Апокалиптичният часовник

36.

Комплексът от луксозни апартаменти представляваше съоръжение от стомана и тъмно стъкло, което събуждаше в човека копнеж по каменни стени, кули и арки. Приличаше повече на компютърен продукт, отколкото на архитектурно произведение. Но все пак беше много внушителен — прозорците бяха високи почти колкото два етажа, фоайето беше облицовано с бял мрамор, по средата имаше широк фонтан, в който светеха подводни фенери. Коридорите на всеки етаж бяха оградени с ниска стена от пъстър гранит, която позволяваше и на най-ниските хора да наблюдават панорамата. Не беше красиво, но създаваше впечатление за технически триумф.

Отляво на входа зад прозрачно стъкло седеше униформен пазач, който пускаше посетителите, представили се по домофона на входа, след като жителите потвърдяха, че могат да ги приемат. За по-голяма безопасност на самите пазачи в офиса имаше аларми за пожар, нахлуване с взлом и директна връзка с полицията. Полицаите се намираха на половин миля от сградата и можеха да пристигнат за шейсет секунди. Комплексът се състоеше от единайсет етажа, а мансардният апартамент заемаше целия единайсети етаж.

Дворът отвън изцяло отговаряше на лукса на сградата. Кръгова алея свързваше един жив плет с друг, а между тях бе посаден чемшир във формата на различни фигури; имаше цветни лехи, бетонни шадравани, в които плуваха златни рибки, павирани пътеки за любители на разходките на чист въздух. Зад сградата срещу средновековна стена се помещаваше плувен басейн с олимпийски размери, фотьойли и открит бар за летните месеци. Очевидно Ханс Траупман живееше много добре.

— Басейнът има аларма — ако докоснеш екраните с ръка, започват да вият сирени. Влакната са чувствителни към топлина — прошепна Латъм на капитан Кристиан Диц, който вече бе огледал наоколо.

— Затова ви казах, че единственият начин е да елиминираме двамата, които обикалят отвън, да минем през охраната на входа и да се качим на единайсетия етаж.

— Наистина ли ще се справите с тях?

— Не е там работата, сър. Джери ще се справи с онзи здравеняк с бутилката, а аз ще се заема с другия. Но не знам дали вие с полковника ще успеете да излъжете охраната.

— Витковски се обади и каза, че всичко е наред. Ще използваме двама-трима души от полицията, които ще се обадят на охраната и ще ни помогнат да влезем.

— „Дьозием“ работи ли с нюрнбергската полиция?

— Вероятно е така, но не това исках да ви кажа. Няма значение дали ще бъдат истински полицаи. Имената ще внушават респект. А и вече минава полунощ, кой ще прави проверка?

— Полковникът добре ли говори немски?

— Говори съвсем свободно…

— Трябва да звучи авторитетно… Вижте, полковникът запали клечка кибрит в храстите. Нещо става.

— Можеш ли да надникнеш?

— Да — отвърна капитан Диц, като гледаше през листата. — Джери върви към десния край. Ще изчака човекът да влезе в сянката.

— Много сте самоуверени, момчета! Не ви ли е хрумвало, че противникът ви може да се окаже по-силен?

— Затова винаги прилагаме най-мръсните номера. Вие не го ли правите?

— А какво ще стане, когато човекът не се върне? Другият от охраната може да го чака.

— Те са германци и действат като по часовник. Отклоненията са недопустими. Ето, Джери го хвана!

— Какво?

— Не видяхте ли? Направи знак, че мисията е изпълнена… Аз тръгвам напред, а вие ще се присъедините към полковника.

— Да, знам…

— Няма да отнеме повече от двайсет минути. До скоро виждане, господине!

Капитанът запълзя към покрития вход на комплекса, а Дру тръгна между цветята към живия плет, където лежеше Стенли Витковски.

— Добре работят тези момчета! — каза полковникът, който гледаше през инфрачервен бинокъл. — Ето го и другият! Искам само да влезем вътре!

— Пазачът ще предупреди полицията веднага щом види оръжието.

— Сградата има единайсет етажа, откъде мислиш, че ще започнат?

— Добре. Да вървим!

— Почакай. Човекът на капитана още не се е появил.

— Нали каза: „Ето го“?

— Излезе, но още не се е приближил.

Минаха шест минути. Накрая Витковски се обади.

— Ето, приближава се. Всичко е наред!

След трийсет секунди някой запали клечка кибрит и я хвърли.

