Белязани от Каин

46

След двайсетминутно пътуване по чешкото шосе намериха отбивката за Збирох. Тя се виеше между възвишения, гори и пръснати чешки ферми. Дейвид смъкна прозореца си, понеже изпитваше нуждата да усети студения мокър въздух с тревожното си лице. Само и само да прогони по-сериозните притеснения. Активно се стремеше към някаква физическа болка, за да прикрие психическата.

— Завий наляво.

Слязоха от шосето, завиха покрай една гора и пред погледа им се показа замъкът Збирох.

Беше огромен. Грамаден, жълт, неокласически дворец, надменен и ъгловат, кацнал върху едно скалисто възвишение. Селцето със същото име се беше разпростряло във влажната долина долу като селянин, проснат в нозете на царя.

Дейвид намали, докато оглеждаха замъка.

— Е… защо е толкова специален? — попита Ейми.

Отговори й Ангъс:

— Замъкът е средновековен, построен на големи силициеви скални образувания с ясписови жилки. Когато окупират Бохемия, нацистите установяват, че този камък, ясписът, идеално отразява радиовълните. Затова СС установява тук таен щаб, за да следи радиоефира. А след войната чехословашката армия прави точно същото — използва го за тайна подслушвателна станция. Следи самолетите на НАТО. Замъкът е отворен за посещение едва в края на 90-те години.

— Но защо нацистите са го избрали за скривалище? — попита Саймън.

— И това ще ви кажа. През вековете непроницаемият камък под замъка е превърнат в система от подземни проходи. А в края на войната СС правят нещо много странно. Запечатват всичко, запълват проходите с дебели пластове бетон — никой не е успял да ги пробие дори с огромните модерни машини. Комунистите опитали да си проправят път, но се провалили.

Ангъс продължи:

— Разбира се, мнозина са гадаели каква е причината за намесата на СС. Защо са излели толкова много бетон? Дали СС не са се опитвали да скрият ценности? Някои смятат, че долу има зала с руски кехлибар. Ама кой знае, мамка му!

Възцари се мълчание.

— Псков — обади се Ейми. — Не забравяйте, че трябва да отидем в Псков. В синагогата.

Псков се оказа малко селце сред ниски хълмове само на два километра. Беше неприветливо място с боядисана в оранжево църква, малка бирария с мърлява неонова реклама на „Будвар“, няколко стари къщи с петна от плесен и супермаркет „Спар“, където рекламираха лондонски джин.

И толкова. Отне им само пет минути да прекосят главната улица и да се върнат обратно.

Седнаха под навеса на една автобусна спирка и Ейми зададе налагащия се от само себе си въпрос:

— Къде е синагогата?

Валеше безмилостно, беше влажен и неприятен октомврийски ден. Старо куче беше приклекнало на отсрещната страна на пътя и се изхождаше. Църквата изглеждаше празна, но може би вътре дори в момента имаше някой, който ги наблюдаваше и се обаждаше на Мигел.

Мигел. Страховитият спомен отново връхлетя Дейвид и ужасът пак го прониза. Спомни си думите на Ейми преди време, че Дейвид приличал на Мигел. „Само че Мигел е по-възрастен и по-слаб.“

Възможно ли бе? Възможно ли беше той и Вълка да са… кръвно свързани?

Двама каготи. Двама братовчеди канибали.

Потръпна. Положението непрекъснато се влошаваше. Дейвид сякаш потъваше в грозни истини, сякаш го засмукваше помийната яма на действителността. Все по-надълбоко и по-надълбоко, докато вече не можеше да диша.

Лайнар.

Огледа безлюдния сив път и в двете посоки. И прокле отчаянието си.

— Нищо. Нищо няма. В задънена улица сме. Няма никаква синагога — явно е била разрушена.

Саймън се съгласи примирено:

— Прав си, това е краят. Изгубихме.

Очукан трабант комби изпусна черен пушек и се затътрузи надолу по пътя. Ейми се отдалечи от автобусната спирка, безутешна под дъжда, оглеждаше се тревожно ту в едната, ту в другата посока.

Дори Ангъс беше оклюмал.

— Хайде да се напием. Ако ще мрем, дайте да се напием, да му се не види!

Идеята беше налудничава, беше нелепа. От това по-лошо не можеше да стане. Мигел със сигурност щеше да ги намери — ако не днес, то скоро. Щеше да ги намери. Така че защо да не се натряскат!

Пресякоха мокрия път и дръннаха звънчето на вратата на кръчмата.

Вътре беше почти толкова неугледно, колкото беше и занемарената фасада: в голото помещение имаше само няколко паянтови маси и един-единствен стар фермер ядеше бекон в ъгъла. Четири големи стоманени варела „Будвар“ и „Старопрамен“ изчерпваха избора на напитки.

