Белязани от Каин

22

Когато Дейвид откри Хосе, след като надникна в много стаи в старата къща, поройният дъжд се бе превърнал в опустошителна планинска буря, която барабанеше неистово по старите плочи на каготското убежище.

Хосе Гаровийо беше сам в кухнята и сипваше зехтин в голям глинен съд, приведен над печката. Явно жена му се беше заключила в стаята си. Хосе изглеждаше затворен в себе си, какъвто си беше, откакто го бяха заварили да се укрива в каготското убежище.

— Ангулас — поясни Хосе и посочи към една чиния, пълна със слузести бели червеи.

Дейвид озадачено погледна към съда. Усещаше ризата си мокра и студена на гърба. Потрепери и попита:

— Ан… гулас?

— Млади змиорки, но замразени, разбира се. Фермина ходи в Кампан… до магазина.

— Напускала е къщата ли?

— Не се притеснявай. Тя много внимава. — Хосе се извърна от тенджерата и измери Дейвид с поглед. Очите му бяха сиви и кухи от тъга. После старецът отново насочи вниманието си към глинения гювеч и добави няколко прозрачни резенчета чесън, а след тях и половин червено люто чушле. Усили газта. Чесновата пикантност изпълни въздуха.

— Просто исках да ги опитам, Давидо. Исках отново да усетя вкуса на младите змиорки. Само още веднъж. — Хосе видимо трепереше. — Най-хубавите млади змиорки са от река Дева, вадят ги, когато няма луна и във водата е посипан тютюн… — Старческата му ръка се пресегна с уморена обиграност, взе змиорките и ги изсипа в ястието. Те зацвърчаха, но Хосе ги натисна в соса с лъжицата.

— Това е най-решаващият момент. Ако ги извадиш твърде рано, не стават за ядене, ако закъснееш — ги съсипваш. Така…

Той вдигна глинения съд и изсипа пържените змиорки в приготвения гевгир. Странен мирис изпълни кухнята — донякъде на риба, донякъде на гъби. Накрая Хосе изсипа змиорките в две чинии.

— Ще ги опиташ. — Пресегна се, взе малко зелени подправки от една купа и поръси змиорките. — Фермина не е гладна. Ще ми правиш ли компания?

— Ами… добре.

— Трябва да ядеш с дървена лъжица, понеже металните прибори развалят уханието.

Какво толкова — старецът искаше да си хапне. Двамата занесоха чиниите си в сумрачната дневна, където огънят в скромното огнище пушеше лютиво.

Хосе се намръщи, когато поднесе лъжица с хлъзгавите змиорки към устата си.

— Айиии… замразените не са толкова хубави като пресните, но все пак е по-добре от фалшивите. Знаеш ли, че правят фалшиви змиорки? Si. Вярно е. Правят го, понеже истинските са много скъпи — петдесет евро половин килограм.

У Дейвид се надигаше нетърпелива ярост. Моментът беше настъпил.

— Хосе… трябва да поговорим. Веднага.

— Правят ги от… карантии на треска. На скумрия. От месо. Кой знае! — въздъхна Хосе много лирично. — Истинските змиорки са изчезващ вид като поетите, като баските песни, като всичко хубаво…

— Хосе…

— Рисуват дори очички на фалшивите змиорки! Знаеше ли това, Давидо? Фалшиви очета на змиорките!

— Престани!

Хосе млъкна.

Дейвид остави чинията си на прашните дъски на пода и поде:

— Чуй ме. Бабата на Елоиз ми каза… нещо. Много е мъчително, Хосе, но трябва да знам.

Хосе поклати глава и се взря в храната си, видимо пренебрегвайки въпросите на Дейвид.

— Хосе! Тя каза, че ти си известен в Гюрс.

Старият баск не откъсваше поглед от сребристите си змиорки.

— Говори се, че някои хора те знаят като предател — настоя Дейвид. — Лъжа ли е? Или е вярно? Затова ли мълчиш през последните дни? Защо е цялата тази загадъчност? От какво се срамуваш?

Хосе седеше неподвижен с чинията в скута си. После вдигна воднистите си очи. Дейвид потръпна от изтерзания му поглед: нещо ужасно се бе случило на Хосе. Или пък Хосе беше направил нещо ужасно.

— Хосе?

