Апокалиптичният часовник

16.

С бинтовани длани и ръце, с отпрани яки Нула Пет-Париж и Нула Две седяха в претъпкания салон на самолета, летящ над океана към Вашингтон. „Като че ли нямат намерение да ни екзекутират“, мислеше си Пет. Американците не ги биваше по тази част, особено ако пленникът постъпеше ирационално и се разкаеше. Той побутна по-интелигентния Нула Две, който в момента дремеше:

— Събуди се — каза той на немски.

— Какво има?

— Какво ще правим, като стигнем там? Имаш ли някаква идея?

— Имам една-две — отговори Две и се прозря.

— Слушам те.

— Американците по природа обичат насилието, макар и лидерите им да твърдят обратното. Също така дълбоко вкоренена им е склонността да разкриват заговори, независимо от това колко слабо ги засягат. Ако нашите лидери имат любовници, кой се интересува от това? Но направят ли си техните удоволствието с някоя курва, изведнъж започват да ги смятат за престъпници. Да не би тези хора да имат нужда от престъпници, та им скалъпват връзки с подобни жени? Нелепо е, но американците го приемат; тяхното лицемерно пуританство отхвърля природния закон. А всъщност моногамният живот не е в природата на мъжкото животно.

— За какво говориш, по дяволите? Още не си ми отговорил.

— Разбира се, че ти отговорих. Когато стигнем там, ще дадем храна и на лицемерието им, и на нуждата им от заговор.

— Как?

— Те вярват или със сигурност вече са повярвали, че сме елитен клон на Братството; в известно отношение ние сме точно това, което си мислят. Трябва само да се преструваме, че наистина сме важни, че имаме връзки с последователите от Бон, които виждат в нас истински щурмоваци и ни се доверяват, защото сме им нужни.

— Но това съвсем не е така. Ние нямаме имена, а само кодове, които променяме два пъти седмично. Американците ще ни инжектират някакъв наркотик и ще научат това от нас.

— Днес на серумите на истината не може да се разчита повече, отколкото на хипнозата; майсторите в занаята могат да бъдат тренирани в това да им се противопоставят. Американското разузнаване го знае.

— Ние не сме тренирани.

— Защо ни е? Както каза, ние нямаме имена, а само кодове. Ако ни обработят с химикали и ние разкрием тези безполезни кодове, те само ще се впечатлят още повече.

— Все още не си ми отговорил. Бих предпочел да не говореше толкова много и да беше по-малко ерудиран. Как ще се справим с американците?

— Първо ще признаем колко сме важни, колко тесни са връзките ни с ръководството и в Европа, и в Америка. После с неохота ще признаем и това, че в действията ни има голяма доза лицемерие. Начинът ни на живот е екстравагантен — тайни скъпи резиденции, неизчерпаеми средства, най-сластолюбивите жени, когато и да ги поискаме. Фантазиите на всеки младеж за нас са действителност, а каузата, която прави това възможно, е тази, за която работим; не е задължително да е кауза, за която бихме умрели.

— Много добре, Две, много убедително.

— Това е основното. Оттук ще предизвикаме апетита им за заговор. Отново ще подчертаем колко сме важни и влиятелни, как винаги се консултират с нас и как във времето на свръхзвуковите полети трябва да поддържаме постоянен контакт с нашите подразделения в цял свят.

— Особено с тези в Съединените щати, разбира се — каза Нула Пет-Париж.

— Точно така. А информацията, която имаме — няколко имена, а при липса на имена — постове в правителството и в гражданската индустрия, е наистина потресаваща. Хора, за които дори не биха предполагали подобно нещо, са поддръжници на Братството на Пазителите.

— Те вече знаят за това.

— Ще ускорим процеса. В края на краищата, никой не го е чувал „от устата на вълка“, както казват американците. Ако в нашите компютри няма погрешна информация, а аз вярвам, че това е така, ние сме първите от новия нацистки елит, заловени живи. Ние всъщност сме трофеи, военнопленници от най-висш ранг. Можем да получим специални привилегии, ако видят, че се колебаем. По-скоро бих казал, че очаквам с нетърпение следващите няколко дни.

