, приветствам вашия талант да обединявате около себе си други блестящи таланти.

— Вие сте много любезен, но ако попадна в лаборатория, аз дори не знам накъде да тръгна.

— Лабораториите са за слугите; първо трябва да дойде прозрението! Вашето прозрение е било да се атакува най-главният източник на живот на Земята — водата…

— Богатите и дори средно заможните ще си купуват „Евиан“ и „Пелегрино“ — възрази нисък, не много едър човек с много късо подстригана коса. — А на по-бедните ще бъде заповядано да преваряват водата предписаните дванайсет минути за пречистване.

— Тези дванайсет минути ще бъдат недостатъчни, хер Рихтер — прекъсна го новият фюрер. — Необходимото време е трийсет и седем минути. Кажете ми колко хора биха го направили? Естествено, най-ниските слоеве на обществото ще пострадат най-много, но това не противоречи на нашите цели за пречистване, нали? Цели гета ще измрат и ще ни спестят времето по-нататък.

— Струва ми се, че има едно още по-голямо предимство — каза Фон Льовенщайн, синът на куртизанката на Райха. — В зависимост от успеха на „Водна Светкавица“ тези химикали могат да се пуснат в определени резервоари из цяла Европа, Средиземноморието и Африка.

— Първо в Израел! — провикна се монсеньор Палц. — Евреите са убили нашия Христос!

Някои от водачите се спогледаха, след това обърнаха очи към Гюнтер Ягер.

— Можете да бъдете сигурен, братко мой — каза фюрерът на Братството. — Но никога не бива да повдигаме глас за подобни решения, без значение колко справедлив е нашият гняв, нали?

— Просто исках да обясня желанието си.

— Ясно, отче, ясно.

Същата вечер, на една отдавна забравена самолетна писта на десет мили от легендарния Лейкънхийт в Англия, малка група мъже и жени изучаваха планове и карти на светлината на един-единствен прожектор. На известно разстояние от тях се виждаше частично скрит реактивен самолет 727 от средата на седемдесетте години. Беше покрит с клони, брезентът му беше леко отметнат, за да може да се влиза в предната кабина. В групата се говореше на английски — едни говореха чисто, други — с немски акцент.

— Казвам ви, че е невъзможно. Капацитетът е достатъчен, но височината е неприемлива. Можем да счупим прозорци на километри от мишената, а радарът ще ни засече в мига, в който започнем да се спускаме. Тази схема е дело на някой абсолютно безмозъчен човек — всеки пилот ще ви го каже. Лудост плюс самоубийство.

— Теоретично може да стане — намеси се една англичанка. — Едно ниско прелитане — все едно се спускаме, за да кацнем, после излитаме с голямо ускорение, като минаваме под триста метра височина и така ще избегнем радарите, докато прелитаме над Ламанша. Разбирам какво имаш предвид. Рискът е огромен и най-малката засечка може да се окаже смъртоносна.

— Резервоарите тук са относително изолирани — добави друг немец, — но в Париж е опасно.

— Отново ли трябва да се връщаме към наземен транспорт? — попита възрастен британец.

— Изключено — отвърна пилотът. — Ще ни трябват много големи камиони и това ще елиминира ефекта на разпръскването. Ще минат седмици, докато химикалите навлязат в главните тръбопроводи.

— Какво да правим тогава?

— Мисля, че е очевидно — каза млад неонацист, който до този момент стоеше отзад, а сега излезе напред и арогантно бутна настрани въздушните снимки. — Поне за тези, които си отваряха очите по време на обучението в Хаусрук.

— Подобни грубости са излишни — възрази му англичанката. — Имам отлично зрение.

— Тогава какво видяхте, докато скачахте с парашути?

— Глайдер! — отвърна вторият германец. — Много малък глайдер!

— Какво имате предвид, млади човече? — попита пилотът. — Петдесет-стотина апарати, плъзгащи се над водните резервоари?

— Не, господине. Заменете ги с апарати, които вече съществуват! Два гигантски военни глайдера, всеки с капацитет два или три пъти повече от тонажа на онази тежка реликва там отзад.