— То е, защото… — Устните му бяха почти бели, а лицето му имаше цвета на сивкавата утринна крайречна мъгла. — Понеже е вярно. Нещо се случи в Гюрс.

— Беше ли затворник заедно с дядо ми?

Хосе се поклати напред-назад на влажния дървен стол.

— Беше ли затворник заедно с дядо ми? — попита отново Дейвид.

— Да.

— Но, Хосе, защо не ми го каза още първия път?

— Заради… някои неща. Които се случиха. Не мога да имам доверие на никого. Когато узнаеш тайните, които са ми известни на мен, тайните, които научих в Гюрс, тогава ще се научиш да бъдеш много предпазлив. Постоянно. — Той погледна печално Дейвид. — Но въпреки това… щом видях лицето ти днес, когато се върна в къщата… си спомних за стария си приятел Мартинес и ми се прииска да узнаеш истината, независимо на колко голяма опасност се излагам — въздъхна старецът. — Почувствах, че заслужаваш да узнаеш що за човек беше дядо ти. Баск. Но освен това се нуждаеш и от закрила.

— От Мигел ли?

— От Мигел. И от много други като него. Но най-вече от Мигел.

— Той ли е убил родителите ми?

Чуваше се как се сипе пороят навън.

— Да…

Отговорът сякаш болезнено изтръгна нещо от Хосе, той затвори очи и потръпна. После отмести поглед от Дейвид — загледа се към счупения прозорец отвъд раменете на младежа, който го разпитваше. Дейвид се завъртя, обзет от силна тревога — нечий силует ли се мярна в гората отвъд градината?

Водната пелена на дъжда заблуждаваше — може би беше само някой от дивите коне, които се носят като призраци из горите, — обаче Дейвид не можеше да се отърси от подозрението, че е… Мигел. Наблюдава ги, шепне нещо на съучастника си, а дъждът се стича от шапката му, докато той дръпва предпазителя на пистолета си.

Не, това не беше възможно. Никой не знаеше, че се крият тук. Никой не знаеше дори че са в Кампан, камо ли, че се спотайват в каготерията край реката. А и къщата беше невероятно уединена: човек узнаваше за съществуването й зад завесата от папрат едва когато удари глава в древния каменен трегер с безмилостно и недодялано издълбан в гранита гъши крак.

Това обаче повдигаше друг въпрос. Откъде Хосе знаеше за къщата? Това беше стар дом и убежище на каготите, не на баските. Как Хосе Гаровийо се бе оказал тук?

В този момент едно смразяващо ново предположение връхлетя Дейвид — сякаш лапа с остри нокти стисна мислите му. Ако Хосе знаеше за къщата, защо и Мигел да не знае?

Дейвид се приведе напред. Трябваше да стане малко по-настойчив с въпросите си. Може би дори да прибегне до заплахи.

— Хосе, Мигел знае ли за тази къща?

— Не. Никога не съм му казвал, не и за къщата. Ако знаеше, аз нямаше да дойда тук! Сигурен бях, че някой ден ще се наложи да избягам от него, че ще ми трябва убежище, когато той тръгне да ме търси или когато ме погне полицията.

— А ти откъде знаеш за това укритие на каготите?

Хосе бързо пъхна лъжица с хапка змиорки между пребледнелите си устни.

Дейвид стисна ръката му. Силно.

— Кажи ми. Какво се случи в Гюрс? Защо Мигел уби родителите ми?

Измъчена гримаса. Дейвид го стисна по-силно. Лицето на Хосе се сгърчи и от устата му се изтръгна отговор:

— Заради онова, което щяха да открият.

— Имаш предвид случилото се в Гюрс ли? Твоето предателство?

— Да.

Дейвид си даде сметка с нарастваща смес от презрение и съжаление, че Хосе плаче. Две-три сълзи се стекоха по лицето на стареца, докато обясняваше:

— Да, направих нещо в Гюрс. Там се случиха разни неща. Мигел не искаше хората да разбират…

— Какво си направил, Хосе?

Старецът промърмори някакъв отговор, а Дейвид не го чу и се приведе напред.

— Те ни изтезаваха — повтори Хосе, — не забравяй, че ни изтезаваха.

— Кой?

— Ойген Фишер.

Дейвид поклати глава.

