Белязани от Каин

38

Изражението на Мигел беше отнесено, изморено, но и преситено, победоносно. Дейвид си спомни, че терористът бе имал същото изражение непосредствено след сношението си с Ейми в пещерата на вещиците в Сугарамурди.

— Чакайте. Чакайте, чакайте… спи ми се — каза Мигел. Дъхът му се виждаше в студения нощен въздух. — Може да почакаме. Приключих! Американецът ще ни стопли утре сутринта.

Ангъс наблюдаваше терористите.

Мигел издаде нареждания на хората си: Ангъс, Ейми и Дейвид бяха здраво привързани към акациевото дърво с гръб към ствола. Бяха поставени пазачи. После терористът най-неочаквано легна — просна се толкова бързо, сякаш припадна. Лежеше като инертна маса, проснат върху едно платнище до гаснещия огън, позатоплен от догарящото тяло на Алфонс.

— Клайн Левин — тихо отсече Ангъс.

— Какво? — прошепна Дейвид на Ангъс, който беше непосредствено до него, привързан към същото дърво.

— Синдромът, състоянието на Гаровийо… Хиперсомния, лицеви тикове. Насилие. Мисля, че е Клайн Левин.

— И?

— Просто е… интересно.

Мълчание. После се обади Ейми с разтреперан и разчувстван глас:

— Ангъс, няма значение. Трябва… трябва… трябва да направим нещо… просто нещо…

— Знам — кимна Ангъс. — Обаче… какво? Какво можем да направим?

Никой не продума.

Беше студена и уродлива нощ, разкривена от агония. Дейвид не можеше да заспи. Мислите му се насочиха сякаш по черен тунел към един-единствен ужас: на сутринта щеше да изгори. На зазоряване. Щеше да страда като Алфонс. Надяваше се да умре бързо.

Той единствен не заспа. Ангъс и Ейми му шепнеха утешително, но накрая изтощението тежко се стовари върху им, надви ги и те задрямаха. С клюмнали глави.

Дейвид остана буден. Загледан в пустинния мрак. Жертва на комарите. Пред лицето му като миниатюрни изплашени призрачета прелитаха мушици. Но дори те изчезнаха, когато нощта се застуди още повече.

Но не щеш ли, в мъчителния час преди зазоряване нещо се размърда. Човек. Дейвид впери поглед.

Мигел тайно се приближаваше към почти угасналата клада. Съучастниците му спяха до един. Мигел беше сменил пазача на пост и в момента се прокрадваше към печалната пушеща купчина, останала от огъня.

Терористът от ЕТА се озърна наляво-надясно, за да се увери, че никой не го наблюдава. Дейвид беше в тъмните сенки под дървото, далеч от фенерите. Явно Мигел не си даваше сметка, че той гледа.

Но какво всъщност виждаше? Какво правеше Гаровийо? Имаше нещо едновременно нелепо и ужасяващо в тази самотна драма.

Синът на Хосе Гаровийо пропълзя до огъня и протегна ръка над почернелите и пушещи въглени. Дръпна изгорялото тяло на Алфонс. Понечи да откъсне от провисналата мъртва човешка плът.

Дърпаше крака му. Изпеченото бедро на горкото намибийско момче се отдели съвсем леко от бедрената кост. Като преварена пилешка кълка. Мигел остави изгорелия крак на пясъка. После бръкна в джоба си и отвори голям остър нож. Лигите му течаха — сребриста слюнка, огряна от лунната светлина. Дейвид наблюдаваше как терористът реже и бърника с ножа, как отрязва парче овъглено и изпечено месо от крака на Алфонс.

Мигел отново се озърна настрани — нощният Вълк, който пази жертвата си. После заби острието в мръвката и хищно го поднесе към пълната си със слюнка уста — гладната паст на вълка.

Оцоко.

Дейвид повърна.

Шумът накара Мигел да вдигне очи. Терористът видя Дейвид. Видя, че някой бе станал свидетел на опита му за канибализъм.

По лицето му сякаш пробяга вина, необясним срам и вина. Терористът пусна ножа в прахта, сякаш изобщо не е искал да го държи в ръка. Рязко се изправи и презрително ритна плътта и костите обратно в мръсните въглени от кладата. После изтри лицето си с ръкав и се ухили на Дейвид. Безмълвно. Обаче ухилената му физиономия не беше убедителна — срамът си бе останал. Ужасен срам.

