Белязани от Каин

33

— Отвратително, нали?

Дейвид се извърна. Рус мъж с фланела за ръгби седеше на съседната маса и наблюдаваше пируващите германци.

Акцентът му като че ли беше южноафрикански. Дейвид сви рамене, чудейки се какво да отговори.

— Извинете — изхълца мъжът, — но просто чух разговора ви. Келнерът е прав. Тези негодници празнуват нацистите. Качването на Хитлер на власт. — Мъжът прокара ръка през гъстата си руса коса. Беше висок, загорял от слънцето, як, около трийсет и пет годишен. — И аз съм германец! Поне по произход — поясни той и протегна крепката си мъжка ръка.

— Казвам се Ханс. Ханс Петерсен. Влязох да изпия една „Тафел“, най-добрата бира в Свакоп — отново се усмихна той. — Близките ми са от Оташа. Отглеждат добитък.

Дейвид представи себе си и Ейми.

— Е… — погледна той към празнуващите нацисти, — защо го правят? Някаква шега ли е?

— За някои от тях да — отпи Ханс от бирата си. — Пристигат тук от Германия и здравата се майтапят. Твърдят, че било… подигравка. Шокирали буржоата. За други обаче не е шега. Някои са потомци на нацисти или на нацистки семейства, пристигнали тук след войната. Трети са от стари колониални родове — празнуват Хитлер още от 1933 година. — Ханс изтри бирата от устните си с яката си мускулеста ръка. — Ами вие?

Германските песни утихнаха. Много от уж подигравателните нацисти си тръгваха от бара и в помещението рязко нахлуваше студен въздух при всяко отваряне на вратата.

— Ние… се опитваме да намерим кой да ни заведе в Дамараланд. Трябва да се срещнем с някого там. Май се оказва… невъзможно.

Германецът ги гледаше почти без да мига.

— Дамараланд ли казахте?

— Да.

Той ги изгледа.

— Е, днес май е щастливият ви ден.

— Как така?

— Аз ще ви заведа. Това правя. Оставих фермата на брат си, много е скучно за мен — засмя се той. — Помагам на еколозите, на правителството. Организирам сафарита за туристи, имам цял парк от джипове. Намибия не е най-лесното място за прекосяване.

Ейми се усмихна притеснено.

— Забелязахме.

Ханс кимна, засмя се и си поръча бира. Зададе още няколко проучващи въпроса, после още няколко въпроса, после се изправи, остави на масата няколко намибийски долара и махна на келнера. — Добре, договорихме се! С удоволствие ще ви помогна. Май имате нужда. — Тръгна към изхода и спря. — Ще се наложи да станете рано, хора. Тръгваме в седем. Пътят е дълъг.

— Но… къде?

— Среща до паметника на хереро. Няма как да не ни забележите — ние ще сме типовете с ланд ровърите.

Дейвид погледна към Ейми, когато Ханс изчезна в нощта. Бяха извадили късмет. Въздъхнаха с облекчение, платиха бирите си и се запътиха обратно към хотела.

Обаче оптимизмът им бързо се стопи.

Докато минаваха покрай рецепцията, оттам се показа плахото и печално лице на Реймънд, който им препречи пътя към асансьора.

— Здравейте.

— Реймънд…

Той беше видимо разтревожен — направи им знак да мълчат. С втори жест ги подкани да се отдръпнат в по-тъмен ъгъл на фоайето.

— Моля ви, моля ви — изсъска той. — Елате.

— Реймънд.

— Едни хора ви търсят — свъсено поясни той в тъмното.

— Кои?

Ейми се ококори ужасено. Реймънд сви рамене, все още навъсен. Целият хотел беше притъмнял и притихнал.

— Един нисък мъж. Доста пълен. Почти брадясал. Испански акцент.

Ейми прошепна към Дейвид:

— Възможно ли е да е… Енока?

— Какво каза този човек? — рязко попита Дейвид.

— Немного. Каза, че търсел бяла двойка. С вашето описание. Нищо не му казах… обаче търси вас. Има татуировка на ръката. Като германска… свастика.

— Енока — потвърди Ейми.

Енока.

Дейвид имаше чувството, че насила го тъпчат с ужас. Мъчителните образи не го напускаха нито за миг. Раболепният съучастник на Мигел, който се изсули от пещерата на вещиците. И после Мигел. Изнасилва Ейми. Не изнасилва Ейми.