Нула Четири и Нула Седем, които почти истерично побягнаха от улица „Диан“, се втурнаха в главната квартира на „Блицкриг“ в Авиньонските складове, като се опитваха поне малко да обуздаят емоциите си — и двамата неуспешно. Останалите двама техни другари бяха в стаята за конференции — единият стоеше до масата, другият наливаше кафе.

— Свършено е с нас! — импулсивно изкрещя Нула Четири-Париж и останал без дъх, падна в едно кресло. — Адът започна!

— Какво стана? — блицкригерът, който наливаше кафето, изпусна чашата.

— Вината не е наша — високо заговори Седем-Париж, сякаш се отбраняваше, и седна на мястото си. — Беше капан, а Две и Пет се паникьосаха. Втурнаха се в апартамента с автоматен откос…

— После се чуха някакви изстрели и чухме как падат — намеси се Нула Четири, който гледаше объркан. — Вероятно са мъртви.

— А другите двама, които трябваше да се покатерят по сградата до прозореца?

— Не знаем. Нямаше как да разберем!

— Нещо ново? — попита Седем. — Нула Едно да се е обаждал?

— Не.

— Един от нас трябва да заеме мястото му и да се свърже с Бон — каза блицкригерът с кафето в ръка.

Страничен наблюдател би забелязал, че другите трима рязко поклатиха глави.

— Ще ни екзекутират — тихо констатира Нула Четири. — Водачите ни ще настояват, а колкото до мен, аз не бих искал да умра заради грешките на другите, заради паниката на другите. Ако зависеше от мен, с радост щях да глътна цианкалия, но не зависи от мен — не зависи от нас!

— Но какво можем да направим? — отново попита Седем.

Четири се изправи и замислено се разходи край масата; накрая спря пред блицкригера до кафемашината.

— Ти се занимаваш със счетоводството, нали?

— Да, така е.

— Колко пари имаме?

— Няколко милиона франка.

— Можеш ли бързо да намериш още?

— Никой не се притеснява от молбите ни за пари. Обаждаме се по телефона и ни ги превеждат. Естествено, по-късно ги оправдаваме, след като имаме налице последствията.

— Същите последствия, с които се сблъскахме сега, нали така?

— В общи линии — да. Става въпрос за смърт.

— Обади се и поискай максималната възможна сума. Можеш да намекнеш, че държим в свои ръце президента на Франция или шефа на Парламента.

— Това ще ни осигури максималната сума. Трансферът ще бъде осъществен веднага, но парите ще бъдат на наше разположение, след като отвори Алжирската банка… Сега минава четири. Банката отваря в девет часа.

— Имаме по-малко от пет часа — каза Нула Седем, вперил поглед в Четири. — Какво имаш предвид?

— Очевидното. Ако останем тук, всички ще бъдем екзекутирани… Това, което възнамерявам да ви кажа, може да ви ядоса, но предполагам, че можем да служим по-добре на нашата кауза, ако останем живи. Особено ако нашата смърт се дължи на некадърността на други; ние все още можем да направим много… имам възрастен чичо, който живее край Буенос Айрес, на седем мили южно от Рио де ла Плата. Той е един от многото избягали от Третия Райх, семейството му все още вярва в святостта на онази Германия. Имаме паспорти; можем да отидем там, а семейството му ще ни предостави убежище.

— По-добре е от екзекуция — каза Седем.

— От екзекуция без съд — тържествено добави блицкригерът до масата.

— Но ще можем ли да изчезнем след пет часа? — попита счетоводителят.

— Ще можем, ако изтръгнем телефонните кабели и се махнем — отговори Четири. — Ще вземем всичко необходимо, ще изгорим или унищожим останалото и ще изчезнем оттук. Чакат ни дълъг ден и дълга нощ. Да побързаме! Накъсайте на парчета досиетата и всички останали документи, хвърлете ги в металните кошчета и ги запалете.

— Бих казал, че отдавна чакам този момент — облекчено въздъхна Нула Седем.

Верните последователи бяха намерили удобна вратичка в свещения си договор и след като първото кошче пламна, счетоводителят отвори прозореца, за да излезе навън димът.

Нокс Талбът, директорът на ЦРУ, отвори входната врата пред Уесли Сорънсън. Беше привечер, вирджинското слънце залязваше над полята в имението на Талбът.

— Добре дошъл в скромния ми дом, Уес.

— Много е скромен наистина — каза началникът на Консулски Операции, след като влезе. — Да не си собственик на половината щат?

