Белязани от Каин

13

Саймън се опитваше да работи в кабинета си, който гледаше към малката морава на малката му къща в предградията на северен Лондон. Обаче четиригодишният му син Конър непрекъснато връхлиташе вътре, за да покаже на баща си някой паяк, да го попита с какво се хранят овцете и да настоява целият свят да гледа диска с неговото анимационно филмче за Томас Танка.

Бащата трудно устояваше на молбите на сина си — съзнаваше, че е прекалено отстъпчив родител, вероятно защото късно беше станал баща, на трийсет и шест години. Но беше отстъпчив и обожаваше сина си — доверчивите му очи с цвят на далечна синева, начина, по който хлапето наказваше с пръчка непокорната футболна топка. Конър беше същинска природна стихия. И беше способен винаги да разсмее родителите си.

Обаче Саймън трябваше да работи. Първите му две статии в „Телеграф“ относно странните и свързани убийства предизвикаха фурор и редакторът му искаше още. Много повече. В резултат се налагаше журналистът да прави проучвания цяла седмица, днес също.

Усмири Конър с малинов сок, който отмъкна от бюфета в кухнята, и се върна в кабинета си, затвори плътно вратата и остави бавачката, която едва смогваха да си позволят, да се оправя с Томас Танка. Отново седна пред компютъра си и за секунда погледна през прозореца към безкрайното предградие и към една пълна домакиня, която простираше пране.

После започна да рови из „Гугъл“.

Синдактилия.

Проблемът беше, че нямаше какво толкова да научи. След половинчасово търсене не изрови повече от онова, което съпругата му вече му бе обяснила — деформацията се оказа немного честа и бе свързана с различни генетични синдроми: групи болести и нарушения, на свой ред дължащи се на конкретни хромозомни аномалии. Синдромите имаха много звучни имена: синдром на Аарског, синдром на Лемли Опиц, синдром на Корнелия де Ланге.

Саймън примигна срещу яркия екран на компютъра. Прочете имената два пъти. Взе писалка и си ги записа в бележника.

Нещо му направи впечатление. Повечето от имената бяха френски: синдром на Бардет-Бийдъл, синдром на Аперт.

Френски ли?

След още двайсетина по-насърчителни минути пред компютъра разбра причината. Много от синдромите бяха причинени от бракове между близки родственици, „еднокръвни бракове“, както чудато ги наричаха на един уебсайт. Освен това браковете между близки роднини бяха често срещано явление в откъснатите от света планински общности.

Например в Алпите и в Пиренеите.

Ето защо много френски лекари първи бяха забелязали въпросните заболявания и суетно ги бяха кръстили със собствените си фамилни имена. Синдромите бяха разпространени във френските планини.

Саймън се загледа в трептящите на екрана думи. Пиренеите. Южна Франция. Баските Пиренеи. Отново взе писалката си и написа думата „Пиренеи“ някак безцелно в бележника си. После впери поглед в листа. Чуваше веселия смях на сина си някъде далеч, ама наистина далеч. Саймън се бе съсредоточил. Размишляваше ясно.

Отново насочи поглед към екрана. Бързо натрака „Пиренеи“ и „уродливост“. Прегледа няколко сайта. Споменаваше се за гуша. За психотични разстройства. За вродени болести поради кръвосмешение, недостиг на йод или друг вид хранителен дефицит. И после на екрана се появи нещо друго, нещо, което ни най-малко не беше очаквал.

Докъм осемнайсети век в Пиренеите и на други места уродливостта често била възприемана като признак за прокълнатост или за вещерство.

Както цветисто пишеше на един уебсайт: „По време на маниакалното преследване на вещици през шестнайсети и седемнайсети век стотици невинни жертви били изтезавани, осакатявани или изгаряни на клада само защото са имали нещастието да се родят с някой пръст повече или с трето зърно на гърдите, хората били буквално премазвани с камъни заради вродената си уродливост“.

Изтезавани. Убивани с камъни или изгаряни. Мислите му се върнаха към зловещите снимки на жертвата от „Примроуз Хил“. Тя беше оплетена. Що за изтезание беше това?

Отне му четири секунди. Ето. Дали ударите на сърцето му се чуваха в стаята?

Саймън се зачуди защо ченгетата сами не бяха изровили тази информация. Според Сандерсън Томаски вече беше проучил оплитането. Полицията беше неспособна — или пък укриваше нещо от него. Пазеше подробностите за себе си. И преди го бяха правили.