— Бабата на Елоиз го спомена. Кой е той?

— Нацистки лекар.

— И какво е направил? — Дейвид почувства как в гърдите му се надига горчиво-сладостно въодушевление, усети, че се доближава до трагичната сърцевина на загадката. Изобщо не беше сигурен, че иска да узнае отговорите, но искаше отговори повече от всякога.

— Какво правеха те, Хосе? Как ви изтезаваха?

— Изследваха ни. Много пъти изследваха кръвта ни. И косата, и… кръвта. Изследваха кръвта.

— Какво още?

— Имаше и други лекари. И католици, много свещеници. — Хосе целият трепереше. Трепереше като дъбовите листа в градината, шибани от студения планински дъжд.

— Какво правеха свещениците?

— Горяха ни. Някои от нас. Убиваха ни.

— Защо са постъпвали така?

Хосе отново лапна една лъжица от вече изстиналите и мазни змиорки. И каза:

— Не ни смятаха за хора, според тях заслужавахме да бъдем изтребени като змии. Да умрем като езичници или като вещици. След като приключеха с кръвните изследвания… Ойген Фишер предаваше някои от нас на свещениците и на престъпниците… — махна отчаяно с ръка Хосе. — Те ни поемаха и ни изгаряха. Много, много хора. В блатата покрай лагера.

— Но защо са ви изтезавали? — попита Дейвид. — Нещо като изгарянето на вещици, така ли? Като в Сугарамурди? Изгарянето на баските?

Хосе изгледа Дейвид с бездънна печал и отговори:

— Не.

Раменете на Дейвид увиснаха. Загадката все още му убягваше. Вече се ядоса. Ядоса се на себе си, задето нищо не проумяваше, ядоса се на дядо си. И най-вече се гневеше на Хосе. Старецът можеше да каже на Дейвид всичко, да разсее мъглата, да усмири дивия жребец на истината. Хосе трябваше да признае. А Дейвид трябваше да научи всичко веднага.

Той отново стисна Хосе за ръката и настоя:

— Хосе, умират хора. Дори в този момент. Какво се случи в Гюрс? Защо те мислят за предател?

Кафявите очи се затвориха, но Хосе кимна и изломоти:

— Si… имаш право. Време е. Si…

Дейвид не пусна ръката на Хосе, не и този път. Изобщо не го интересуваше дали причинява болка на стареца.

Хосе заговори сухо и дрезгаво:

— Те провеждаха изследвания с всички ни, Дейвид. Многобройни изследвания на кръвните групи и на големината на черепа. Каготите и циганите, комунистите и баските, французите и испанците също…

Хосе сведе поглед към ръката на Дейвид, обхванала неговата. Старецът продължи:

— Фишер имаше изследвания от Намибия… изследвания на народността бастер. И разбира се, на бушмените. Той ни разказа всичко това… най-вече на мен. Специално.

— Не разбирам. Какво общо има това с баските? Защо на теб?

— Защото аз станах… — Тръпка пробяга по цялото тяло на Гаровийо. — Станах негов съучастник. Станах приятел и помощник на Фишер.

— Затова ли се срамуваш? Защото си помагал на Фишер?

— Да.

— Защо?

— Мислех, че съм баск. — Хосе отново плачеше. — Бях отгледан като баск, говорех на баски. Гордеех се, че съм баск…

Ярка мълния озари цялата загадка. И на Дейвид му просветна.

— Хосе, теб изследваха ли те? Изследваха ли… расата ти?

— Да.

— И ти казаха, че не си баск, така ли?

Прошепнатият отговор прозвуча почти беззвучно:

— Да.

— И ти казаха, че си кагот?

Дъждът барабанеше по рамката на прозореца. Хосе Гаровийо погледна към чинията с недоядените змиорки в скута си, грабна я и я метна в огъня. Цвърченето на пържените змиорки едва не угаси мъждукащия огън.

Хосе вече бръщолевеше безсмислено:

— Si. Si si si si! Казаха ми, че не съм баск, че всъщност по произход съм кагот. От прокълнатите хора. От хората гъски, хората с гушите. Лудостта, Сарацинците. Недосегаемите с ципи между пръстите. Да!

Дейвид овладя шока си и продължи с въпросите:

— Затова ли си тук, в къщата на каготите? Затова ли знаеш къде се намира тя?