— За какво говорите? Къде са тези глайдери?

— На летището в Констанс има около двайсет подобни машини. Стоят си там още от войната.

— От войната? — възкликна поразен немският пилот. — Наистина не ви разбирам, млади човече!

— Тогава не познавате добре историята на Третия Райх, господине. През последната година на войната ние, германците, които сме експерти по глайдерите, разработихме масивния „Гигант“, „Месершмит“ МЕ 323, еволюирал от МЕ 321 — това са най-големите глайдери, които някога са летели в небето. Първоначалната цел на създаването им е била да помагат в снабдителните линии до руския фронт, очаквало се е да се използват и при нахлуването в Англия. Конструирани са от дърво и плат и радарът не ги лови.

— И още са там и могат да се използват? — попита възрастният британец.

— Точно толкова, колкото вашата Кралска флота или американските разрушители. Помолих няколко служители да ги проверят. С леки модификации могат да влязат в работа.

— Как предлагате да ги вдигнем във въздуха? — попита вторият германец.

— Два самолетоносача могат да ги издигнат от къси писти с помощта на ракетите под крилата си. В „Луфтвафе“ са правили подобни изпитания. Минали са успешно.

Последва кратко мълчание, след което възрастният британец се обади:

— Идеята на този млад човек има своите добри страни — каза той. — По време на инвазията в Нормандия много такива глайдери, някои от които — натоварени с джипове, малки танкове и войници — са прелетели над вашите линии, където са предизвикали хаос. Добра работа са свършили, много добра!

— Съгласен съм — каза замислен германецът и присви очи. — Извинявам се за саркастичните си думи, младежо.

— Има още нещо — ако ми позволите да продължа, господине. Самолетоносачите могат да пуснат и двата глайдера на височина, да речем, три хиляди метра над резервоарите, след това бързо да се издигнат до четири хиляди и да прелетят над Ламанша, преди операторите и радарите да успеят да установят връзка — доволно заключи младият неонацист.

— А какво ще стане със самите глайдери? — скептично попита един британец. — Освен ако мисията не е от онези „без завръщане“, те трябва да се приземят някъде или да се разбият.

— Ще ви отговоря — отвърна пилотът. — За точки на приземяване ще ни послужат откритите полета или пасища близо до водните резервоари. След като се приземят, глайдерите ще избухнат, а пилотите ще изтичат към автомобилите, които ще ги очакват.

Вторият германец вдигна ръка в светлината на прожектора.

— Тази стратегия може много да промени нещата — каза той тихо и авторитетно. — Ще обсъдим с нашите авиоинженери модификациите по тези глайдери. Трябва да се върна в Лондон и да се обадя в Бон. Как се казвате, млади човече?

— Фон Льовенщайн, господине. Максимилиан фон Льовенщайн Трети.

— Вашият баща, баба ви и вие изтрихте позора, с който дядо ви опетни вашето семейство. Можете да се гордеете с това, дете мое.

— Цял живот съм се подготвял за този миг, господине.

— Гордейте се! Вие сте се подготвил чудесно.

— Mon Dieu!127 — възкликна Клод Моро и прегърна Латъм.

Стояха до каменната стена на брега на Сена, а Карин де Врийс — с руса перука на главата — стоеше на няколко фута по-далеч от тях.

— Вие сте жив и това е най-важното, но какво е направил с вас Витковски, този луд човек?

— Всъщност, боя се, че идеята беше моя, мосю — приближи се Карин.

— Вие ли сте прословутата Де Врийс, мадам? — попита Моро и свали шапката и очилата си.

— Да, господине.

— Според снимките, които съм виждал, сякаш не сте вие. Но щом този ексцентричен жълтокос господин е Дру Латъм, мисля, че всичко е възможно.

— Нося перука, мосю Моро.

— Това, разбира се, няма значение, мадам, но трябва да призная, че не подхожда на хубаво лице като вашето. Как да кажа — много е досадна.

