Апокалиптичният часовник

25.

Карин де Врийс се премести при Дру в хотел „Нормандия“.

— Просто исках да спестим парите на Държавния департамент, Стан. Като данъкоплатец съм длъжен да настоявам за това.

— Какви ги дрънкаш? Остани още ден-два с руса коса и униформа — следим те навсякъде. Ще обясня на администрацията в хотела, че сте семейна двойка.

Разговорът приключи враждебно — Стенли Витковски не обичаше да го заобикалят.

Беше късен следобед; Латъм седеше на бюрото и преглеждаше протокола от разпита на брат си в Лондон, след като бе избягал от долината на Братството. Карин го бе подсетила да го поиска.

— Ето — каза Дру и отбеляза нещо върху страницата. — Хари не твърди, че тези имена са абсолютно сигурни… Чуй това: „Предоставих ви материала, а ваше задължение е да го оцените“.

— Значи самият той се е съмнявал? — попита Карин. Тя седеше на кушетката във всекидневната и гледаше над вестника, който държеше в ръцете си.

— Не, но е допускал тази възможност. Когато комисията е изказала предположението, че може и да са го излъгали, направо е побеснял. Ето, чуй: „Преди да избягам, в долината ми се доверяваха напълно. Аз бях техният велик благодетел, който е предан на тяхната кауза — защо да ми пробутват боклук?“

— Също толкова се ядоса, когато му казах, че в Братството са знаели за него.

— А след това, когато го попитах за Крьогер, той каза нещо, което ще помня цял живот… „Ласитър може да ти каже. Не мисля, че аз трябва да ти го казвам“. Той се осъзнаваше като двама души едновременно. Ужасно!

— Така е, скъпи, но вече всичко свърши, той намери покой.

— Надявам се наистина да е така. Не съм религиозен — насилието, упражнявано в името на която и да било религия, се смята за богоугодно дело, а по жестокост може да се мери с делата на Чингиз Хан. Но ако смъртта наистина е блажен сън, бих го приел заради Хари.

— Не си ли ходил на църква като малък?

— Ходил съм. Майка ми е презвитерианка от Индиана, покварена от академичната Нова Англия, затова смяташе, че ние с Хари трябва редовно да ходим на църква, поне докато навършим шестнайсет години. Аз издържах до дванайсетгодишна възраст, а Хари се отказа още на десет години.

— Тя не протестираше ли?

— Бет никога не е вдигала скандали, освен когато ставаше въпрос за спорт.

— А баща ви?

— Той беше чешит.

Дру се облегна назад в креслото и се усмихна.

— Една неделя мама беше болна от грип и изпрати баща ни да ни заведе на църква, но забрави, че той никога не бе ходил на църква. Разбира се, той се изгуби, а ние с Хари не си направихме труда да му помогнем. Накрая спря колата и каза: „Хайде, влезте тук. Всъщност няма значение дали ще чуете проповедта на някой друг“. Това не беше нашата църква.

— Все пак е било църква.

— Не съвсем. Беше синагога.

И двамата се разсмяха. В този момент телефонът звънна. Хари вдигна слушалката.

— Да?

— Моро е на телефона.

— Нещо ново за секретарката? Искам да кажа, за убийството…

— Абсолютно нищо. Жена ми е ужасно разстроена. Тя урежда нещата. Никога няма да си простя, че се усъмних…

— Излишно е — каза Дру. — Не помага.

— Знам. Слава Богу, сега се занимавам с по-важни неща. Жената на посланика направи първата крачка. Преди около час слезе пред скъп магазин на „Шан-з-Елизе“, освободи таксито и изчезна.

— Магазин за обувки ли?

— Приспособления за езда, седла, ботуши — ботушите им са много известни.

— Обущар?

— Да, би могло да се каже…

— Това бе едно от нещата в джобовете на неонациста, който се опита да ме убие! — прекъсна го Дру. — Сметка за поправка на ботуши на името на Андре.

— Къде е тази сметка?

— У Витковски.