— На една съвсем малка част от него. Останалото е за белите хора.

— Много е красиво, наистина, Нокс.

— Няма да споря — съгласи се Талбът и го поведе през екстравагантно мебелираната всекидневна към голяма остъклена веранда. — Ако искаш и ако имаш време, мога да ти покажа хамбара и конюшните. Имам три дъщери, които бяха влюбени в конете, докато не разбраха за съществуването на момчетата.

— Проклет да бъда! — възкликна Сорънсън и седна. — Аз имам две и те направиха абсолютно същото!

— Изоставиха ли те, след като си намериха съпрузи?

— Идват от време на време на гости.

— Но са те оставили да се занимаваш с конете.

— Така е, приятелю. За мой късмет жена ми обожава конете.

— Моята — не. Тя често казва, че е израснала на Сто четирийсет и пета улица в Харлем и това не я е подготвило за живот в имение с конюшни. Но ми разреши да ги запазя, защото децата ги обичат — понякога идват… Искаш ли да ти сипя едно питие?

— Не, благодаря. Кардиологът ми позволява три унции дневно, а аз вече изпих четири. После ще се прибера у дома и като седнем с жена ми, ще станат шест.

— Тогава хайде на работа — Талбът посегна към плетеното кошче за списания и извади оттам папка за документи с черен кант. — Първо за компютрите АА-Нула — каза той. — Нямаше нищо, абсолютно нищо, за което да се хвана. Не поставям под въпрос Хари Латъм и неговия източник, но ако това е истина, то тя е скрита толкова надълбоко, че ще ни трябва археолог, който да я изкопае.

— Истина е, Нокс.

— Не се съмнявам, затова ще продължавам с търсенето, но междувременно смених целия екип — под предлог, че следвам новата политика на въртене на персонала. Обясних им, че разширявам висшия персонал.

— И как го приеха?

— Не много добре, но нямаше възражения. Предишният екип се наблюдава под микроскоп.

— Естествено — каза Сорънсън. — А нещо за онзи Крьогер, Герхард Крьогер?

— Много интересно — Талбът прелисти няколко страници в папката. — Ще започна с това, че очевидно е бил някакъв гений в областта на мозъчната хирургия — не само в премахването на деликатни тумори, но и в елиминиране на „подкожното налягане“, което може да излекува умствено болните.

— „Бил“? — попита Уесли Сорънсън. — Какво искаш да кажеш с това „бил“?

— Изчезнал е. На четирийсет и тригодишна възраст подал оставка под предлог, че е изтощен и психически неспособен да оперира. Оженил се за една медицинска сестра на име Грета Фриш, а последното, което са чули за тях — последната следа — е, че са емигрирали в Швеция.

— Какво казват шведските власти?

— Това е най-интересното. Имат данни, че е влязъл в Швеция през Гьотеборг преди четири години — уж на екскурзия. Данните от хотела сочат, че двамата с жена му са останали там два дни и след това са отпътували. Следата свършва дотук.

— Завърнал се е — каза директорът на Консулски Операции. — Предполагам, че всъщност изобщо не се е оттеглял. Намерил си е друга кауза, която за него е по-висша от тази да лекува болните.

— Каква, по дяволите, би могла да бъде тя, Уес?

— Не знам. Може би кара здравите да се разболяват. Просто не знам.

Дру Латъм отвори очи, събуден от уличния шум, който се чуваше по-силно заради счупения прозорец на спалнята. Витковски и неговата охрана от морски пехотинци тайно бяха отвели заловените нацисти на летището и се наложи някой да остане в спалнята на полковника. Счупеният прозорец можеше да се окаже много примамлив. Дру бавно се довлече до другата страна на леглото и се изправи на крака, като внимаваше да не настъпи някое стъкло. Грабна ризата и панталона си от стола, облече се и тръгна към вратата. Когато я отвори, видя Витковски и Де Врийс, които седяха на масата във всекидневната и пиеха кафе.

— Откога сте станали? — попита ги Дру, макар че това всъщност не го интересуваше.

— Оставихме те да спиш, скъпи.

— Пак станах „скъпи“. Искрено се надявам, че нямаш предвид това, че наистина съм ти скъп.

— Това е израз на учтивост, Дру — каза Карин. — Снощи… тази сутрин се справи чудесно.

