Белязани от Каин

5

Когато Дейвид се свести, вцепенен и замаян, и двамата бяха навън, до входа на бара. На планинското слънце. Челото на момичето кървеше, но немного. Тя го разтърсваше в опит да го свести.

Над тях се надвеси нечия сянка. Барманът. Неспокойно пристъпваше от крак на крак с уплашено и състрадателно изражение.

— Ейми… Мигел… опитвам се да го задържа вътре, обаче… обаче… обаче трябва да тръгвате… веднага.

Тя кимна.

— Знам.

Русото момиче отново хвана Дейвид за ръката. Дръпна го да се изправи. Когато той стъпи на краката си, усети мускулчетата и костите на лицето си — болеше го. Но не беше премазан. По пръстите му имаше засъхнала кръв — явно докато се бе опитал да предпази себе си и момичето.

— Откачалка! — поклати глава тя. — Искам да кажа, благодаря ти, че направи това. Ама си откачалка.

— Съжалявам. — Дейвид съвсем се обърка. Тя се оказа британка. — Пък и всъщност ти ме спаси първа. Обаче аз… не разбирам. Какво се случи в този бар?

— Мигел. Беше Мигел.

Това вече го знаеше. Тя го повлече по тихата баска улица, покрай ресторантчета, рекламиращи raciones5 и gorrin6. Покрай притихнали каменни къщи с кулички.

Дейвид огледа спасителката си. Сигурно беше на двайсет и седем или на двайсет и осем, имаше решително и хубаво лице въпреки кървящата рана. И беше настойчива.

— Хайде, побързай. Къде е колата ти? Аз дойдох с автобуса. Трябва да се разкараме оттук, преди той истински да се ядоса. Затова се опитах да те дръпна.

— Преди малко не беше ли истински ядосан?

Тя поклати глава.

— Това не беше нищо.

— Моля?

— Никога ли не си чувал за Мигел Оцоко?

— Не.

— Оцоко на баски означава „вълк“. Това е кодовото му име. В ЕТА.

Не му трябваха повече обяснения — двамата хукнаха към колата му и бързо се качиха.

Дейвид погледна към нея.

— Къде да отидем? Къде?

— В което и да е село, само не в Лесака. Карай към… Елисондо. Моето местенце.

Дейвид запали колата и двамата изхвърчаха от градчето.

— Там е безопасно — добави Ейми и го погледна. — Ще те почистим, понеже доста пострада.

— И теб, нали?

Усмивката й бе мимолетна.

— Благодаря. Карай натам.

Дейвид завъртя волана, а нервите му бяха изопнати от мисълта за Мигел, за Вълка. Барманът и другите посетители явно бяха успели да убедят Мигел да прекрати побоя, обаче ако той променеше решението си?

Вълка?

Дейвид напрегнато изхвърча с колата от градчето, профуча покрай испанската полиция и покрай последната каменна къща. Беше обезпокоен от всички загадки. Какво се бе случило в бара? Кой беше Мигел? И кое беше момичето?

Спомни си, че говореше испански с британски акцент.

Какво търсеше Ейми тук?

Докато летяха по тесния път през гористата местност, Дейвид осъзна, че трябва да я разпита, понеже тя няма да му разкрие много, ако не я подтикне. Затова попита. Лицето й беше нашарено от слънцето — светлина и сянка прикриваха синината. Първият му въпрос беше за най-очевидното:

— Така… Трябва да отидем в полицията, нали? Да им разкажем за случилото се.

Смая се, когато тя поклати глава.

— Не. Не, не може, просто… не може. Съжалявам, обаче аз работя с тези хора, живея с тях, ползвам се с доверието им. Това е територия на ЕТА. А полицаите са испанци. Никой не ходи в полицията.

— Ама…

— Пък и какво точно ще им кажем? А? — Сините й очи горяха. — Какво ще им кажа аз? Че някакъв тип ме е ударил в бара? Ще питат как се казва и ще трябва да им кажа, че е бил Вълка. Ще предам герой на ЕТА, прочут баски боец. — Изражението й беше мрачно и сериозно. — Което не е добре за дълголетието ми. Не и в сърцето на Еускади7.

Дейвид бавно кимна в знак, че приема обяснението й. Обаче отговорите й бяха породили още въпроси. Как така тя работи с тези хора? Къде? И защо?

Попита я с какво се занимава съвсем направо. Тя се извърна и се загледа към тучните зелени поляни.

— Искаш ли да узнаеш?

— Имам много въпроси. Така че защо да не започнем още сега?

Кратка пауза, после тя каза:

— Добре, добре. Ти наистина се опита да ми спасиш живота. Може би заслужаваш да узнаеш.

Слабичкото й лице остана обърнато в решителен профил, докато Ейми отговаряше на въпросите му.

