Апокалиптичният часовник

29.

Доктор Ханс Траупман маневрираше с малката си моторна лодка недалеч от скромното пристанище на малка къща край брега на реката. Лятната луна светеше ярко, водите блестяха. Нямаше кой да помогне на Траупман да завърже лодката си — наемането на допълнителен човек би увеличило разходите на отлъчения лютерански свещеник. Малкото приятели на Гюнтер Ягер в Бундестага знаеха, че той е стиснат. Носеше се слух, че наемът за преустроения хангар за лодки край брега на Рейн, където живееше Фюрерът, е минимален. Трябваше да бъде построено ново имение — величествена крепост, оборудвана с най-модерна техника, която да осигури изолацията и безопасността на новия Фюрер. Това скоро щеше да стане — само Братството трябваше да завземе властта в Бундестага. Планините на Берхтесгаден щяха да бъдат заменени с водите на Рейн — Гюнтер Ягер предпочиташе постоянно течащата река пред неподвижните заснежени планини.

Гюнтер Ягер… Хайл Ягер! Дори броят на сричките съвпадаше. Ягер все повече разбираше как неговият предшественик е успявал да овладее масите: чрез съвършена верига от команди; избрано малцинство от лични съветници, които отговарят за всяко ново назначение; отвращение от всякакви физически контакти с изключение на краткото ръкуване; явна симпатия към деца, но не и към бебета; и накрая — контрасексуалност. Жените предизвикваха у него естетическа наслада, но не и желание, пикантните реплики бяха недопустими в негово присъствие.

Мнозина обясняваха пуританството на Ягер с миналите му религиозни пристрастия, но Траупман, който беше лекар до мозъка на костите, не мислеше така. Той имаше много по-недостойно обяснение. Когато наблюдаваше поведението на Ягер в присъствието на жени, той забелязваше леки проблясъци на отвращение в очите на новия Фюрер при вида на предизвикателно облечена жена, която използва чара си, за да ласкае мъжете. Поведението на Гюнтер Ягер не се дължеше на пуританство; той, както и неговият предшественик, страдаше от патологичен страх от жените, от техните хитрини, способни да унищожат един мъж. Хирургът обаче мъдро пазеше за себе си тези разсъждения. Нова Германия трябваше да бъде построена, дори ако за това бе необходимо участието на подобна несъвършена личност.

Докторът бе помолил за частна аудиенция, защото напоследък ставаха събития, за които Ягер може би не знаеше. Помощниците му бяха извънредно осведомени, но никой не искаше да му носи обезпокоителни новини. Траупман обаче не се страхуваше, че може да пострада от това, защото на него ораторът дължеше членството си в първите редици на Братството.

Той върза лодката и с неимоверни усилия се покатери на кея, където го поздрави набит мъж, изникнал от сенките на дърветата край брега.

— Насам, хер доктор — повика го човекът. — Фюрерът ви очаква.

— В къщата ли?

— Не, господине, в градината. Последвайте ме, моля.

— В градината? Искате да кажете, край лехата със зелки?

— Аз посадих цветя, а слугите разчистиха брега. Сложихме плочки. Вече няма тръстика и боклуци.

Те се приближиха към малко разчистено пространство край брега на Рейн. От клоните на дърветата висяха два фенера, запалени от прислужник. Пред късата павирана площадка бяха поставени градински мебели — три шезлонга и бяла маса от ковано желязо — подходящо място за усамотени размисли и поверителни срещи. На далечния стол слабата светлина от фенерите хвърляше отблясъци върху русата глава на Гюнтер Ягер, новият Фюрер. Щом видя стария си приятел, той стана и протегна ръце, но веднага свали лявата и изпъна напред дясната.

— Толкова се радвам, че си тук, Ханс.

— Помолих за среща, Гюнтер.

— Няма нужда да ме молиш — просто трябва да казваш какво искаш. Седни, седни. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Искам да се върна в Нюрнберг възможно най-бързо. Телефонът непрекъснато звъни. Всичко, което знам аз, трябва да знаеш и ти.

— Съгласен съм, но какво толкова спешно има, добри ми докторе?

— Какво знаеш за последните събития в Париж?

— Мисля, че всичко.

— За Герхард Крьогер?

— Американците са го убили по време на бъркотията в хотел „Интерконтинентал“. Не биваше да ходи в Париж.

— Трябваше да изпълни една задача.

— Каква задача?