— Ще изпратя човек да я вземе.

— Мислех си, че не бихте изпратил човек на „Дьозием“ в посолството.

— Досадно е, защото задават въпроси.

— Не се безпокойте. Стенли изпрати кола, която да откара Карин на лекар. Ще му кажа да даде сметката на морския пехотинец… Почакайте!

Дру разтърси глава от внезапно обзелата го мисъл. Погледът му беше напрегнат — като на човек, който отчаяно се опитва да си спомни нещо.

— Казахте, че жената на Кортлънд е изчезнала…

— Влезе и не излезе. Моите хора смятат, че са я откарали някъде другаде. Открили са друг изход откъм задната страна на магазина, с малък паркинг. Защо?

— Вероятно е само предположение, Клод, но у нашия нацист в Булонския лес открихме още нещо. Безплатен билет за универсален парк извън града.

— Странен предмет за подобен човек…

— Точно това си мислех — прекъсна го Латъм. — Щяхме да го проверяваме, както и магазина, но тогава изгоря базата им в Авиньонските складове. Това ни отвлече.

— Мислите, че може да са я откарали там?

— Казах, че само предполагам, но и двамата се съгласихме, че безплатен билет за увеселителен парк е странен предмет за джоба на нацист-убиец.

— Със сигурност трябва да се провери — каза Моро.

— Ще се свържа с Витковски, преди да е изпратил колата за Карин. Ще получа сметката и билета. Междувременно вие ще вземете някоя от луксозните си коли и ще ме изчакате пред страничния вход на хотела.

— Готово. Имате ли пистолет?

— Два.

— Добре. A bientot133.

— Побързайте.

Дру затвори телефона и погледна към Карин, която сега стоеше пред кушетката с недотам весело изражение на лицето.

— Ще се обадя на полковника, искаш ли да говориш с него?

— Не, искам да дойда с теб — отвърна тя.

— Хайде, госпожа, нали ще ходите на лекар! Мислиш, че си успяла да ме излъжеш, но не си. Снощи стоя дълго време в банята. Запалих лампата и видях кръв по възглавницата ти. Бинтът беше в кошчето за боклук. Ръката ти кървеше, нали?

— Нищо страшно…

— Искам докторът да ми го каже. Ако е вярно, защо дясната ти ръка е извита в лакътя така, че дланта ти сякаш пренебрегва законите на гравитацията? Може би не искаш пак да изцапаш бинта?

— Много си наблюдателен.

— Боли ли те?

— Само от време на време.

Латъм стана от бюрото и я прегърна.

— Боже мой, колко се радвам, че те намерих!

— А аз намерих теб, скъпи мой.

— Бих искал да изразявам по-добре нещата, които чувствам. Нямам опит в това. Мисля, че казах нещо много глупаво.

— Нищо подобно. Целуни ме.

Те се целунаха дълго и чувствено, възбудата им нарасна. Точно тогава телефонът звънна.

— Вдигни слушалката, Дру — каза Карин, нежно се отдръпна и го погледна в очите. — Някой иска да ни напомни, че имаме работа.

Той отиде до телефона и вдигна слушалката.

— Да?

— Ако наистина беше мой подчинен — рязко започна полковник Витковски, — щеше да прекараш остатъка от живота си в Лайвънуърт за отклонение от служебните задължения!

— Тъкмо това си мислех и аз за теб.

— Млъкни. Току-що Моро се свърза с мен и попита дали сме говорили за увеселителния парк.

— Мислех да ти се обадя. Имах киселини…

— Стига глупости! — продължи полковникът по телефона. — Колата за Карин тръгна, а сержантът ти носи каквото трябва. Не би било зле да дойда с вас, но Сорънсън иска да му бъда подръка. Сега мислим как да направим завръщането на Кортлънд възможно най-правдоподобно.

— Как е приел новината?

— Ти как би реагирал, ако научеше, че Карин е неонацистка?

— Изобщо не си го помисляй.

