Апокалиптичният часовник

8.

Те тичаха по „Габриел“, докато стигнаха до тъмния вход на един бижутериен магазин; в полумрака скъпите камъни блестяха по-ярко. Карин дръпна Дру вътре; след като си поеха дъх, Латъм заговори:

— По дяволите, госпожа, какво стана? Ти каза, че се обаждаш за рутинна проверка, а после и ти, и всички побягнахте! Искам обяснение!

— Не направиха проверката — отвърна Де Врийс, все още задъхана. — Вместо това някой друг се обади и извика: „Трима мъже в тъмни дрехи тичат нагоре-надолу по улицата. Чакат приятеля ви да излезе!“ Преди да успея да попитам каквото и да било, видях как две франзелки се търкаляха по пода към нашето сепаре.

— Франзелки? Хлебчета?

— Златисти малки хлебчета, Дру. Изкуствен хляб. Пластмасови експлозиви, десет пъти по-мощни от ръчните гранати.

— О, Господи…

— На следващия ъгъл има спряло такси. Бързо!

Все още задъхани, те се настаниха на задната седалка на таксито и Карин даде на шофьора някакъв адрес в квартал „Маре“.

— След час ще се върна в посолството.

— Да не си полудяла? — възкликна Латъм, като доближи главата си до нейната. — Може да са те видели с мен, самата ти го каза. Ще те убият!

— Не и ако се върна след разумен период от време и се държа така, сякаш съм преживяла ужасен шок — доста истерично, но сравнително разумно.

— Дрън-дрън — рязко и пренебрежително каза Дру.

— Не, здравият разум изисква след такъв незначителен за мен инцидент да се завърна към нормалния си начин на живот колкото може по-бързо.

— Пак ще повторя — държиш се като откачена! Ти седеше с мен и изведнъж започна да крещиш за опасност! Ти предизвика суматохата!

— Така би постъпил всеки друг, който е минал по „Габриел“, видял е всички онези полицаи и патрулни коли и е дочул, че терористи са стреляли по някакъв автомобил. Боже мой, Дру, две хлебчета — дори и да бяха истински — се търкулнаха към сепарето точно когато един мъж с тъмен пуловер и черен каскет с козирка побягна навън и се сблъска с келнера — наистина!

— Ти не ми каза за никакъв мъж, който е побягнал навън…

— С дебел пуловер в такъв топъл пролетен ден и със скрито лице; без малко да събори келнера, който носеше поднос!

— Нито пък за някакъв келнер.

— Между другото, нито един келнер в Париж не би допуснал хлебчета да се търкалят като топки по пода.

— Добре, добре, имаш задоволително обяснение за тази част от нещата, но не и за факта, че си била с мен.

— Ще се погрижа за това така, че всеки французин — бил той терорист или не — ще ме разбере. Ще се обадя на няколко души, които да потвърдят този факт.

— На кого ще се обаждаш? За какво?

— На хора от посолството, първо от „Документи и разследване“, разбира се, после на портиера и на още няколко души, които обичат да клюкарстват, като например главният съветник на Кортлънд и първият секретар на аташето. Ще им кажа, че съм била с теб в ресторанта, където е избухнала бомбата, че сме се измъкнали, ти си изчезнал и аз съм полудяла от притеснение.

— Просто ще изтъкнеш факта, че сме били заедно!

— Но по съвсем друга причина, която няма нищо общо с твоята работа, а за нея аз не знам нищо, защото не те познавам от толкова отдавна.

— И каква е тази причина?

— Срещнали сме се онзи ден, изпитали сме силно влечение един към друг и очевидно сме в началото на връзка.

— Това е най-приятното нещо, което си казвала досега.

— Не го приемайте буквално, мосю Латъм; подчертавам, че това е само прикритие. Важното е, че след като предполагаме, че някой е проникнал в посолството, слухът ще се разпространи бързо.

— Мислиш ли, че парижката организация на неонацистите ще се хване?

— Има само две възможности. Ако не ми повярват, ще започнат да ме следят, като предполагат, че ти ще ме потърсиш и така ще могат да те хванат; ако пък се хванат, тогава няма да си губят времето с мен. И в двата случая съм готова да ти помагам с всички сили.

— Заради Фреди, разбирам — каза Дру и любезно се усмихна, когато шофьорът навлезе в „Маре“, — но все пак ми се струва, че се излагате на голям риск, госпожа.

— Мога ли да направя една забележка относно речта ти?

— Бъдете така любезна.

— Неправилната, но упорита употреба на думата „госпожо“ в снизходителен контекст.

— Не съм имал това предвид.

— Може и да не си. Но дори да е така, това е несъзнателно културно противоречие.

— Моля?

