Апокалиптичният часовник

30.

Силният звук на радиото заглушаваше шума от уличното движение. Латъм сложи бронираната жилетка, облече върху нея мундира и се изненада: чувстваше се относително удобно. Непрекъснато поглеждаше към телефона на бюрото; чудеше се защо Карин не се обажда. Беше казала, че ще му позвъни веднага щом се настани в квартирата си в посолството. Излезе преди повече от два часа, багажът й тръгна почти веднага след нея. Дру замислено поклати глава и се усмихна: представи си срещата й с Витковски. Полковникът трябваше да изтърпи множество упреци за това, че е решил да остави Дру сам. Горкият Стан, изглеждаше толкова коравосърдечен, но едва ли беше подготвен за бурната атака на Карин. Латъм съжаляваше полковника — любовта бе на страната на Карин. И полковникът, и посланикът Кортлънд бяха изгубили всичко в любовта, за да пожънат успех в политиката.

Латъм отиде до голямото огледало в коридора и хвърли един поглед на отражението си в него. Жилетката подчертаваше гърдите му и го правеше по-внушителен. Това му напомни дните на хокея в Канада, когато мускулите бяха най-важното нещо на света. Сега то му се струваше пълен абсурд. „Толкова време мина!“ — помисли си той и се върна до телефона на бюрото. Вдигна слушалката и започна да набира някакъв номер, но в този момент на вратата се почука. Той остави слушалката, отиде до вратата, хвърли поглед върху листа с кодовете и попита:

— Кой е?

— Витковски — отговори гласът от другата страна.

— Какъв е кодът?

— Да върви по дяволите кодът, аз съм.

— Трябва да кажеш: „Добрият крал Венцеслас“, глупако!

— Отвори вратата, преди да съм изстрелял няколко куршума в ключалката!

— Сега вече не се съмнявам, че си ти, защото със сигурност не знаеш, че от месингова ключалка куршумът може да рикошира в стомаха ти!

— Не и ако ти си зад нея, идиот такъв! Отвори веднага!

Дру отвори. На вратата стояха Витковски и Клод Моро. Изглеждаха разтревожени.

— Трябва да поговорим — започна шефът на „Дьозием“, след като влязоха вътре. — Случи се нещо ужасно.

— Карин! — възкликна Дру. — Не се обади, а трябваше да ми звънне още преди час! Къде е?

— Не знаем, но фактите са обезпокоителни — отвърна Моро.

— Какви факти?

— Двама от хората на Клод са убити отвън на тротоара — каза Витковски. — Единият е прострелян в главата, другият е намушкан с нож. Колата на бюрото е изчезнала, вероятно и шофьорът е мъртъв.

— Трябваше да я откарат в посолството! — изрева Латъм. — Под охрана!

— Била е отвлечена — тихо каза Моро, като гледаше Дру в очите.

— Ще я убият! — изкрещя Латъм, завъртя се и удари с юмрук по стената.

— Допускам и тази възможност — каза шефът на „Дьозием“. — Съжалявам за смъртта на колегите си, защото най-вероятно и тримата са мъртви. Що се отнася до Карин, нямам доказателства, че я е сполетяла същата съдба. Според мен тя е още жива.

— Как можеш да твърдиш това?! — рязко се обърна Дру към Моро.

— Защото за тях тя е много по-ценна жива, отколкото мъртва — ще я използват за заложник. Те искат човека, който се представя за Хари Латъм, а това си ти.

— И какво от това?

— Ще я използват, за да се доберат до Хари Латъм — не знаем защо, но те искат теб.

— Какво да правим?

— Ще чакаме, момче — каза полковник Витковски. Той стоеше изправен и говореше тихо. — И двамата знаем, че това е най-трудното в нашата работа. Ако бяха убили Карин, за да демонстрират на какво са способни, щяха да оставят трупа й при другите два. Значи не са я убили. Ще чакаме.

