Белязани от Каин

2

Пред хосписа се ширеше покрусената прелест на аризонската пустиня: с нейните покорени пясъци, с болните креозотови храсти и с раните от оголен базалт. Зелените ръце на кактусите сагуаро се протягаха умолително нагоре към неумолимото слънце.

Дейвид Мартинес си помисли, че ако ще умираш, надали ще намериш по-подходящо място от това в самите покрайнини на Финикс, в последната извънградска зона, откъдето започва пустошта на Сонора.

Дядо му мънкаше в леглото си. Съществено бяха увеличили дозата му морфин. В момента съзнанието му беше доста замъглено, но така беше почти постоянно.

Внукът се наведе и попи потта от лицето на дядо си с хартиена кърпичка. Отново се зачуди защо изобщо е дошъл чак от Лондон и е изхабил безценния си отпуск. Отговорът беше все същият.

Обичаше стареца. Помнеше по-добрите времена, помнеше, когато дядо му беше тъмнокос и весел здравеняк, понесъл Дейвид върху раменете си навън на слънце. В Сан Диего, на брега на морето, докато все още си имаха семейство. Мъничко, но все пак семейство.

Може би това бе другата причина Дейвид да бие толкова път. Родителите му загинаха при автомобилна катастрофа преди петнайсет години. И вече петнайсет години Дейвид живееше сам в Лондон, а дядо му прекарваше последните дни от живота си далеч от него във Финикс. Сега Дейвид щеше да остане съвсем сам. Този отрезвяващ факт трябваше да бъде приет подобаващо — с истинско сбогуване.

Лицето на дядо му потръпна насън.

Дейвид поседя около час и чете книга. После дядо му се събуди, закашля се и очите му се зареяха нанякъде.

Умиращият озадачено се взря в прозореца, в синия квадрат на пустинното небе, сякаш за пръв път съзираше тази последна гледка. Сетне погледът му се спря върху посетителя. Страх прониза Дейвид — дали дядо му щеше да го изгледа и да го попита кой е? През последната седмица често се бе случвало.

— Дейвид?

Придърпа стола си по-близо до леглото.

— Дядо…

Последва кратичък разговор, но все пак разговор. Поговориха си как се чувства дядо му, обсъдиха за кратко и храната в хосписа. Тако, Дейвид, твърде много тако. Дейвид спомена, че едноседмичният му отпуск е към края си и че след ден-два трябва да се връща в Лондон.

Старецът кимна. Навън ястреб кръжеше в пустинното небе, а сянката на птицата пробяга мимолетно през стаята.

— Дейвид, съжалявам, че не бях до теб, когато майка ти… и баща ти… сещаш се… когато се случи.

— Моля?

— Нали се сещаш… за… катастрофата, за случилото се… Ужасно съжалявам за всичко. Бях такъв глупак!

— Недей, дядо, хайде престани — поклати глава Дейвид.

— Изслушай ме, Дейвид, моля те… Трябва да ти кажа нещо — свъси се старецът.

Дейвид кимна и внимателно се вслуша в думите на дядо си.

— Трябва да ти кажа нещо. Можех… можех да се справя по-добре, можех да ти помогна повече. Обаче ти много искаше да останеш в Англия, приятелите на майка ти те поеха и това ми се стори най-доброто… Не знаеш колко ми беше трудно. Да дойда в Америка след войната. А и баба ти… умираше.

Думите му заглъхнаха.

— Дядо?

Старецът погледна към следобедното слънце, което падаше косо в стаята.

— Искам да те попитам нещо, Дейвид.

— Да, разбира се. Питай.

— Някога питал ли си се какъв е произходът ти? Кой си всъщност?

Дейвид беше свикнал дядо му да задава всякакви въпроси. Беше неизменна част от взаимоотношенията им, от начина им на общуване: по-възрастният мъж разпитваше внука си за по̀ младежки неща. Този въпрос обаче беше различен — неочакван — но и много наболял. Не беше който и да е познат въпрос. Беше Въпросът с главна буква.

Кой беше Дейвид всъщност? Какъв беше истинският му произход?

Винаги бе отдавал усещането, че е лишен от корени, на хаотичното си детство и на необичайния си произход. Дядо му беше испанец, но се преселил в Сан Диего през 1946 година заедно със съпругата си. Тя починала при раждането на бащата на Дейвид, който по-късно се запознал с майка му, медицинска сестра от Англия на работа във военновъздушната база „Едуард“ в Калифорния.