— Готово — каза полковникът. — Хайде, изправи се. Помни, че си полицай от Нюрнберг. Стой плътно зад мен и не си отваряй устата.

Двамата минаха тичешком по кръговата алея и спряха под козирката на входа, пред дебелите стъклени врати. След като си поеха дъх, те се изправиха и тръгнаха към таблото на домофона.

— Добър вечер — поздрави полковникът на немски и продължи: — Изпратиха ни да проверим вътрешната апаратура за свръзка при произшествия в дома на господин Траупман.

— Ах, да, вашите началници се обадиха още преди час, но както вече им съобщих, тази вечер докторът е зает…

— Но ние няма да безпокоим доктора — отвърна Витковски обиден. — Няма да безпокоим нито него, нито личната му охрана. Алармената сигнализация се намира в килера срещу вратата на господин Траупман. Той дори няма да разбере, че сме били тук — такова е нареждането на шефа на нюрнбергската полиция. Сигурен съм, че той ви е съобщил за това.

— Но какво е станало със… сигнализацията?

— Някаква повреда — местили са мебели или нещо в килера и вероятно са прекъснали някоя жица. Не можем да знаем какво е станало, преди да направим проверка.

— Дори не знаех, че докторът има подобна апаратура… — каза пазачът.

— Между нас казано, докторът има директни линии с много висши сановници от полицията и правителството.

— Знаех, че е известен хирург, но нямах представа…

— Просто е твърде щедър към нашите началници — прекъсна го Витковски с приятелски тон. — Губим време, пуснете ни да влезем, моля ви.

— Разбира се, но първо ще трябва да се подпишете в регистъра.

— И да си загубим работата, както и вие — вашата?

— Добре, добре. Ще въведа кода за единайсетия етаж — там се намира апартаментът. Трябва ли ви ключът за килера?

— Не, благодаря. Траупман е дал ключ на нашия комендант, а той го даде на нас.

— Добре. Влезте.

— Ще ви покажем документите си, разбира се, но за всички ни е по-добре да забравите, че някога сте ни виждал.

— Обичам работата си и не желая да се занимавам с полицията.

Асансьорът се намираше зад ъгъла и не се виждаше от апартамента на хирурга. Латъм и полковникът се промъкнаха край стената. Дру надникна иззад ъгъла. На входа стоеше мъж по риза, четеше някакво криминале и барабанеше с пръсти в ритъма на тихата музика, която идваше от малък транзистор. Пред него имаше внушително табло, което осигуряваше директната му връзка с няколко радиопредавателя. Това можеше да провали операцията. Латъм погледна часовника си и прошепна на Витковски:

— Неприятно, Стан.

— Не съм очаквал нещо по-различно, момче — отвърна ветеранът, бръкна в джоба си и извади пет топчета. — Много е важно да се отвлече вниманието, Карин беше права за това.

— Мисля, че сме закъснели. Приятелката на Траупман сигурно се ядосва.

— Използвай стрелите. Цели се във врата му — трябва да го улучиш в гърлото.

— Какво?

— Сега ще стане и ще тръгне насам.

— Какво ще правиш?

Витковски търкулна едно топче по мраморния под. То стигна до отсрещната стена и спря. После хвърли друго — в противоположна посока. То също спря.

— Идва насам.

— Колкото повече се приближи, толкова по-голяма е вероятността да го улучиш.

Полковникът хвърли още две топчета, които се търкулнаха по коридора и изтракаха. Пазачът се втурна напред с изваден пистолет. Когато зави зад ъгъла, Латъм изстреля три стрелички с упойващо вещество. Първата се удари в стената, втората и третата се забиха във врата на нациста. Човекът се задъха, хвана се за гърлото и слабо извика. После бавно се строполи на пода.

— Събери стрелите и да го отнесем на мястото му — каза Витковски. — Опиатът действа половин час.

Те отнесоха неонациста и го настаниха на стола му. Главата му клюмна. Дру отиде до вратата на апартамента, пое дълбоко дъх и я отвори. Алармата мълчеше — беше тъмно и тихо. Накрая се чу тих женски глас:

— Schnell! Beeilen Sie sich!156

— Почакай! — каза Латъм, но полковникът вече стоеше зад него. — Какво казва, можем ли да включим осветлението?

— Да — отвърна жената. — Говори малко енглиш, не много добре.

Тя включи осветлението в преддверието. Беше напълно облечена, в ръцете си държеше чантичка и куфар. Витковски пристъпи напред.

— Тръгваме, нали?

— Не бързайте толкова, госпожице — каза полковникът на немски. — Първо трябва да си свършим работата.