Саймън се наведе наляво и надраска кратък текст в бележника си. За да си напомня. После отново погледна в екрана. Ами жената във Фула? И нарязаното й на ивици лице? Саймън разгледа списъка с мъчения, на които са били подлагани вещиците, и се стъписа от ужас. Испански паяк, стрападо, столът на Юда, разчекване с коне, железни ботуши, крушата на болката — круша на болката ли? — и най-накрая Саймън го откри.

Рязане.

Не го откри веднага, понеже мъчението не се наричаше така. Изтезанието, на което беше подложена жертвата във Фула, се казваше „очертаване на устата“. Описанието му беше просто: обвиненият в магьосничество бива методично кълцан с нож покрай устните и бузите, докато лицето му не се превърне в „поредица от ужасяващи рани и кожата не бъде отделена от лицевите кости. Болката при това извънредно жестоко мъчение понякога е толкова силна, че жертвата изпада в безсъзнание“.

Саймън се пресегна към чашата с кафето, но то вече беше изстинало и не ставаше за пиене, затова той поседя няколко минути в притихналия кабинет, размишлявайки над откритията си, направени сутринта. Не беше сигурен какво точно е открил.

Понеже не се връзваше, нищо не се връзваше с нищо. Трите убийства бяха извършени в три различни краища на страната, но и трите самотни жертви произхождаха от баските в Пиренеите, а две от убийствата включваха елементи на изтезания, прилагани на вещиците. Обаче нищо не показваше, че тези самотни души действително са „вещици“ — каквото и да означаваше това.

Нещо повече — двете изтезавани жертви имаха същата аномалия: синдактилия, деформация на пръстите на ръцете и на краката, срещаща се сред общности, които живеят изолирано в планините, например в Пиренеите. В Южна Франция.

Саймън се почувства като момче, което гледа ярък телевизионен екран съвсем отблизо: виждаше цветовете на пикселите, детайлите бяха намекнати, обаче той беше прекалено близо до пукащото стъкло, за да добие представа за цялостния образ.

Трябваше да се отдръпне. Да заеме по-обективна позиция.

Прегледа другите факти, с които разполагаха.

Начинът, по който бяха извършени убийствата, говореше за хладнокръвие и ефикасност въпреки зловещите елементи на изтезание. Убиецът или убийците във Фула явно са били много добре екипирани и никой не ги бе видял да идват или да си тръгват — най-вероятно с малка гумена лодка. Сигурно бяха пристигнали под прикритието на мрака, бяха отишли право в къщата на Жули Шарпантие и я бяха изтезавали и убили. Бяха напуснали острова и местопрестъплението преди изгрев.

Случаят на „Примроуз Хил“ демонстрираше сходна вещина и предумисъл, а след крайно зловещите мъчения отново бе извършено хладнокръвно удушване с гарота. В убийството в Уиндзор нямаше изтезания, но умъртвяването беше извършено също толкова ефикасно. Ето защо тези убийства надали бяха дело на тийнейджъри вандали, дишали лепило. Със сигурност не бяха. Беше някой или някоя служба с конкретен план на действие.

А имаше и трето утежняващо обстоятелство. Наистина интересно обстоятелство. Една от жените неотдавна бе тормозена от млад генетик на име Ангъс Неърн, който се опитвал да й вземе кръвни проби.

Освен това въпросният генетик наскоро изчезнал.

Ето какъв бе смайващият и показателен резултат от проучванията на Саймън по-рано през седмицата. Той написа „Ангъс Неърн“ в „Гугъл“ веднага щом се върна от Шотландия, и се оказа, че този Неърн е доста загадъчен субект. Беше изчезнал осем седмици по-рано.

Неърн работеше за частен лондонски изследователски институт, наречен „ГеноМап“ — изследователска организация, която изследваше „геномното разнообразие“. Лабораторията затворила преди три месеца след известна полемика и малко след това Неърн просто… изчезнал. Никой не знаеше къде е. Родителите му, бившите му колеги от лабораторията, приятелите му. Никой.

Разбира се, съществуваше вероятност изчезването на Неърн да е съвпадение. Може би контактът му с Шарпантие нямаше връзка. Обаче нещо подсказваше, че нещата не стоят така: връзките не бяха категорични, но някаква връзка със сигурност имаше. Генетиката, деформациите, Пиренеите, баските, кръвните изследвания… Саймън се нуждаеше само от време, за да навърже цялата верига.