Затова през първите години от живота си Дейвид може и да бе имал някакво усещане кой е — американец от английско-испански произход, калифорниец — обаче латиноамериканската фамилия и тъмната му испанска външност все пак бележеха семейството като не съвсем обичайно, не сто процента американско. След това се преместиха във Великобритания, после в Германия, в Япония и накрая пак във Великобритания, защото баща му работеше в Американските военновъздушни сили.

В края на тази световна обиколка Дейвид, вече десетина-дванайсетгодишен, не се чувстваше нито американец, нито британец, нито испанец, нито калифорниец — всъщност никакъв. А после родителите му загинаха в автомобилна катастрофа и чувството му за откъснатост, за самота, за анонимно носене по течението се задълбочи. Беше сам-самичък на света.

Дядо му повтори въпроса:

— Е, Дейвид, питал ли си се? Някога замислял ли си се откъде си?

Дейвид излъга — сви рамене и заяви, че не, всъщност не се бил замислял. Не му се навлизаше в тази територия, не и сега.

Обаче кога друг път, ако не сега?

— Добре, добре — заекна старецът. — Добре, Дейвид. Ами новото ти място? Работата ти? Харесваш ли я? Все забравям с какво се занимаваш…

Дядо му отново ли губеше ясната си мисъл? Дейвид се намръщи и отговори:

— Медиен адвокат. Адвокат съм. Бива.

— Просто бива?

— Неее… всъщност мразя работата си — въздъхна Дейвид заради собствената си прямота. — Мислех си… допусках, че ще е поне малко бляскава. Нали разбираш… поп звезди, купони. А всъщност кисна в някакъв мрачен офис и говоря по телефона с други адвокати. Гнусотия. А шефът ми е пълен кретен.

Разнесе се деряща старческа кашлица. После дядо му се отпусна назад и забоде поглед в тавана.

— Нали завърши хубава специалност в… колежа? Някаква наука беше, нали?

— Ами… завърших биохимия, дядо. В Англия. Обаче там не се правят много пари, затова се насочих към правото.

Поредната пауза. В стаята беше много светло. Най-накрая дядо му се обади:

— Дейвид, трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Излъгах.

Мълчанието в стаята беше задушаващо. Някъде в хосписа изтрака носилка.

— Излъгал си ме? Какво искаш да кажеш?

Дейвид се взря в лицето на дядо си — пак ли изпадаше в деменция? Не беше сигурен, обаче старецът изглеждаше притеснен, когато се зае да обяснява по-подробно:

— Всъщност в момента те лъжа, синко… Аз просто… просто не мога… не мога да го преодолея, Дейвид. Твърде късно е да се променям. A las cinco de la tarde. Съжалявам. Desolada!3

Странна работа. Дейвид наблюдаваше стареца, докато говори.

— Добре… изморен съм, Дейвид. Аз… аз… аз… Трябва да го направя сега. Моля те, погледни ето тук… Поне това мога да направя. Моля те.

— Какво?

— В чантата в края… на леглото ми. В торбата от „Кеймарт“. Виж, виж, моля те!

Дейвид се изправи енергично и се приближи към натрупаните торби и сакове в ъгъла на стаята, от другата страна на леглото. Яркочервената торба от „Кеймарт“ се набиваше на очи в иначе доста окаяната купчина. Взе я и надникна вътре: на дъното имаше някаква сгъната хартия. Карта може би?

Като малък Дейвид беше много запален по картите — по картите и по атласите. Разгъвайки тази на пустинната светлина, струяща през прозореца, той установи, че държи в ръцете си доста красив образец.

Определено беше старинна пътна карта, красиво оцветена и с изискани светлосенки. Меките сивкави вълнообразни очертания обозначаваха планините и възвишенията, езерата и реките бяха в поетично синьо, а зелените многоъгълници бяха блатистите местности покрай Атлантическия океан. Беше карта на Южна Франция и Северна Испания.

Дейвид седна и разгледа картата по-внимателно. Хартията беше прецизно белязана със син химикал: малки сини звездички бяха осеяли вълнистите планински възвишения между Франция и Испания. Една-единствена синя звездичка беше поставена в десния ъгъл на картата. Близо до Лион.

Той погледна въпросително дядо си.

— Билбао — поясни старецът, вече видимо изморен. — Това е Билбао… Трябва да отидеш там.

