Белязани от Каин

43

Саймън крачеше нервно по застланата с обли камъни главна улица. Тиха есен в баварските Алпи. Магазините за ски бяха затворени, туристите бяха малко, предимно пешеходци, приведени над големи карти, които плющяха на вятъра. Беше студен сивкав ден, а крещящо натруфените улици бяха почти безлюдни.

Той обаче все още се чувстваше напрегнат. Би предпочел анонимността на хотел в голям град, но не се осмеляваше да използва кредитните си карти, нито да показва паспорта си, затова избра Гармишпартенкирхен като компромисен вариант. Бяха идвали тук със Сузи на почивка преди години.

Сузи.

Сузи и Конър.

Сузи, Конър и Тим.

Беше настанен в студено спартанско бунгало в грозно ново вилно селище точно над градчето, в тихите алпийски дебри. Обаче всяка минута усещаше нуждата от информация. Непреодолима нужда.

Затова прекарваше половината си време в градчето, звънеше от улични телефони на Сандърс и на Сузи или седеше в някое интернет кафене със звънче на входа и с цяла стена червени знаменца на „Байерн Мюнхен“.

Поздрави момичето на касата, тя се усмихна и кимна учтиво — вече го познаваше, после пак се зачете в списанието си. Саймън си избра един от прашните и неизползвани компютри и отвори пощата си. Усещаше собствената си нервност като лош вкус в устата. Имаше ли новини от Тим? За Тим? За Дейвид и Ейми? Ами за съпругата и детето му?

Беше получил само един интересен имейл. Непрочетените писма бяха две, обаче той искаше да прочете само едното от тях. Другото не искаше да чете. Понеже знаеше, че то е за Тим, от похитителите на Тим. Имейлът, за който го беше предупредил Сандерсън.

Не го гледай, Саймън. Не го гледай.

Затова той кликна на неотворения друг имейл. Беше от Дейвид Мартинес. Прочете го два пъти, асимилира изключително важната информация и нахвърли някои неща в бележника си. После се изправи и се приближи към момичето на касата. Тя поиска няколко цента и Саймън плати.

Вратата се отваряше към улицата. Саймън погледна към къщите и магазините по сивите склонове на Алпите. Бяха като редица заснежени лица — бели и навъсени, като старейшини, които като съдебно жури разглеждаха вината му.

Тим. Имейлът за Тим?

Имейлът за Тим.

Вече му идваше твърде много. Цели три дни съумяваше да не отваря имейла от Тим и всеки път, когато дойдеше тук, му ставаше все по-трудно да се сдържи да не кликне върху съобщението, за да изгледа записа, да устои на ужасното изкушение — на желанието да узнае, да види най-лошото.

Не можеше да издържа повече.

Завъртя се на пета, върна се обратно вътре, кимна смутено на момичето от интернет кафенето и отново седна пред екрана.

Отвори пощата си. Кликна върху имейла.

Тема: брат ти.

Събра сили. С пресъхнала уста.

В имейла не пишеше нищо, имаше само една иконка. Иконка, която даваше линк към видеозапис. Позабави се, докато зареди изображението, после екранчето се проясни — и ето го Тим. Седеше на стол. Полуусмихнат пред камерата с топчестото си лице. Неспокоен.

Беше видеозаписът с Тим.

Мъж с маска стоеше до брата на Саймън.

Похитителят заговори:

— Точно така, Тим, погледни към камерата. Кажи „здравей“ на брат си.

— Здравей!

Тим махаше. Притеснено.

Мъжът с маската кимна и каза:

— Имаш ли да му казваш нещо?

Усмивката на Тим се нагърчи. Може би отново чуваше онези гласове. Тим се обади през гласовете:

— Съжалявам, Саймън, но здравей. Как си. Съжалявам, че тези хора ме държат, задържани сме. Много неправилно. Какво да кажа. Здравей.

Мъжът с маската каза:

— Добре. Какво друго, Тим? Какво друго искаш да кажеш на Саймън?

— Кучето. Гъсти. Искат да спомена Огъстъс. Помниш ли, когато ходехме на потока с Огъстъс, тогава бяхме щастливи, нали? Несъмнено. Понеже аз разбирам защо правя всичко така.

Тим преглътна. Мъжът с маската зачака. По-големият брат на Саймън погледна право към камерата.

— Саймън, кажи на мама, че съжалявам за онова, което направих, не беше редно да я намушкам с ножа. Много нередно, разбирам. Мамо?

Саймън усети сълзи да парят в очите му. Пребори ги.

Лицето на брат му беше пълно и уязвимо.

— Исках само да кажа, че помня и футбола, мисля, че си прекарвахме хубаво като деца, и ако съм го съсипал, вината е моя, вината е моя. А ако… извинявай, мамо. Кажи на мама, че съжалявам, Саймън, моля те? Благодаря ти.

Мъжът с маската се наведе по-близо към Тим и каза доста силно:

— Тим, знаеш ли защо сме тук? Защо говориш със Саймън?

Тим поклати глава.

— Отидох в Оксфорд и след това всичко стана много различно. Повярвай ми… нещо се случи. — Тим се обърна и погледна мъжа с маската. — Защо сме тук?

— Тук сме, понеже брат ти не иска да ни каже. Ние искаме да ни каже всичко. Да ни предаде Дейвид Мартинес и Ейми Майърсън. Да ни каже къде са. Да ни разкрие какво знае. Да се предаде… иначе ще страда точно както ти ще страдаш след малко.

Тим се помъчи да докара храбра усмивка. Опитваше се да се усмихне смело заради Саймън.

Патосът му беше непосилен.

Още един мъж се раздвижи зад Тим. Държеше въже и парче дърво. Въжена примка и парче дърво?

Първият мъж заговори спокойно през маската си. В гласа му се усещаше съвсем лек акцент:

— Е, Тим, много съжалявам, че се налага да го правим, обаче е заради брат ти, не го е грижа за теб. Сбогувай се с брат си Саймън, който не дава и пет пари.

Мъжът надяна примката на шията на Тим.

Тим почти веднага започна да се дави. Краката му се изпружиха, заритаха и задраскаха шумно с пети по пода. Гаротата се затягаше все повече и повече. Лицето на Тим порозовя, после стана червено и накрая — почти синьо.

Мъжът стоеше безразлично зад Тим и просто стискаше въжето здраво, без да обелва нито дума. После убиецът пусна въжето, а Тим изпъшка, шумно си пое дъх. Все още беше жив. Тим беше жив.

Първият мъж се наведе към камерата.

— Следващия път ще го убием.

Екранът стана черен.

Саймън впери поглед в него. Избута стола си назад и се извърна, за да си тръгне — за да отиде някъде, където и да е. Подхвърли няколко евро на озадаченото момиче и излезе на застланата с камъни улица. Нуждаеше се от чист въздух, за да не се разкрещи.

Тим…

Една полицейска кола бавно трополеше по настилката на главната улица. Нагоре по склона към Гащоф Фраундхофер. По посока на дървените вили.

Саймън се загледа към колата. После си спомни информацията на Дейвид. Обърна се на другата посока и хукна.