— Като използваш думата „госпожа“, ти всъщност й придаваш смисъла на отрицателна оценка, както в думата „момиче“ или, още по-лошо, в „курва“.

— Извинявам се — още по-любезно се усмихна Латъм. — Използвал съм тази дума безброй пъти в разговор с майка си и мога да те уверя, че никога не съм имал предвид — как го нарече? — отрицателна оценка.

— Една майка може да приеме това като уважително обръщение en famille69. Аз не съм майка ти.

— Не, по дяволите. Тя е много по-свястна и не ми мърмори толкова.

Де Врийс се вгледа в лицето на американеца и видя смеха в очите му. Тя се разсмя и докосна ръката му.

— Прав беше за онова, което ми каза още в закусвалнята. Понякога вземам нещата прекалено насериозно.

— Не се притеснявай. Разбирам защо двамата с Хари сте се погаждали. Вие анализирате, после преценявате, после пак анализирате. Това е едно непрекъснато въртене в окръжност, не мислиш ли?

— Не, не мисля, защото някоя от тези окръжности има допирателна, която прекратява въртенето и ни отвежда към нещо друго. Това неизменно е истината.

— Вярваш ли, че мога да те разбера?

— Разбира се, че можеш. Брат ти е бил прав, когато ти е казал преди години, че си много по-добър, отколкото си мислиш… Но сега няма нужда да ти казвам всичко това.

— Наистина няма нужда. Точно сега бих искал да знам къде отиваме, къде отивам.

— На едно място, което вие, американците, наричате „стерилен дом“ — междинното място, където приемат препоръчителните ви писма, преди да потвърдят правото ви на убежище.

— При хората, на които се обади от ресторанта?

— Да, но в твоя случай ще те препратят веднага. Аз ще бъда твоето потвърждение.

— Кои са тези хора?

— Достатъчно е да се каже, че те са на наша страна — на твоя и на моя.

— За мен това не е достатъчно, госпожа — извинете, мадам Де Врийс.

— Тогава можеш да спреш таксито, да слезеш и да се оправяш сам, да бягаш като подгонено животно, докато накрая попаднеш под прицела на техните оръжия.

— Не непременно. Може и да не съм Хари, но притежавам известни способности, които неведнъж са ми помагали да се измъкна. Да кажа ли на шофьора да спре, или ще ми кажеш къде отиваме и с кого ще се срещнем?

— В момента имаш нужда от защита и точно сега си решил, че не знаеш на кого да се довериш…

— А ти искаш да кажеш, че трябва да се доверя на хора, които не познавам? — прекъсна я Латъм. — Ти си полудяла.

Той се наведе напред и каза на шофьора:

— Monsieur, s’ils vous plaît, arrétez le taxi…70

— Non71! — настоятелно се намеси Карин. — Не е необходимо — обърна се тя към шофьора на френски, който сви рамене и свали крака си от спирачките. — Добре — продължи Де Врийс и погледна Дру, — какво искаш да правиш, къде искаш да отидеш? Ако искаш, аз ще сляза, защото нямам други идеи. Можеш по всяко време да ме търсиш в посолството — може би е по-добре да използваш телефонен автомат, но не ти го предлагам. Сигурно нямаш много пари в себе си, а не бива повече да ходиш в банката, както и в офиса си, апартамента си или „Мьорис“ — навсякъде ще те дебнат. Ще ти дам всичко, което имам, по-късно ще се оправим. Решавай, за Бога! Скоро трябва да започна да действам по моя план — остават ми броени минути, иначе няма да ми повярват!

— Това искаш, нали? Да ми дадеш пари, да слезеш и да ме оставиш да изчезна, без да знаеш къде съм!

— Разбира се, че това искам. Не го предпочитам и мисля, че си проклет глупак, но ти се инатиш и аз нищо не мога да направя. Много по-важно е да останеш жив, да се срещнеш с Хари и да продължиш да си вършиш работата. Неонацисткото командване всеки път оцелява и все по-дълбоко се укрива.

— Значи не настояваш да ме заведеш при старите си приятели от Амстердам — Латъм не се реши да зададе въпрос.

— Как да го направя? Ти не искаш да ме послушаш, така че няма да те заведа, разбира се.

— Тогава ме заведи при тях. Права си, аз наистина не знам на кого да се доверя.

— Ти си невъзможен; надявам се, че си даваш сметка за това!

— Не, просто съм много предпазлив. Споменах ли ти за това, че стреляха по мен три пъти за по-малко от двайсет и четири часа, а преди десет минути някой се опита да ме вдигне във въздуха? О, да, госпожа, много съм предпазлив.

— Решението ти е правилно, повярвай ми.

— Налага се. А сега ми кажи кои са тези хора.