— Кортлънд се справи по-добре. Беше потресен, но повярва. Уесли е опитен, не казва нищо, преди да е събрал достатъчно доказателства; човек не може да спори с него.

— Разбирам.

— В крайна сметка посланикът се съгласи да действа с нас. Ще продължи да изпълнява ролята си.

— По-добре да беше ангажирал онзи актьор Вилие. Как ще си легне в леглото утре вечер?

— Точно над това работим. Кортлънд се страхува да остане сам с нея. Обмисляме серия от възможности.

— Не е лошо. Ако самолетът му закъснее, може и да се справи.

— Как е твоята приятелка?

— Ръката я боли, а тя не иска да си признае.

— Истински войник. Колата ни ще пристигне след десет минути. Изведи я, след като пехотинците влязат в хотела.

— Добре.

— Успех!

В сив панталон и пуловер Латъм седна на задната седалка в бронираната кола на „Дьозием“ и подаде на Моро сметката от обущаря и билета за увеселителния парк.

— Това е моят помощник Жак Буржерон. Можете да го наричате Жак — каза началникът на „Дьозием“, като посочи човека на предната седалка. Последва размяна на любезности. — Мисля, че познавате шофьора ни — добави Моро и агентът зад волана леко извърна глава.

— Добър ден, господине.

Това беше шофьорът, който бе спасил живота на Латъм на авеню „Габриел“.

— Името ви беше Франсоа, нали? — каза Дру. — Никога няма да го забравя. Сега нямаше да бъда жив, ако…

— Да, да — прекъсна го Моро. — Всички четохме доклада, а на Франсоа се отблагодарихме както подобава.

— Това са подробности — промърмори шофьорът и запали колата. — Към парка ли, мосю директор?

— Да, след Иси-льо-Мулино. Колко време се пътува дотам?

— След като стигнем „Рю дьо Вожирар“, оттам не е далеч. Около двайсет минути. Но дотам ще ни забави движението.

— Не обръщай внимание на правилата за движение, Франсоа. Гледай да не блъснеш някого, но ни открай дотам възможно най-бързо.

Колата на „Дьозием“ рисковано се запромъква между колите; на два пъти се качи на сравнително пустия тротоар, за да избегне опасността от катастрофа, и подгони минувачите, които хукнаха презглава, за да си спасят живота.

— Ще ни арестуват! — каза Латъм ужасен.

— Може и да се опитат, но сега нямаме време за подобни неща — възрази Моро. — Двигателят на тази кола превъзхожда тези на полицейските коли в Париж. Можем да включим сирената, но тя стряска хората и може да причини неприятности.

След трийсет и две минути скоростно пътуване те пристигнаха в увеселителния парк. По челата на Дру, Жак и дори на Моро струеше пот. Паркът бе френският вариант на „Евро Дисниленд“ — безвкусен и евтин. По-скоро приличаше на карнавал, отколкото на парк — с огромни гротескни фигури на герои от анимационни филми, които висяха над различните атракциони; посипаните с пръст пътеки бяха отрупани с боклуци. Но доволните викове на децата го приравняваха към неговия грандиозен американски съперник.

— Има два входа, мосю директор — каза шофьорът. — Северен и южен.

— Познаваш ли мястото, Франсоа?

— Да, господине. Водил съм тук двете си дъщери. Това е северният вход.

— Да използваме ли билета? — попита Дру.

— Не — отвърна шефът на „Дьозием“. — По-късно ще го направим, ако решим, че може да ни помогне… Жак, влезте двамата с Франсоа. Мосю Латъм и аз ще влезем поотделно, през различни входове. Къде предлагаш да се срещнем, Франсоа?

— В центъра има въртележка. Обикновено там е пълно с деца, които крещят и шумят, което го прави идеално място.

— Разгледахте снимката на мадам Кортлънд, нали?

— Разбира се.

— Тогава, щом влезете, разделете се и я потърсете. Мосю Латъм и аз ще направим същото. Ще се срещнем след половин час при въртележката. Ако някой от вас я забележи, използвайте радиопредавателите. Ние ще се придвижим до мястото на срещата.

