Белязани от Каин

40

Саймън стоеше до една телефонна будка и група пушачи в изгнание пред изход А на летище „Сент Екзюпери“ в Лион. Воднистото октомврийско слънце тъкмо изгряваше над терминалите. Първите самолети с грохот се издигаха в сутрешното небе.

Журналистът претегли лъскавите монети в ръката си. През нощта се беше опитал да звънне на Сузи, но не се свърза. Бяха ли в безопасност? Къде беше Тим? Сърцето му признаваше вината си — с неприятно и болезнено бодване. Беше измъкнал известна информация от монаха в „Турет“, но доколко си струваше? Ами ако се беше случило нещо? Къде беше Сузи? Може би просто беше отишла на работа. Но беше толкова рано. А Конър? Къде беше Конър? При тъща му? А Тим?

Въпросите раздираха душата му.

Нямаше на кого да се обади. Беше опитал да звънне на родителите си, но и тях ги нямаше…

Не му оставаше избор. Трябваше да позвъни в полицията. Саймън сведе поглед към монетите евро. Едно, две, три…

Непохватно зареди автомата. Телефонът звънна. И му вдигнаха.

— Инспектор Сандерсън.

Саймън се забави — пое глътка наситен с дизелови изпарения въздух — и после изломоти въпросите си. Тим. Конър. Сузи. Конър. Тим.

Полицаят го прекъсна:

— Спокойно, Куин, спокойно. Слушам те. От уличен телефон ли се обаждаш?

— Да.

— Къде?

В мислите на Саймън се прокрадна съмнение.

— Някъде във Франция. Изхвърлих новия си мобилен, нямам му доверие. Не знам… на кого да вярвам. Кажи ми какво става.

— Добре са — много внимателно го увери Сандерсън. — Съпругата и синът ти са добре. Обаче има известно… развитие. От снощи. В момента отивам в кабинета на шефа си. Ще ти звъннем след няколко секунди, обещавам ти. От кой номер се обаждаш?

— Развитие ли? Конър добре ли е? Намериха ли Тим?

— С Конър всичко е наред. Със Сузи също. В безопасност са. От кой номер се обаждаш?

Саймън преглътна тревогите си, а те имаха противен жлъчен вкус, все едно неотдавна беше повърнал. Притисна с пръст другото си ухо, за да заглуши грохота на самолетите. И продиктува цифрите.

— Чакай там — нареди му инспекторът. — Отивам да говоря с шефа. Чакай и… ми имай доверие.

Саймън кимна и остави слушалката. Забоде поглед в бездушния стоманен телефон.

— Bonjour…

Обърна се. Зад него стоеше приятен на вид французин с чисти джинси и лек тюркоазенозелен кашмирен пуловер, наметнат небрежно на раменете му. Мъжът сочеше телефона и се усмихваше.

— Бих искал да използвам…

— Махай се — изръмжа Саймън.

Мъжът го изгледа озадачено.

— Махай се — изръмжа отново Саймън. — И мерси боку, мамка му!

Французинът отстъпи назад и после… влетя бежешком в терминала.

Телефонът звънна. Саймън вдигна.

— Така… — отсечено, но състрадателно поде Сандерсън. — Просто исках да науча последните новини от началник Боутинг.

— За какво… развитие става дума?

— Поставих допълнителна охрана на жена ти и на сина ти. На майка ти и баща ти също. Така че те са в безопасност. Никой не може да ги докопа — никакви религиозни откачалки. Никой не може с пръст да ги пипне. Не сме ти звънили, понеже се опитваме да бъдем по-предпазливи след всичко случило се…

Най-сетне журналистът болезнено усети накъде отива разговорът.

Полицаят потвърди:

— Става дума за Тим, Саймън. За брат ти Тим. Защо не си ни казал нищо за Тим?

— Аз… не знам… Просто не знам защо.

Угризения разтърсиха Саймън. Тим. Разбира се. Защо не беше споменал за него? Когато Сандерсън го попита за членове на семейството му, които се нуждаят от закрила, той не беше споменал Тим. Защо? Защото се срамуваше от него? Или понеже просто не искаше да мисли за него? Или понеже беше убеден, че Тим е в безопасност, така че няма смисъл да го споменава?

Може би и трите обяснения бяха верни. Пристегнати във възел на отхвърлянето.

— Какво се е случило с него? Боже! Той…

— Не е мъртъв. Но сме сигурни, че са го отвели насила. Отвлечен е.

— Откъде знаете? Сигурни ли сте, че просто не е избягал?

Гласът на Сандерсън прозвуча сухо и хладно:

— Съжалявам, имаме доказателства. Отвлекли са го.

— Какви доказателства?

— Видеозапис. И имейл. Късно снощи похитителите са го разпратили до всички. До съпругата ти, до родителите ти и вероятно до теб. Ако имаш възможност, провери си пощата. Ще го намериш. Но те съветвам най-напред да го изтриеш.

— Моля?

— Не го гледай, Саймън, наистина. Не го гледай.

— Защо?

— Защото е… потресаващо.

Някакъв самолет се приземяваше със злостен рев. Саймън притисна слушалката по-близо към лицето си.

— Изтезават ли го?

— Не, обаче го… използват. Манипулират емоциите му. И го правят много добре. Искат да използват твоите чувства, твоята вина, за да се доберат до теб. Той е средството им да се доберат до теб. Явно знаят, че си във връзка с Мартинес и с Майърсън. И искат всичко, цялата информация, с която разполагаш. Тим е в сериозна опасност.

— И какво да направя сега? Какво мога да направя? Да се прибера ли?

— Не.

— Тогава какво?

— Скрий се.

Саймън притисна слушалката по-близо към ухото си, за да се увери, че чува правилно.

— Да се скрия ли? Искаш просто… да се скрия?

— Засега. Да. — Сандерсън заговори малко по-приглушено: — Съжалявам, но това е. Ти избираш как да постъпиш. Вече си на показ. Не те обвинявам. Обаче… да обикаляш Франция, без да ни кажеш… Никак не е умно. Ти обаче си взел решение за себе си и сега вероятно ще се изправиш пред още по-голяма опасност, ако се прибереш в Лондон. Може да те забележат по пътя, а и ще очакват да опиташ да се свържеш със семейството си. Приятелите там твърдят, че не можем да имаме доверие на полицията във Франция, нали? Така че положението е адски деликатно. Кой знае къде ще имат хора — въздъхна вбесено той. — Главното е, че жена ти и синът ти са в безопасност, главата си залагам. Хората ми са добри. Пък и с нищо не би могъл да ни помогнеш да намерим Тим.

— Значи да остана тук?

— Остани там засега, докато не се оправим с тази каша. Стой си кротичко във Франция или в Германия, благодарение на Шенген можеш незабелязано да преминеш границата. Спотаи се. Ама адски много се спотаи. И звъни само от улични телефони.

— Добре.

— Дори не се обаждай два пъти от един и същ уличен телефон. Звъни ми на пряката линия като преди… Обади се на Сузи на този специален номер.

Саймън потупа джобовете си, за да намери писалка. Записа си номера.

Инспекторът въздъхна.

— Саймън… съжалявам за тази история. Но ти… трябва да се подготвиш за най-лошото. И не гледай видеозаписа. Знаеш колко безмилостни са тези копелета. Ще се чуем скоро.

Телефонът щракна и забръмча. Саймън се замисли за брат си.

Направих ти куче, дано да ти хареса.