— Да, Дейвид. Когато Фишер получи резултатите от моите изследвания, ме преместиха от бараките на баските в отделението при каготите. Нацистите маниакално държаха на прецизността в това отношение… Едната раса тук, другата раса там. Евреите на трето място. Бяха като придирчиви бабички с тази тяхна йерархия на расите. Отвратително! Но аз толкова се засрамих от онова, което ми причиниха, толкова се засрамих! — Хосе изтри още една сълза с опакото на покритата си със старчески петна ръка и впери поглед в Дейвид. — Бях възпитан да… да презирам, не, да отхвърлям каготите. Ние, баските, знаехме какво е да си парий, да си малцинство. Симпатизирахме на каготите, обаче в сърцата си, досущ като французите и испанците, смятахме каготите за по-нисши същества като плъховете и змиите. Лайнарите! Сбърканите същества!

— Значи Фишер ти е казал, че кръвта ти е каготска, не баска. А после нацистите са те изпратили в бараката при каготите в лагера. Обаче какво се случи после, Хосе, как така…

— В бараката разговарях с много каготи. Те ми казаха за тази къща. Разказаха ми много неща за народа си. За моя народ. Опитах да ги направя своя народ, помъчих се да ги почувствам като свои братя, обаче…

— Обаче прекадено много си се срамувал?

— Да.

Дейвид проследи как се разгръща логиката на ужасяващата история.

— И ти какво направи, Хосе? Отрече се от тях, нали?

— Това е хубавата дума. Да, отрекох се от кръвта си. Защото исках да живея. В лагера свещениците и нацистите се отнасяха към каготите особено жестоко. Свещениците ги наричаха синове на Каин, изтезаваха ги и ги избиваха повече от всички останали, така че, да, исках пак да стана баск и да си спася живота. Освен това бях възпитан като баск и все още се чувствах баск в душата си.

— Затова си се обърнал към Ойген Фишер?

— Отидох при Фишер и при останалите лекари. Казах им, че ако се престорят… ако забравят… ако се престорят, че не съм кагот, ако ми върнат баската самоличност, ще им помогна.

— Как?

Старецът се взря в жалкия огън.

— Бях много млад, нямах още двайсет години, но бях известен баски радикал. Имах влияние сред другите млади баски в лагера. Сред истинските баски. — Той вдигна огорчения си поглед към Дейвид. — Баските са много смел народ, бунтовни, несломими. Постоянно разбунваха лагера, съпротивляваха се на нацистите, затрудняваха Ойген, мъчеха се да избягат — поклати глава Хосе. — Затова станах предател. Да, предател на баските. Обещах на Фишер да използвам влиянието си и да улесня работата му. Щях да убедя баските да сътрудничат. Обаче само ако той ме извадеше от бараките на каготите и ме върнеше при хората от моята кръв.

— И той го направи, така ли?

Гласът на Хосе отново се снижи до шепот.

— Ето какво се случи. Те се престориха, че са ме преместили в бараката на каготите погрешка. Върнаха ме обратно и отново станах баск! После използвах влиянието си. За да… помогна на Ойген Фишер да провежда зловещите си експерименти… Убедих още хора да позволят на Фишер да ги изследва. Така Фишер ми стана нещо като приятел. И ми довери твърде много неща. Разказа ми за евреите…

— Моля? Какво за евреите?

Хосе измери Дейвид с поглед.

— Холокост. Ойген Фишер ми каза защо германците са направили… каквото са направили. Истината за холокост. Само толкова мога да кажа.

— Какво?

Клепачите на Хосе трептяха. Сякаш заспиваше. Дейвид си даде сметка, че старецът сигурно е изтощен след признанията за убийствените си и отдавна погребани тайни. Пусна ръката на Хосе. Но продължи да разпитва:

— Хосе, трябва да науча за Мигел. Всичко това е причината Мигел да убие родителите ми. Нали? Понеже се срамува от каготската си кръв, нали?

— Да. Това е най-лошата ми грешка. Казах на сина си истината, когато беше може би на деветнайсет. И той така и не ми прости. Толкова се гордееше, че е баск! Прочутият активист на ЕТА…

— Разгневил се е. И е помислил, че майка ми и баща ми може би ще разкрият срама му.

— Si.