— Добре, добре! — възкликна Дру, нервно закрачи из стаята, спря се до бюрото и се облегна на ръба. — Ако е така, искам да получа имената на всички — всички, които знаят кой съм и къде се намирам. Искам да знам кого сте информирали.

— И какво ще направиш, mon ami? Тези хора са като камъни, хвърлени в езеро: вълните преминават по цялата повърхност на водата.

— Искам да знам, това е!

— Много добре, ще ти дам имената на хората, с които сме се свързали, а Стенли ще ти съобщи тези на служителите в посолството.

— Напиши ми ги — заповяда Латъм, бързо заобиколи бюрото, отвори чекмеджето и извади няколко листа хартия. — Всички, за които се сещаш.

— Дадохме им двеста трийсет и шест имена заедно със снимки на съответните лица — каза Нокс Талбът, директорът на ЦРУ, на Уесли Сорънсън по телефона.

— Получили ли сте някакъв отговор?

— Нищо конкретно. Имаме късмет, че седем служители на затвора са видели „заместник-директора Конъли“, за да могат да го опишат по-подробно.

— И какви са предположенията ти? — попита директорът на Консулски Операции.

— Готов съм да се обзаложа, че някой от свидетелите е посочил и твоята снимка сред другите.

— Ако всичките са горе-долу на моите години, това ни говори нещо.

— Не са. Стигнахме до извода, че който и да е бил измамникът, той би променил външния си вид — най-вероятно си е боядисал косата или променил цвета на очите с цветни лещи — всички обичайни средства.

— Не, Нокс. Не би могъл да изглежда нито по-стар, нито по-млад, без това да направи впечатление.

— Тъкмо това е странното, Уес. Двама — мъж и жена — казаха почти едно и също: бил толкова обикновен, че е почти невъзможно да го опишеш.

— А с какво е бил облечен?

— С тъмен костюм, бяла риза, раирана вратовръзка, кафяви обувки — според добрите стари традиции на ЦРУ. О, и със светъл шлифер. Жената на пропуска каза, че същия шлифер имал и един неин познат — моделът се казва „Лондонска мъгла“.

— А лицето?

— Много обикновено, незабележително. Без мустаци или брада, бледо, със съвсем обикновени черти, но с очила с дебели рамки — много дебели.

— Колко са възможните предположения?

— Като изключим хората като теб — двайсет и четири.

— А ако не ги изключваме?

— Петдесет и един.

— Може ли да разгледам снимките?

— Вече ти изпратих тези на двайсет и четиримата. Останалите двайсет и седем ще изпратя по-късно. Да извадя ли твоята снимка? Искам да кажа, че дори не работиш при нас.

— Защо си ме включил?

— Сигурно заради извратеното ми чувство за хумор. Както често казвам на колегата от администрацията Адам Болинджър, малко смях от време на време не е излишен.

— Оценявам чувството ти за хумор, приятелю, но сега никак не ми е до смях. Чу ли какво е станало в Париж?

— Ако е през последните двайсет и четири часа — не съм.

— Значи сега ще го чуеш. Карин де Врийс е изчезнала. Отвлечена е от неонацисти.

— Боже мой! Какво казва Витковски?

— Безпокои се за Латъм. Каза, че на пръв поглед изглежда добре, но вероятно всичко е театър.

— Защо?

— Защото е пожелал да научи имената на хората, които знаят истинската му самоличност.

— Разумно е. Все пак той служи за примамка.

— Не ме слушаш, Нокс. Стенли ми обясни, че е поставил нещата така: „Съобщи ми ги, или без мен“.

— Все още не разбирам какво те притеснява.

— И двамата сме женени от много години и не си спомняме някои неща. Влюбен е, старче. Може би е малко късно, но му е за пръв път. На неговите години хората често си въобразяват, че са непобедими. Отвлекли са любимата му жена и той иска да си я върне.

— Разбрах, Уес. Какво да правим?

— Първо той трябва да направи нещо — нещо, което да ни предизвика да го елиминираме.