— Повечето са германци. Мъже и жени, които мразят неонацистите повече от всички нас — те виждат страната си омърсена от така наречените наследници на Третия Райх.

— И сега са тук, в Париж?…

— И във Великобритания, и в Холандия, в Скандинавските страни, на Балканите — навсякъде, където според тях действа Братството. Те са малко на брой — от петнайсет до двайсет души в група, но действат с всеизвестната германска акуратност, като тайно получават подкрепа от няколко видни немски индустриалци и финансисти, които не само презират неонацистите, но и се страхуват, че те могат да подронят националния престиж и съответно икономиката на страната.

— Приличат ми на обратната страна на Братството.

— Според теб кое разкъсва страната на две? Защото положението там е точно такова и така трябва да бъде. Бон е политическата, бизнесът е практическата страна. Правителството трябва да се крепи върху вотовете на пъстрия електорат; финансовият свят е принуден преди всичко да се бори срещу изолацията от световните пазари, причина за която е призракът на възраждащия се нацизъм.

— Тези хора, твоите приятели — тези „групи“ — имат ли някакво име, символ или нещо от този род?

— Да. Наричат се „Антинеос“.

— Що за име е това?

— Не знам точно, но брат ти се разсмя, когато Фреди му го каза. Каза, че има нещо общо с Древния Рим и един историк на име Дио Касий, струва ми се. Хари каза, че е подходящо за случая.

— Типично за Хари — промърмори Дру. — Може да ти служи вместо енциклопедия… Добре, хайде да вървим при приятелите ти.

— Те са само на две пресечки оттук.

Уесли Сорънсън бе взел решение. Беше прекарал почти целия си съзнателен живот в служба на своята страна, а сега някакъв бюрократ не го допускаше до информация от първостепенна важност, защото си беше направил погрешен, обиден извод. Накратко, Уес Сорънсън беше вбесен и не виждаше причина да крие яростта си. Нямаше особено желание да става директор на Консулски Операции — бе назначен от един здравомислещ президент, осъзнал необходимостта от координация между различните разузнавателни служби след Студената война, за да не объркват взаимно изпълненията на задачите си. Беше приел предложението за спокойно пенсиониране, при все че благодарение на заможния си произход нямаше нужда да получава пенсия. И все пак той си я бе заслужил, тъй като бе спечелил уважението и доверието на цялата разузнаваческа общност. Щеше да огласи решението си на конференцията, на която смяташе да присъства.

Поканиха го в огромен офис, където зад бюрото си седеше държавният секретар Адам Болинджър. Пред секретаря, в едно от двете кресла, полуобърнат към вратата, за да поздрави, беше седнал едър набит чернокож мъж на около шейсет и една-две години. Името му бе Нокс Талбът, директор на Централното разузнавателно управление, бивш разузнавателен офицер от висок ранг във Виетнамската война, огромен интелект, натрупал състояние в света на акциите и арбитража, където всеки момент могат да ти забият нож в гърба. Сорънсън харесваше Талбът и непрекъснато се учудваше на начина, по който той прикриваше блестящите си способности, като се майтапеше със себе си и се правеше на „самата невинност“. От друга страна, секретарят Болинджър представляваше проблем за Уес. Сорънсън признаваше политическата далновидност на държавния секретар, дори и международния му авторитет, но имаше нещо в този човек, което го безпокоеше. Изглеждаше така, сякаш всичко, което казваше или правеше, е пресметнато, обмислено, лишено от страст — студен човек с широка усмивка, която му придаваше повърхностен чар, но в нея нямаше топлина.

— Добро утро, Уес — каза Болинджър с едва загатната усмивка, тъй като това бе трудна среща. Нямаше време за любезности и той искаше подчинените му да разберат това.

— Здрасти, призрако — добави с усмивка Нокс Талбът. — Май новите са оплескали работата.

— В дневния ни ред няма нищо забавно, Нокс — забеляза секретарят. Той вдигна безизразен поглед от документите и го отправи към Талбът.

— Това, че си се стегнал толкова, с нищо няма да ти помогне, Адам — отвърна директорът на ЦРУ. — Може да имаме много проблеми, но известна част от тях могат да се отхвърлят с насмешка.

— Мисля, че подобно твърдение граничи с безотговорност.

— Мисли, каквото искаш, но на мен ми се струва, че голяма част от резултатите, които получихме от операция „Жило“ са, честно казано, наистина безотговорни.

— Заповядай, Уесли — каза Болинджър.

Сорънсън се запъти към стола отдясно на Талбът и седна.

— Няма да отричам — продължи държавният секретар, — че списъкът на Латъм е потресаващ, но трябва да се съобразим с източника. Отговори ми, Нокс, има ли в ЦРУ по-опитен таен агент от Хари Латъм?