Ейми вече се беше запътила към асансьорите.

— Да влизаме.

Хукнаха към стаята и превъртяха ключа два пъти. Легнаха на леглото напълно облечени и почти не мигнаха.

Когато Дейвид се събуди, помнеше само, че е сънувал някакъв кошмар — като горчивия вкус след сънотворно. Сън със сексуални елементи. Сън за Ейми и Мигел. Добре че не помнеше подробности.

Мъглата се беше вдигнала. Напъхаха екипировката си в саковете, погледнаха към морето — вече окъпано в слънце — измъкнаха се от хотела и изминаха с такси няколкостотинте метра до паметника на хереро. Смъкнаха се ниско на седалките, докато пътуваха. Уплашени и притаени.

Както ги беше уверил Ханс, нямаше как да не забележат колите му: два големи ланд ровъра, боядисани в охра и с надпис „Проект пустинен слон“ отстрани. Джиповете бяха натъпкани с екипировка.

Ханс ги поздрави с поредното мъжкарско ръкостискане и им посочи втория джип.

— Втората кола е пълна. Най-добре елате с нас. — Взе саковете им и ги пъхна в багажника на първата кола. После ги изгледа с крива усмивка. — Добре ли сте? Изглеждате… някак стреснати.

— Добре сме. Просто… хайде да тръгваме.

— Е, поне мъглата се разкара, нали? Така, както ви казах, най-добре елате с мен и Сам. Освен ако не ви се говори за зоология през следващите дванайсет часа. Ей. Това е моят хереро лейтенант. Сами!

Млад чернокож мъж се извърна и се усмихна. Ханс посочи с палец Ейми и Дейвид.

— Те идват с нас. Ще ги оставим близо до Угаб. Ще седнат при нас. — После се обърна към Дейвид: — Добре, по конете.

Дейвид и Ейми побързаха да се качат в ланд ровъра. Хванаха се за ръце. Секундите протяжно се влачеха. Колите не потегляха.

— Хайде — прошепна Ейми съвсем тихичко на себе си. — Какъв е проблемът? Не може ли просто да тръгнем?

Чакаха. И се потяха. Стараеха се да изглеждат максимално невидими в тъмната вътрешност на джипа. Минаха шест минути, после шест минути и половина, шест и три четвърти и най-накрая Ханс се качи в колата, затръшна вратата, изсвири силно и джиповете потеглиха. Бяха успели, измъкваха се от града, прекосяваха покрайнините на Свакоп, минаваха покрай дървени бунгала, боядисани в червено и синьо, почти коптори, подминаха последния прашен супермаркет, една изоставена железопътна линия и после излязоха в пустинята.

Просторът и тишината ги погълнаха. Дейвид усети прилив на облекчение. Колите изглеждаха големи, важни и твърде видими насред приветливите улици на Свакоп, а тук бяха просто две мънички прашинки насред суровата необятност.

Добре.

Дейвид и Ейми бяха на задната седалка, Сами и Ханс си бъбреха отпред. Разговаряха на хереро, поне така предполагаше Дейвид — със сигурност на някакъв племенен език. Ханс имаше джипиес координатите, които Ейми му беше дала. От време на време германецът ги проверяваше със сателитната си навигация и кимаше, явно удовлетворен.

Чакълестият път беше почти празен на косата сутрешна светлина. От време на време се разминаваха с някой покрит с ръжда камион или голям нов джип, който оставяше подире си прашна следа и изпращаше оранжеви димни сигнали в синкавия въздух. Няколко пикапа возеха в каросериите си облечени с гащеризони чернокожи работници, които пушеха или спяха. В лъскавите джипове обикновено имаше сам бял мъж, който лениво вдигаше пръст за поздрав, докато се разминаваха.

Дейвид се запита дали Реймънд наистина беше видял Енока? Може пък да беше просто параноя, грешка, невинно объркване? Обаче татуировката беше непогрешим признак. Беше видял Енока.

В колата беше горещо, Дейвид се потеше. Разтърка чело. Опитваше се да проумее. Вероятно Мигел и Орденът се бяха досетили къде е избягала Елоиз. Очевидно Орденът знаеше за връзката с „ГеноМап“. Орденът беше убил Фейзакърли в Лондон именно поради връзката му с „ГеноМап“. Те знаеха всичко за проекта и го закриваха с прояви на крайно насилие. Точно както избиваха и всеки, който имаше връзка с Гюрс и с каготите. По нареждане на църквата ли?