— Но вие ми обещахте! — извика тя. — Виза, паспорт и охрана, за да замина за Америка!

— Всичко ще получите, госпожице. Но къде са видеокасетите?

— У мен са петнайсет от най-компрометиращите. Но е невъзможно да изнесете господин доктора от сградата. Служебният вход е заключен от осем вечерта до осем сутринта. Няма друг начин да се излезе, камерите записват всичко.

Полковникът преведе на Дру, а той отговори:

— Може и да успеем да изнесем Траупман през охраната на главния вход. Елиминирахме личната му охрана…

Витковски отново преведе.

— Това е глупаво, всички ще умрем! — рязко възрази тя. — Не познавате това място! Тук живеят най-богатите хора в Нюрнберг и поради честите отвличания напоследък всеки трябва лично да информира охраната, че излиза.

— Аз ще се обадя вместо Траупман, какво толкова? Всъщност той къде е?

— В спалнята, спи. Той е стар, виното лесно го уморява, особено когато е смесено с нещо друго. Но вие наистина не разбирате! В цяла Европа богатите пътуват с охрана в бронирани автомобили. Вие сте луди, ако смятате, че можете да излезете с доктора.

— Ще го упоим.

— Преди да напусне сградата, трябва да се извика лимузината му от гаража, а само личната му охрана знае шифъра…

— Шифъра?

— Автомобилите също се крадат.

— За какво говорите, по дяволите? Престанете с този немски!

— Този път ни прецакаха — каза полковникът. — В доклада на „Дьозием“ липсват някои детайли за бронираните коли, които паркират под навеса, и за шифъра на заключването им в гаража.

— В тази проклета страна живеят само параноици!

— Найн, майн хер — намеси се момичето. — Разбирам малко от това, което казвате. Това се отнася само за богатите. Страх ги е.

— А нацистите страхуват ли се от някого, госпожице?

— Те са боклук, господине! Никой приличен човек не ги поддържа.

— А какъв е според вас Траупман, по дяволите!

— Лош човек.

— Той е нацист!

Младата жена се отдръпна и поклати глава.

— Аз… не знам такова нещо. Неговите приятели от болницата… те са толкова знаменити!

— Той е един от водачите на движението и тъкмо затова ни е нужен — обясни Витковски на немски.

— Ето ви видеокасетите — това е всичко, което ви обещах. Но сега трябва да ми дадете възможност да напусна Германия, защото ще стана мишена за нацистките свине!

— Ние изпълняваме обещанията си, госпожице.

Полковникът се обърна към Латъм:

— Да се махаме оттук, момче. Не можем да изведем копелето, без да провалим цялата операция. След час ще отлетим със самолет на „Дьозием“ за Бон и там ще го изчакаме.

— Мислиш ли, че утре ще замине за Бон? — попита Дру.

— Няма избор. Хората от охраната на Траупман бяха упоени. След двайсет-трийсет минути ще дойдат да проверят апартамента.

— И ще намерят Траупман заспал. А видеокасетите, Стан?

Витковски се обърна към младата жена. Тя отвори чантата си и извади един ключ.

— Това е единият от двата ключа за стоманената каса, в която са останалите видеокасети. Другият се пази в Нюрнбергската Национална банка.

— Ще се сети ли да го потърси?

— Не вярвам. Държи го във второто чекмедже на шкафа, под бельото.

— Вие вземате наркотици, нали?

— Така е. Имам достатъчно, за да изкарам още три дни, а след това смятам да замина за Америка и да се лекувам. Станах наркоманка не по собствено желание. Много други момичета от Източен Берлин станаха скъпи „компаньонки“ на висши правителствени чиновници, а наред с това и наркоманки.

— Да тръгваме, господин полковник — каза Латъм. — Ще опитаме на Рейн.

Хората от охраната един по един се събраха пред вратата на Траупман. Всеки имаше своя версия за случилото се, но всъщност никой не знаеше какво точно е станало. Никой не бе сериозно наранен.

— По-добре да влезем и да видим дали всичко е наред.

— Никой не е влизал вътре! — запротестира човекът, който стоеше на входа на апартамента. — Алармената система предупреждава дори полицията!

— И все пак ни нападнаха и ни упоиха.

— Трябва да влезем вътре, за да разберем дали няма да ни се наложи незабавно да напуснем Нюрнберг.

— Ще изключа алармената система и ще отворя вратата.

— Ти влез пръв.

След четири минути тримата се върнаха в коридора.