Мигел се отдалечи в тъмните сенки, влачейки одеялото си. И отново заспа.

Дейвид се взираше ококорено. Парализиран от ужас заради онова, на което тъкмо беше станал свидетел.

Сам в пустошта, Дейвид зарея поглед към небето над пустинята. Зората призоваваше почитаемата земя да се върне към живот. Обагрила беше хоризонта в зелено и студено синьо и най-бледо кайсиево. Смътни тъмни сенки започваха да се простират напряко на дъното на каньона. Тъничките дървета се кланяха като ухажори, приведени от освежаващия ветрец. Дейвид все още беше единственият буден.

С присвити очи проследи едра котка на няколкостотин метра по-надолу в сухата речна долина — жълтеникавокафяво и грацилно животно, със снопчета косми от ушите и дълга игрива опашка пристъпваше между бодливите акации. Степен рис.

Малко по-нататък в плиткия каньон Дейвид различи големи движещи се черни силуети. Пустинни слонове. Поели на необикновеното си поклонение през безводната намибийска пустош в търсене на вода.

Доплака му се. Понеже щеше да умре. А светът беше толкова красив. Жестоко красив. Варварски, смъртоносен и красив. Никога не бе усещал всичко толкова наситено. Всяко бръмбарче, черно като абанос върху златистия пясък, всяко чуруликащо пустинно птиче сред светлозелените акации. А той щеше да умре.

Гласът на Мигел отекна в лагера:

— Хайде, ставайте. Адски е студено. Трябва да го изгорим. Хайде! Добро утро! Събуждайте се.

Изведнъж просеката се напълни с хора. Треперещи мъже, които очакваха заповеди.

— Трябват ни дърва, Мигел.

— Ами вървете да съберете — кресна Мигел на хората си. — Използвайте Ейми и Неърн. Да съберат дърва, та да опечем приятелчето им. Може да си сварим кафе върху мозъка му.

— Добре. — Алан нехайно насочи пистолета си към тях. — Правете както нареди той. Не разбирам защо ние да се потим. Вървете за дърва. Ще ви следваме по петите.

Развързаха Ейми и Ангъс. Рязко побутване с пистолета им зададе посоката. Дейвид ги наблюдаваше овързан от мястото си. Двамата затворници се затътриха надолу в каньона. Ейми се наведе и вдигна малко акациево клонче. Мъжете пушеха, смееха се и си разменяха неприлични шеги за предстоящата екзекуция.

Дейвид забеляза, че Ангъс казва нещо на Ейми. Шепнешком. Алан се провикна в прахоляка към двамата пленници, които се трудеха:

— Затваряйте си устите! Просто съберете дърва.

Ангъс се обърна, извини се, после се наведе към пясъка и задърпа малко изсъхнало дърво само с няколко останали зелени листа. Ейми направи като него — задърпа същото дърво, застанала на няколко метра по-нататък.

Денят и предстоящата задача бяха започнали. Ангъс и Ейми си вършеха работата бавно и с мрачно усърдие трупаха висока купчина дърва насред просеката. Студен вятър метеше пустошта, слънцето вече грееше, но все още беше студено.

Гласът на Мигел отекна силно в развиделяващото се утро:

— Алан, запали огъня. Замръзвам. Вържи приятелчето ни по средата.

— Добре, Миг…

Нарастващият ужас сякаш разкъсваше Дейвид. Макар да се готвеше цяла нощ, реалността се оказа прекалено страховита. Това не биваше да се случва. Не биваше. Но ето че вече идваха да го отведат. Той се съпротивляваше и се извиваше, но беше сам, а те — много. Опита се да ухапе насилниците си, но те го шамаросаха и му затвориха устата. Неумолимо и непреклонно го мъкнеха през прахта към купчината дърва, която го очакваше.

— Донесе ли въжетата?

С безмилостна жестокост го повдигнаха и го натикаха наполовина по средата на скупчените дърва. За миг ръцете му останаха развързани и Дейвид се помъчи да размаха юмруци, да удари някого, когото и да е, обаче мъжете сграбчиха махащите му ръце и той ги усети как връзват китките му зад пръта, а после направиха същото и с глезените му — вързаха и тях. Привързаха го за високата клада.