— Аз нямам радиопредавател — каза Дру.

— Сега ще ти дам — и Моро бръкна в джоба си.

Госпожа Кортлънд влезе в малка сграда в южния край на увеселителния парк. В коридора цареше бъркотия. По стените имаше безредно залепени опърпани стари плакати. Имаше две бюра и дълга паянтова маса, отрупани с разноцветни хвърчила, по много от които личаха петна от кафе и пепел от цигари. Трима служители — две силно гримирани жени в костюми на арабски танцьорки и млад мъж с мръсен оранжев клин и синя блуза — само проскубаната брада разкриваше пола му — се трудеха над циклостил и няколко шаблона. На отсрещната стена имаше четири много високи малки прозорчета, през които никой не можеше да надникне отвън. Вентилатор тракаше в синкопиран ритъм в синхрон с циклостила.

Жанин Клунс-Кортлънд бе ужасена. В сравнение с тази дупка „Ботуши и седла“ беше дворец. И все пак този мръсен и задушен офис очевидно имаше по-висок статус от лъскавия бутик за кожени изделия на „Шан-з-Елизе“. Съмненията й донякъде се уталожиха при появата на висок мъж на средна възраст, който изникна сякаш изпод земята, а всъщност бе излязъл от една малка врата отляво. Беше облечен спортно — в меки сини джинси и бежово велурено яке, които бяха най-доброто от „Сент Оноре“, а шалчето на врата му — най-скъпото, което се продаваше в „Ермес“. Той й направи знак да го последва.

Минаха през тясната врата и тръгнаха по също толкова тесен и тъмен коридор. Стигнаха до друга врата. Високият мъж натисна няколко бутона върху квадратно електронно табло и я отвори. Жанин го последва и влезе в офис, който се различаваше от първия както хотел „Риц“ от обикновена кухня. Стените и мебелите бяха направени от висококачествено дърво и кожа, картините бяха оригинални творби на импресионистите, в ниския огледален бар бяха подредени чаши и гарафи от кристал „бакара“.

— Заповядайте, фрау Кортлънд — любезно и дружелюбно каза мъжът. — Аз съм Андре.

— Знаете ли коя съм аз?

— Разбира се, два пъти сте използвала името ми и кода „Дрозд“. Вече няколко седмици очакваме да се свържете с нас. Седнете, моля.

— Благодаря.

Жанин седна до едно бюро, а германецът се настани на стола до нея.

— Досега нямах възможност да се обадя.

— Така и предположихме. Вие сте изключителна жена. Вашите кодирани съобщения се получават редовно в Берлин. Благодарение на информацията ви за финансовите проверки в Париж и Вашингтон нашите сметки не пострадаха. Много сме ви благодарни.

— Винаги съм се чудила, господин Андре, защо в Берлин? Защо не в Бон?

— Бон е много малък град, нали? Берлин е голям град, в който цари бъркотия, и винаги ще си остане такъв. Сблъсък на интереси, хаос — падането на Стената, притокът на имигранти… В Берлин нещата се прикриват много по-лесно. В края на краищата, парите остават в Швейцария, а трансферите, които извършваме, са големи.

— Значи оценявате работата ми? — попита съпругата на посланика.

— Извънредно високо. Как можете да се съмнявате в това?

— Не се съмнявам. Просто мисля, че след всички тези години на добра работа вече е време да ме извикат в Бон и да получа признание. В момента имам възможността да предоставям извънредно ценна информация. Аз съм съпруга на един от нашите най-важни посланици в Европа. Каквото и да планират враговете ни срещу нас, аз първа го научавам. Бих желала да чуя лично от нашия Фюрер, че рискът, на който ежедневно се излагам, ще бъде възнаграден. Много ли искам според вас?

— Съвсем не, уважаема госпожо. И все пак аз не съм посланик, разбира се, но съм най-важната свръзка в Европа и приемам тези неща на доверие. Защо и вие не го направите?