— Да го елиминираме?…

— Да го затворим на безопасно място или да го измъкнем от Париж. Няма да е добре за никого, ако примамката се превърне в ловец.

— Разбрах, че е под охрана и постоянно наблюдение.

— Не подценявай Латъм. И брат му Хари беше под охрана, но успя да избяга от долината на Братството. От друга страна, Витковски и Моро не са вчерашни.

— Звучи успокоително.

— Надявам се да е така, по дяволите — заключи Сорънсън.

Дру преглеждаше списъците на светлината на нощната лампа. Списъкът на Витковски съдържаше седем имена, включително на хора от „Антинеос“, а този на Моро — девет. В последния списък трима бяха от „Ке д’Орсе“ и принадлежаха към дясното политическо крило. Шефът на „Дьозием“ предполагаше, че може би са фашисти. Имаше и няколко информатори, изключително привързани към парите — за тях не съществуваха убеждения и морал. В списъка на Стенли фигурираха няколко аташета, които разпространяваха слухове и прекарваха по-голямата част от времето си в увъртане около влиятелни френски бизнесмени вместо в работа; две секретарки, за които се предполагаше, че имат проблеми с алкохола, и отец Манфред Нойман, който живееше в „Мезон Руж“.

В стремежа си да намали броя на заподозрените Дру задраска информаторите на Моро, както и двама от депутатите, до които нямаше достъп. С третия депутат се бе срещал по дипломатическа линия. Трябваше да се обади на този човек и внимателно да го изслуша. Със списъка на Витковски беше по-лесно — петима от заподозрените бяха случайни познати на Дру от посолството. С останалите двама — двете жени, които имаха проблеми с алкохола, можеше да се свърже без много обяснения. Трябваха му само телефонните номера.

— Стенли, много се радвам, че работиш до късно, защото си пропуснал нещо в списъка.

— За какво говориш, по дяволите? — обади се Витковски ядосан. — Тези са хората и ние ги наблюдаваме.

— Ние ли? Кой друг освен теб?

— Моята секретарка, която работи с мен от времето, когато още бях в G-2. Бивш сержант, когото повиших в старши лейтенант.

— Жена?

— Тя е офицер, синко. Когато съпругът й се е уволнил след трийсет години служба, е бил само на петдесет и три. Всичките им деца са военни.

— Какво прави мъжът й сега?

— Играе голф, посещава музеи и продължава да ходи на уроци по френски. Този език не му се удава много.

— В такъв случай няма да й се обаждам, но искам телефонните номера на всички останали. Както и адресите им.

— Мисля, че знам за какво ти трябват. Почакай да включа компютъра.

С Клод Моро беше малко по-трудно. Беше си у дома и се караше със сина си за политика.

— Днешните младежи нищо не разбират!

— Аз също, но ми трябват телефонните номера на хората от списъка.

— Добре, ще ти дам един номер в бюрото. Обади се след пет минути и ще получиш информацията, която искаш.

След единайсет минути Латъм бе записал телефонните номера срещу имената в двата списъка. Започна да звъни, като навсякъде използваше почти едни и същи думи: Обажда се полковник Уебстър. Знаете кой съм, нали? Безпокои ме, че може би и други знаят. Имаме сведения, че информацията е изтекла от вас. Какво бихте могли да кажете в своя защита?

Отговорите представляваха вариации на една и съща тема. Всички отричаха, дори предлагаха да се подслушват служебните и домашните им телефони. Някои изявиха желание да се подложат на проверка с детектора на лъжата. Остана само свещеникът от „Мезон Руж“.

— Отец Нойман, моля — обади се Дру.

— В момента е на вечерна служба. Не можем да го безпокоим.

— Можете. Извънредно важно е, става въпрос за вашата безопасност.

— Боже мой, не знам какво да правя! Не можете ли да се обадите след около двайсет минути?

— Дотогава може да вдигнат „Мезон Руж“ във въздуха!

