Белязани от Каин

41

Утрото беше ярко и неописуемо сияйно. Почукване на вратата събуди Дейвид. Поредният служител, който му обясни:

— Господин Келерман ви кани при себе си на терасата.

Дейвид огледа стаята. Явно отново се беше унесъл и от изтощение беше спал много дълбоко — не бяха забелязали, че слънцето се е издигнало високо зад тънките пердета.

Помъчи се да не мисли за кошмара, докато си вземаха душ.

Но Ейми усети нещо.

— Добре ли си?

— Да, да, разбира се. Слава богу, че успяхме.

Тя го погледна.

— Да отидем да намерим Елоиз.

Облякоха си чисти дрехи, които взеха от гардероба в стаята си, и излязоха в коридора. Тутакси се появи служителят, който ги заведе на обляна от слънцето тераса към морето.

Вятърът беше стихнал. Гледката беше сурова, но девствено чиста: съвсем празен плаж, два малки скалисти острова в залива. Далечен лай на тюлени. На север и на юг се простираше скалиста пустош, екливи заливчета и канари. Единствено тромавият метален силует на диамантената мина някъде в далечината нарушаваше пълната пустота.

На терасата беше подредена маса. Ангъс вече седеше там и пиеше кафе. Келерман стоеше до него, облечен с чист ленен костюм и дискретна копринена вратовръзка.

А отсреща на масата седеше Елоиз.

Ейми се спусна и прегърна каготското момиче.

Нейтан покани с жест Дейвид:

— Седнете, моля.

Седнаха. И подеха оживен разговор с Елоиз. Тя изглеждаше спокойна и дори щастлива. Или поне не се страхуваше.

Някой поднесе кошница със сладкиши и прясно сварено кафе, пресен портокалов сок, студени меса и хляб. Луксът беше разточителен и смайващ: сякаш току-що се бяха настанили в удивително хубав хотел в пъкъла.

Дейвид и Ейми се нахвърлиха на храната, понеже тутакси усетиха колко са гладни. Но после Дейвид спря и потръпна… и върна лъскавата розова шунка от своята чиния в таблата. Вместо нея предпочете плодове и хляб. Не месо. Не искаше месо.

Келерман ги наблюдаваше, отпивайки кафе от порцелановата си чаша. Мълчалив и резервиран. Тъничкият му мобилен телефон беше върху масата. Дейвид никога не беше виждал такъв анорексичен телефон.

Ангъс се обади пръв:

— Приятели, засега тук сме в безопасност. Разговарях с Нейтан. Те няма да посмеят да дойдат в Шпергебит. Няма да преодолеят охраната.

— Сигурен ли си?

Ангъс стрелна Нейтан с поглед, а той кимна доста нехайно — проверяваше нещо на телефона си.

Ангъс отново се обърна към тях.

— Така че можем да си отдъхнем. За ден-два.

Дейвид едва не се изсмя открито и с явно пренебрежение на думата „отдъхнем“.

Какъв ти отдих?

Образът на Алфонс се беше запечатал дълбоко в съзнанието му, беше татуиран в неокортекса му. Изпепелен човек, който крещеше и агонизираше, а Мигел вдъхваше мириса на плътта. Каготът канибал…

Успя да не потръпне и довърши закуската си. Хляб, плодове и сирене. Никакво месо. Говориха за пингвините и за тюлените на крайбрежните острови. Елоиз каза, че онзи ден на плажа намерила пясъчна роза — прекрасен кристал.

— Има и ахати!

Въодушевлението й беше затрогващо, младежко и покоряващо, обаче Дейвид просто не успяваше да се справи. Идваше му твърде много. Просто не беше в състояние да бъбри за дреболии. Не можеше. Избута стола си назад, изправи се и се извини, че има нужда да остане сам. Ейми го погледна, той опита да й се усмихне, не успя, обаче не каза нищо. Не му се говореше за нищо.

Дейвид прекоси терасата и се спусна по бетонните стъпала към пустия плаж. Голям товарен кораб беше закотвен навътре в морето, отвъд островите. Пясъкът беше сивкав и лъскаше под палещото слънце. Крайбрежната ивица беше девствена като лунен пейзаж. Брегът на Забранената зона. Последното убежище на каготите.

— Ей!

Той се обърна. Ангъс се приближаваше към него.

— Дейвид, добре ли си?

Кратка и мъчителна пауза.

— Добре съм.

Шотландецът реагира с тъжна и скептична усмивка. Нищо не каза. Дейвид не издържаше повече. Трябваше да признае, нуждаеше се да го стори.

— Ангъс… смяташ ли, че е възможно… — Насила изричаше думите. — Да съм кагот? Или поне да произхождам от каготи? Мислех си за дядо си. За вината и срама му. Единственото нещо, което ми се вижда смислено, е… че и той е бил кагот. Може би го е научил в Гюрс като Хосе Гаровийо.

Ученият наклони глава, а бялото му лице изглеждаше още по-бледо на яркото слънце над Шпергебит.

— Питах се дали няма да стигнеш до този извод.

— Е? Какво мислиш?

— Според мен ти не даваш признаци на нито един от очевидните синдроми на каготите, обаче боята ти отговаря.

— Точно това си мислех. Боже!

— Което не означава, че ще полудееш. Може да си добре като Елоиз. Но може и да не си.

— Господи!

— Единственият сигурен начин да разберем, е генетичното изследване. Ако искаш. Мога да го направя тук, в лабораториите. Наистина ли искаш да узнаеш?