— Доколкото ми е известно — не — отвърна директорът на ЦРУ, — но това не означава, че не биха могли да му предоставят фалшива информация.

— Това означава, че ръководството на неонацистите го е разкрило.

— Не ми е известно подобно нещо — каза Талбът.

— Точно така е станало — просто изрече Сорънсън.

— Какво?

— Какво?

— Говорих с брата на Хари — обясни Сорънсън. — Той работи за мен и го е научил от една жена в Париж — вдовица на подчинен на Латъм в Източен Берлин. Неонацистите са знаели за Жилото — име на операцията, задачи, дори предполагаемо времетраене на мисията му.

— Това е невъзможно! — изкрещя Нокс Талбът.

Внушителното му тяло се наведе напред, голямата му глава се обърна към Сорънсън, черните му очи блестяха.

— Тази информация е заровена толкова дълбоко, че никой не може да я изрови.

— Защо не провериш във вашите компютри АА-Нула?

— Те са недосегаеми!

— Не е точно така, Нокс. В тайния ни кокошарник има лисица.

— Не ти вярвам.

— Посочих ти стиха и главата. Какво още искаш?

— Кой, по дяволите, може да бъде?

— Колко хора работят с АА-Нула?

— Петима, на три смени. Всеки от тях е проучен чак до деня, в който се е родил. Всичките са абсолютно „чисти“ и „бели“. За Бога, те са най-добрите ни хора във висшите технологии!

— Някой от тях е шпионин, Нокс. Някой се е промъкнал през непроницаемите ви стени.

— Ще започна пълно разследване на всички.

— Трябва да направите още нещо, господин директор — намеси се Адам Болинджър. — Разследвайте подробно всеки от списъка на Хари Латъм. Боже мой, в ръцете си може би държите цялата световна конспирация!

— Моля ви, господин Секретар, изобщо не сме стигнали дотам. Все още не. Но трябва да те попитам, Нокс, кой е изтрил името на Клод Моро от списъка, който ми изпратихте?

Очевидно изненадан, Талбът трепна, но после бързо се овладя.

— Съжалявам, Уес — тихо каза той. — От сигурен източник — висш офицер, работил и с двама ви в Истанбул — научихме, че сте били близки, че Моро ти е спасил живота на Дарданелите, докато е служил в Мармара. Нашият човек не беше сигурен, че ще бъдеш достатъчно обективен — толкова е просто! Как го откри?

— Някой е изпратил списък на посланика Кортлънд…

— Наложи се — прекъсна го Талбът. — Германците бяха получили информация. И Моро е бил в списъка?

— Вие в ЦРУ нещо недовиждате.

— Грешка. Човешко е да се греши, какво друго да ти кажа? Прекалено много станаха машините, мътните да ги вземат, които твърде бързо бълват данни. Но липсата на това име в твоя списък е разбираема. Човекът ти е спасил живота, нищо чудно да скочиш да го защитаваш. Дори може неволно, само от съчувствие, да му изтърсиш, че го наблюдават под микроскоп.

— Не и ако съм професионалист, Нокс — натъртено каза шефът на Консулски Операции, — а аз вярвам, че съм стигнал до това положение.

— Господи, разбира се! — кимна Нокс в знак на съгласие. — Ти като че ли се каниш да ми седнеш на мястото.

— Никога не съм искал нищо подобно.

— Извинявай още веднъж. Но тъй като сме още на тази тема, наистина, какво мислиш за това, че Моро е вътре?

— Мисля, че е абсурд.

— Същото важи за още двайсет, двайсет и пет души само в нашата страна, а като прибавиш и техните съдружници и подчинени — да речем около двеста души само от висшите кръгове. Във Великобритания и Франция има още около седемдесет, умножи и тях по десет. Сред тях има мъже и жени, които считаме за истински патриоти, независимо от техните политически пристрастия, които могат и да не ни допадат — хора, които дълбоко уважаваме. А дали Хари Латъм — един от най-добрите и най-умните ни тайни агенти — не е превъртял; дали не се е смахнал?

— Трудно е да си представим, че…

— Тъкмо затова всеки отделен човек от неговия списък трябва да бъде проучен още от мига, в който е проходил и проговорил — изрече държавният секретар, като натъртваше думите. Устните му се бяха свили в тънка ивица. — Търсете информация под дърво и камък, донесете ми такива досиета, в сравнение с които проверките на Федералното бюро да изглеждат като търсене на кредит от някой изпаднал търговец.

— Адам! — запротестира Нокс Талбът. — Това е работа на Бюрото72, а не наша. Пише го много ясно в четирийсет и седми параграф.

