Белязани от Каин

50

Болката беше съкровена и силна, някъде дълбоко в него. Болка, която живееше в мрака като безоко животно. Но после той отвори очи и установи истината — беше оцелял. Но беше наполовина затрупан под отломки и камъни, почти не можеше да помръдне, но можеше да диша и да вижда.

Подземието се беше срутило. По-голямата част от кухината беше запълнена с камъни и пръст, погребали сандъците и потушили пламъците. Цареше почтителна тишина. Дейвид си даде сметка, че най-вероятно бе извадил късмет. Ако всички експлозиви се бяха взривили, най-вероятно щеше да е мъртъв. Може би огънят беше повредил жиците, може би беше избухнала само една бомба.

Пламъците вече гаснеха, но той все още беше в капан, под камъните. Не се чуваха други признаци на живот и със сигурност нямаше спасение.

Шум. Дейвид се озърна наляво и надясно — отнякъде се процеждаше светлина, някъде по-нататък в тунела. Отвор, откъдето влизаше въздух и поглъщаше тъжния сивкав пушек.

Земята отново се раздвижи на няколко метра от него. Появи се лице.

Мигел, който чистеше пръстта от лицето си.

Мигел беше оцелял. Неубиваемият убиец, джентилакът от горите на Ираути.

Терористът лежеше проснат и кървеше обилно от рана отстрани на главата, а друга дълбока рана на крака му — дълбок разрез — лъщеше гордо.

Пушекът и прахът от експлозията се разнесоха печално, когато и последните бензинови пламъци угаснаха.

Мигел видя Дейвид.

Терористът се свъси. Свъси се и се засмя и поклати кървящата си глава. После отметна една дъска от гърдите си, освободи се и започна да се спуска по осеяния с отломки циментов под към Дейвид.

Кръвта на Дейвид се смръзна. Имаше нещо неизразимо в бавното и зловещо пълзене на кагота, който влачеше смазания си крак. Примъкваше се към Дейвид.

Обзет от отчаяното желание да избяга от този човешки червей, от този окървавен хищник, Дейвид отново се помъчи да се освободи, обаче скалите и камъните се оказаха прекалено тежки. Затискаха го. Щеше да бъде премазан като вещица с камъни. А сега и Мигел беше отгоре му.

Слюнки течаха от устата на терориста. Мигел разкъса ризата на Дейвид и оголи плътта. Струя слюнка се проточи от широката му и белязана уста. Кожата на Дейвид потръпна инстинктивно от противната топла слюнка.

Тържествуваща усмивка грейна на лицето на кагота.

— Jaio zara, hilko zara…40

Мигел избърса уста, оголи зъби, доближи устата си до голата плът и впи зъбите си. Глозгаше Дейвид жив. Той усещаше как зъбите на терориста се впиват в мускулите на корема му и как ръфат, ръфат, докато Мигел се опитваше да откъсне залък, стенеше с наслада, глозгаше корема на живия човек, смучеше рукналата кръв…

Изстрел запокити Мигел настрани, Дейвид ахна, а втори изстрел пръсна главата на терориста като огромно кърваво цвете, като зловещ червен карамфил. Някой го застреля на място. Над него се надвеси Ейми и още някакви хора. Бяха пропълзели през светлия отвор и Дейвид гледаше ужасен и уплашен как Ейми, Ангъс и другите махат камъните и го освобождават…

— Хайде — опита да го изправи на крака Ейми.

Той сведе поглед към корема си. Кървеше, имаше следа от ухапване и малко кръв… но беше добре…

— Бързо! — провикна се Ангъс и кимна с глава, сочейки пътя за бягство. Горе като че ли имаше войници. Или полицаи… нагоре в тунела. Ярки светлини. Фенерчета. Униформи.

— Но… — възрази Дейвид. — Но…

Ейми стисна ръката му. Погледът й беше пламенен, неистов.

— Сключих сделка с полицията. Те искаха Мигел, Дейвид. Дадох им Мигел и архивите — заради нас, заради мен и теб. Сега се опитай да тичаш — полицията се бие с хората на Мигел в бара…

— Трябва да тръгваме! — провикна се Ангъс.

