Белязани от Каин

1

Саймън Куин слушаше някакъв млад мъж да обяснява как си е изгубил палеца.

— Това се оказа началото на края — каза мъжът. — Не е дреболия да си отрежеш палеца с кухненски нож, нали? Сериозна работа е. Да си отрежеш палеца. Прецаках си боулинга.

Обзе го почти неудържимо желание да се разсмее, но Саймън го овладя. Най-лошото нещо, което можеш да направиш на сбирка на Анонимните наркозависими, е да се изхилиш на нечия ужасна история. Просто не се прави. Хората идват тук да споделят, да си отворят душата, да постигнат нещо като катарзис, като извадят на показ най-черния си страх и срам и така се излекуват.

— Тогава някак ми просветна. Осъзнах, че трябва да предприема нещо… за дрогата и пиенето — довърши разказа си младият мъж.

Стаята притихна за миг. Жена на средна възраст промълви „Благодаря ти, Джони“ едва чуто, като въздишка, и всички останали също измънкаха „Благодаря ти, Джони“.

Почти бяха приключили. Шестима човека бяха споделили преживелиците си, раздадени бяха брошури и ключодържатели. Групата беше нова за Саймън и му харесваше. Обикновено ходеше на вечерните сбирки на Анонимните наркозависими, които се провеждаха по-близо до апартамента, съпругата и сина му на „Финчли Роуд“ в лондонските предградия. Днес обаче дойде в Хампстед по работа и пътьом реши да посети нова група, да опита на непознато място. До гуша му беше дошло от пияниците на обичайните сбирки и от разказите им как са смучели гориво за запалки. Затова позвъни на горещата линия на наркозависимите, научи за тази сбирка, на която никога не беше идвал, а се оказа, че тя се провежда редовно по обедно време — с интересни хора и интригуващи истории.

Паузата се проточи. Дали пък той да не разкаже за себе си? Да опита нещо различно?

Реши да разкаже най-първата история. Голямата.

— Здравейте, казвам се Саймън и съм зависим.

— Здравей, Саймън…

— Здрасти, Саймън.

Поприведе се напред и поде:

— Бях пияница… най-малко десет години. При това не бях само алкохолик, ами… дрогирах се с какво ли не. С абсолютно всичко. Но не ми се говори за това. Искам да обясня… как започнах.

Ръководителят на групата, мъж на петдесет и няколко с благи сини очи, кимна леко.

— Както искаш. Моля, продължавай.

— Благодаря. Ами… Така. Отраснах недалеч от тук, в Белсайз Парк. Родителите ми бяха доста заможни — баща ми беше архитект, а майка ми преподаваше в университета. Корените ми са ирландски, обаче… учих в частно училище в Съсекс. Там се сдобих с този глупав английски акцент на средната класа.

Ръководителят на групата се усмихна вежливо. Слушаше внимателно.

— Имах… по-голям брат. Бяхме доста щастливо семейство… Отначало… После, когато станах на осемнайсет, заминах за университета и докато учех там, дойде онова неистово телефонно обаждане на майка ми. Каза ми: брат ти Тим откачи. Попитах я какво точно има предвид, а тя повтори, че той откачил. И се оказа вярно. Най-ненадейно се прибрал от университета и започнал да дърдори абсолютно несвързано — за някакви уравнения и за научни формули… а най-щурото от всичко било, че говорел на немски.

Саймън огледа лицата на хората, събрали се в приземното помещение, и продължи:

— Затова незабавно се изстрелях към къщи и установих, че майка ми има право. Тим се беше побъркал. Напълно смахнат. Пушел доста канабис с приятелчетата си в университета — може би това бе подействало като катализатор — обаче според мен просто си беше болен от шизофрения. Защото болестта се проявява точно на тази възраст — между осемнайсет и двайсет и пет. Разбира се, тогава не го знаех.

Жената на средна възраст отпиваше чай от пластмасова чаша.

— Тим учеше точни науки. Беше страшно умен, много по-умен от мен. Аз едва ще изломотя едно bonjour, а той говореше четири езика. Както ви казах, пишеше докторат в Оксфорд, обаче неочаквано се върнал у дома… без никакво предупреждение… и започнал да сипе безсмислици, да цитира научни формули на немски. Правеше го по цяла нощ, крачейки напред-назад по площадката на стълбището. Das Helium und das Hydrogen2, дрън, дрън, дрън… Цяла нощ!