Значи знаеха за връзката с Намибия — за връзките с Фишер и с „Келерман Намкорп“.

Като събереш две и две, отговорът ставаше съвсем очевиден: Неърн и Елоиз бяха в Намибия. Дейвид и Еми също. А Мигел беше тръгнал по дирите им.

Дейвид се озърна почти отчаян. Дали изобщо някога щяха да са в безопасност? На хоризонта трептеше синкавовиолетова планина. Появяваха се и изчезваха миражи — езера на илюзията, които блещукаха под деспотичното слънце. Жегата вече беше непоносима. Всички в колата пиеха много вода.

Планината му напомняше за Пиренеите. А Пиренеите му напомниха за картата, която все още беше в джоба му сгъната и избледняла. Дейвид бръкна в прашното си яке и извади картата. Ейми дремеше до него.

Разгърна част от меката хартия. Всяка звезда на картата беше намерила обяснение, дори онази до Лион. Обаче оставаше написаното на гърба редче. Обърна картата и го погледна. Беше толкова изсветляло, толкова ситно — едва се четеше. Не беше почеркът на баща му. Дейвид присви очи и се вгледа възможно най-отблизо: дали думата не беше немска? Strasse? Улица? Може би.

Вероятно. Или пък просто тевтонското му обкръжение в Намибия го насочваше към такива догадки.

Дейвид сгъна картата старателно, благоговейно, мислено. Картата с последния ключ. После целуна скъпото голо рамо на спящата Ейми, с надеждата тя да не сънува Мигел.

Най-сетне Ханс се обърна с една ръка на волана. Кимна на Дейвид.

— Празна е, нали?

— Моля?

— Намибия е празна, казвам. Знаеш ли защо?

— Не.

— Заради моите сънародници. Изпразнили са проклетата страна — намръщи се той. — Чувал ли си за холокоста на хереро?

Дейвид се извини: не, не бил чувал.

Ейми се размърда от лявата му страна. Изтри съня от очите си. И се заслуша в думите на Ханс.

— Невероятна история — погледна той към Сами, който мълчеше. Едрият германски шофьор се обърна, забоде очи в изровения път, изгълта още вода от малката бутилка и поясни: — През 1904 година народността хереро въстава и избива десетки германски заселници. Моят прапрапрачичо едва не загинал. — Ханс ненадейно посочи през прозореца: — Щрауси!

Еми и Дейвид проточиха шия да погледнат: три-четири едри и тромави птици припкаха по пътя пред тях. С уплашените си едри черно-бели задници приличаха на смутени викториански стари моми, които бягат от безобидна сексуална закачка. Гледката беше комична. Обаче Ханс не се засмя.

— Докъде бях стигнал? Да. Германците възприемат този бунт като сериозна заплаха за потенциала на своята богата на диаманти колония, затова изпращат пруския империалист Лотар фон Трота да потуши въстанието. — Ханс пийна още малко вода. — Кайзерът заръчва на Фон Трота да действа „с жестокостта на хуните“. Фон Трота му обещава да прибегне до жестокости и терор. Големи симпатяги са германските империалистически класи, нали?

Ханс завъртя волана надясно, после наляво.

— И точно това се случило. Жестокост и терор. И геноцид. След няколко битки, в които били избити огромен брой хереро, прекрасният Фон Трота решил да приключи с тази работа веднъж завинаги и да изтреби народността хереро. През 1907 година издал прословутата си заповед за изтребление — vernichtungsbefehl. Решил да ги избие до крак. До последния човек. Цял един народ.

— Боже! — възкликна Ейми.

— Да — потвърди Ханс. — Хереро били изтласкани на запад, в пустинята Калахари, за да измрат. На изворите била поставена охрана, за да не могат хората да пият вода, кладенците били нарочно отравяни. Не забравяйте, че говорим за пустиня, нажежена пустиня — Омахаке. Заточените нямали нито храна, нито вода, цял един народ, оставен без вода и храна. Не издържали дълго. Някои жени и деца опитали да се върнат, но били разстреляни на място.

Ханс завъртя рязко волана, за да заобиколи ято дребни птички.