Истината беше съвсем близо, но абсолютно непоносима. Като изследване за HIV, но безмерно по-лошо. Дейвид зарея поглед към морето. Там плаваше по-малка лодка, по-близо от големия кораб на компанията. Може би беше някой от местните рибари.

Дейвид въздъхна.

— Не знам, Ангъс… Толкова е трудно… мамка му. Честно казано, се страхувам. Не искам да научавам, че съм като… Мигел. Как бих могъл да го понеса?

— Разбира се.

Двамата мъже се отдалечиха надолу по брега, подритвайки камъчета и разговаряйки тихо. Ангъс беше умислен и приказлив: разказваше за Змийското семе, за библейските истории за различните човешки раси. После ученият спря и се загледа към отровносиньото море и островите в него, заговори за по-ранните човекоподобни видове, за предшествениците на човека — хомо хабилис, а после флоренския човек, подобно на човек джудже.

— Знаеш ли, че може да са оцелели и в летописната история — огледа Ангъс скалистите острови. — Зловещо, а? Изгубени някъде из островите на Индонезия: някой елф, хобит, таласъм…

Дейвид почти не го слушаше. Мълчеше умислено.

Ангъс посочи към водата:

— Морска коприва.

Няколко метра навътре от брега морската вода беше осеяна от десетки прозирни аленочервени медузи, някои с диаметър до един метър и с естествено пулсиращи пипала.

Бяха едновременно красиви и отблъскващи. Ангъс поясни:

— Chrysaora Hysoscella. Намибийският вид медузи. Винаги са ми приличали на вагини. Заради цвета и движението. Перисталтиката на женски оргазъм. — Той се взря към медузите. — Сега обаче ми приличат на плаващи… рани. На грамадни червени рани.

Ангъс погледна Дейвид. И изрече ожесточено:

— Аз просто го оставих да умре, нали?

— Моля?

— Алфи. Малкият ми Алфи. Позволих им да го убият… Това копеле Мигел!

— Не, Ангъс, ти се опита да го спасиш.

— Но не успях. Провалих се.

Шотландецът изглеждаше уязвим. Напереността му беше изчезнала, нямаше я неизменната усмивка, бъбривата самоувереност. Лицето му потръпваше, той всеки момент щеше да се разплаче.

— Мъчех се да измисля по-добър изход! Наистина. Така беше. И измислих. Акацията. Обаче беше твърде късно. — Шотландецът коленичи и вдигна красива мидена черупка — спирала от кремав порцелан с розови й жълти жилчици и една-единствена в нежно червено. Нежно и уязвимо.

Черупката лежеше в дланта му. Ангъс сведе поглед — задави се, едва не се разрида.

— Ето затова вярвам в Бог, Дейвид. Наистина. Погледни тази черупка. Защо е толкова красива? Защо? Безсмислено красива е, нали? Безцелно красива — защо една черупка трябва да бъде толкова прелестна? Каква полза? Какъв е смисълът? Прекомерно е. Еволюцията сама по себе си е прекомерна. Точно тук грешат еволюционистите — вселената не е формирана, тя е вдъхновена.

Пусна черупката. Ритна я. Дейвид отново не знаеше какво да каже.

Ангъс продължи да говори:

— Преди малко излъгах, Дейвид.

— Какво искаш да кажеш?

— На закуска излъгах.

— Как така?

— Не съм сигурен, че охраната ще успее да ги спре. Имам предвид Ордена. Няма да е за дълго.

— Значи… — Дейвид усети ужаса на една неизбежна мисъл: Мигел все още беше някъде там и идваше да ги намери. — Какво ще правим?

— Нейтан е прекалено арогантен, за да ме чуе. По-рано се помъчих да му обясня, но не слуша. Въобразява си, че тук, в Забранената зона, е недосегаем. Че е в безопасност в крепостта си. Великите Келерман от Шпергебит. Обаче не е в безопасност. „Келерман Намкорп“ е могъща компания, но не чак толкова. Срещу цялата църква? Стига да поискат, ще се доберат до нас някак. — На слънцето рижата коса на Ангъс изглеждаше почти като мед. — Трябва да начертаем план. Защото те ще дойдат. Утре, след няколко дни, следващата седмица. Търсят ни дори в този момент.

Дейвид погледна към тъмнеещото сребро на морето. Шотландецът несъмнено имаше право: трябваше да намерят начин да избягат.

Лаят на тюлените по островите долетя до тях с топлия и приятен вятър. Пингвините цвърчаха в колониите си на по-малките острови. Дейвид осъзна, че този свят притежава невиждана прелест, красотата на пустошта, която никой не беше зървал: мъртвия кварц и искрящата пепел, ахатите и заровените пясъчни рози — цяла пустиня от прелест.

Там, носен от суровите сини вълни, някой наблюдаваше. Дейвид се вгледа упорито. Някакъв мъж стоеше на палубата на малката лодка. Мъж с бинокъл или с нещо подобно. Мъжът стоеше прав и гледаше през бинокъла към сградите на брега.

Мъжът гледаше тях. А до него имаше друг мъж, който сочеше. Само дето не сочеше.

Дейвид усети неприятното бодване на тревогата.

И осъзна: мъжът държеше някакво… приспособление. Нещо дълго и черно. Насочено към тях.

Ангъс вече се беше устремил към прикритието на скалите:

— Бягай, Дейвид! Бягай!

Обаче Дейвид стърчеше на брега, зяпнал от ужас.

Първата ракета се стрелна нетърпеливо по ясното синьо небе.