Белязани от Каин

10

Възрастните жени пееха носово — необикновен хор от странни звуци, а треперливият глас на мъжа в тъмен костюм най-отпред, който извисяваше трели и размахваше ръце, едновременно водеше и следваше прочувствения и подобен на вой напев на женския хор.

Все още бяха във Фула, на около четиристотин и осемдесет километра от Глазгоу.

Саймън, Сандерсън и Томаски бяха пренощували неудобно в единствения пансион във Фула в очакване на възможност да разпитат Идит Тейт. Собственикът на пансиона, вдовец на средна възраст от Единбург, беше превъзбуден от нашествието на лъскави туристи — на непознати, с които да си побъбри — и ги държа будни до късно през нощта на два пръста уиски, за да им разказва смразяващи кръвта истории за чудатостите и опасностите на Фула.

Разказа им за германеца, който наблюдавал птици, но се подхлъзнал на агнешка плацента, ударил си главата в скала и арктическите морелетници изяли мозъка му. Спомена за двойка туристи, които се покатерили на най-високата канара, Кейм, обаче полетели в пропастта, когато единият от тях кихнал.

Саймън пое цялата тази информация със спотаена усмивка, Сандерсън — с неприкрит сарказъм.

— Значи смъртността сред туристите е колко… към петдесет процента?

Едно нещо обаче истински заинтригува журналиста: келтското наследство на острова. Както им обясни собственикът на пансиона, Фула беше толкова изолирано селище, че съхранило норвежко-келтски културни особености, почти изчезнали по другите места. Местните използвали собствен Григориански календар, празнували Коледа на 6 януари, а някои от местните все още говорели шотландски келтски.

Правели го най-вече в църквата, където службите се оказваха последните, провеждани по този начин: известни с акапелното носово пеене, наричано дисонантно келтско песнопение според обясненията на собственика на пансиона, поднесени с разнежено задоволство.

И така, в момента те се намираха в църквата, слушаха носовата келтска хетерофония и чакаха да им се удаде възможност да разпитат Идит. Саймън определено беше привлечен от тази автентична, древна и вероятно езическа традиция, обаче инспектор Сандерсън не беше толкова впечатлен.

— Звучат като орляк шантави ирландски мъхести пчели под душа.

Забележката му беше подметната на висок глас. Една от жените се извърна и изгледа инспектора, но продължи да напява пред старешките си ноздри дори докато гневно се взираше в него.

Инспектор Сандерсън се изчерви, изправи се, изниза се покрай пейката и излезе от църквата, препъвайки се. Саймън се почувства твърде видим и изложен на показ, затова побърза да го последва. Завари Сандерсън да пуши цигара близо до гробището.

Сандерсън хвърли цигарата, стъпка я с обувката си и погледна към Снек о’да Смаали — дълбок пролом непосредствено до църквата, който стигаше чак до бурното море, гърчещо се като паднал епилептик със синя усмирителна риза. Дъждът, който валеше по-рано, бе спрял и небето се беше прояснило.

— Май не си религиозен, инспекторе?

— А, досети се значи — усмихна се саркастично Сандерсън. — Ходих на църковно училище, понеже родителите ми бяха вярващи. А то със сигурност те отказва от религията.

Саймън кимна.

— Моят опит е съвсем различен. Моите родители бяха… атеисти. Учени и архитекти. — Неканена мисъл мина през главата му: das Helium und das Hydrogen. Той побърза да продължи разговора: — Затова никога не са ми налагали никакви вярвания. И сега имам… доста неясни убеждения.

— Браво на теб. — Инспекторът ядосано се взираше в нещо бяло. В гробището беше влязла овца. — Боже, какво място! Навсякъде има овце. Овце! Каква полза от тях? Глупави рунтави проклетии. — Сандерсън положи ръка върху рамото на журналиста и го погледна право в очите. — Куин, трябва да ти кажа нещо. Ако все още искаш да пишеш за този случай.

— Да?

— Станало е още едно убийство. Днес сутринта. Научих по телефона. Сигурни сме, че е свързано с предишните — намръщи се инспекторът, — така че мога да кажа и на теб.

— Къде?

— Близо до Уиндзор. Възрастен мъж на име Жан Мендиа. Затова Томаски замина обратно сутринта. За да проучи нещата.