— Ах! Ще ви свържа.

Когато отец Нойман се обади, гласът му звучеше сърдито:

— Що за глупости? Да ме безпокоите по средата на литургията!

— Името ми е полковник Уебстър. Знаете кой съм, нали, отче?

— Разбира се! Много хора знаят.

— Така ли? Това ме учудва. Мислех, че е секретна информация, дори строго секретна.

— Аз пък мисля, че много други хора знаят. Какво искате да ми кажете?

— Не знам какво ще направя, ако не отговорите на въпросите ми! Нали си спомняте, че живях при вас? Положението ми в момента е отчайващо.

— Как можете да говорите така? „Антинеос“ се погрижиха за вас, подслониха ви, когато бяхте в опасност!

— И отказаха да ми помогнат, когато все още имах нужда.

— Това беше колективно решение, продиктувано от изискванията ни за сигурност.

— Борим се срещу едни и същи хора, нали?

— Вие не сте от нашите, господин Латъм. Аз се отвращавам от насилието, но не всички тук споделят убежденията ми.

— Това заплаха ли е, отче?

— Приеми го както искаш, сине мой. Знаем къде си, нашите коли постоянно обикалят из града.

— Кажете ми, знаете ли къде е Карин де Врийс?

— Фрау Де Врийс… Вашата колежка?

— Отвлекли са я!

— Това не е правилно!…

— Току-що допуснахте грешка, отче! Кое не е правилно? Може би накрая няма да се окажем на една страна…

— Отказах се от всичко!…

— Веднага ми кажете на кого сте казал за мен!

— Бог ми е свидетел — само на информатора ни от посолството… и на още един човек.

— Първо за информатора. Кой е той?

— Секретарка, жена на име Кранстън, която има нужда от Божията помощ.

— Доколко я познавате?

— Говорим, срещаме се, а плътта е слаба. Не съм съвършен, дано Бог ми прости греховете.

— Кой е другият?

— Това е поверително, ще бъде светотатство, ако ви го кажа.

— Няма да бъде светотатство, ако вдигна „Мезон Руж“ във въздуха!

— Няма да го направите!

— Ще го направя и още как! Кой е другият! Кажете ми!

— Още един свещеник — бивш свещеник. Сега вече е стар, но когато беше млад, беше талантлив и работеше към клона на френското разузнаване, който по-късно се превърна в бюро „Дьозием“. В тези кръгове все още го ценят и често се консултират с него. Името му е Лаволет, Антоан Лаволет.

— Казахте, че вече не е свещеник. Защо тогава смятате, че е светотатство да ми кажете името му?

— Защото ходя да се съветвам с него по религиозни въпроси, а не по политически! Имам проблем, а той имаше подобен преди години, макар че моят е нерешим, защото изпитвам влечение към повече от една жена. Аз съм несъвършен, недостоен съм за Светата Църква. Какво повече да ви кажа?

— Може би има още много неща за казване, но не сега. Между другото, отче, защо казахте, че не е било правилно да се отвлича Карин?

— Защото е глупаво! — бързо каза свещеникът.

— На чия страна сте, за Бога?

— Толкова ли е необходимо да се споменава името Господне в подобна ситуация?

— Хайде, престанете! Кажете ми защо е глупаво и неправилно!

— Ако са имали за цел да я убият, то би трябвало да го сторят веднага. Но да я отвличат, без да оставят доказателство, че е мъртва — това означава, че сега всички ще тръгнат да я търсят. Могат да открият нашата главна квартира! Моля ви, в името на всичко свято, не казвайте на никого къде се намираме!

— Ще направя всичко възможно, но сега Карин де Врийс е много по-важна! Нищо повече не мога да ви обещая.