— Защото никога не съм виждала родината си! Разбирате ли? Цял живот — от най-ранно детство — са ме обучавали, работила съм до изтощение в името на една единствена цел. Цел, която не можех да доверя на никого. Работя най-добре от всички, а не мога да кажа дори на най-близките си приятели защо се уморявам толкова много. Заслужавам признание!

Човекът на име Андре внимателно се вгледа в жената срещу себе си.

— Да, така е, фрау Кортлънд. От всички вие най-много го заслужавате. Довечера ще се обадя в Бон… А сега да преминем към по-всекидневни неща: кога посланикът се връща в Париж?

— Утре.

Дру се промъкваше през тълпите от родители и деца, които се смееха и крещяха така, че човек можеше да оглушее. Местеше погледа си от един обект на друг и се взираше във всяка жена на средна възраст. От време на време поглеждаше радиопредавателя в ръката си, сякаш чакаше всеки момент някой да се обади и да съобщи, че е видял Жанин Клунс-Кортлънд. Но никой не се обаждаше и той продължи да обикаля парка по пресичащите се пътеки, като минаваше край големите деформирани фигури, чиито ослепителни усмивки изкушаваха зяпачите.

Клод Моро избираше по-тихите места, като предполагаше, че съпругата на посланика инстинктивно ще избягва тълпите и че тук е по-вероятно да се състои следващият й контакт, ако изобщо има такъв. Затова той обикаляше клетките на животните и сергиите със сувенири, където фланелки и шапки с рекламни знаци бяха струпани в редици. Шефът на „Дьозием“ продължаваше да се взира в продавачите с надеждата да забележи мъж или жена, изглеждащи не на място. Изминаха осемнайсет минути, а още нямаше резултат.

Подчиненият на Моро Жак Бержерон бе повлечен от потока към току-що отвореното виенско колело, което бе спряло за известно време поради спирането на тока. За момент Жак се сблъска с малко дете и чантата на майка му го удари през лицето. Той се сви, падна на земята и тълпата го изпотъпка. Жак остана да лежи, покрил главата си с ръце, докато ентусиазираната врява го отмина.

Шофьорът Франсоа обикаляше паянтовите постройки около южния вход. Там се намираха кабинетите за първа помощ, оплаквания, изгубени вещи, управление (надписът върху табелката едва се четеше и голямо табло за съобщения. Изведнъж Франсоа дочу разговора между една възпълна жена и друга по-слаба, с остри черти.

— И за какво идват тук хората? Тази розова рокля може да изхрани семейството ми за цяла година! — каза по-едрата жена.

— Сигурно посещават бедните, Шарлот. Те си мислят, че са нещо повече от нас.

— Глупости! Видя ли белите й обувки? Пет хиляди франка, нито су по-малко!

Франсоа не се съмняваше — знаеше за кого говорят жените. Отрядът от „Шан-з-Елизе“ описа жената на посланика с розова рокля от най-добрите модни къщи. Шофьорът безгрижно се приближи към двете жени, които бавно се разхождаха по широката алея.

— Ще ти кажа какво мисля — каза слабата жена, която непрекъснато възклицаваше. — Обзалагам се, че тя е от собствениците на този мръсен капан за пари! Богатите се занимават с такива неща, нали знаеш! Купуват си места като това, защото се поддържат лесно, а автоматите за пари работят денонощно.

— Сигурно си права. В края на краищата, тя влезе в офиса на управителя. Тези богаташи!

Франсоа изостана, после се обърна и се върна при порутените постройки, които служеха за офиси. Забеляза малката табелка „Управление“. Постройката бе широка почти двайсет фута, отделена от двете страни с тесни алеи, които приличаха по-скоро на канавки. В предната част прозорците бяха прекалено високи. Под тях имаше врата, която съвсем не бе на място. Изглеждаше много по-дебела и по-тежка от дървото на самата барака. Франсоа извади радиопредавателя от джоба на якето си, натисна един бутон и го долепи до ухото си.