Казваше се Еми Майърсън. Беше еврейка, на двайсет и осем години, от Лондон, където получила филологическо образование. В момента преподавала английска литература на баски младежи в университета в Сан Себастиан. Стигнала в Страната на баските, след като две години обикаляла света с раница на гръб.

— Попрекалих с хашиша в Мароко, нали разбираш.

Дейвид издокара някаква усмивка, обаче тя не се усмихна в отговор, а добави:

— Така се озовах тук, в Pays Basque8, насред гори и заводи за стомана. — Слънчевите отблясъци от дърветата искряха по предното стъкло. — И се оказах въвлечена в борбата за независимост. Запознах се с хора от Хери Батасуна9 — политическото крило на ЕТА. Разбира се, не подкрепям насилието… обаче приемам целта им. Баската свобода. — Ейми отново зарея поглед през прозореца. — Защо да не получат свобода? Баските са тук по-дълго от всички останали. Вероятно отпреди трийсет хиляди години. Потънали в тихите долини на Навара…

Стигнаха до основната магистрала за Бидасоа. Край тях тътнеха големи бетонобъркачки.

— Завий надясно — нареди му Ейми.

Дейвид кимна. Устната му още пулсираше, челюстта го болеше на мястото на удара с приклада на пистолета. Обаче си личеше, че няма счупени кости. Умееше добре да преценява физическото си състояние, понеже беше сирак и открай време се грижеше сам за себе си. Щеше да се оправи. Ами тя?

Ейми бе вперила поглед в него.

— Е, това е историята ми, не е бестселър. Ами ти? Разкажи ми за себе си.

Така беше честно — и тя трябваше да научи.

Дейвид набързо й описа странното си донкихотовско положение: за произхода на родителите си, за заръката на дядо си, за картата и църквите. Сините очи на Ейми Майърсън се ококориха, докато го слушаше.

— Два милиона долара?

— Два милиона долара.

— Боже! Иска ми се и на мен някой да ми завещае два милиона долара! — После тя закри с ръка красивите си бели зъби. — О, господи, ти сигурно скърбиш! Как можах да изръся такава глупост! Извинявай… просто… след тази сутрин…

— Всичко е наред, разбирам. — Дейвид не се подразни. Тя го беше спасила от побой или от нещо още по-лошо, точно както и той бе спасил нея. Спомни си тъмните и гневни очи на Мигел.

— Тук завий наляво.

Дейвид послушно отби от магистралата и двамата поеха по много по-спокоен път. Отпред се виждаше просторна и пищна долина, която водеше към мъгливия син силует на планините. По горните им склонове тук-там имаше сняг.

— Долината Бастан — оповести Ейми. — Красиво е, нали?

Имаше право, беше зашеметяващо. Дейвид обходи с очи успокоителната гледка — кравите, нагазили до колене в искрящата златиста река, сънливите гори, ширнали се до обгърнатия в синкава мъгла хоризонт.

След десетминутно пътуване през възхитителната пиренейска местност минаха покрай сервиз за трактори, после покрай един супермаркет „Лидл“ и най-сетне влязоха в градче с излъчващи достойнство площадчета, малки пекарни и ромолящи планински рекички, които течаха покрай градините на старите каменни къщи. Елисондо.

Апартаментът й се намираше в модерна сграда точно до главната улица. Ейми отключи вратата и двамата влязоха. Жилището имаше високи прозорци с прекрасна гледка към Пиренеите над долината. Със своите обвити в мъгла и лед склонове и извисяващите се над тях върхове планината приличаше на редица мафиоти в бръснарница, загърнати до шията с бели пелерини.

Убийци, седнали в редица.

Дейвид си спомни за Мигел, докато Ейми вършеше нещо в кухнята. За Мигел, Оцоко, Вълка. За невероятно силните мускули, високото смугло тяло, хлътналите очи. Постара се да не мисли за него. Огледа апартамента — по стените нямаше почти нищо, обаче лавиците бяха отрупани с тежки книги: Йейтс, Хемингуей, Оруел. Един дебел том, озаглавен „Поезия на насилието“.

Какво преподаваше Ейми на младежите в университета в Сан Себастиан?

Дейвид се извърна — тя се бе върнала в стаята, носеше хартиени и бархетни кърпи, антисептичен крем и пластмасов леген с топла вода. Двамата коленичиха на голото дюшеме и се погрижиха взаимно за раните си. Тя попи устната му с бяла фланелена кърпа — засъхналата кръв обагри плата в червено и в кафяво.

— Ох! — изохка Дейвид.

— Няма счупено — отбеляза Ейми. — Смело войниче!

Той махна с ръка при тази нелепа похвала, а тя отново се зае със задачата си и изстиска кърпата във водата, където кръвта му нарисува алени цветя. После заговори:

— Бихме могли да отидем на лекар, но сигурно ще се наложи да чакаме най-малко шест часа за няколко шева. А не виждам смисъл. Ммм?