Отвсякъде го затрупаха с дърва и Дейвид се озова до глезените в камара от характерното сивкаво пустинно дърво. Сухо и в очакване.

Той погледна Ейми, тя погледна него. По лицето й се търкаляха сълзи, но тя мълчеше. Дейвид се вгледа в сините й очи — в последните мигове от живота си търсеше потвърждение, някакво доказателство, че тя го обича. И наистина, в изражението й имаше нещо, далечна нежност, тъжен копнеж. Но какво точно означаваше това?

— Достатъчно! — провикна се Мигел. — Да вървим да закусваме. Препечени филийки. Кафе…

— Чакай — обади се Ейми. — Позволи ми да го целуна за сбогом.

Мигел я изгледа скептично и насмешливо — едва не прихна. Слънцето се беше издигнало високо в небето и Дейвид усещаше първите истински топли лъчи на лицето си. Скоро тялото му щеше да се опече, кръвта му щеше да заври във вените.

— Ами защо не? Целуни го за сбогом. Вкуси го още веднъж. Пък аз ще гледам.

Ейми кимна покорно. Приближи се към кладата. Прекрачи дървата, наведе се да целуне Дейвид нежно по устните и в същото време му прошепна съвсем тихичко и съвсем ясно:

— Помъчи се да не вдишваш дима. Дървото е млечка. Просто се помъчи.

Дейвид се бореше със собствения си ужас и мъка. Кимна. Безмълвно. Получи втора целувка, после Ейми се отдръпна и напред пристъпи Алан.

— На среден огън ли?

Някой се изсмя.

— У кого е запалката?

Французинът Жан-Пол заливаше сухите дърва с бензин от една туба. Дейвид усети студената струя върху глезените си, тежкият мирис на суров петрол се надигна към лицето му и после Енока извади запалката. Набитият баск щракна, заслони пламъка с длан, предпазвайки го от лекия пустинен ветрец, като че беше птиче, пиленце, после коленичи, поднесе запалката и бавно отстъпи назад — предпазливо и питащо, а залетите с петрол сухи дърва лумнаха с едно благовъзпитано „фуффф“.

Наистина се случваше. Тук. Сега. Насред жълтата суша на Дамара. Докато далматинските соколи кръжаха над печалната Хуаб. Дейвид щеше да изгори жив.

Пустинното дърво беше толкова сухо, че тутакси избухна в пламъци: грамадни бумтящи жълти пламъци. Ангъс и Ейми бяха приклекнали край огъня и си грееха ръцете. Мигел се изхили.

— Много хубаво. Топлите си ръцете на кладата на приятеля си! И аз идвам. — Мигел стрелна с поглед съучастниците си и излая рязко някаква заповед. — Дръжте ги на мушка.

Мигел се приближи, за да наблюдава страданието на жертвата си. Очите на Дейвид се насълзиха от дима, пареше му на стъпалата, усещаше с краката си топлината, плъзналите нагоре по тялото му пламъци като ръцете на противни просяци. Помъчи се да не вдишва дима. Млечка. Някакъв план ли бяха скроили? Едва не припадаше от страх. Щеше да умре. Главата му се въртеше от ужас и от крехка надежда. Какво правеха? Ейми и Ангъс бяха застанали така, че вятърът да не духа към тях гъстия мазен дим, който се надигаше от сухите пукащи дърва. И наблюдаваха Мигел, който беше по посока на вятъра.

Мигел вдишваше пушека. Вдъхваше и се усмихваше блажено.

— Мирисът! Мирис на месо, на агнец. На агънце, нали? Усещаш мириса на дървото, а след малко и мириса на месо, нали? Да? Не? Да? Ейми? Усещаш ли? Това е… това е твоят приятел… гори… и… — Мигел запелтечи насред топлината на огъня и пушека. — Даааа… Яхния от риба тон… той ще…

Дейвид наблюдаваше случващото се от кладата на собствената си огнена екзекуция — слисан.

Мигел се олюля настрани. Катурна се, заеквайки, после падна на колене почти в безсъзнание.

Терористът от ЕТА се просна на земята.

Ангъс се метна отгоре му като хищник и преди някой да успее да реагира, шотландецът заобиколи огъня, стисна Мигел за гушата, като едновременно измъкна пистолета му и го опря до клюмналата глава на Мигел.