— Сега разбирам защо слуховете твърдят, че главата на „Дьозием“ е един от най-чаровните мъже в Париж.

— Висока оценка, но, моля ви, не я съобщавайте пред жена ми.

— Ако нямаш нищо против — прекъсна го Дру, — аз съм този, когото Клод се радва, че вижда!

— Наистина е така, приятелю. Съжалявам, че изгубихме брат ви.

— И аз, но нека да преминем към причината, поради която сме тук. Искам да заловя кучите синове, които го убиха…

— Всички го искаме. По-нагоре по улицата има едно кафене на открито; обикновено е претъпкано и никой няма да ни забележи. Познавам собственика. Предлагам да се разходим до там и да седнем на някоя маса по-далеч от входа. Всъщност, вече съм го уредил.

— Чудесна идея, мосю Моро — и Карин хвана Латъм подръка.

— Моля ви, мадам — продължи шефът на бюро „Дьозием“ и отново сложи шапката си. Те тръгнаха. — Името ми е Клод. Предполагам, че до края — ако изобщо има такъв — все ще ни се налага да бъдем заедно. Ето защо обръщението „мосю“ едва ли е необходимо, но не е задължително да казвате това пред уважаемата ми съпруга.

— Бих искала да се запозная с нея.

— Не с тази руса перука на главата, мила моя.

Собственикът на кафенето на тротоара мълчаливо кимна на Моро иззад редица от саксии и придружи тримата спътници до най-отдалечената от вратата-решетка маса. Тя граничеше с ограждащите кафенето сандъчета с цветя, които достигаха до раменете, и беше по-скоро в сянка. По средата на карираната покривка блещукаше самотна свещ.

— Струва ми се, че и полковник Витковски би могъл да бъде тук с нас — каза Де Врийс.

— И аз така мисля — съгласи се Латъм. — Защо го няма? Сорънсън каза, че ще имаме нужда от специалист като него.

— Той предпочете да не идва — обясни Моро. — Полковникът е едър, забележителен човек и много хора в Париж го познават по физиономия.

— Тогава защо не се срещнахме някъде другаде? — попита Дру. — В хотелска стая, да речем…

— Отново заради полковника. Виждате ли, той все пак присъства тук по някакъв начин. Отпред до бордюра е паркирана кола на американското посолство без отличителни знаци. Шофьорът през цялото време ще седи зад волана, а двамата му придружители — морски пехотинци в цивилни дрехи — ще обикалят сред минувачите зад стената от саксии.

— Значи той прави проверка — каза Де Врийс. Думите й прозвучаха по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

— Точно така. Тъкмо затова нашият общ приятел и тук играе ролята на войник, която съвсем не му отива. Витковски иска да се увери, че отникъде другаде не изтича информация, но в случай че това не е така, той възнамерява да постави натясно някого от своите подчинени и да научи източника.

— Такъв си е Стенли — отново се съгласи Латъм. — Единствения риск, който поема, е рискът за моя живот.

— Намирате се в пълна безопасност — каза шефът на „Дьозием“. — Лично аз изпитвам огромно уважение към вашите агресивни морски пехотинци… Карин — добави той, след като забеляза бинтованата й ръка. — Полковникът ми съобщи, че сте била ранена. Толкова съжалявам!

— Благодаря, бързо се възстановявам, а по-късно ще ми сложат и малка протеза, за да изглежда по-добре. Утре ще ходя на лекар, след което вероятно ще си сложа някакви модни ръкавици.

— Една от колите на „Дьозием“ ще бъде на ваше разположение, разбира се.

— Стан вече е уредил нещата — каза Дру. — Настоях, защото исках посолството да поеме всички разходи. Проклет да бъда, ако тя плати и едно су от собствения си джоб за лечението!

— Няма значение, скъпи…

— За мен има!

— А, „скъпи“. Значи такава била работата. Много се радвам и за двама ви.

— Извинете, мосю, не можах да се овладея.

— Моля ви, няма защо. Въпреки професията си аз съм романтик по душа. Освен това, полковник Витковски ми загатна, че между вас може би съществуват особени отношения. В такова положение е по-добре човек да не бъде сам. Самотата е пагубно нещо, когато си под напрежение.

