Дейвид се настани в хотел в покрайнините на Елисондо в очакване имейлът на Ейми до Хосе да постигне целта си. Хотел „Герника“ не беше нищо особено. Имаше малък басейн, скромен дневен бар и много гости от Франция, пристигнали да карат велосипеди и издокарани с притеснително тесни шорти от ликра. Дейвид обаче беше доволен.
Предвид състоянието си — с което още не беше свикнал — можеше да отседне в най-хубавия хотел в Навара, обаче не му се струваше редно. Искаше да не се набива на очи. Да бъде анонимен и незабележим — просто поредният турист в хубав, но второкласен хотел. Затова си взе багажа, ангажира си стая и прекара остатъка от деня на скромния си балкон, откъдето съзерцаваше планината. Циркусите и върховете сякаш трептяха многозначително, ликуващи от собствената си отдалеченост.
Денят беше горещ и прашен. Вечерта Дейвид реши да отиде да поплува — слезе в градината на хотела, съблече се по бански и се гмурна в примамливата синя вода на басейна. Изплува шокиран — водата беше ледена, идваше направо от планината, незатоплена.
Цялото му тяло изтръпна, сърцето му биеше лудешки в гърдите — идеалната метафора за положението, в което се намираше. Преди три седмици беше отегчен и апатичен адвокат, който ежедневно пътува до работата си и обратно, чете безплатните вестници във влака, на работа пие кафе от автомата и прави всекидневните си безсмислени обиколки. Веднага след пристигането си в Страната на баските обаче той се гмурна в нейната загадъчност, чудатост и жестокост. И се почувства добре. Шокиращо, ала добре. Ободряващо, но вдъхващо сили. Точно като гмурването в басейн с ледена планинска вода, от която цялото ти тяло изтръпва.
Жив съм.
На следващия ден му звънна Ейми — хрумнало й нещо. Решила, че може би ще е добра идея той да публикува историята си, за да си помогне с разплитането на загадката. Ейми познавала местна журналистка, която би проявила желание да напише материала. Според нея колкото повече хора знаят въпросите, толкова по-голям е шансът да открият част от отговорите.
Дейвид възприе идеята й с лека неохота.
Срещнаха се отново в минималистично обзаведения бял апартамент на журналистката и младата тъмнокоса Сара Гарсия натрака статията на лаптопа си. Материалът излезе в испански вестник само след половин ден. Няколко английски новинарски блога веднага надушиха и преведоха статията.
Когато Дейвид най-накрая прочете публикувания материал на собствения си лаптоп, седнал заедно с Ейми в малко интернет кафене близо до централния площад на Елисондо, изпита вълнение, примесено с тревога. Статията беше озаглавена „Необикновено завещание води до баска загадка за милиони долари“.
Имаше и направена от Сара снимка на Дейвид с картата в ръка, а във вестника беше публикуван имейл адресът на Дейвид, на който хората можеха да се свържат с него, ако им хрумнеше как да му помогнат.
Журналистката беше пропуснала връзката с Хосе Гаровийо: тя му обясни, че това би било твърде предизвикателно подстрекателство в настоящия политически климат. Докато четеше статията, Дейвид реши, че пропускът определено е добра идея — вече се чувстваше достатъчно изложен на показ от публикувания материал. Ами ако Мигел го прочете?
Затвори лаптопа и погледна към Ейми, облечена с мораво дънково яке и елегантни тесни джинси. Тя също го погледна безмълвно със сините си очи и той осъзна в какво необикновено положение се намират — като необяснима тръпка в много топъл ден. В известен смисъл вече се бяха сприятелили — бяха се сближили принудително вследствие на ужасната и плашеща сцена, разиграла се в бар „Билбо“. Но въпреки това не бяха приятели, а напълно непознати. Противоречие.
Или пък той просто беше изнервен заради шумотевицата в кафенето. Ясно се чуваше смехът и ударите по топката на децата, които играеха пелота на площада отпред. Здраво бъхтеха твърдата топка към една висока стена. Звукът беше силен и повтарящ се. Ейми погледна към Дейвид.
— Да се преместим ли другаде?
— Ако имаш време.
— Днес е неучебен ден. Пък и бих искала да ти помогна, докато студентите ми някъде стрелят по полицаите. — Тя се усмихна на притеснената му реакция. — Ей, пошегувах се. Къде ти се ходи?
— Бих искал да се заема с църквите от картата ми…
— Добре.
— Но преди това искам да отидем някъде, където мога да пийна нещо свястно. — Вгледа се продължително в нея и после си призна: все още усещаше напрежението, страха и последиците от нападението на Мигел.
— Да отидем да пийнем по чаша и да поговорим — подкани го тя.
След няколко минути стигнаха с колата в тихо селце, на чиято табела пишеше Ирурита. Дремещи старци с каскети, кафенета на открито. Паркираха до селската църква и седнаха под чадър в едно от кафенетата. Чистият планински въздух им подейства освежаващо, слънцето напичаше. Ейми поръча маслини и бутилка изстудено местно бяло вино, което тя нарече чаколи.
Келнерката ги обслужи на сенчестата им маса сръчно и любезно.