Поне бирата ще я бива, помисли си Дейвид. Чешка бира. Хубава чешка бира. Последна бира. Хубаво питие, което да им помогне да забравят, да им помогне да приемат съдбата си. Дейвид си даде сметка, че е уморен като куче, че тялото и духът му са капнали: беше изтощен от неспирното бягство. Нека да се случи, да стане, при това бързо. Беше изморен, беше разтърсен, може би дори беше склонен към самоубийство. Ако беше кагот с може би най-долните каготски импулси, не беше сигурен, че би желал да живее.

Така че по-добре да се напият.

Кръчмарят беше небръснат мъж на шейсет и няколко години с широка челюст, който говореше съвсем мъничко немски. Поднесе им четири големи бири с много пяна. Саймън се поколеба, после взе бирата.

Седнаха на една маса. Само Ангъс говореше. Само той имаше сили. Говореше за чешката бира между глътките чешка бира.

— Най-добрата пилзенска бира трябва да има вкус на хрян. Знаехте ли го? Тази бира е превъзходен пример. Много ще ви хареса чешката бира. Храната е гадна, слагат разбита сметана на всичко, обаче, да му се не види, умеят да правят бира. Имат дори бири за закуска — специални бири за закуска. Ха!

Ейми стана и се запъти към вратата.

— Имам нужда от чист въздух.

Дейвид я остави. Разбираше защо иска да бъде далеч от него, от прокълнатия кагот. Че коя жена ще иска да му бъде гадже? Когато вратата се затвори зад гърба й, той си даде сметка, че вече е решено, че това е краят — той бе останал напълно и окончателно сам. Всички го бяха напуснали, всички си тръгваха. Той бе изгубен в пустинята на собствения си живот. Като онези самотни дървета на Брега на скелетите, които живееха с влагата от мъглата.

Мигел щеше да дойде да го убие, един кагот щеше да убие друг, брат щеше да убие брата. Вече нямаше значение.

Ангъс говореше за холокост. Пиеше втората или третата си огромна халба „Старопрамен“ и думите му бяха подправени с лудост, с пиянски нихилизъм.

— Знаете ли какво страшно ме дразни — фактът, че германците са извършили три холокоста през двайсети век. Не един, не два, а три — хереро, витбой и после евреите — усмихна се той гневно към другия край на кръчмата. — И какво излиза тогава? Така де, добре, един холокост, разбирам, всички допускаме грешки, може да се случи на всеки. Извинете, изпуснах тенекията с газ. Ама два холокоста? Хм. Това вече е малко странно. Струва си да се обсъди. Нали? Може би следващия път трябва да опитаме с нещо не толкова холокостно? — Той замълча. — Ама пък… да го направиш за трети път? Три холокоста един след друг? Как става тая работа? — Отново отпи от бирата си.

Саймън гледаше надолу, забил поглед в обувките си, в мрака.

Ангъс пиеше и дрънкаше:

— Има и още нещо. Знаете ли, че са построили най-хубавия хотел в Людериц точно срещу Шарк Айланд? Гот, а? Да си имаш гледка към лагера за изтребление. Да си гледаш към гробовете, докато си гладиш панталона. Смятате ли, че е преднамерено от страна на архитектите? Иска ми се да присъствах на съвещанието на проектантите, на което…

— Ангъс — обади се Ейми. Беше се върнала в кръчмата. С решително изражение. — Ангъс, просто млъкни, по дяволите.

Шотландецът се изхили. После се извини. После се засмя — кисело — и млъкна.

Споменаването на Шарк Айланд напомни на Дейвид за Намибия. За онази последна сцена, когато бяха коленичили в бараката. За черепите на хереро.

За противната нацистка шега.

— Знаете ли… — каза той съвсем бавно, — може би… сме малко… глупави. Няма начин да има синагога тук. В Псков. Нацистите са избили всички евреи.

— Но на картата има — възрази Ейми. — Ако е била разрушена, защо ще я отбелязват? Не разбирам.

Дейвид се приведе по-близо.

— Може пък да не е била разрушена. А да е превърната в нещо друго, вероятно преди войната. Синагога, предрешена като нещо друго.

— Какво например?

— Нещо оскърбително. Поредната шега, като в Людериц.

Ангъс кимна решително.

— Да, това е вярно. Нацистите са превръщали някои синагоги в свинарници, други в нощни заведения. За да оскърбят еврейската вяра. Разбира се…

Ейми поклати глава.

— В Псков няма нощно заведение. Селцето е съвсем малко, тук няма нищичко: нито салони за танци, нито свинарници, нищо.

Фермерът на съседната маса се оригна силно, след като си дояде свинското. А Саймън посочи нещо.

— Ами това? Погледнете.

Всички се извърнаха. Високо горе на предната стена имаше малко и изцапано старо прозорче. Не пропускаше много светлина, понеже стъклото му беше цветно, червено като вино.

Обаче прашната светлина, която струеше от рекламата на „Будвар“ отзад, беше достатъчна, за да освети витража на прозореца.

Беше звездата на Давид.