— Полковникът със сигурност се справи по-добре.

— Разбира се, млади човече, но погледни първо себе си, по дяволите. Ти беше хладнокръвен пред лицето на врага.

— Ще ми повярвате ли, господин супермен, че съм го правил и преди? Не се гордея с това — то е само начин да оцелееш.

— Ела — стана Де Врийс. — Ще ти направя кафе. Хайде, седни — продължи тя на път за кухнята. — На третия стол.

— На бас се хващам, че не би ми предложила своя — каза Латъм и залитайки прекоси стаята. — Какво стана, Стенли? — попита той, след като седна.

— Всичко стана, както го искахме, млади човече. В пет сутринта натоварих боклуците на самолета за Вашингтон. Никой освен Сорънсън не знае това.

Телефонът в апартамента иззвъня. Полковникът стана, бързо прекоси стаята и вдигна слушалката.

— Да?

Изчака шест секунди и затвори.

— Беше Сорънсън — обясни той. — Мобилизирали са един взвод морски пехотинци, които пазят терена и покривите. Нещо да имаш да ми кажеш, господин разузнавач?

— Да — отговори Латъм. — Да проверим ли обущаря и увеселителния парк?

— Не мисля, че е необходимо — отвърна Карин, сложи кафето пред Дру и седна. — Двама неонацисти са мъртви, двама пътуват за Америка. Другите избягаха — по моя сметка — още двама.

— Общо шест — съгласи се Дру. — Малко са за взвод — добави той и погледна към Витковски.

— По-малко от половин отряд. Колко ли още има?

— Нека се опитаме да ги открием. Аз поемам увеселителния парк…

— Дру! — рязко възкликна Де Врийс.

— Нищо няма да поемаш — намеси се полковникът. — Имаш къса памет, млади човече. Те търсят теб — или по-скоро Хари — за да те сложат на масата за аутопсии; не помниш ли?

— И какво да правя сега, да се скрия в някой улук?

— Не, ще останеш тук. Ще изпратя двама морски пехотинци да охраняват стълбите и стъклар да оправи прозореца.

— А аз какво да правя? — стреснато попита Карин. — Мога да ви бъда от полза в посолството.

— Разбира се. Особено в моя офис; ще сложа охрана на вратата. Сорънсън те познава, без съмнение. Нокс Талбът — също. Ако някой от тях се обади по секретната линия, ти ще приемеш съобщението и ще го предадеш тук на Дру, а аз ще го получа от него. Сега само трябва да измисля начин да те откарам до посолството, за всеки случай, ако по улицата се разхождат вражески елементи.

— Мисля, че мога да ти помогна, за да помогнеш и на двама ни — Де Врийс посегна към чантичката си и тръгна към спалнята. — Ще ми отнеме минута-две, но изисква малко пудрене и кипрене.

— Какво възнамерява да прави? — попита Витковски, когато Карин излезе от стаята.

— Мисля, че се досещам, но ще я оставя да те изненада. Тогава можеш да я повишиш за свой заместник.

— Мога да направя нещо по-лошо. Фреди я е научил на много номера.

— На които пък ти си го научил.

— Само на номера с пожарния изход; останалите измисляше сам и обикновено ни надминаваше… всички ни, с изключение може би на Хари.

— Какво ще стане, когато тя си тръгне от посолството, Стенли?

— Няма да си тръгва. Там има достатъчно стаи за персонала. Ще изхвърля някого за известно време и ще настаня нея.

— С охрана, разбира се.

Полковникът погледна Латъм. Погледът му беше суров.

— Загрижен си за нея, нали?

— Загрижен съм — просто отвърна Дру.

— При нормални обстоятелства не бих го одобрил, но в този случай ще си спестя възраженията.

— Не съм казал, че това ще доведе до нещо.

— Така е, но ако доведе, стой най-малко на две мили разстояние от мен. Тя е в същия бизнес.

— Моля?

— Откъде, мислиш, че имам внуци? Бях женен тринайсет години за една чудесна, възхитителна жена, която накрая призна, че не може да се примири с моята професия и всички усложнения, които тя причинява. За пръв и единствен път в живота си се молех на някого, но нищо не постигнах. Жена ми беше много щедра — позволи ми да посещавам децата си неограничен брой пъти.