— Да убие Хари Латъм, агента от ЦРУ, проникнал в долината.

— Ще го открием, макар че това няма особено значение. Долината вече не съществува — каза Ягер.

— Но си убеден, че Герхард Крьогер е мъртъв.

— Пишеше го в доклада, изпратен на разузнаването в Бон от нашето посолство.

— Ако не греша, докладът дойде от американското посолство.

— Може би. Разбрали са, че Крьогер е от нашите — как да не разберат? Този глупак е започнал да стреля, като е вярвал, че може да убие Латъм. Както и да е, американците нищо не знаят — умрял е по пътя към посолството.

— Разбирам — каза Ханс Траупман и се намести на стола си. От време на време поглеждаше към Гюнтер Ягер. — А за нашия зоненкинд Жанин Клуниц, жената на американския посланик?

— Нямаше нужда нашите хора да проучват какво е станало, Ханс. Пишеше го във всички вестници — и европейски, и американски. Имало е свидетели. Едва се е измъкнала от засада на израелски терористи, които са имали за цел да убият Кортлънд, защото е от така наречения арабски отдел на Държавния департамент. Бил е ранен, а нашата зоненкинд — за лош късмет — е жива. Увериха ме, че след ден-два ще умре.

— Гюнтер… майн Фюрер…

— Казах ти, Ханс, че между нас това не е необходимо.

— За мен е необходимо. Ти си много повече от онзи мюнхенски гангстер — ти си образован и физиологически подходящ. Недъгавите и посредствените заемат силни позиции в правителствата в цял свят — тази разрушителна тенденция трябва да бъде спряна. Ти можеш да я спреш, майн Фюрер.

— Благодаря ти, Ханс, но ти искаше да кажеш нещо… Какво беше то?

— Този Латъм — тайният агент на ЦРУ, който проникна в долината и бе разкрит от Герхард Крьогер…

— Какво? — отново попита Ягер.

— Още е жив.

— Той е човек от плът и кръв, който може да бъде спрян, като бъде прободен с нож или пронизан от куршум. Заповядал съм две подразделения блицкригери да отлетят за Париж и да изпълнят задачата. Няма да се провалят. Не бива да се провалят.

— А жената, с която живее Латъм?

— Онази мръсница Де Врийс? — попита Фюрерът. — Трябва да я убият заедно с него, дори преди това. Нейната смърт може да го нервира и да го направи беззащитен. Той ще допусне грешка… Това ли искаше да ми кажеш, Ханс?

— Не, Гюнтер.

Траупман стана от стола си и започна да се разхожда сред сенките.

— Дойдох да ти кажа истината — съобщиха ми я моите собствени източници.

— Собствени източници?

— Аз съм стар човек, разбирам от хирургия. Твърде често моите пациенти крият симптомите, защото се страхуват от диагнозата. Постепенно се научих да различавам истината от лъжата.

— Моля те, говори по-ясно.

— Добре. Ще подкрепя думите си с моите данни… Герхард Крьогер не е мъртъв. Подозирам, че е жив и се намира в американското посолство.

— Какво? — Ягер се наведе напред.

— Изпратих един човек в „Интерконтинентал“ да разпита оцелелите чиновници. Всички говорят добре английски; казаха, че съвсем ясно са чули двама-трима души да крещят, че „лудият“ е още жив. Откарали са го в линейка. Той е жив!

— Боже мой!

— Накарах нашите хора да проверят свидетелите на нападението пред американското посолство, където посланикът е бил тежко ранен, а жената е оцеляла. Тези свидетели казват, че гърдите и лицето на жената са били целите в кръв… Как е могла да оживее?

— Значи нашите хора са се справили добре.

— Тогава защо го пазят в тайна? Защо?

— Заради Латъм, проклет да бъде, ето защо! — извика Ягер. Леденостуденият му поглед се изпълни с омраза. — Опитва се да ни вкара в капан.

— Познаваш ли го?

— Разбира се, че не. Но познавам други като него. Всичките са покварени от долни жени!

— А жената познаваш ли?

— Не, разбира се! Но мръсниците са покварявали армията още от времето на фараоните. Лишавали са войниците от сила заради няколко минути греховно удоволствие! Мръсници!

— Това е абсолютно точна преценка, Гюнтер, не я оспорвам, но тя няма отношение към нашия разговор.