— Не знам какво да мисля — каза най-едрият от тях. — Докторът спи, всичко е наред, документите са си по местата.

— Младата жена я няма.

— Мислиш ли, че…

— Сигурен съм. Опитах се да намекна на доктора, че тя не е за него. Живее с някакъв избухлив полицай…

— Може би е направила всичко с негова помощ — предположи човекът от коридора, седна на бюрото и вдигна една от слушалките на таблото. — Сега ще разберем. Ще се обадим у тях.

Той набра номера, но след минута затвори телефона.

— Няма никой. Или са извън града, или са отишли някъде да си създават алиби.

— За какво? — попита друг.

— Не знам.

— Никой нищо не знае… Докторът е добре, тя си е тръгнала. Всичко е наред, нали така?

— Мисля, че и хер Траупман не би желал на сутринта да вижда тази жена.

— Значи нищо не се е случило.

Прожекторите край доковете на пристанището в Бон светеха ослепително. Те щяха да угаснат и да остане само един, щом малката моторница тръгнеше по реката. На половин миля по-нататък, в мрака стоеше друга лодка. Носът и палубата й бяха боядисани в зелено, моторът й беше угаснал и тя се люлееше, поклащана от речното течение. В нея седяха хора във водолазни костюми, на гърбовете им имаше кислородни балони. Бяха шестима — шестият човек бе капитан, нает от „Дьозием“. Петимата се готвеха да скочат във водата.

— Мисля, че имам по-голям опит от вас с водолазната екипировка, господин Латъм — каза Карин де Врийс.

— Не бих казал. Аз се обучавах в института „Скрипс“ в Сан Диего, а той е най-добрият в тази област.

— А ние с Фредерик се обучавахме на Черно море като спортуващо младо семейство. Мисля, че Стенли може да си припомни тренировките.

— Помня, млада госпожо. Ние финансирахме операцията… Фреди де Врийс правеше подводни снимки на съветски плавателни съдове край Севастопол — отвърна Витковски.

— Поне една трета от снимките направих аз — дръзко го поправи Карин.

— Добре — примирително каза Латъм.

— Ето, Диц идва.

Капитанът се приближи и се хвана за лодката.

— Обсъдих плана на действие с нашия шкипер. Той смята, че всичко е наред.

Планът на капитан Диц бе съставен така, че да осигури стопроцентов успех на операцията. Стратегията беше много проста. След като малката лодка на Траупман се отдалечеше на миля от пристанището, тя щеше да бъде нападната от подводния отряд, който щеше да запуши газовите дюзи с течна стомана — тя се втвърдяваше за секунди. След това трябваше да повредят въртящите се камери с беззвучни куршуми, изстреляни от „Магнум-357“. След това отрядът щеше да се качи на лодката, да повреди останалите средства за комуникация, да упои доктора, да го премести върху сал, управляван от наетия от „Дьозием“ капитан. След това щяха да пуснат лодката на Траупман на автопилот нагоре по реката, а отрядът щеше да се върне на боядисаната в зелено моторница и да тръгне натам, накъдето се бе запътил докторът.

Първите два етапа от операцията минаха сполучливо. Под ръководството на лейтенант Антъни и капитан Диц Латъм, Витковски и Карин стигнаха до лодката, закрепиха се за нея колкото можаха, и изляха течната стомана в малките кръгли дюзи, отбелязани с червени кръгчета. Повредиха камерите. Лодката намали скоростта и тръгна към брега. Всички се покатериха на борда и застанаха лице в лице с ужасения Траупман.

— Какво означава това? — изкрещя той и протегна ръка към радиопредавателя. Латъм моментално го взе, а Карин се приближи, разтвори сакото на доктора и заби спринцовката в тялото му през ризата.

— Ще заповядам да ви разстрелят! — това бяха последните думи на Траупман, преди да падне на палубата.

— Бързо го сложете на сала! — изкрещя Витковски и салът доближи лодката. Прехвърлиха тялото на нациста. — А сега да се омитаме!

— Ще обърна лодката и ще включа автопилота, сър! — извика Кристиан Диц.

— Траупман се бе насочил към онази жълта светлина вляво — посочи Карин.

— Да видим какво има там.

След минути хеликоптерът се сниши. Върху лодката им се посипа картечен огън. Хеликоптерът описа два кръга и накрая разби лодката с изстрели. Тя потъна.

— Ама че работа! — възкликна Латъм. Всички стояха на брега.

— Предлагам да се върнем на онзи кей и да изчакаме, за да видим какво ще стане — предложи Витковски.