— Съжалявам, Стенли. Нямах представа за това.

— За това не се разказва в „Знаме със звезди и ивици“, нали?

— Вероятно не, но ти явно добре се разбираш с децата си. Искам да кажа, щом внуците ти идват на гости и изобщо…

— Да, по дяволите, смятат, че съм готин. Майка им има чудесен втори брак, а какво, по дяволите, да правя с парите, които печеля? Имам повече, отколкото ми е нужно, така че можеш да си представиш какво става, когато всички те дойдат в Париж.

Прекъсна ги жената, която се появи на вратата — силно изрусена, с тъмни очила. Полата й беше вдигната над коленете, блузата й — разкопчана до средата. Тя пристъпи от крак на крак с пародийна чувственост.

— Е, какво ще искат момчетата в стаята? — каза тя с плътен глас, имитирайки изтърканото филмово клише.

— Изключително! — възкликна Витковски поразен.

— Много повече! — тихо добави Дру и подсвирна.

— Добре ли е, полковник?

— Със сигурност, но ще трябва да вържа охраната или да потърся някой обратен.

— Не се безпокой, магьоснико — каза Латъм. — Под страстта се крие леден разум.

— Очевидно не мога да ви измамя, мосю — разсмя се Карин, пусна полата си, закопча блузата и тръгна към масата. В този момент звънна телефонът.

— Да вдигна ли? — попита тя. — Мога да кажа, че съм прислужницата — на добър френски, разбира се.

— Ще ти бъда много благодарен — каза Витковски. — Днес е ден за пране. Обикновено се обаждат по това време. Кажи на момчето да дойде и да натисне бутон „6“ на домофона, за да отвори вратата към фоайето.

— Allô! C’est la rèsidence du grand colonel.106

Де Врийс слуша една-две секунди, сложи ръка върху слушалката и погледна шефа на охраната на посолството.

— Посланикът Кортлънд се обажда. Казва, че незабавно трябва да говори с теб.

Витковски бързо стана, прекоси стаята и пое слушалката от Карин.

— Добро утро, господин посланик.

— Слушайте, господин полковник! Не знам какво е станало снощи у вас, както и в дипломатическия сектор на летище „Орли“ — и не съм сигурен, че искам да знам — но ако имате някакви планове за тази сутрин, отложете ги — това е заповед!

— Какво сте научил от полицията, господине?

— Повече, отколкото бих желал да науча. Между впрочем, чух се по телефона с германския посланик, който изцяло ни сътрудничи. Преди няколко часа Крайц е бил известен от германската секция на „Ке д’Орсе“, че е пламнал пожар в един от Авиньонските складове. Сред пепелта са открити останки от реликви на Третия Райх, както и хиляди овъглени страници, които не могат да се разчетат — изгорени са в кошчетата за боклук.

— Горящите хартии ли са предизвикали такъв голям пожар?

— Очевидно един от прозорците е бил оставен отворен и вятърът е разнесъл пламъците. После са били включени сирените и пръскачките. Отидете там!

— Къде са тези складове, сър?

— Откъде да знам, по дяволите? Говорите френски — питайте някого.

— Ще проверя в указателя. Освен това, господин посланик, бих предпочел да не ходя дотам с моята кола или с такси. Ако обичате, бихте ли се обадил… бихте ли наредил на секретарката си да се обади в „Транспорт“, за да изпратят специална кола в дома ми на улица „Диан“. Знаят адреса.

— Специална ли? Това пък какво означава?

— Бронирана кола, сър, с ескорт от морски пехотинци.

— Господи, да бях си останал в Швеция! Разберете каквото можете, полковник. И побързайте!

— Кажете на „Транспорт“ да побързат, сър.

Витковски затвори телефона. Той се обърна към Латъм и Карин де Врийс.

— Всичко се променя, поне засега. С малко късмет можем да открием съкровището. Карин, остани тук. Ти, момче, иди до гардероба ми и си потърси някоя подходяща униформа. Носим горе-долу еднакъв размер — все някоя ще ти стане.

— Къде отиваме? — попита Дру.

— В едни складове, подпалени от нацистите. Нацистката бригада от копелета не се е справила така добре, както е планирала. Някой глупак е отворил прозореца.