— Какво искаш да кажеш, Ханс? Искаш да кажеш, че нещата не стоят така, както се описва в докладите. Аз обаче искам да ти кажа, че може би си прав и враговете ни готвят капан. Ние също залагаме капани за тях. В това няма нищо ново — освен че ние ще спечелим. Възползвай се от обстоятелствата, приятелю. Американците, французите и англичаните ни преследват, но не могат да ни заловят. Във Вашингтон подозират сенатори и конгресмени, в Париж имаме двайсет и седем поддръжници в Камарата на депутатите, а главата на „Дьозием“ ни е вързан в кърпа. В Лондон цари пълна бъркотия.

Ягер замлъкна, стана от стола и погледна над живия плет от цветя към спокойните води на Рейн.

— И все пак най-успешна е дейността ни в по-малък мащаб. Това помогна на Адолф Хитлер да влезе в Райхстага. Насъскваш расите, етническите групи, класите една срещу друга, провокираш хаос, а вътре създаваш вакуум. Хитлер е правил това във всеки град поотделно — Мюнхен, Щутгарт, Нюрнберг, Манхайм… Навсякъде е разпространявал слухове и е предизвиквал общественото недоволство. Накрая е превзел Берлин — не би могъл да го направи без подкрепата на цялата страна.

— Браво, Гюнтер! — изръкопляска Траупман. — Толкова ясно виждаш нещата!

— Тогава какво те притеснява?

— Има неща, които може би не знаеш…

— Например?

— Двама блицкригери са били заловени живи в Париж и изпратени във Вашингтон.

— Не са ми съобщили за това — с леден глас изрече Ягер.

— Вече няма значение. Били са застреляни в затвора във Вирджиния от нашия агент Три в ЦРУ.

— Той е глупав чиновник! Плащаме му двайсет хиляди долара, за да разследва какво става в другите отдели.

— Сега иска двеста хиляди за успешно изпълнена заповед.

— Убийте го!

— Идеята ти не е сполучлива, Гюнтер. Първо трябва да разберем с кого е разговарял за нас. Той е глупак и много дрънка.

— Свиня! — изрева Ягер и се обърна с гръб към светлината.

— Но ни направи услуга — добави докторът. — Ще го оставим жив за още известно време, дори може да го издигнем. Той ще се превърне в благодарен роб.

— Ах, драги ми Ханс, толкова си умен! Умът ти реже като скалпел на съвършен хирург.

— Надявам се да ме изслушаш, Гюнтер.

Траупман направи няколко крачки напред. Двамата застанаха един срещу друг в тъмнината.

— Кога не съм те изслушвал, стари приятелю? Какво има?

— Беше прав, като каза, че печелим битката с нашите врагове. Прав беше и за това, че на определени места нашите зоненкиндер се справят чудесно, като предизвикват съмнения и недоволство.

— Впечатлен съм от собствените си изводи — усмихна се Ягер.

— Там е работата, Гюнтер. Това са само изводи, които се основават върху последната ти информация. Но ситуацията може рязко да се промени. Поставят ни твърде много капани, за които няма как да научим. Може никога вече да не ни се удадат толкова благоприятни възможности.

— Искаш да кажеш: „Нападнете Англия, майн Фюрер, не чакайте!“ — прекъсна го Ягер.

— Имам предвид операцията „Водна мълния“ — каза Траупман. — Трябва да побързаме, да нападнем максимално скоро и да предизвикаме паника. Водните запаси на Вашингтон, Лондон и Париж трябва да бъдат атакувани веднага след като нашите пилоти завършат обучението си. Когато правителствата се парализират, нашите хора ще завземат властта.

Жената бе изнесена от американското посолство. Хората, които се разхождаха по „Габриел“, видяха носилката. Тялото й бе покрито с чаршаф и леко памучно одеяло; дългата й тъмна коса беше разпиляна по бялата възглавница, а лицето й бе скрито под кислородна маска. Сива копринена превръзка предпазваше очите й от парижкото слънце. Мълвата се понесе бързо; някои аташета от посолството помогнаха за това — те обикаляха из събралата се тълпа и тихо отговаряха на въпросите на минувачите.

— Това е съпругата на посланика — каза една жена на френски. — Един американец току-що ми каза. Горкичката, вчера е била ранена по време на някаква ужасна престрелка.

— Престъпленията тук са станали непоносими — каза строен мъж с очила. — Трябва да върнем гилотината!

— Къде ще я карат? — съчувствено попита друга жена.