— Да върви по дяволите четирийсет и седми параграф! Ако нацистите са проникнали в коридорите на правителството, в индустрията и така наречените изкуства, трябва да ги открием, да ги изобличим!

— С чия помощ? — попита Сорънсън, като се втренчи в лицето на държавния секретар.

— С моята, ако желаете. Аз нося отговорност.

— Конгресът може да се противопостави — възрази директорът на Консулски Операции.

— Да върви по дяволите Конгресът, просто си мълчи. Мили Боже, поне това можеш да направиш, нали? И двамата сме част от администрацията, нали така? Наричаме се Изпълнителен Отдел, господа, и ако Изпълнителният Отдел — самото президентство — успее да изкорени нацисткото влияние в тази страна, нашата нация ще ни бъде вечно благодарна. А сега вървете на работа, координирайте действията си и ми донесете резултатите. Съвещанието приключи. Имам ангажимент в една утринна телевизионна дискусия. Възнамерявам да разясня новата политика на Президента спрямо Карибските острови.

Отвън, в коридора на Държавния департамент, Нокс Талбът заговори с Уесли Сорънсън:

— Ясно е, че трябва да открием кой е проникнал в компютрите АА-Нула; но главата ми не може да смели всичко това.

— Аз ще се откажа — каза шефът на Консулски Операции.

— Не е това начинът, Уес — противопостави се директорът на ЦРУ. — Ако ти се откажеш, и аз ще се откажа, и тогава той ще си намери други двама, които наистина ще му се подчинят. Бих ти предложил и двамата да останем и тихомълком да се „координираме“ с Бюрото.

— Болинджър го намекна.

— Не, напротив — много ясно се противопостави и изтъкна параграф четирийсет и седми, който забранява на нас двамата с теб да действаме подмолно. Вникнах в думите му и стигнах до извода, че той просто не иска да действаме в разрез с Конституцията. Вероятно по-късно ще ни благодари. По дяволите, помощниците на Рейгън през цялото време правеха точно това.

— Дали Болинджър заслужава да си правим този труд, Нокс?

— Не, никак даже, но нашите организации го заслужават. Работил съм с шефа на ФБР. Не е параноик като Хувър. Иначе е приличен човек, бивш съдия, смятат го за справедлив. Доста улични хитрини е понаучил. Ще му обясня, че всичко трябва да си остане между нас, но да бъде убедително. Освен това — нека си го кажем — не можем да не се съобразим с Хари Латъм.

— И все пак ми се струва, че това за Моро е грешка, ужасна грешка.

— Може да има и други грешки, но може да има и такива, които не са грешки. Не ми е приятно да го казвам, но в това отношение Болинджър е прав. Ще се свържа с Бюрото, а ти се погрижи за живота на Хари Латъм.

— Струва ми се, че има и друг проблем, Нокс — намръщи се Сорънсън. — Помниш ли онази дивотия през петдесетте години, глупостите на Маккарти?

— Моля те! — възкликна чернокожият директор. — Бях в първи курс в колежа, а баща ми беше адвокат по човешките права. Набедиха го за комунист и се наложи да се преместим от Уилмингтън в Чикаго; сестрите ми и аз не можехме да ходим пеша на училище. Да, по дяволите, помня!

— Направи така, че във ФБР да разберат приликата в двата случая. Не искам стотици репутации и кариери да рухнат поради безпочвени обвинения — или, което е още по-лошо — поради слухове, които никога няма да утихнат. Не искам федерални агенти с патлаци; искам дискретни професионалисти.

— Имал съм си работа с хората с патлаци, Уес. Много е важно веднага да ги отрежем. Изискването ще бъде да са стриктни професионалисти, които строго пазят тайна.

— Да си пожелаем късмет — каза директорът на Консулски Операции, — но ако имам някакъв нюх, то той ми подсказва, че сме нагазили в опасни води.

В секретната квартира на антинеосите в парижкия квартал „Маре“ живееха две жени и един мъж; бяха се приютили в удобен апартамент над един моден магазин за облекло на улица „Дьолакорт“. Те бързо се представиха на Латъм. Говореше основно Карин де Врийс; тя обясни, че случаят с Дру е не само неотложен, но и извънредно важен. Жената с посивяла коса, която изпълняваше ролята на отговорник, бързо се посъветва с колегите си.

— Ще го изпратим в Мезон Руж в Карфур. Ще имате всичко необходимо, мосю. Карин и нейният покоен съпруг винаги са ни сътрудничили. Бог да ви пази, господин Латъм. Братството трябва да бъде унищожено.