— А после е разбрал, че и аз съм тръгнал по същите следи. И сега трябва да убие и мен.

Прашните стъкла на прозорците издрънчаха на вятъра.

— Si. Si. Така е — свъси лицето си в гримаса Хосе. — Но има и още, Давидо.

— Имаш предвид дядо ми ли? — Дейвид усети как въпросът увисва във въздуха като влагата в къщата. Привидение от миналото. Призрак, който той трябваше да прогони. — Кажи ми, Хосе. Дядо ми също ли беше… сътрудник на нацистите?

— Не! — разпалено отговори Хосе. — Да не си го помислил! Дядо ти беше свестен човек. Не… Имам предвид Мигел.

— Какво за него?

— В сина ми има нещо странно и ужасно. Трябва много да внимаваш. Понякога ми се иска лично да го убия. Преди той да убие мен. Преди да избие всички. Някой ден наистина ще ме убие.

— Защо?

— Такъв си е. Такъв го е направил Бог. Синът ми… е зъл до мозъка на костите. Така ли се казва? А въпреки това го обичам. Той е мой син. Помня, че бях толкова стар, че не се надявах да имам дете, но младата Фермина… Роди ни се дете. Бяхме толкова щастливи.

Очите на стареца грейнаха за пръв път от дни, после отново помръкнаха и угаснаха.

— Но докато той растеше… осъзнахме, че той носи истинския позор на каготите. Истинският срам. Обаче той е силен и умен. И има приятели, помагачи. Силни хора, които ти не познаваш. Орденът.

— Какво представлява Орденът?

— Не, не мога да ти кажа. Стига толкова, моля те. — Сълзите рукнаха по бузите му. — Позволи ми да не разкривам поне този последен срам. — Хосе изтри мазните петна от яденето около устните си. — Вече ти казах твърде много. Твърде много, твърде късно. Ако ти разкрия още, никой няма да те остави жив. Защото тайната, която брани Мигел, не е само за мен, за мен, за него и за каготите. Тя е много по-дълбока от това, Давидо, тя е толкова ужасна и опасна за всички нас, за цялото човечество. Тайната ще те убие — ако не Мигел, някой друг ще го стори. Другарите му. Орденът. Някой. — Старецът се взря настойчиво в Дейвид. — Разбираш ли? Спасявам живота ти, като не ти разкривам нищо повече.

Това бе не просто странно. Беше страшно озадачаващо. Дейвид седеше в полутъмната влажна стая и се мъчеше да разгадае тайната. Дъждът продължаваше да кове по плочите на покрива. През прозореца се виждаше мъглата, оброчната мъгла, която пороят бе призовал от горите. Струите с бучене обливаха склоновете и се стичаха към придошлата река.

Дейвид опита отново, зададе още един въпрос. Обаче Хосе категорично отказа да откликне. Явно старецът беше достигнал предела.

Мълчание.

Дейвид се чувстваше страшно безпомощен, имаше толкова много въпроси. Смъртта на родителите му. Откъде бяха парите? И какво беше това споменаване на холокост? Каква бе толкова ужасната тайна, която вещаеше незабавна смърт?

Обаче нямаше да получи повече отговори, поне засега.

Вратата рязко се отвори — беше Фермина. Цялата кипеше от гняв, разкрещя се на Хосе, гривните й се раздрънчаха, думите й бяха като удари с камшици.

Неистовият й монолог беше на баски и на испански, но смисълът му беше ясен. Тя питаше Хосе какво е казал на Дейвид. Глупак! Какви тайни си разкрил?

И тогава пред очите на Дейвид младата съпруга се приближи и зашлеви възрастния си съпруг презрително.

Хосе се сви под удара, без да се съпротивлява.

Дейвид се скова от тази отвратителна сцена. Наблюдаваше неподвижен и притихнал как Фермина отново шамаросва Хосе, после стисна крехката ръка на съпруга си и рязко го дръпна да се изправи, а накрая го изведе от стаята като палаво дете. Вратата се затръшна. Стълбите проскърцаха.

Останал сам до огнището на старата каготска къща, Дейвид чу още една врата да се затръшва някъде горе. В отговор цялата сграда се разтресе, натежалите от влага паяжини потръпнаха по корнизите, мушиците се разхвърчаха нещастно от стая в стая.