Главната квартира на неонацистите бе покрита със сажди, стените бяха обгорени, малкото завеси се бяха стопили до корнизите и всичко това бе прогизнало от водата на пръскачките. В един офис, претъпкан с компютърна апаратура — без съмнение на водача на подразделението — имаше голям стоманен шкаф. Беше заключен. Когато го разбиха, откриха вътре цял арсенал от оръжие — от мощни пушки с допълнително прикрепени оптични мерници до сандъци с ръчни гранати, миниатюрни огнепръскачки, гароти, пистолети и най-различни ками — някои от тях скрити в бастуни и чадъри. Всичко отговаряше на описанието, което Дру Латъм бе дал на елитните нацистки убийци в Париж. Това беше тяхното леговище.

— Използвайте пинцети — заповяда полковник Витковски на френски, обръщайки се към полицаите, като посочи овъглените листове хартия на пода. — Вземете стъклените плоскости и поставете между тях всичко, което не е напълно унищожено. Знае ли човек какво може да открие?

— Телефонните кабели са изтръгнати от стените, а телефоните — унищожени — каза един френски детектив.

— Но не и линиите, нали?

— Не. Извиках техник от телефонната компания. Ще възстанови линиите и ще можем да проследим с кого са разговаряли.

— На кого са се обаждали — да, но кой се е обаждал — едва ли. А и доколкото познавам тези гадове, обажданията им отдавна са прехвърлени на сметката на някоя невинна стара дама в Марсилия.

— Като при наркотрафикантите, така ли?

— Да.

— И все пак някъде трябва да има следи, нали?

— Определено, но едва ли можете да ги откриете. Идват от някоя банка в Швейцария или от Каймановите острови, където тайните сметки не могат да се проверят. Такова е положението в днешно време.

— Аз се занимавам с разследвания у дома, мосю, предимно в Париж и околностите му, а не в международен мащаб.

— Тогава ми намерете човек, който да разследва в международен мащаб.

— Трябва да се обърнете към „Ке д’Орсе“ и Сервис д’Етранже. Това е извън моята компетентност.

— Ще се свържа с тях.

Латъм и Карин де Врийс — той в униформа, тя с руса перука — се приближиха, като внимателно стъпваха по пода и заобикаляха овъглените страници, които вятърът подмяташе.

— Откри ли нещо? — попита Дру.

— Не е кой знае какво, но тук със сигурност се е намирало ядрото, което е ръководело техните операции.

— Мосю американец — извика един полицейски служител в невзрачно облекло, който бързо излезе от последната стая. — Вижте какво намерих. Беше под възглавницата на креслото във всекидневната! Писмо — началото на писмо…

— Дай да го видя — полковникът взе листа. — „Meine Liebste — започна Витковски, като присвиваше очи. — Etwas Entsetzliches ist genbehen“…

— Дай го на мен — каза Де Врийс. Колебанието на Витковски я караше да бъде нетърпелива. Тя запревежда на английски: — „Скъпа моя, тази вечер бе съдбоносна за нас. Всички трябва да тръгнем незабавно, иначе каузата ни ще бъде унищожена, а всички ние ще бъдем избити заради провала на други. Никой в Бон не бива да научи за това, но ние заминаваме за Южна Америка на място, където ще бъдем под закрила, докато стане възможно да се върнем и да продължим да се борим. Обожавам те… Ще довърша по-късно — някой идва по коридора. Ще пусна писмото на ле…“ Тук свършва, буквите се губят.

— На летището! — изкрещя Латъм. — Но на кое? Кои авиокомпании имат полети до Южна Америка? Можем да ги засечем!

— Откажи се — каза полковникът. — Сега е десет и петнайсет сутринта, а има около две дузини самолети, които излитат между седем и десет часа и кацат в около двайсет-трийсет града на Южна Америка. Отдавна сме ги изпуснали. Но в това има и нещо хубаво. Нашите убийци са изчезнали със светкавична бързина от Париж, а останалата измет — техните братя в Бон — нямат представа за това. Докато изпратят други на тяхно място, можем да дишаме спокойно.