Изведнъж неочаквано чу два гласа, а след тях — трети, до болка познат от много години.

— Papa, papa134!

— Това е нашият татко!

— Франсоа, какво правиш тук?

Видът на жена му и двете му дъщери стресна изненадания шофьор. Той не намираше думи и неловко прегръщаше двете си момиченца. Накрая каза:

— Боже мой, Ивон, какво правиш тук?

— Ти каза, че ще закъснееш и няма да се върнеш за вечеря и ние решихме да дойдем тук и да се повеселим малко.

— Татко, ела с нас на въртележката! Моля те, татко!

— Миличките ми, татко е на работа!

— На работа?! — възкликна жена му. — Какво търси „Дьозием“ тук?

— Ш-шт! — обърканият Франсоа се обърна назад и бързо заговори в апарата: — Обектът е тук, близо до южния вход. Ще се срещнем там. Имам усложнения, както може би сте чули… Ела, Ивон. И вие, деца, да се махаме оттук!

— Мили Боже, значи не е било шега! — каза съпругата му и всички се втурнаха по пътеката към южния вход.

— Не, не се шегувах, скъпа. А сега, за Бога, моля ви, качете се в колата и се приберете вкъщи. После ще ви обясня.

— Защо, татко? Тъкмо дойдохме!

— Или ще ме слушате, или няма повече да идваме тук!

Франсоа бе пропуснал да забележи младия човек, облечен в мръсен оранжев клин и парцалива синя блуза — само небръснатата брада издаваше, че е мъж. Стоеше отляво до тежката врата, пушеше цигара и шумната семейна среща привлече вниманието му. Особено се набиваше на очи портативният радиопредавател, по който мъжът говореше. Още повече го учуди въпросът, зададен от жената: „Какво търси «Дьозием» тук?“ „Дьозием“?

Младежът угаси цигарата в подметката и се втурна вътре.

Елегантният собственик, нарекъл се Андре, прекъсна разговора си с фрау Кортлънд, учтиво се извини, стана от стола и се запъти към телефона на бюрото, който звънеше.

— Да? — каза той, помълча около десет секунди и заговори: — Докарайте колата!

Андре затвори телефона и се обърна към съпругата на посланика.

— С кола ли дойдохте тук, мадам?

— Да, докараха ме от „Ботуши и седла“.

— Искам да кажа, имате ли охрана от френски или американски служители? Следят ли ви?

— Боже мой, не! Посолството няма представа къде съм.

— Някой друг обаче има. Трябва да тръгвате веднага! Елате с мен. Има подземен тунел, който води към паркинга; стълбите са тук, отзад. Бързо!

Десет минути по-късно задъхан, Андре отново беше в апартамента си. Седна зад бюрото, отпусна се и звучно въздъхна. Телефонът отново иззвъня. Той вдигна слушалката:

— Да?

— Включи скрамблера — инструктира го глас от Германия. — Веднага!

— Добре — отвърна Андре разтревожен, отвори едно чекмедже и щракна ключа вътре. — Давай.

— Много сте неорганизирани!

— Не мисля така. Какво те безпокои?

— Почти час ми беше необходим, за да се свържа с теб. Накрая успях, но едва след като предизвиках паника сред цялото разузнаване!

— Мисля, че не бива да говориш така.

— Глупак!

— Сега вече направо ме обиди.

— Няма да се обиждаш, след като разбереш за какво става дума.

— Кажи ми, ако обичаш.

— Съпругата на посланика Даниъл Кортлънд ще дойде да те види.

— Дойде и си отиде, майн хер — прекъсна го самодоволно Андре. — Но някой я е проследил дотук.

— Проследил?

— Предполагам.

— Как?

— Нямам представа, но много се изложиха — дотам, че споменаха името „Дьозием“ по много необичаен начин. Естествено, изведох я от мястото; само след половин час ще бъде в безопасност в американското посолство.

— Идиот! — изкрещя мъжът от Германия. — Не биваше да се връща в посолството. Трябваше да я убиеш!