— Моля?

— Хващай самолета за Билбао, Дейвид. Отиди в Лесака. И намери Хосе Гаровийо.

— Какво?

Старецът направи последно усилие, очите му вече се замъгляваха.

— Покажи му… картата. И го попитай за църквите… дето са отбелязани на нея. Църквите.

— Кой е той? Защо просто ти не ми кажеш?

— Беше твърде отдавна… прекалено много вина, не мога, не мога да призная… — Думите на стареца звучаха немощно и заглъхваха. — Пък и… дори да ти кажа, няма да ми повярваш. Никой не би повярвал. Само лудият старец. Ще ме вземеш за луд, за побъркан старик. Затова трябва сам да откриеш всичко, Дейвид. Обаче внимавай… внимавай.

— Дядо?

Дядо му се извърна и се загледа към тавана. А сетне с плашещо усещане за неизбежност очите му примигнаха и се затвориха. Старецът, упоен, потъна в неспокоен сън.

Помпичката на морфина цъкаше.

Дейвид дълго седя до леглото и наблюдава как дядо му вдишва и издишва почти в безсъзнание. После се изправи и пусна щорите — пустинното слънце и бездруго клонеше към залез.

Дейвид седна на един стол и погледна надолу към картата — нямаше представа какво означава, какво свързваше дядо му с Билбао или с църквите. Може би беше само разпокъсан сън, някакъв младежки спомен, изплувал помежду бистрата мисъл и деменцията. Или пък изобщо нямаше значение.

Да, със сигурност беше така. Просто брътвежите на един умиращ старец, чийто мозък с наближаването на последния час се поддава на напора на нелогичното. Той не беше с всичкия си — тъжно, но вярно.

Дейвид взе картата и я пъхна в джоба си, после се наведе и докосна ръката на дядо си, обаче старецът не реагира.

Младият мъж въздъхна, излезе навън в топлата лятна нощ във Финикс и се качи на тойотата, която беше взел под наем. Подкара по магистралата към мотела си, а там по някаква мексиканска сателитна станция с лоша картина гледа футбол в самотната компания на стек от шест бири и пица.

Дядо му почина рано на следващата сутрин. Медицинска сестра звънна на Дейвид в мотела. Той веднага се обади в Лондон и съобщи на приятелите си — имаше нужда да чуе приятелски глас. След това звънна в кантората и удължи отпуската си с още няколко дни поради смъртта на роднина.

Въпреки това шефът му в Лондон звучеше малко намусено и изтъкна, че все пак ставало дума „само“ за дядото на Дейвид.

— Много сме заети, Дейвид, така че това е адски неприятно. Постарай се да побързаш.

Опелото се извърши в безличен крематориум в друго богато предградие на Финикс. Темпе. Дейвид беше единственият истински опечален в сградата. Дойдоха две сестри от хосписа и толкова. Нямаше други поканени. Дейвид вече знаеше, че няма близки в Америка — нито където и да е другаде всъщност — и усещаше самотата си доста мъчително, дори безмилостно. Обаче нямаше избор. Затова Дейвид и двете медицински сестри седяха в крематориума заедно и самотни, беззащитно оголени.

Ритуалът също беше суров: по молба на дядо му никой отникъде не чете, всъщност нямаше нищо — пуснаха само диск с нехармонична и чудата китарна музика, вероятно също избрана от дядо му.

След края на песента шумно и бързо извозиха ковчега към пламъците. Дейвид усети припряността като юмручен удар. Сякаш старецът прекалено бързаше да слезе от сцената, закопнял да избяга от този живот — или пък нетърпелив да се освободи от някакво бреме.

Същия следобед Дейвид навлезе с колата си навътре в пустинята, търсейки отдалечено местенце, където да се отърси от скръбта си насред пустошта. Под заплашителното буреносно небе той пръсна праха на стареца сред опунциите и трънливите храсти. Постоя, наблюдавайки как прахът изчезва, после се запъти към колата си. Докато пътуваше обратно към града, първите тежки дъждовни капки заплющяха по предното стъкло, а когато пристигна в мотела си, вече се бе разразила истинска пустинна буря и между злокобните черни облаци прехвърчаха назъбени мълнии.

Наближаваше времето за полета му. Зае се да си приготвя багажа. В този момент телефонът в мотелската му стая иззвъня пронизително. Може би беше предишната му приятелка? През последните няколко дни му се обаждаше от време на време — опитваше се да повдигне духа му. Да се държи като добър приятел.

