Белязани от Каин

9

Очите й останаха приковани в огледалото. Дейвид направи същото.

— Боже! — примижа той. — Сигурна ли си? Същата кола ли е?

— Да, номерът е същият. Той е.

Пътят пред тях беше тесен, а мъглата се сгъстяваше, докато се изкачваха по склона на планината.

— Но… — Дейвид здраво стисна волана. — През цялото време ли ни е следил?

— Кой знае! Може да ни е проследил. Или пък…

— Какво?

— Той е от ЕТА. Това е същинската територия на ЕТА.

— Е, и?

— Непрекъснато наблюдават пътищата. Той има приятели и познати навсякъде. Може би някой се е обадил. Ние току-що паркирахме до селото. Какво ще правим?

Страхът беше осезаем. Но Дейвид усети как у него се надига съпротива — отново. Спомни си за скъпите си родители, които го бяха оставили съвсем самичък. Замисли се за самотата си — как му се беше наложило да се бори и да си проправя път в колежа съвсем сам, а единственият му близък беше дядо му някъде далеч във Финикс. Беше успял да преодолее всички тези гадости, беше се справил с всичко, така че нямаше да допусне никой да го наплаши, ако ще да е най-опасният терорист звяр. Вече не. Не и сега, когато тайната на дядо му се оказа свързана със собствения му произход, със собствената му самоличност. С откриването на баската му принадлежност.

Освен това не обичаше да го преследват.

— Да избягаме на копелето.

Натисна газта и ускори по тесния път с остри завои. Двигателят ревеше мъчително, докато фучаха между безучастните живи плетове и разкаляните склонове. След малко Дейвид погледна в огледалото.

Червената кола се приближаваше.

— Мамка му!

Усети вкуса на тревогата, но го пренебрегна, смени скоростите няколко пъти и се стрелна напред възможно най-бързо.

— Дейвид…

От лявата им страна изневиделица се появи стръмна отвесна скала. Беше адски висока — триста метра надолу или повече. Няколко метра встрани от пътя и щяха безпомощно да полетят в пропастта.

Дейвид успя да се върне в платното, но в този момент — бум!

Червената кола ги бе блъснала. Ударът отзад беше категоричен, целенасочен и ги разтърси целите. Дейвид отчаяно се вкопчи във волана и задържа колата на пътя, после стрелна уплашен поглед към огледалото. Не беше сигурен, но май преследвачът им… се усмихваше.

— Не се тревожи, всичко е наред — каза той на Ейми.

Защо го каза? Беше ужасѐн. Обаче усещаше и прилив на ярост. Не сега. Не отстъпвай! Откажеше ли се, за какво щеше да е било всичко? Толкова много години на бездействие, на киснене в онази стерилна кантора, на адвокатстване, на борба да съхрани връзките си, уплашен до мозъка на костите си, че може да се окаже изоставен — отново сам-самичък.

Сърцето му преливаше от гневно възмущение. Щеше да спаси Ейми и себе си. Можеше да го направи.

Педалът на газта се залепи за пода и Дейвид пришпори колата. Изпита самоувереност от действията си — въпреки мъчителните си страхове. Наложи му се да се научи да шофира много млад, да се придвижва сам. И беше доста добър.

Този път обаче ставаше дума за различно шофиране: бясно се плъзгаха през завоите, изкачвайки се все по-нагоре и по-нагоре. Освен това ги преследваха.

После пътят започна да се вие на зигзаг, завоите станаха още по-трудни и накрая платното зави съвсем на сляпо покрай гола каменна стена — Дейвид притаи дъх и сърцето му задумка бясно в гърдите, но от отсрещната страна беше чисто.

Погледна в огледалото. Червената кола беше намалила скорост за миг — беше успял да се отскубне от безмилостния им преследвач. Разполагаше с няколко секунди преднина.

Докато се носеха по пътя, той се помъчи да разсъди. Ако спряха колата, излезеха и хукнеха, може би щяха да успеят да се скрият… обаче червената кола бе твърде близо за такъв ход. Мигел имаше пистолет, така че най-вероятно щеше да ги подгони по скалите. Да ги поизмъчи, а после да ги застреля. Обикновена екзекуция в гората.

— Дейвид!

Червената кола се носеше с бясна скорост към тях. Дейвид не можеше да кара по-бързо. Бяха стигнали до преломния момент, до решителния час. Никой нямаше да ги види. Вече бяха над облаците, слънцето грееше ослепително ярко, отразявано от преспите неразтопен сняг. Ето тук щяха да умрат. Мъж и жена в автомобил. Като родителите му. И двамата мъртви.

Обаче Дейвид съзря един шанс. Пред тях се показа широка гола скала. Три секунди по-късно той плъзна колата по склона от гол варовик, дръпна ръчната спирачка и завъртя автомобила с пронизително свистене на гумите. Завъртяха се, сякаш бяха деца на шеметно кошмарна въртележка.

Получи се. Червената кола се стрелна покрай тях. Дейвид тутакси подкара в обратната посока и се заспуска бързо и решително.

Дейвид фучеше шеметно надолу по планински път — видя в огледалото как червената кола зави. Този път обаче имаше план, докато завиваше покрай острата скала със сто и трийсет километра в час и летеше към сивеещата гора. Рязко зави надясно и пое нагоре по някакъв черен път.

Право между дърветата.

Пътят лъкатушеше насам-натам и накрая ги изплю като катапулт насред тъмните горски дебри. Колата подскачаше и стенеше, но след около шестстотин метра черният път свърши. Дейвид рязко спря, ритна вратата и изскочи навън — Ейми вече беше излязла и го чакаше. Стисна я за ръката и двамата хукнаха през гората, тичаха между дърветата и скалите, прескачаха потоци, докато не се натъкнаха на една голяма канара.

Там най-сетне спряха и приклекнаха. Зачакаха. Задъхани, едва дишащи.

Сърцето на Дейвид беше като безумец, който блъска по решетките на затвора си, юмрукът му здраво стискаше влажната и лепкава ръка на Ейми.

Стояха приклекнали, безмълвни и изстинали. Гората шумолеше под скръбния дъждец. Нищо не се случваше. Нишки мъгла се точеха между меланхоличните борики като приказни привидения.

В далечината се чу тихото боботене на автомобилен двигател. Вероятно беше червената кола, която ги търсеше. Автомобилът сякаш намали скорост някъде на пътя. Някъде съвсем наблизо. Дейвид усети как ръката на Ейми се стяга в дланта му. Мъчителните мигове бавно се изнизаха като погребално шествие. Двамата чакаха да бъдат открити и разстреляни.

Или нещо още по-лошо.

Двигателят на колата отново забоботи. Автомобилът се движеше. Червената кола се отдалечаваше, може би се бе запътила надолу по склона. Обгърна ги тишина. Дейвид си позволи да поеме въздух.

Но облекчението му секна от едно-единствено изпукване — сухи клонки се трошаха под нечии стъпки.