— Добре казано, мосю… Клод, приятелю.

— Благодаря.

— Само един въпрос — прекъсна ги Латъм. — Мога да разбера защо Стенли не е тук, но вие? Не сте ли доста известен в Париж?

— Нищо подобно — отвърна Моро. — Снимката ми никога не се появява във вестниците или по телевизията — такава е политиката на бюро „Дьозием“. Дори на вратата на канцеларията ми няма табелка „Le Directeur“128. Това не означава, че враговете ми не разполагат с мои снимки. По всяка вероятност имат такива, но едва ли винаги забелязват присъствието ми. Не съм висок, не се обличам екстравагантно — всъщност съм съвсем обикновен. Както казвате вие, американците, не се откроявам сред тълпата, а имам и голяма колекция от шапки; вижте например каква идиотска шапка нося в момента. Това ми е абсолютно достатъчно.

— И срещу враговете ви ли? — попита Дру.

— Това е риск, който всички поемаме — не е ли така, приятелю? А сега нека ви съобщя последните новини. Както може би знаете, посланикът Кортлънд отлита с „Конкорд“ за Вашингтон утре сутринта…

— Сорънсън каза, че го вика за двайсет и четири часа — намеси се Дру. — Обяснението е: във връзка с някаква важна работа в Държавния департамент, за която Департаментът нищо не знае.

— Точно така. Междувременно госпожа Кортлънд се намира изцяло под наше наблюдение — можете да ми вярвате. Ще бъде следена навсякъде извън посолството и дори вътре в него — всеки телефонен номер, който набере, веднага ще се предава в моя офис с любезното съдействие на полковника…

— Не можете ли да подслушвате разговорите й?

— Рискът е твърде голям, нямаме време да препрограмираме телефоните. Тя със сигурност би забелязала подобни действия и лично би направила проверка.

— Точно по този начин и ти потвърди, че телефонът ми се подслушва.

— Чрез срещи на определени места — кимна Дру. — Много добре, че сте я поставили под наблюдение. Но да предположим, че нищо не се случи.

— Просто нищо няма да се случи — отвърна Моро, — но това много би ме учудило. Спомнете си, че под чаровната й външност се крие предан до фанатизъм последовател на тяхната кауза — убеден и обучен. Намира се само на един час път от границата със свещения Райх, към когото е така страстно привързана, а се е издигнала достатъчно високо, за да има нужда от лично удовлетворение. По-правилно би било да го наречем акламация, защото егото на зоненкинда наистина е изключително силно. Изкушението е също толкова силно. Според мен тя ще се възползва от отсъствието на посланика, за да се раздвижи и да научи нещо повече.

— Дано да сте прав — намръщи се Латъм.

Келнерът се приближи до масата. Носеше поднос, върху който имаше чаши и две бутилки вино.

— Собственикът винаги ми носи от най-новите си вина, за да му кажа дали ги одобрявам, или не — тихо обясни шефът на „Дьозием“, докато келнерът отваряше бутилките. — Ако предпочитате нещо друго, моля ви, кажете ми.

— Не, това е чудесно — Дру погледна към Карин и двамата кимнаха.

— Мога ли да ви попитам — започна Де Врийс, когато келнерът си тръгна, — ако Дру се окаже прав и нищо не се случи, дали бихме могли да накараме Жанин да се пораздвижи?

— Как например? — попита французинът. — Наздраве! — тихо добави той и вдигна чашата си. — За всички нас… Как, скъпа Карин?

— Не знам точно. Може би чрез „Антинеос“. Познавам ги и те ме познават; нещо повече — извънредно ценяха съпруга ми.

— Продължавай — каза Латъм, без да отмества поглед от нея. — Имай предвид, че Сорънсън ги определи като недотам благонадеждни.

— Глупости!

— Може и да са глупости, но старият Уесли е надарен с инстинкт, с какъвто малко хора се раждат — освен може би Клод и вероятно Витковски.