Дейвид вдигна слушалката:

Не беше бившата му. Чу се жизнерадостен американски акцент.

— Дейвид Мартинес? Франк Антонеску…

— Аааа… Ало?

— Адвокатът на дядо ти! Най-напред приеми съболезнованията ми заради загубата ти.

— Благодаря. Хммм… извинете… Дядо ми е имал адвокат, така ли?

Гласът потвърди: дядо му имал адвокат. Дейвид поклати глава леко изненадан. През прозореца на мотелската си стая виждаше как пустинният дъжд обстрелва басейна на мотела.

— Добре. Слушам ви.

— Благодаря. Трябва да ви съобщя нещо — аз управлявам състоянието на дядо ви.

Дейвид се засмя — на глас. Дядо му живееше в многократно ипотекирана паянтова къща, караше шевролет на двайсет и една години и не притежаваше нищо съществено. Какво състояние, моля ви се!

Но после смехът на Дейвид секна и той усети да го пронизва тревожно предчувствие. Това ли беше причината за странния срам на дядо му — да не би старецът да му прехвърляше някакъв дълг, от който не бе успял да се отърве?

— Господин Мартинес? Състоянието на дядо ви възлиза приблизително на два милиона долара. В пари. В спестовна сметка в банката във Финикс.

Дейвид се олюля от мощния порив на това разкритие. Помоли адвоката да повтори сумата. Той го стори и този път Дейвид изпита гняв.

През цялото време! През цялото това време дядо му е бил червив с пари, бъкан с мангизи проклет милионер? През цялото време той, Дейвид, осиротелият му внук, се бе борил с живота със зъби и нокти, беше работил, докато следваше в университета и едва смогваше да задържи глава над повърхността, а скъпият му дядо си е кътал два милиона долара?

Дейвид попита адвоката откога дядо му има тези пари.

— Откакто ме нае. Най-малко от двайсет години.

— Тогава… защо живееше в тази скапана тясна къща? Защо караше тази кола? Не разбирам.

— Адски сте прав — увери го адвокатът. — Повярвайте ми, господин Мартинес, съветвах го да използва парите, да ги харчи или да ги даде на вас. Но той не го направи. Поне получи хубава лихва — тъжно се засмя мъжът. — Ако някога разберете откъде са парите, моля ви да ми кажете. Винаги съм се чудел.

— И какво да правя сега?

— Елате в кантората ми утре сутринта. Ще подпишете няколко документа и парите са ваши.

— Само толкова?

— Само толкова. — Пауза. — Обаче… господин Мартинес. Трябва да знаете, че към завещанието има допълнение, има една клауза.

— Каква е тя?

— Според нея… — въздъхна адвокатът. — Ами… малко е странна. Според нея най-напред трябва да използвате част от парите, за да… направите нещо. Трябва да заминете за Страната на баските. И да откриете човек на име Хосе Гаровийо от град Лесака. Мисля, че се намира в Испания. Страната на баските, имам предвид. — Адвокатът се поколеба. — И така… мисля, че е най-добре да направим следното: когато пристигнете в Испания, ми се обадете и аз ще преведа парите по ваша сметка. След това са ваши.

— Ама той защо иска… искаше… да намеря този човек?

— Нямам представа. Такова е условието.

Дейвид наблюдаваше през прозореца дъжда, който постепенно бе отслабнал и сега само ръмеше.

— Добре… Ще мина утре сутрин.

— Чудесно. Очаквам ви в девет. И отново ви поднасям съболезнованията си.

Дейвид остави слушалката и погледна часовника — пресметна часовата разлика. Беше твърде късно, за да звъни в Англия и да съобщи на всички необикновената и удивителна новина, беше твърде късно и да звъни на шефа си и да го изпрати на майната си с тъпата му работа.

Затова се приближи към масичката и взе картата. Разгърна меката и тъжно нагъната хартия и разгледа внимателно сините звездички. Бяха нарисувани категорично и четливо до имената на населените места. Поразителни имена. Арискун. Елисондо. Сугарамурди. Защо бяха отбелязани тези места? Какво общо имаше този факт с църквите? Как изобщо беше попаднала картата у дядо му?

И как така бедният му дядо притежаваше два милиона долара, които не беше пипнал?

Дейвид трябваше да провери полетите до Билбао.