Свлякоха се още камъни. Скални късове и кални отломки се изплъзваха, стенейки, цялата система от проходи беше дестабилизирана. Покатериха се през отвора в прохода и хукнаха да си спасяват кожата, преследвани от кална стена — всички бягаха, търчаха с всички сили, спасяваха се, погнати от вълна от кал, като от див звяр, като хищно пещерно чудовище с паст от сиви и черни скали, което ги гонеше, опитваше се да ги погълне живи, същински скален вълк.

После се добраха до малката вратичка и грохотът на скалното свлачище започна да отслабва. Отвориха Еврейската порта, примигвайки задъхано, и целите изпоцапани, излязоха в ярко осветената бохемска пивница.

Където стояха и ги очакваха неколцина германски полицаи. А също и чешки полицаи. Сариа също беше тук. И другият полицай от Биариц. И още няколко човека с цивилни костюми и слънчеви очила. Тайна полиция? Какво? Лекари се грижеха за мъже на носилки. Имаше следи от престрелка.

Един от германските офицери се приближи към Саймън, размахвайки мобилен телефон.

— Хер Куин?

— Да, но…

— Детектив… от Скотланд Ярд. Заповядайте — подаде му германският офицер телефона.

Журналистът го пое и, залитайки, излезе навън. Дейвид проследи с очи и през отворената врата видя как Саймън се разрида, приведе се надолу, залитна. С ръка на очите се помъчи да прикрие засраменото си ридание.

Нямаше съмнение, че Тим е мъртъв. Бяха закъснели, него не успяха да спасят.

Дейвид, Ейми и Ангъс излязоха навън на дъжда. Големи и лъскави полицейски автомобили бяха подредени от двете страни на пътя. Няколко линейки чакаха, просветваха червени светлини, а други автомобили се носеха бързо нагоре по възвишението. Взвод войници с работни униформи стояха в края.

Цареше хаос — полицаи влетяха в пивницата. Носеха още експлозиви или поне така изглеждаше.

Дейвид погледна Ейми — лицето й беше набраздено от сълзи, примесени с кръв и прах. Но беше жива. Невредима. Дали беше бременна?

Тя поклати глава. И каза:

— Чуй, остави ме да говоря. Знаех, че той ще ни залови. Когато пристигнахме в Амстердам, бях напълно сигурна, че Мигел никога няма да се откаже. Че някой ден ще ни намери. Трябваше да го подмамим. Да го подмамим в капан, където да го убием. Където ченгетата могат да го заловят. Не можех да ти се доверя… Знаех, че ме обичаш твърде силно… и понеже… — Тя примигна и изтри очи с опакото на изцапаната си ръка. — После каза: — Ти никога нямаше да ми позволиш да рискувам, Дейвид, особено ако знаеше, че съм бременна. А бременността беше единствената ми разменна монета, ако се наложеше да си спечелим време в подземието. И точно така стана — правилно се бях досетила — наистина се наложи да си спечелим време. — Погледът й беше спокоен, но и натежал от чувства. — Така че, да, обадих се на Мигел. Издадох ни, казах му къде отиваме. И той ми повярва. Още ме обичаше. Искаше да ми повярва.

— Но…

— Но после се обадих и на полицията, на Сариа. Той говори с германското и с френското правителство. Уверил ги, че ще получат всичко, което искат — Мигел, край на цялата история и скривалището на архивите на Фишер. За да може данните да бъдат унищожени. И всички каготи да бъдат мъртви…

— Сключила си сделка с полицията?

— Да, и с Мигел също. Трябваше, Дейвид. Но беше много трудно. Мигел трябваше да пристигне пръв, понеже ако надушеше полицията, никога не би припарил. А полицията ни следеше от дни. Извадихме късмет. Голям късмет. Те се съгласиха да ни пуснат, ако обещаем да си мълчим. За вечни времена. Такава е сделката, благодарение на която останахме живи. Всички.

Тя взе ръката му в своята точно както беше направила с Мигел и постави дланта му на корема си.

— Значи това е вярно? Ти наистина си…

— Да.

Той не можеше да зададе страшния и наложителен въпрос. Вместо това се обърна и се загледа към зловещата улица, където полицейските светлини блещукаха тъжно в дъжда като сини звездички на стара посивяла карта.