Родителите ми съзнаваха, че брат ми има сериозен проблем, и го заведоха на лекар, който предписа на Тим обичайните лекарства. Проклетите хапченца. Антипсихотици. Известно време му действаха добре… Обаче една нощ — бях си у дома за Коледа — чух някакво мърморене и разбрах, че е неговият глас. Отново. Да. Das Helium und das Hydrogen. Лежах и се чудех какво да правя. В този момент се разнесе страховит писък, изхвърчах от стаята и намерих брат си в… — Саймън затвори очи и пак ги отвори. — Брат ми беше в спалнята на мама и двамата бяха сами, понеже баща ми беше извън града… и… Тим я беше нападнал, кълцаше майка ни с мачете. С огромен нож. Мачете. Не знам точно какво беше. Обаче той я сечеше… нашата майка, затова се метнах отгоре му и го съборих на земята… навсякъде имаше кръв, навсякъде — и стените бяха опръскани. Едва не го задуших. За малко да убия собствения си брат.

Саймън си пое голяма глътка въздух.

— Полицаите го отведоха, а мама… я откараха в болницата и я позакърпиха, но вече не можеше да си служи с някои от пръстите си, понеже нервите бяха прекъснати. Обаче се оказа само това, което си е невероятен късмет. Мама едва не умря, но после се възстанови. Семейството ни се изправи пред ужасната дилема дали да повдигне обвинения. С баща ми бяхме „за“, но майка ми каза „не“. Тя обичаше Тим повече от нас. Вярваше, че може да бъде излекуван. Затова се съгласихме с нея — глупаво, налудничаво, но се съгласихме. Тим се прибра у дома и известно време като че ли беше добре, вземаше си лекарствата, докато една нощ не го чух отново: Das Helium und das Hydrogen…

Саймън усещаше потта на челото си и забързано продължи да разказва:

— Тим отново ломотеше в стаята си. И, разбира се, това беше краят. Повикахме полиция и те пристигнаха тутакси. Отведоха Тим в психиатрията. И досега е там. Затворен и залостен в килията си. Не е излизал оттогава. Ще остане в лудницата до края на живота си.

С наближаването на края Саймън изпита обичайното облекчение.

— Тогава започнах да пия — за да забравя, нали разбирате. После дойдоха сулфатите, а след тях и всичко останало… Най-накрая обаче, преди шест години, престанах да се наливам, изкарах курса с антибиотиците на АН — моите шейсет срещи за шейсет дни! И оттогава съм чист!

Вече имам съпруга и син, които много обичам. Наистина се случват чудеса. Наистина. Разбира се, още не проумявам защо брат ми направи това, нито какво означава, обаче мисля следното: може пък аз да нямам такива гени, може би моят син ще бъде здрав. Кой знае! Карам ден за ден. Това е моята история. Много благодаря, че ме изслушахте. Благодаря ви.

Топлото и спарено помещение се изпълни с промърморени благодарности — сякаш откликваше паство. Последвалото мълчание бе като музикална кода — астрономическият час беше почти изтекъл. Всички се изправиха и се запрегръщаха, после казаха Молитвата за покой. Сбирката приключи, страдащите от всякакви зависимости се заизнизваха навън и поеха нагоре по скърцащите дървени стълби към гробището на църквата в Хампстед.

Мобилният му звънна. Той спря до портата на църквата и натисна копчето.

— Куин! Аз съм.

Обаждаха му се от скрит номер, но Саймън незабавно позна гласа.

Беше Боб Сандерсън. Неговият колега, неговият източник, неговият човек: главен инспектор, детектив от Скотланд Ярд.

Саймън каза едно ведро „здрасти“. Винаги му беше приятно да чуе Боб Сандерсън, понеже полицаят редовно пускаше на журналиста хубави истории: клюки за големи обири, слухове за смразяващи кръвта убийства. В замяна Саймън се стараеше в статиите инспектор Сандерсън да бъде представен в ласкателна светлина: умно ченге, което разкрива престъпления, изгряваща звезда в управлението. Изгодна уговорка.

— Радвам се да чуя гласа ти, инспекторе. Останал съм без пари.

— Ти вечно си без пари.

— Така е на свободна практика. Какво имаш?

— Може би нещо хубавко. Странен случай на „Примроуз Хил“.

— Нима?

— Аха. И още как.

— Е… Казвай! Къде?

Детективът замълча, после отговори:

— В голяма стара къща. Убита е някаква старица.

— Така…

— Не звучиш особено въодушевено.

— Ами… — Саймън мислено сви рамене, загледан към автобуса, който завиваше наляво покрай спирката на метрото и се насочваше надолу към Белсайз Парк. — „Примроуз Хил“ казваш… Сигурно е някой взлом, довел до жертви… Крадци, които са търсели скъпоценности… Не се знае точно.

— Ето тук грешиш — изхили се полицаят с намек за нещо сериозно. — Не става дума за обикновена дребна кражба, Куин.

— Добре, какво му е особеното тогава?

— Методът. Тя е била… оплетена.

— Оплетена ли?

— Ами така изглежда. Твърдят, че това е точната дума. — Полицаят се поколеба, после продължи: — Оплетена! Може би трябва да дойдеш и сам да видиш.