Той кимна. Изражението й беше сериозно, безстрастно и сдържано. Явно премълчаваше още много неща, но пък и Дейвид не й беше задал най-трудния въпрос: защо Мигел я беше нападнал така светкавично и ожесточено?

— Добре, Ейми, дай да ти помогна. — Дейвид взе чиста фланелена кърпа и я намокри с топла вода. Тя подложи лицето си, затворила очи, и той се зае да попива и отмива кръвта високо на челото, до косата й. Ейми се намръщи от щипещата вода, но не се оплака. Дейвид я заразпитва, промивайки раната й:

— Искам да науча още за онзи бар.

— Аха…?

— Не разбирам… Не само онзи тип Мигел, всички в бара бяха наежени. Къде сбърках? Защо само с няколко въпроса подразних толкова много хора?

Ейми беше наклонила глава на една страна, за да му е по-удобно да промие челото й. Смълча се за кратко, но после каза:

— Така, ето как стоят неща. Лесака е един от най-националистическите градове в Страната на баските. Хората са неистово горди.

Дейвид кимна, взе хартиени кърпи и започна да подсушава дълбоката драскотина, която вече бе спряла да кърви.

— Слушам те…

— Освен това там е ЕТА. Терористите. Приятелите на Мигел — намръщи се Ейми. — Само преди две седмици те убиха неколцина войници от Гражданската гвардия. Петима човека загинаха при ужасен бомбен атентат в Сан Себастиан. А после испанската полиция застреля четирима активисти на ЕТА. Мадрид твърди, че и те планирали бомбен атентат. А според баските става дума за хладнокръвно отмъщение.

— О!

— Затова е пълно с полиция. Адски е напрегнато. Испанската полиция е способна на крайно насилие, когато се разправя с ЕТА. Това е порочен кръг.

Дейвид се отдръпна назад и огледа раната й. Щеше да се оправи, той също. Беше забелязал обаче нещо странно, нещо, което не бе съвсем както трябва.

Докато отмиваше кръвта от челото на Ейми, забеляза някакъв белег. Странен и сложен белег — извитите линии на дълбоки, но същевременно декоративни разрези — скрити под светлорусата й коса.

Не каза нищо.

След като раните й бяха промити, Ейми се отдръпна. Кръстоса обутите си с джинси и маратонки крака и постави длани върху голия дъсчен под.

— Искаш ли да знаеш още къде сгреши?

— Да.

— Да започнем подред. Първо, обвини хората, че говорят испански в един свирепо баски район. Което не е никак гот. Пък и предвид политическото напрежение… както ти обясних.

— Ясно. Друго?

— Ами… има и още.

— Какво?

— Отгоре на всичко изръси нещо много предизвикателно.

— Така ли?

— Спомена Хосе Гаровийо. Тогава се намесих и се опитах да ти помогна — когато спомена името му. Казах им, че те познавам, че си проклет глупак и че трябва да бъдат снизходителни към теб…

— Ами, благодаря…

— Налагаше се. Като те чух да дърдориш за Хосе, разбрах, че здравата си загазил.

— А кой е той?

Тя плъзна поглед над хладката вода в пластмасовия леген.

— Не знаеш ли?

Дейвид се чувстваше все по-глупаво и все по-обезсърчен.

— Хосе Гаровийо вече е много стар, но всъщност е доста прочут по тези места.

— Да не би да го познаваш? Ще ми помогнеш ли да го открия?

— Познавам го добре. Мога още днес да му изпратя имейл и да му съобщя за теб. Ако искаш.

— Ами… страхотно. Това е страхотно!

— Почакай. — На лицето й нямаше усмивка. Тя вдигна ръка, за да го накара да говори по-бавно. — Чуй ме. Тук мнозина познават Гаровийо, понеже той е емблематична фигура в културата, един от интелектуалците, допринесли за възраждането на баския език и литература… преди доста време. През 60-те и 70-те години. Освен това през 60-те години той бил член на ЕТА.

— Известен ли е? Аз го потърсих в интернет и нищо не открих.

— Известен е само сред баските. А в ЕТА го наричат просто Хосе. Никъде не можеш да видиш изписано цялото му име… Членовете на ЕТА не обичат да се набиват на очи. А Гаровийо е баски радикал от много отдавна — по време на войната германците го интернират в Ипаралде.

— Моля?

Тя се обърна и махна с малката си бяла длан към прозореца.

— Ей там. Земята отвъд! Френската страна на баските, отвъд планината. През 1970 година бил арестуван и изтезаван от Франко, а после от социалистите. Преди години ходел да пие в бар „Билбо“. Доста е прочут… но славата му е по-скоро лоша. — Изражението й беше сериозно. — Не на последно място заради сина му…

— Моля?

— Синът му се казва… Мигел.

— Онзи тип, който ни нападна…

— … е син на Хосе. Вълка е син на Хосе Гаровийо.