— Запазени са разкази на очевидци на този холокост. Неописуемо потресаващи. Стотици хора лежали в пустинята и умирали от жажда. Децата полудявали сред труповете на родителите си, жуженето на мухите било оглушително, леопардите и чакалите изяждали живи парализираните хора.

— Колко измрели? — тихо попита Ейми.

Ханс сви рамене.

— Няма напълно сигурни данни. Благонадеждните историци смятат, че вероятно са избити шейсет хиляди хереро. Това са към седемдесет-осемдесет процента от цялата народност хереро — мрачно се засмя Ханс. — О, да, числата, ние обичаме числата, нали? С тяхна помощ белите хора понасят всичко по-лесно. Хубав разумен процент. Седемдесет и пет цяло шейсет и два процента! — Той гневно махна с ръка към пустинята. — Клането и до ден днешен се отразява на демографските показатели на Намибия. С него празнотата се обяснява по-лесно.

Дейвид не беше в състояние да продума след всичко това: ужасяващия разказ, озадачаващо пустия пейзаж, невъобразимата жега и палещото слънце. В сравнение с Намибия всичко друго изглеждаше… съвсем дребно.

— Юис. Приближаваме Юис.

Град Юис, който на картата изглеждаше голям, се оказа едва ли не селце. Няколко магазина за алкохол с решетки до трите бензиностанции. Сива бетонна сграда, наглед ресторант, чиято реклама предлагаше баракуда, месни пайове и гръцка салата. Изпеченият от слънцето жилищен квартал се състоеше от няколко метални бараки, няколко големи къщи с високи огради и известен брой колиби и бараки.

Много мъже бяха приклекнали край бензиностанциите, зяпаха палещата пустош и джиповете. Черни пътища лъкатушеха към дебрите на апатичните гори. Сенките, които хвърляха хората и сградите, бяха контрастни, сякаш издълбани в прахта. Черно, черно, черно, после изведнъж ослепително бяло.

Ханс спря джипа на една от бензиностанциите, другият ланд ровър направи същото. Дейвид и Ейми излязоха да се поразтъпчат и да изпънат схванатите си крака, обаче слънцето прежуряше безмилостно и ги погна обратно към колата. Ханс ги изгледа скептично, докато плащаше на мъжа от бензиностанцията.

— Имате ли шапки? — попита ги той.

И двамата отговориха, че нямат.

— Хора, в Намибия има три правила. Винаги носи шапка. Не пропускай възможност да заредиш с гориво. Никога не пий уиски с бастер30 — засмя се той. — Хайде, наближаваме, ако координатите ви са верни. Може би още два часа.

Джипът навлезе още по-навътре в сгъстяващата се растителност. Дейвид никога не беше пътувал по такъв терен — в сравнение с това място Пиренеите приличаха на парка „Сейнт Джеймс“. Радваше се, че ще потънат в пустошта, така щяха да ги проследят по-трудно. Ако изобщо някой ги следеше. Дали имаха преследвачи?

— Това са мочурищата на Дамара — обясни Ханс. — Подземни реки, които се показват на повърхността. Всички разчитат на тази вода. Трябва да пресечем право оттук.

Беше някак противоречиво. От пустинната жега внезапно навлязоха в смарагдовозеления рай на неочаквано появилите се реки. Крякаха водни птици, квакаха жаби. А колата шумно прекосяваше местността, затънала почти до калниците в калната вода. Все едно навлизаха в рая.

Тръстики жулеха шасито, патици се разбягваха пред газещите във водата колела. Неведнъж едва не засядаха в лепкавата кал, откъдето щеше да се налага да ги изтеглят. Обаче малко преди джипът да заседне, Ханс правеше някаква сръчна маневра с волана и със скоростния лост, благодарение на която се отскубваха от засмукващото тресавище и се стрелваха напред към сушата.

Дейвид свали прозореца. Вече бяха стъпили на по-твърда почва, пищна, но твърда. Грамадни оранжеви канари бяха надвиснали от двете им страни — с тътен пресичаха прашен каньон.

Газела или антилопа ги наблюдаваше озадачено от една скала.

— Клипшпрингер — поясни Ханс. — Красиви създания. Приличат ми на руски гимнастички… — Той провери джипиес координатите, които му беше дала Ейми. — Почти стигнахме. — Дано жената да ви е дала точните числа. Обаче не виждам нищо. Дано да не сте били толкова път напразно…

— Ето там — обади се Ейми.