Старата каменна сграда, наречена Мезон Руж, първоначално била малък второкласен хотел, по-късно преобразуван в сграда с офиси. Ако се съдеше по опърпаната адресна книга, в нея развиваха бизнес агенция по набиране на работна ръка за надомна работа, водопроводна фирма, печатница, частна детективска агенция „специализирана в бракоразводни дела“, както и куп счетоводители, машинописки, служби за портиери и за офиси под наем, каквито всъщност нямаше. В действителност работеха само агенцията за набиране на работна ръка и печатницата. Останалите не фигурираха в телефонния указател на Париж, тъй като бяха привидно излезли от бизнеса или затворени в определени дни (табелките периодично се сменяха. Вместо тях имаше свободни единични и двойни стаи и определен брой малки апартаменти, всичките оборудвани с телефони, номерата на които липсваха в указателя, факсове, пишещи машини, телевизори и компютри. Сградата нямаше общи стени с други сгради и две тесни алеи водеха към скрит заден вход с плъзгащи се врати, който се сливаше с редицата високи правоъгълни прозорци на мазето. Денем никога не го използваха.

На всеки гост антинеосите накратко обясняваха какво се изисква от него, включително относно дрехите (при необходимост се предоставяше гардероб), поведението (нищо общо с haut Parisien73), общуването между отделните обитатели (абсолютно verboten74, освен ако няма разрешение на „управителния съвет“) и точното разписание на пристигане и заминаване (също определено от управителния съвет). Ако някой не се подчинеше на правилата, резултатът беше незабавно изхвърляне без право на обжалване. Правилата бяха наистина сурови, но това бе за доброто на всички.

Латъм бе настанен в един малък апартамент на третия етаж. Беше еднакво впечатлен както от техническото оборудване, така и от това, което Карин де Врийс беше нарекла „германска акуратност“. След като един от членовете на управителния съвет най-подробно му обясни кое как работи, той отиде в спалнята, легна, погледна часовника си и прецени, че след малко повече от час може да се обади на Карин де Врийс в посолството. Искаше му се да е по-скоро. Изнервяше го очакването да разбере дали стратегията й е успяла; лъжата, която беше измислила, звучеше екзотично, дори смешно, като се имаха предвид обстоятелствата. Тактиката й беше проста: била е с него в ресторанта, където е избухнала бомбата, той е изчезнал и тя е изпаднала в паника. Защо? Защото го намира за много привлекателен и защото „очевидно са в началото на връзка“. Перспективата беше много приятна, но и дума не можеше да става за това. „Всъщност, като си помисли човек, не е и чак толкова приятна“ — каза си Дру. Карин беше странна жена, изпълнена със справедлив гняв и болезнени спомени, което намаляваше нейната привлекателност. Беше закърмена с европейското чувство за вина, националните и расови противоречия, които разкъсваха целия континент, а Латъм не бе подготвен да се присъедини към нейния кръг. Чувстваше се неловко, когато съзерцаваше острите и едновременно с това странно меки, красиви черти на лицето й, нейните поразително големи очи, които придобиваха ледено изражение в моментите, в които тя се връщаше към миналото. Не, Дру си имаше достатъчно лични проблеми.

Но тогава защо мислеше за нея толкова често? Тя му спаси живота, разбира се… но тогава спасяваше и своя живот. Неговият живот… как точно го беше казала? „Така трябва да бъде“. Не! Вече му се повдигаше от концентричните кръгове, никой от които не можеше да го отведе до неизменната истина. Кое беше истина? Списъкът на Хари? Мнението на Карин? На Моро? На Сорънсън?… Четири пъти се опитаха да го убият и това му стигаше. Трябваше да си почине и после да помисли, но първо да си почине. Почивката беше средство често пъти по-мощно от оръжие — така му казваше един негов треньор. Умората, причинена от страха и нервното напрежение, затвори очите на Дру. Сънят, макар и на пресекулки, дойде бързо.

Неочаквано телефонът звънна и го събуди. Той скочи на крака и грабна слушалката.

— Ало?

— Аз съм — каза Карин. — Обаждам се от телефона на полковника.

— Той е „чист“ — прекъсна я Латъм и с лявата си ръка разтърка очи, за да се разсъни. — Витковски там ли е?

— Очаквах, че ще попиташ за това. Ето ти го.

— Здравей, Дру.

— Покушенията срещу мен зачестиха, Стан.

— Така е — съгласи се ветеранът от G-2. — Остани на сигурно място, докато се изяснят нещата.

— Колко още време ще се изясняват? Искат да ме очистят, Стан!

— Тогава ще им дадем да разберат, че вече няма да си на тяхно разположение. Трябва да спечелим време.

— Как, по дяволите, ще го направим?

— Трябва да науча повече, отколкото ми е известно, за да мога да ти отговоря, но най-важното е да ги накараме да повярват, че си им по-необходим жив, отколкото мъртъв.

— Какво още искаш да научиш?