Герхард Крьогер, хирургът, човекът, който променяше умовете на другите, бе на път да изгуби собствения си ум. През последните шест часа се бе обаждал десетина пъти в Авиньонските складове, като използваше кодовете, само за да чуе как телефонистката повтаря, че всички линии на офиса, с който иска да се свърже, „в момента не работят. Компютрите ни показват, че връзката е прекъсната механично“. Никакви протести от негова страна не бяха в състояние да променят ситуацията; всичко беше напълно очевидно — блицкригерите бяха прекъснали връзката с него. Защо? Какво се беше случило? Нула Пет-Париж бе толкова убедителен — обеща да му донесат на сутринта снимките от убийството. Но къде бяха те? Къде беше Нула Пет-Париж?

Нямаше друга възможност. Трябваше да се свърже с Ханс Траупман в Нюрнберг.

— Неразумно е да ме търсиш тук — каза Траупман. — Телефонът ми няма необходимите приспособления.

— Нямах избор. Не можете да постъпвате така с мен, Бон не може да постъпва така с мен! Заповядано ми е да открия създанието си на всяка цена, дори ако се наложи да използвам така наречените „изключителни способности“ на съдружниците ни тук, в Париж…

— Какво повече искаш? — грубо го прекъсна докторът от Нюрнберг.

— Обяснение — каквото и да е, но да бъде смислено! Държат се надменно с мен, дават ми обещание след обещание, без да ги изпълняват. А в момента човек дори не може да се свърже с нашите сътрудници!

— Положението им е по-специално съгласно нелегалния им статут.

— Използвах кодовете. Според телефонистката компютрите показват, че телефонните връзки са прекъснати, прекъснати механично! Какво още ви трябва, Ханс? Те… нашите сътрудници са прекъснали връзките с нас, с всички нас! А къде са?

Минаха няколко секунди, преди Траупман да заговори.

— Ако това, което казваш, е вярно — тихо каза той, — положението е обезпокоително. Предполагам, че си в хотела.

— В хотела съм.

— Стой там. Ще се прибера у дома, ще се свържа с няколко души и ще ти се обадя. Може да ми отнеме повече от час.

— Няма значение. Само се обадете.

Минаха почти два часа, преди телефонът в „Лютеция“ да звънне. Крьогер буквално се втурна към него.

— Случило се е нещо много необичайно. Ти ми каза истината… Това е повече от истина — това е катастрофа. Единственият човек в Париж, който знае къде се намират нашите сътрудници, е отишъл там и е видял, че мястото гъмжи от полицаи.

— Значи са изчезнали!

— По-лошо. В четири и трийсет и седем тази сутрин техният „счетоводител“ се е свързал по телефона с нашия финансов отдел и след като е разказал една приемлива, макар и скандална история за жени, млади момчета, наркотици и високопоставени френски чиновници, е помолил за огромна сума пари, които по-късно щели да бъдат отчетени като необходими разходи, разбира се.

— Но никакъв отчет не е пристигнал.

— Очевидно. Те са страхливци и предатели. Ще ги открием и накрай света!

— Търсете ги, но това ни най-малко не ми помага. Моето създание навлиза в критичен период. Какво да правя? Трябва да го открия!

— Говорихме за това. Не е най-подходящият начин на действие, но е единственият, който ти остава. Свържи се с Моро от „Дьозием“. Той знае всичко, което става в кръговете на френското разузнаване.

— Как да се свържа с него?

— Знаеш ли как изглежда?

— Да, виждал съм го на снимка.

— Трябва да се видите навън. Никакви телефони, никакви бележки, просто се срещнете на улицата или в някое кафене — на място, където никой не би ви заподозрял. Кажи нещо кратко, не повече от едно-две изречения, така че само той да те чуе. Важно е да използваш думата „братство“.

— И после?

— Може да не ти обърне внимание, но дори да постъпи така, ще ти каже къде да се срещнеш с него. Ще ти предложи някое посещавано място, вероятно пълно с хора, и късен час.

— Преди ми казвахте да се отнасям подозрително към него.

— Взели сме го предвид, но разполагаме с контраатака, в случай че той не се окаже такъв симпатизант, за какъвто се представя. Внесли сме над двайсет милиона франка в швейцарската му сметка и това е писмено документирано. Ако тези документи се подхвърлят анонимно на френското правителство, да не говорим за пресата, той ще бъде унищожен и изпратен в затвора за няколко години. Не може да докаже обратното. Използвай това, ако се наложи.

— Веднага тръгвам към „Дьозием“ — каза Крьогер. — Може би утре ще се срещнем с Хари Латъм.