Убиецът тихо и заваляно изруга, почти не на себе си.

Главорезите му бяха замръзнали смаяни.

— Не мърдайте! Или ще го убия! — кресна Ангъс.

Мигът се проточи. Ръце на оръжията. Мъже, наполовина показали се от колите.

Ейми грабна ножа, паднал в прахта, с който Мигел си беше отрязал къс човешка плът. Тя скочи в избуялите пламъци, разряза въжетата, с които беше вързан Дейвид за кола, а когато въжетата паднаха в огъня, той отскочи настрани и Ейми го издърпа навън.

— Ще убия Мигел! Не мърдайте! — крещеше Ангъс.

Никой не помръдваше. Овен Ейми, която удряше дрехите на Дейвид — джинсите и ботите му, които пушеха. Огънят бумтеше, сякаш разярен, задето няма какво да го подхранва. Ейми обхвана лицето на Дейвид с ръка.

— Добре ли си?

— Добре съм… добре съм… — Той почти не я чуваше заради пращящия огън и собствената си задушлива кашлица — плюеше противния вкус на собствените си горящи дрехи.

На няколко метра по-нататък Ангъс влачеше почти припадналия Мигел в прахта, а хората на терориста само се споглеждаха. На ясната сутрешна светлина обаче се виждаше изписаното по лицата им крайно объркване. Какво да правят без Мигел? Без командира си?

— Само ако се приближите, ще му пръсна главата, тъпаци такива! Ейми, събери ключовете на всички коли. И вземи кашона с кръвните проби. Дейвид, грабвай пистолета и влез в колата… влизай в ланд ровъра…

Мъжете отново се спогледаха объркани, гневни и безпомощни. След няколко секунди Ейми беше приключила и размахваше цяла шепа ключове от автомобили.

— Ангъс! Взех ги. И кръвните проби.

— Влизай в колата! Дейвид!

Покорен и потиснал страховете си, той се втурна към колата, скочи вътре и седна на шофьорското място. Стисна ключа за запалването с изгорената си и болезнена ръка. Готов за бягство в мига, в който Ангъс бъде в безопасност.

Шотландецът примъкваше инертното тяло на Мигел по-близо до джипа. Все още насочил дулото на пистолета близо до слепоочието му. Ейми седна на предната седалка до Дейвид и наблюдаваше. Готова за тръгване. За бягство. Готова.

Мигел обаче започваше да се съвзема от вцепенението си — каквото и да беше въздействието на млечката, вече отшумяваше — и току се опитваше да се откопчи от хватката на Ангъс. Дейвид виждаше всичко на светлината на фаровете — Мигел се мъчеше да се освободи.

— Ангъс!

Ученият беше допрял дулото до главата на Мигел, до слепоочието му. Дейвид знаеше какво ще се случи. Лицето на Ангъс Неърн беше обтегнато от мрачно задоволство.

Дейвид наблюдаваше ужасен как Ангъс дърпа спусъка — категорична екзекуция.

Обаче хватката му не беше достатъчно силна — в последния момент Мигел се размърда. Отново бе станал джентилак, великан от горите, легендарен, безсмъртен. Ангъс стреля и от главата на Мигел пръсна кръв, но беше само рана, рана на скалпа. Вълка беше жив, на земята и свободен. И даваше знак на хората си.

Първият пушечен изстрел изтрещя в сутрешния въздух. Дейвид рязко дръпна скоростния лост, а после още един изстрел блъсна оглушително метала. Вратата на колата рязко се отвори и Ейми посегна към Ангъс, който скочи на задната седалка. Дейвид натисна педала до дупка, изпод гумите се разлетя пясък и най-сетне гумите зацепиха, колата се понесе напред и набра скорост. Все по-бързо. Все по-бързо.

Задният прозорец се разби на стотици парчета, когато един куршум го уцели. Един от мъжете се катурна — ниска и набита фигура. Енока. Мъртъв.

— Тръгвай! — изкрещя Ангъс.

— Накъде? — извика в отговор Дейвид, неистово въртейки волана.

— Натам!