— Всичко. Сорънсън ти е шеф, той е висшата инстанция. Не познавам добре Уесли, но се знаем един друг, така че се свържи с него, обясни му за мен и ме включи.

— Не ми трябва да се свързвам с него. Животът си е мой и аз ще вземам решения според обстоятелствата.

Латъм започна отначало — от изчезването на Хари в Хаусрук, Алпите, залавянето и бягството му от долината на Братството; разказа за изгубените папки от Вашингтон с данни за неизвестен френски генерал, за връзката с Жодел, самоубийството му в театъра и за сина му Жан-Пиер Вилие. В този момент Стенли Витковски рязко го прекъсна.

— Актьорът?

— Същият. Този глупак на своя глава направи разследване и се сдоби с информация, която може да се окаже ценна.

— Значи старецът наистина му е бил баща?

— Това е проверено и потвърдено. Жодел е участвал в Съпротивата, германците са го заловили и изпратили в концлагер, където е полудял — почти напълно полудял, по дяволите.

— Почти напълно? Какво означава това? Човек или е луд, или не е!

— Една част от него е действала разумно. Жодел е знаел кой е… какъв е бил преди… и за почти петдесет години не е направил нито един опит да се свърже със сина си.

— А някой опитал ли е да се свърже със самия него?

— Сметнали са го за мъртъв — както и хиляди други, които никога не са се завърнали.

— Той обаче не е бил мъртъв — замислено каза Витковски. — Само е бил умствено осакатен, а физически без съмнение е бил развалина.

— Казаха ми, че не приличал на себе си. И все пак не се е отказал да преследва генерала-предател, който е заповядал да екзекутират семейството му и чието име е изчезнало заедно с папките. Вилие потвърди това. Научил е, че този човек се намира в долината на Лоара, а в нея и около нея живеят близо четирийсет-петдесет пенсионирани генерали — най-често в скромни провинциални къщи или в по-големи имения, собственост на други хора. Това е информацията, която Вилие е открил — и номера на колата на някакъв тип, който го заплашил за това, че задава въпроси.

— Някаква информация относно генерала?

— Един от четирите, а може би и петте дузини в тази долина. Човек с генералски чин отпреди петдесет години сега би трябвало да е на възраст между деветдесет и пет и деветдесет и осем години, ако изобщо е още жив.

— Всъщност не е много вероятно — съгласи се полковникът. — Старите военни, особено тези, които са участвали в битки, рядко доживяват до осемдесет и една-две години — това сигурно се дължи на травмите от миналото, които продължават да ги измъчват. Преди няколко години Пентагонът направи проучване, подобно на проучванията за риска.

— Това е доста цинично.

— Но е необходимо. Тези стари момчета обикновено се усамотяват и тихо угасват, както е казал Биг Мак. Няма да ги откриеш, ако те не пожелаят да бъдат открити.

— Преувеличаваш, Стан.

— Размишлявам, по дяволите… Жодел е открил нещо, след това се е самоубил пред Вилие — сина си, на когото така и не се е представил, като крещял, че му е баща. Защо?

— Според мен — защото това, което е научил, е било прекалено важно, за да може да го понесе. Точно преди да налапа дулото и да се простреля в главата, той изкрещял, че се е провалил — и пред сина си, и пред жена си. Поражението му е било пълно.

— Четох във вестниците, че Вилие е отменил участието си в „Кориолан“, без да има друга конкретна причина освен че е бил разстроен от самоубийството на стареца. Статията беше доста неясна; всъщност звучеше така, сякаш Вилие е научил някои неща, за които не му се говори. Естествено, всички, както и аз, са се чудили дали Жодел казва истината. Никой не му повярва, защото майката на Вилие е била голяма звезда, а баща му — един от най-уважаваните актьори в трупата на „Комеди Франсез“, а и двамата са още живи. Разбира се, пресата не успя да се домогне до тях; предполага се, че са отпътували за някой малък частен остров в Средиземно море. Клюкарските колони в Париж са същото, което са за нас спортните рубрики.

— Всичко това прави от Вилие също такава мишена, каквато съм и аз. Разясних този факт на нашата подчинена госпожа Де Врийс.

— Това е лудост! Вилие трябва да бъде поставен под наблюдение, трябва да бъде вразумен!

— Помислих за това, Стенли. Нарекох Вилие глупак — след като направи това, той наистина е точно такъв — но не е чак толкова глупав. Не се съмнявам, че е готов да рискува живота си, доверявайки се само на актьорските си способности и умения. Но никога не бих повярвал, че е готов да рискува живота на жена си или на родителите си, като публично се превръща в мишена — повтарям: в мишена — за неонацистите.

— Не се ли опитваш да ми кажеш, че някой го е инструктирал?