Погледна си часовника и си грабна сакото. Беше обяд, а той имаше доста неприятен ангажимент, трябваше да изпълни едно тежко задължение.

Метна се на колата и подкара към далечните предградия на Лондон, където околовръстното шосе стигаше до първите неугледни ферми и до старателно окосените игрища за голф. И до акрите пищна зеленина около клиниката за душевноболни „Сейнт Хилари“.

Четирийсет минути след като потегли от дома си, журналистът вече наблюдаваше как отбор страдащи от шизофрения играят футбол.

Ако не знаеше какво гледа — как откачалки ритат топка — Саймън никога не би се досетил. Едва когато се приближи непосредствено до тъчлинията, установи, че в мача има нещо странно. Движенията на повечето от играчите бяха видимо сковани. Вратарят пълзеше в зоната за наказателните удари без видима причина. А един защитник спореше разпалено и остро с флагчето в ъгъла на игрището.

— Саймън!

Доктор Фанторп, заместник главният психиатър, махна на журналиста и прекоси игрището тичешком, за да го поздрави.

Лечението чрез футбол беше любимият проект на Фанторп. Според хрумването на Бил Фанторп футболният мач — отборната игра — спомагаше за социализирането на сериозно изолирани хора с психически заболявания и ги удовлетворяваше при отбелязването на гол, а това подпомагаше преодоляването на ниското им самочувствие. Освен това физическото натоварване контролираше теглото на пациентите — известно е, че мнозина психичноболни са пълни.

— Здравей, Бил.

Лекарят се усмихна — беше по къси гащета, сигурно с два номера по-големи.

— Прочетох статията ти в „Телеграф“. Невероятна история. Баски убийства!

— Да… Много са странни. Както и да е… Ами Тим, как е той?

Бил все още беше задъхан от мача.

— Той е… добре. Миналата седмица направи някакъв пристъп, обаче тази седмица не е никак зле. Бори се за топката!

Психиатърът изпуфтя недоволно, когато нападателят на противниковия отбор се измъкна след крайно слаба борба за топката и отбеляза лесен гол. Лесен, понеже вратарят си седеше на тревата със затворени очи.

Саймън овладя порива да се засмее, обаче не се ли засмееше, щеше да се разплаче. Този човек там беше брат му — пълничкият шизофреник на четирийсет и няколко години, който мънкаше нещо в ъгъла, до флагчето. Нападателят с нож. В далечния край на игрището обикаляше охрана. Саймън допускаше, че мъжът вероятно е въоръжен — клиниката беше със затворнически режим.

Реферът наду свирката си.

— Три на два! — развълнувано възкликна Бил. — Това е чудесно, така, така. Отивам да доведа Тим.

Част от Саймън искаше веднага да си тръгне. Беше изпълнил дълга си и беше видял Тим — макар и само отдалеч — беше се уверил, че брат му е жив, и вече можеше да си върви, да се върне обратно при сина си, бавачката и съпругата си и да се преструва, че Тим не съществува, да се преструва, че цялото му семейство няма същата лудост в кръвта и в гените си, да се преструва, че бащата не се взира в сина си поне веднъж дневно и не се пита: „Така ли е? И ти ли? Какво си наследил?“.

— Саймън?

Тим изглеждаше много радостен, че вижда брат си. Саймън го прегърна. Пълните бели бедра на Тим изглеждаха странно уязвими със сините найлонови футболни гащета.

— Изглеждаш добре, Тимоти. Как се чувстваш?

— А, добре, добре, добре, отлична игра, нали? — разпалено се ухили Тим.

Саймън се вгледа в лицето на брат си: косата му беше още по-прошарена, бузите му бяха по-пълни, но въпреки това Тим като че ли не старееше. Дали лудостта поддържа човека млад? Или просто собствената му представа за Тим беше застинала в съзнанието му — Тим с нож в ръка ожесточено ръга с него майка им в спалнята. И кръвта. Ужасно много кръв.

— Игра много хубаво — каза журналистът, мъчейки се да не мрази по-големия си брат. Вината не беше негова.

— О, да. Много добри игрови възможности. Ако останеш тук по-дълго, има… да. Да, несъмнено. Да.