Носовото пеене в църквата беше престанало.

— Ще се опитам да позная — жертвата е от Южна Франция? И има деформации?

Сандерсън поклати глава.

— Да, френски баск. От Гаскония. Обаче няма физически деформации. И не е изтезаван.

Преди журналистът да успее да зададе очевидния въпрос, Сандерсън добави:

— Причините да сме сигурни, че убийството е свързано с нашите случаи, са: възрастта му — много е стар; и фактът, че е баск. Освен това няма обир. Наглед безсмислено убийство.

— Значи случаите са три…

— Аха.

— Кой ги убива, за бога? И защо?

— Един бог знае. Може да попитаме него — извърна се инспекторът.

Службата беше приключила. Вратата на църквата се отвори широко и отвътре заизлизаха възрастни жени с бонета, които си бъбреха на английски и на келтски.

Бързо откриха Идит Тейт. Тя се оказа по-енергична, отколкото бе очаквал Саймън: макар да беше шейсет и седем годишна, спокойно можеше да мине за жена на петдесет. Пламъчето в очите й угасна, когато й обясниха кои са и каква е причината да я потърсят.

Всъщност за кратко тя имаше вид на човек, който ей сега ще избухне в сълзи. После закопча палтото си от туид догоре и ги покани да влязат обратно в празната църква, а вътре седнаха на една пейка да поговорят.

Тя не беше свидетелят, на който се бяха надявали. Призна, че през съдбовната нощ чула странен шум, обаче не беше сигурна. Може би беше чула бръмченето на малка лодка в малките часове, обаче не беше сигурна.

Идит Тейт не беше сигурна за нищо, но как да я вини човек. Тя правеше всичко по силите си и очевидно никак не й беше лесно. В края на показанията си Идит се разхлипа, но закри уста с бледите си ръце, за да се овладее. След това напълно свали маската и впери поглед в журналиста.

— Извинете, но не мога да се владея повече. Тя ми беше много добра приятелка. Много добра. Съжалявам, господине… господа. Идвате от толкова далеч да говорите с мен, но наистина нищо не видях.

Саймън и Сандерсън се спогледаха многозначително. Тази мила старица преживяваше може би най-трудния момент в живота си, така че надали можеха да очакват от нея нещо повече. Може би трябваше да й зададат само още един въпрос:

— Кога и защо Жули пристигна във Фула, Идит? Мястото е доста откъснато от света.

— Пристигна в края на 40-те, струва ми се — смръщи чело Идит. — Да. През 40-те. Сближихме се по-късно, когато мама почина и аз наследих къщата до тази на Жули.

— Значи не знаете причината да емигрира от Франция не къде да е, ами точно във Фула?

— Неее — поклати глава Идит. — Тя никога не говореше за това и аз никога не я питах. Може да е било семейна тайна. Или пък просто й допадаше усамотението и тишината, не знам. Да ви кажа, на някои хора им харесва… Вече наистина трябва да тръгвам. Приятелката ми ме чака.

— Разбира се.

Разпитът приключи. Той затвори бележника си.

Докато вървеше към изхода, Идит забави крачка и наклони глава. Размишляваше над въпроса.

— Всъщност има още нещо. Още нещо, което може би трябва да знаете. Една дребничка особеност.

Саймън отвори бележника си.

— Да?

— Преди известно време… я потърси някакъв млад мъж, млад учен… И това силно я разстрои.

— Моля?

— Казваше се Ангъс Неърн. — Възрастната жена затвори очи, после отново ги отвори. — Точно така. Хубаво шотландско име. Непрекъснато й досаждаше с телефонни обаждания… това учено приятелче.

— Как така й досаждаше?

— Искаше да я изследва. Твърдеше, че тя е уникален случай. Баска, струва ми се. Така ли е? Не знам. Може и да е баска. Аха.

— И това я разстрои?

— Много. Много повече, отколкото би допуснал човек. Цяла седмица плака. Този Неърн наистина я разстрои. Ето, приятелката ми ме вика.

Саймън обаче я притисна:

— Но, госпожо Тейт?

Тя кимна.

— Казвате, че този човек искал да я изследва, но какво точно имате предвид? Какво искаше да изследва?

— Кръвта й — спокойно отговори Идит.