— Прекалено щедър сте, що се отнася до мен, но мога да гарантирам за моя приятел Сорънсън. Талантът му е повече от изключителен.

— Той твърди същото за вас. Освен това ми е казвал, че сте спасил живота му в Истанбул.

— Тогава спасявах и своя собствен. Но да се върнем към тези „Антинеос“, Карин. Как да ги използваме, за да тласнем жената на посланика към недискретна постъпка?

— Все още не знам, но те много добре познават неонацистите. Знаят имена, кодове, начини за свръзка; в папките им се съдържат хиляди тайни, които не биха споделили с никого. Но в този случай може би ще направят изключение.

— Защо? — попита Дру.

— И аз ще се присъединя към въпроса му. От всичко, което знаем за „Антинеос“, те наистина не споделят нищо. Те са независима разузнавателна организация, изцяло затворена в себе си, която не е отговорна пред никого другиго, освен пред себе си. Защо да променят правилата и отварят папките си пред външни хора?

— Не папките, а само внимателно подбрана информация, може би просто спешен код за свръзка, който използват „Зоненкиндер“.

— Не чухте въпроса ни, госпожо — каза Латъм, наведе се и нежно постави ръка върху бинтовете. — Защо да правят това?

— Защото ние знаем нещо, което те не знаят. Имаме една истинска внедрена зоненкинд тук, в Париж. Аз ще водя преговорите.

— О-хо! — възкликна Дру и се облегна назад. — Примамка!

— Не ми звучи неразумно — каза шефът на бюро „Дьозием“, приковал поглед в Де Врийс. — Но няма ли да поискат доказателства?

— Ще поискат. Мисля, че можете да им ги предоставите.

— По какъв начин?

— Извини ме, скъпи — Карин бързо погледна Латъм, — но „Антинеос“ като че ли се разбират по-добре с „Дьозием“, отколкото с Централното разузнавателно управление. Европейци са — не е задължително да има друго оправдание — и тя отново се обърна към Моро. — Ще ми трябва малка бележка върху ваша бланка, където да са записани датата, часът и степента на секретност, регистрирани от уредите ви по охраната; от нея трябва да се вижда, че ми е разрешено да опиша операцията по наблюдението над доказана зоненкинд, която заема висок служебен пост в Париж, без да съобщавам името, докато не получа разрешение от вас. Това ще бъде достатъчно. Ако изявят желание да ни сътрудничат, ще включим скрамблера и ще ви се обадя по личния телефон.

— Дотук не открих грешка — с възхищение отбеляза Моро.

— Аз обаче открих — възрази Дру. — Да предположим, че Сорънсън е прав. Ако неонацистите са проникнали в „Антинеос“? Тя ще се превърне в пушечно месо, а аз не мога да позволя това.

— О, моля те — каза Де Врийс. — С хората от „Антинеос“, които и двамата познаваме, аз се запознах още по времето, в което дойдоха да живеят в Париж. Двама от тях бяха свръзки на Фреди.

— А третият?

— За Бога, скъпи, та той е свещеник!

Изведнъж някъде иззад редицата от саксии се чуха викове. Собственикът се втурна към масата и троснато каза на Моро:

— Неприятности! Трябва да се махате. Станете и ме последвайте!

Тримата станаха и тръгнаха след собственика. На по-малко от десет фута разстояние имаше скрито копче. Той го натисна и последното сандъче с цветя се отмести.

— Бягайте навън! — изкрещя той. — Навън!

— Виното беше чудесно — каза шефът на „Дьозием“.

Двамата с Латъм хванаха Карин под ръка и се промъкнаха през дупката в стената.

Изведнъж и тримата се обърнаха — вниманието им бе привлечено от виковете на изплашената тълпа пред кафенето. Накрая разбраха. Карин остана със зяпнала уста. Моро затвори очи от болка, Латъм гневно изруга. Светлината на уличната лампа проникваше през предното стъкло на колата на посолството и осветяваше шофьора зад волана. Той се беше извил назад към облегалката. Струйка кръв се стичаше от челото към лицето му.