Преодоляха на скорост една могилка — едва не си прегризаха езика заради тази дъга във въздуха — и се понесоха напред с повсеместно друсане и тръскане: плъзгаха се по чакъла, поднасяха. Дейвид стискаше волана, докато лъкатушеха наляво-надясно през сухите речни долини, докато криволичеха между бодливите млечки…

— Дейвид! — изписка Ейми.

Огромен слон изникна пред тях, щяха да се блъснат в него — едрото бавно животно дъвчеше някаква клонка, обърна се и ги изгледа жалостиво и печално…

Дейвид завъртя кормилото тъкмо навреме, колата се наклони на скорост и той беше сигурен, че ще се обърнат — ей тук, като палачинка. Щяха да се разбият… Обаче джипът отново се стовари върху четирите си колела и те се понесоха напред.

— Реката. Тръгни по реката!

Заповедта дойде от Ангъс. Дейвид се подчини.

Колата се вряза в разкаляния склон и се понесе по коритото на реката, гумите разпениха водата, а патиците, гъските и чинките шумно протестираха и махаха с криле. Дейвид превключи скоростта и ускори. Голямата бяла кола беше бърза и нова.

Десет, двайсет, трийсет минути се носеха като стрела по реката. Една антилопа орикс, която спокойно пиеше вода, вдигна глава при шума и избяга. Газели уплашено вирваха муцуни, когато колата се задаваше, газейки по облите скали и опасно бързо лъкатушейки по завоите.

— Натам! — посочи Ангъс.

Дейвид се отклони по едно по-сухо речно корито. Възползва се от възможността да погледне назад отново и надеждата му се разпали — наистина бяха успели.

Бяха избягали.

Идеше му да се разхлипа ужасено и едновременно да се разкрещи тържествуващо. Не направи нито едно от двете. Шофираше. Смълчан. В колата беше тихо. Спряха за няколко минути, Ейми намери в аптечката на колата някакво лекарство и намаза изгорената му ръка. Той я погледна. Тя не плачеше, но очите й бяха замъглени — едва контролираше ужаса си. Колата потегли, бягството им продължи.

Слънцето беше високо в небето и беше станало горещо. Дейвид се помъчи да овладее собствените си страхове, собствения си ужас.

Защо? Защо изобщо Мигел беше тук? Все успяваше да ги открие. Оцоко. Вълка. Безмилостният.

Замисли се как миришеха собствените му дрехи, докато горяха. Мълчеше. Ейми стискаше ръката му. И също мълчеше.

Едночасовото шофиране по речното корито приключи — Ангъс нареди да сменят посоката. Дейвид кимна, рязко завъртя волана надясно и джипът с ръмжене отново стъпи на суша. Скали и пясък. Караха ли, караха. Никой не продумваше.

Движеха се на юг. Нямаше път. Относително раззеленената речна част на Дамара отстъпи място на разтерзана суха пустош. От двете им страни се издигаха пясъчни дюни.

Ангъс заговори пръв. Вече половин ден май никой не беше обелвал нито дума.

— Намираме се в Намиб Науклуфт — обясни им той. — Пак се върнахме в пустинята. Това чудо се точи на стотици километри.

Дейвид огледа ширналата се до безкрай пустиня. От меките оранжеви гребени на грамадните дюни, почти сладоледени на консистенция, се развяваше прах. Между дюните имаше прашни плоски солници, нажежени до зловещо бяло, а сред тях, черни и резки, се открояваха останките от мъртви дървета. Като извадени от нечий много лош кошмар.

Стига толкова. Дейвид потръпна и се измъкна от унеса си. Страшните картини в съзнанието му бяха твърде зловещи, не издържаше повече. Само че насред цялата какофония на ужаса имаше някакъв ритъм, някаква хармония, страховита, но неподправена хармония.

Той навърза образите в съзнанието си: Мигел, който яде плътта на Алфонс. Възрастният Гаровийо и неговата заекваща изповед в къщата на каготите: „Мигел е белязан с истинския позор на каготите“. И накрая отвратителните втечнени тела под къщата.

Ами ако древните и вече втечнени трупове бяха запечатани в камерата не за да се предотврати зараза, а за да… бъдат съхранени?

Като храна?

Дейвид пийна глътка вода и попита учения. Направо.

— Ангъс, каготите били ли са…

— Какво?

— Били ли са… канибали?

Ейми го погледна пребледняла и ужасена.