— Не искам и да мисля за това, защото Моро от „Дьозием“ е последният служител, за когото знаем, че се е срещнал с Вилие преди съобщението, че свалят пиесата.

— Не разбирам — нетърпеливо каза Витковски. — Клод Моро е най-добрият. Не мога да схвана мисълта ти, Дру.

— Поеми дълбоко въздух, полковник. Хари е донесъл списък с имена…

Латъм направи подробно изложение на тревожната информация, получена от брат му, докато е бил в плен на неонацистите.

Колко подозрителни и объркващи бяха данните за самоличностите на толкова много хора от властта, които очевидно не просто симпатизираха на каузата за „висшата раса“, но дори работеха за нея!

— Няма да ни е за първи път: още от времената на фараоните нациите са страдали от слабостта на управляващите — каза Витковски. — Щом Хари Латъм е донесъл информацията, можеш да бъдеш сигурен, че е ценна. Хари е от онзи рядък вид хора, към който спада и Клод Моро: мозък, инстинкт, талант, решителност — всичко накуп. Никой в този бизнес не е по-добър от тях.

— Моро е в списъка на Хари, Стенли — тихо каза Дру.

Мълчанието в другия край на „чистата“ линия на посолството беше напрегнато — така реагира и Сорънсън, когато Латъм му съобщи това.

— Надявам се, че още ме чуваш, полковник.

— Ще ми се да не бях те чул — промърмори Витковски. — Не се сещам какво бих могъл да кажа.

— Какво ще кажеш за „Дрън-дрън“?

— Това беше първата ми реакция, но има и втора, а тя е също толкова убедителна. Хари Латъм.

— Знам — поради причините, които спомена, и още една дузина такива, които не си. Но и брат ми може да сгреши или да донесе фалшива информация, ако не е успял да я анализира. Тъкмо затова трябва да говоря с него.

— Госпожа Де Врийс ми обясни, че той трябва да пристигне в Париж след ден-два и че ти си му оставил съобщение да се свърже с теб на всяка цена, което сега очевидно няма да успее да направи.

— Дори не мога да му оставя телефонен номер, на който да ме търси. Поне на този телефон не е написан номер. Но ти го знаеш.

— Този номер се губи някъде из подземните телефонни линии.

— Какво да правим?

— При нормални условия нито Сорънсън, нито аз бихме одобрили този изблик на доверие, но моля те, кажи на госпожа Де Врийс къде се намира Хари в Лондон. Ще се свържем с него и ще ви уредим среща. Ето ти я.

— Дру? — чу се гласът на Карин. — Всичко наред ли е в „Мезон Руж“?

— Направо върхът, госпожа — извинявай. Какво ще кажеш за „нежна моя другарко“?

— Престани да се правиш на остроумен, нищо няма да постигнеш. Антинеосите могат да се държат доста враждебно дори със сигурни свои съюзници.

— О, много са любезни, като изключим това, че каквото и да кажат, винаги завършва с удивителна.

— Такъв им е езикът, не обръщай внимание. Нали чу какво ти каза полковникът? Как да се свържа с Хари?

— Той е в „Глочестър Хотел“ под името Уендъл Мос.

— Ще уредя нещата. Ти не мърдай оттам и се опитай да запазиш спокойствие.

— Няма да ми е много лесно. Хем съм вътре в играта, хем съм извън нея. Не мога да командвам парада и това ме притеснява.

— Положението ти е такова, че не можеш нищо да командваш, драги. Ние с полковника ще командваме и ще действаме изключително в твой интерес и в интерес на всички ни, повярвай ми.

— Явно нямам друг избор. Благодаря за „драги“. Точно в момента имам нужда от малко топлина. Навън е студено.

— Не ми се свиди. Както и на теб — думата „госпожа“. Нали така си наричал и майка си, която е по-добра и изобщо много повече от мен. Сега сме en famille, тъй като малко семейства са толкова близки, колкото сме ние сега, независимо дали това ни харесва, или не.

— Знаеш ли, като че ли ми се иска да си тук.

— Не би трябвало. Възможно е да изпитате голямо разочарование, офицер Латъм.

Много по-надолу, в стерилните бели стаи на посолството, един от членовете на екип „С“ — следобедна смяна — в бяло сако щракна ключа на магнетофона, с който записваше разговорите по всички телефони; скрамблерите не покриваха телефонните обаждания от посолството — факт, за който не знаеше дори посланикът. Такава беше заповедта на Вашингтон. Подслушващият погледна часовника на стената. До четири оставаха седем минути — седем минути до края на смяната му, седем минути, за да презапише разговора и предвидливо да го изтрие. Можеше да го направи. Трябваше да го направи. Зиг Хайл!