— В болницата „Хартфърд“ в Льовалоа-Пере.

— Това е английската болница, нали?

— Казват, че там имат най-модерната апаратура.

— Кой казва това? — намеси се възмутен французин.

— Онзи висок младеж ей там — къде отиде той? Е, там беше и го каза.

— Колко тежко е ранена? — попита едно момиче. С дясната си ръка стискаше за лакътя млад студент с брезентова чанта, пълна с книги.

— Чух един от американците да казва, че е много болезнено, но не е опасно за живота й — отвърна трета французойка с голям, дебел кафяв плик под мишница, секретарка на дребен чиновник. — Ранена е в белия дроб и й е трудно да диша. Беше с кислородна маска. Какъв ужас!

В офиса на Стенли Витковски Клод Моро седеше на един стол пред бюрото на полковника.

— За Бога, Стенли, излъгах бюрото, Парламента, пресата, самия президент! Заклех се, че мадам Кортлънд е жива и вашите лекари полагат грижи за нея!

— Внесох тялото й вътре, преди някой да е разбрал, че проклетата мръсница е умряла.

— Ще свърши ли работа, Стенли?

— Виж, Клод, само се опитвам да объркам враговете ни. Неонацистите преследват „Хари“ и ние само ще ги чакаме. С малко късмет и твоите невинни лъжи нашият малък капан ще се задейства.

— Невинни лъжи? — възмути се Моро. — Даваш ли си сметка какво съм направил? Излъгах президента на Франция! Никой вече няма да ми повярва!

— По дяволите, помисли малко. Направил си го за негово добро. Имаш причини да смяташ, че телефонът му се подслушва.

— Това е нелепо! „Дьозием“ отговаря за това телефонът му да не се подслушва. И той не се подслушва!

— Добре. Кажи, че правиш поредната проверка на помощниците му.

— Преди няколко месеца направихме най-старателна проверка. Как се справя заместничката на мадам Кортлънд?

— Сигурен човек — отвърна полковникът. — Тя е еврейка от Ню Йорк и мрази нацистите. Баба й и дядо й са били умъртвени в газова камера в Берген-Белзен.

— Странно, нали?

— Знам само, че ако някой нацист тръгне след новата госпожа Кортлънд — а все някой от тях ще го направи — ще го пипнем!

— Съмнявам се, че някой ще се хване, Стенли. Те не са глупаци и надушват капаните.

— И аз мисля така, но познавам човешката природа. Няма да издържат.

— Надявам се да си прав, Стенли… Как е нашият колега Латъм?

— Разкрихме пред някои хора от посолството новата му самоличност. Казахме и на „Антинеос“, но те вече го знаеха. Ще преместим Де Врийс в посолството, а в апартамента й ще сложим охрана от морски пехотинци.

— Изненадан съм, че се е съгласила — каза Моро. — Мисля, че наистина обича този мъж и доколкото я познавам, едва ли би го изоставила при подобни обстоятелства.

— Тя още не знае за това — каза Витковски. — Довечера ще я преместим.

Беше привечер. Карин де Врийс седеше в креслото до прозореца. Меката светлина от една нощна лампа на пода се отразяваше в дългата й тъмна коса и хвърляше сянка върху хубавото й лице.

— Даваш ли си сметка какво правиш? — попита тя и погледна към Латъм, който бе наполовина облечен в униформата си, а мундирът му бе преметнат върху стола до бюрото.

— Разбира се — отвърна той. — Аз съм стръв.

— Отиваш на смърт, за Бога!

— И какво от това? Шансовете са на моя страна. Иначе нямаше да приема.

— Защо полковникът иска това от теб? Не разбираш ли, Дру, в тази мисия ти си просто фактор Х или Y, който може да бъде пожертван. Витковски може да ти е приятел, но не се самозалъгвай — той е професионалист. На първо място за него стои операцията! Защо мислиш, че толкова настоява да си облечен в проклетата униформа?

— Ще ми изпратят бронирана жилетка, няма да изляза незащитен навън. Не казвай на Стенли, че не обичам тези предпазни приспособления — ще се вкисне…

— Убийците, скъпи мой, ще се целят в главата ти.

— Все забравям, че разбираш от тези неща.

— Точно затова искам да кажеш на нашия общ приятел Стенли да върви по дяволите!

— Не мога.

— Защо? Нека измисли друга примамка. Толкова ли е сложно?