Латъм затвори телефона. Първото, което му дойде наум, беше да се свърже с Моро и да му зададе няколко въпроса относно бившия отец Лаволет. Но после реши друго: без съмнение Моро щеше да се намеси и сам да се обади на пенсионирания свещеник. Не, не беше това начинът. Лаволет трябваше да бъде хванат натясно, изненадан, предизвикан, за да разкрие всичко, което знае — може би други имена. Същото можеше да се направи и с Филис Кранстън — една от двете секретарки, които фигурираха в списъка на Витковски.

Сега най-важно за него бе да се измъкне от хотела. Всеки час, всяка минута бяха от значение.

Карин беше казала, че с помощта на шампоан и средство за потъмняване на белите коси Латъм би могъл да си възвърне естествения цвят на косата или поне да получи нещо, близко до него.

Половин час по-късно Латъм стоеше пред запотеното огледало в банята. Косата му бе придобила странен тъмнокестеняв цвят с лек червеникав оттенък, но поне не беше руса. Това беше достатъчно.

Сега оставаше да се справи с господата Фрик и Фрак или с тези, които бяха дошли да ги сменят. Карин му бе споменала, че трябва да застъпи нова смяна. Познаваше всички пазачи, но Фрик и Фрак — по-добре от останалите.

Дру извади от шкафа другите си дрехи — типични за аташе от посолството: сив фланелен панталон, тъмен пуловер, бяла риза и консервативна вратовръзка, за предпочитане в ситно райе. Обзе го задоволство, когато установи, че бронираната жилетка му е удобна — беше плътно прилепнала към тялото, но не го притесняваше. Облечен, с куфар в ръка, той отвори вратата на апартамента и излезе в коридора. Откъм асансьорите се появи единият от охраната, а колегата му се зададе от далечния край на коридора.

— Моля ви — започна той на странен френски. — Бихте ли дошли за момент…

— Говорете на английски, господине! — извика човекът до асансьорите. — Ще ви разберем.

— О, много ви благодаря. Може ли някой от вас да ми помогне — току-що получих съобщение по телефона. Записах думите, но човекът не говореше английски. Мисля, че е някакъв адрес.

— Иди, Пиер — каза мъжът от другия край. — Аз ще остана тук.

— Добре — отвърна първият агент и тръгна към Латъм. — В Америка не учат ли други езици освен английски?

Той влезе в апартамента, а Дру го последва и затвори вратата.

— Къде е съобщението, мосю?

— Там, на бюрото — отвърна Латъм и се приближи към французина. — Записах го на онзи вестник.

Агентът вдигна страницата със странно изписани думи. Латъм замахна с две ръце и удари мъжа в гърба. Той падна на пода в безсъзнание. Ударът беше изненадващ и болезнен, но безопасен. Дру премести тялото в спалнята, където леглото беше разхвърляно, а чаршафът — накъсан на тънки ленти. След деветдесет секунди агентът лежеше по корем на матрака, ръцете и краката му бяха завързани за леглото, а устата му бе запушена с парче плат от чаршафа, което все пак му позволяваше да диша.

С шепа ленти от накъсания чаршаф Латъм излезе тичешком от спалнята и затвори вратата. Хвърли парчетата плат на стола, отвори вратата към коридора и спокойно излезе от стаята. Обърна се към втория агент, който почти не се забелязваше в тъмното на коридора.

— Приятелят ви Пиер пожела незабавно да говори с вас, преди да се обади на онзи тип — как се казваше, Монтрьо или Моно?

— На мосю директора?

— Да, точно така. Казва, че това, което съм записал, е невероятно.

— Къде е Пиер? — извика агентът и се втурна по коридора към апартамента.

Силен удар прекъсна въпроса му. След това Латъм го бодна с два пръста под гръдния кош. Комбинацията от двете накара агента да се задъха и да изпадне в безсъзнание. Дру го издърпа на кушетката и направи същото, което и с първия служител на „Дьозием“. Мъжът лежеше върху възглавниците, краката и ръцете му бяха завързани за облегалките на канапето, устата — запушена с парцал. Последното, което Латъм направи, преди да излезе, бе да изключи телефоните и в двете стаи. Сега вече беше свободен.