И двамата се постараха да проведат разговор, но изреченията предаваха Тим непрекъснато, затова няколко минути по-късно разговорът секна. Вниманието на Тим се насочи другаде, отплесна се. Саймън познаваше прекрасно това разсеяно и измъчено изражение — брат му чуваше гласовете. Чертите на лицето му издаваха раздразнение и тревога — тикове и примигвания. Тим се мъчеше да продължи да се усмихва, обаче чуваше разни неща, всякакви объркващи нареждания.

Прилив на жалост заля братското сърце — жалост, омраза и обич едновременно. Тъгата му зовеше сълзите. Искаше да си тръгне, Тим щеше да остане тук до края на живота си.

— Добре, Тим, вече трябва да вървя.

Тим се усмихна укорително.

— Толкова скоро? Не стоиш дълго, явно сме заети. Както винаги. Да, много заети, докато…

— Тим?

— И аз съм зает, разбира се, работя. Отлично… вътре в системата.

— Тим, чуй ме. Татко ти изпраща поздрави.

Очите на Тим сякаш се замъглиха от скръб, както си стоеше там, пред лудницата, на мекото есенно слънце. О, ужас, брат му наистина ли щеше да се разплаче?

— Саймън?…

— Тим.

— По-скоро… ти несъмнено знаеш… майка и татко са в Южна Африка. Саймън. Аз… аз… аз… направих нещо. За теб.

— Моля?

Бил Фанторп се бе приближил до тях и ги наблюдаваше от няколко метра.

Тим бръкна в джоба на найлоновите си шорти. И извади отвътре малък предмет, грубо издялан от дърво.

— Гъсти. Адски забавно. Помниш Гъсти помниш? Направих куче… дано ти хареса.

По-малкият брат разгледа миниатюрната дървена играчка. И проумя. Като бяха малки, семейството имаше шпрингер шпаньол, Огъстъс — Гъсти. Саймън и Тим часове и дни наред си играеха с Гъсти, целите ваканции, ходеха на разходки в равнината. Тичаха по слънчевите плажове.

Това беше символ на по-щастливите времена от живота им, отпреди мрака на шизофренията на Тим.

— Благодаря ти, Тим. Много… ти благодаря.

Идеше му да захвърли глупавата играчка в храстите. И в същото време страшно, неистово закопня да притежава този предмет. Имаше някаква непоносима горчивина в дребната и жалка играчка.

Бил Фанторп се приближи.

— Тим се занимаваше с резба. Реши, че на теб сигурно…

— Да — каза Саймън. — Прекрасна е. Благодаря.

Бил отстъпи назад. Журналистът прегърна отново брат си, после на лицето на Тим грейна широката му, неспокойна усмивка и по-младият мъж както обикновено изпита ужасното чувство, че брат му прилича на неговия син, на Конър — същата усмивка, съвсем същата усмивка.

Саймън се укори мислено и овладя желанието си да хукне по поляната. Ръкува се с Фанторп и бавно се запъти към колата си. Докато вървеше натам, усети душата си да ридае от мъка. Продължаваше да държи в ръка малката играчка. Извади портфейла си и я пъхна вътре, до кичура коса, който пазеше — от бебешката коса на Конър.

Тъгата му беше толкова силна, че с облекчение се добра до колата, с облекчение попадна и в задръстването трийсет минути по-късно и заседна в неизменната хватка на северната дъга на околовръстното. Винаги можеше да разчита на това ужасно задръстване. Беше толкова предсказуемо.

Колата му не помръдваше вече десет минути, пръскана от лекия септемврийски дъждец, когато телефонът му звънна.

Беше Идит Тейт.

Каза му, че току-що й се е случило нещо адски изненадващо. Спомена завещанието на Жули Шарпантие.

— Работата е в сумата, господин Куин, в размера на сумата. Обадих се на полицая, за да му съобщя, обаче той не беше… Затова си помислих, че сигурно вие бихте се заинтересували. И звъня на вас.

Саймън превключи скоростите и колата му се придвижи напред с няколко сантиметра.

— Слушам ви. За колко става дума?

— Ами… — засмя се стеснително Идит, — малко ми е неудобно.

— Идит?

Шотландката си пое рязко дъх и отговори:

— Жули ми е завещала половин милион лири.

Времето се влоши. Силни дъждовни струи безмилостно зашибаха разгневените и заседнали автомобили.