— Друг човек? Няма да го преживея.

— А аз няма да преживея твоята смърт! — извика Карин и се хвърли в прегръдките му. — Никога не съм предполагала, че отново ще кажа това на някого, но го чувствам с цялото си сърце!

— И двамата имаме нужда един от друг — той я погали по главата и надникна в очите й. — Какво ще кажеш за това да прекараме старините си в люлеещи се столове на веранда с изглед към морето?

— Или към планините… Обичам планините.

— Ще го обсъдим.

Някой почука на вратата.

— О, по дяволите! — възкликна Дру и я пусна. — Къде е онзи лист с кодовете?

— Залепих го на стената в коридора, за да не можеш да го изгубиш.

— Колко е часът?

— Почти седем и половина. Кодът ще се смени в осем.

— Кой е?

— Зайчето Бъни — чу се гласът на Фрак зад вратата.

— Пълна глупост! — каза Латъм и отвори.

— Време е, мосю.

— Знам. Дай ми само минута-две.

— Certainement141 — каза Фрак.

Дру затвори вратата и се обърна към Карин.

— Трябва да тръгваш.

— Какво?

— Не ме ли чу? Ще те местят в посолството.

— Какво… Защо?

— Ти си служител в американското посолство и то е решило, че работата ти в секретен отдел е достатъчна причина, за да те предпазят от заплахата.

— Какво говориш?

— Трябва да остана сам, Карин.

— Няма да позволя! Ти имаш нужда от мен!

— Извинявай. Ако не тръгнеш доброволно, господата Фрик и Фрак ще те упоят и ще те отнесат.

— Как можа да се съгласиш, Дру?

— Искам да останеш жива, за да можем да прекараме старините си в люлеещи се столове с изглед към планините някъде в Колорадо. Какво ще кажеш?

— Мръсник!

— Никога не съм твърдял, че съм симпатичен. Ти смяташе така.

Агентите на „Дьозием“ придружиха Карин до асансьора и я увериха, че след час багажът й ще бъде изнесен от хотела и докаран в посолството. Тя с нежелание се подчини, качи се с тях в асансьора и слезе във фоайето. Там ги посрещнаха други двама служители на „Дьозием“. Господата Фрик и Фрак бързо се обърнаха и тръгнаха към асансьорите.

— Колата чака отвън, мадам, вляво от входа.

— Можех да взема такси.

— Лично аз се радвам, че не са ви позволили да го направите — каза единият от агентите и се усмихна.

Тримата минаха през стъклените врати и бързо завиха наляво по тротоара. Сред тълпата от минувачи на „Рю д’Ешел“ двамата агенти отведоха Карин де Врийс до бронираната кола на бюрото, която чакаше на място, забранено за паркиране. Единият агент отвори вратата и с жест покани Карин да се качи.

В този миг се чу леко изщракване. Кръв плисна от лявото слепоочие на агента. Вторият служител на „Дьозием“ падна напред с широко отворени очи и уста. От гърба му стърчеше дълъг нож. И двамата се строполиха на тротоара. Де Врийс извика, но една силна ръка затисна устата й и грубо я блъсна в автомобила. Нападателят я последва. След секунди отсрещната врата се отвори и вторият убиец скочи в колата задъхан, с окървавен нож в дясната ръка.

— Бързо! — изкрещя той на немски.

Колата се понесе по улицата и се сля с потока от автомобили. Първият убиец свали ръката си от лицето на Карин и заговори:

— Виковете няма да ти помогнат — каза той. — Опиташ ли се да викаш, ще имаш белези по лицето.

— Добър вечер, фрау Де Врийс — каза шофьорът и се обърна към нея, като побутна трупа на предната седалка. — Вероятно сте решила да последвате съпруга си. Можете да бъдете сигурна, че ще успеете, ако откажете да ни сътрудничите.

— Убихте двамата мъже — прошепна Карин. Устните й едва се движеха, гласът й почти не се чуваше.

— Ние сме спасителите на Нова Германия.

— Как ме открихте?

— Много просто. Имате врагове там, където мислите, че имате приятели.

— Сред американците?

— И сред тях. И сред англичаните, и сред французите.

— Какво ще правите с мен?

— Това зависи от вас. Или ще последвате съпруга си, или ще се присъедините към нас. Знаем, че не можем да ви купим.

— Искам да открия своя съпруг. Вие можете да ми помогнете.

Всички мълчаха.