— Не си ми задал най-очевидния въпрос — поде Ейми.
Той остана сдържан, със сериозно изражение.
— Трябва да го знаеш… след като ще те представям на Хосе.
Дейвид отпи от свежото студено вино и кимна.
— Добре, щом настояваш. Защо те удари Мигел? Появи се изневиделица и после… те нападна. Защо?
Отговорът й прозвуча спокойно:
— Той ме мрази.
— Защо?
Тя долепи длани като за молитва.
— Когато пристигнах в Страната на баските, бях… силно заинтригувана от ЕТА. От каузата на борбата за независимост. Смятах я за похвална амбиция на един древен народ. Дори симпатизирах на терористите. За известно време. Няколко месеца.
— И…
— После се запознах с Хосе. С великия Хосе Гаровийо. Станахме добри приятели — той ми показа откъде да си купувам най-хубавите пинчоси10 в Биская. Разказа ми всичко. Каза, че се е отказал от насилието след падането на Франко. Заяви, че тероризмът е задънена улица за баския народ в границите на демократична Испания.
— Обаче синът му…
— Не беше съгласен. Очевидно. — Тя погледна Дейвид право в очите. — После Хосе ми намери работа като преподавател по английски в университета. И знаеш ли… много от младежите в часовете ми са доста радикално настроени, идват от крайните квартали на Витория и на Билбао и са готови да умрат за ЕТА. Момичетата са още по-крайни от момчетата. Убийци с миниполи.
Устните й бяха розови и влажни от виното.
— Смятам за своя задача да ги откъсна от ЕТА, от насилието и от саморазрухата на тероризма. Затова им преподавам литературата на революцията — произведенията на Оруел за Гражданската война, стиховете на Йейтс за ирландските въстания. Старая се да ги запозная и с трагизма, и с романтиката на безмилостната националистическа борба.
— Затова ли те мрази Мигел? Понеже мисли, че работиш против ЕТА?
— Да. Знаех, че известно време е бил в чужбина, макар да чувах и слухове, че се е върнал. Все пак прецених, че е безопасно да отида да се видя с приятели в Билбао. Той явно вече е бил в бара. Спотайвал се е в задните стаи с приятелчетата си от ЕТА…
— И после чул кавгата.
— Да. Излязъл. Видял ме. С теб — свъси се тя. — И направи любимото си нещо.
Обяснението беше добро, макар и не безукорно. Дейвид все още долавяше отгласа на нещо необяснено, тъмно и неясно местенце в образа. Какво премълчаваше тя? Ами белегът на черепа й?
Мислите му секнаха, когато келнерката дойде и им поднесе порция маслини.
— Gracias — каза Дейвид.
Момичето кимна, поклони се леко и отговори със силен гърлен испански акцент: kazakatchazaka … После махна на приятелка от отсрещната страна на застлания с обли камъни площад и се отправи обратно към бара.
— Знаеш ли — призна Дейвид, — досега не съм чувал да говорят на баски. Още не.
— Моля?
— Вече два дни съм в Страната на баските. Навсякъде виждам надписи на баски, обаче не бях чувал никой да говори езика.
Ейми го изгледа изпод русия си бретон, все едно е невменяем.
— Това момиче току-що говори на баски.
— Така ли?
— Аха.
Ейми свали дънковото си яке. Дейвид забеляза златистите косъмчета на загорелите й ръце, когато тя се пресегна към чашата с виното си.
— А също и всички в Лесака — добави тя и наклони чашата си. — Всички говореха на баски. Затова се ядосаха, когато ти се опита да говориш на испански.
Дейвид наостри уши и заслуша какво бърбори келнерката. Kazakatchazaka.
Ейми имаше право, това несъмнено беше баски. А звучеше, все едно говорят на странен испански. Беше го слушал през цялото време, без да си дава сметка.
— Не се тревожи — успокои го тя, — след като пристигнах, ми трябваше известно време, за да осъзная, че съм сред хора, които говорят на баски. Мислех си, че просто имат странен испански акцент. — Тя погледна зад него, към варосаните стени на църквата. — Според мен баският език е толкова странен, че слухът и мозъкът не могат напълно да схванат какво чуват.
— Ти понаучи ли баски?
— Опитах, разбира се! Но просто не е възможно — странни подчинени изречения, уникален синтаксис — вирна брадичка тя. — Ще ти дам пример колко шантав език е баският. Коя е първата фраза, която човек научава на който и да било чужд език?
— Говорите ли английски?
— Гениален комик си, няма що! Друго?
— Една бира, моля!
— Точно така. Une biére s’il vous plait. Ein bier bitte.
— А как е „Една бира, моля“ на баски?
Ейми го изгледа и отговори:
— Garagardoa nahi nuke.
Седяха на слънцето в напрегнато, но приятно мълчание. После порив на вятъра накъдри чадъра. Дейвид погледна наляво: от запад плавно се носеха облаци, други, по-плътни се скупчваха покрай отсамния склон на Пиренеите, сякаш палто от бяла овча кожа бавно се свличаше от нечии рамене.
— Е, откъде да сме сигурни, че Мигел няма просто да те последва и да цъфне тук? — попита Дейвид. — И да те нарани. Не разбирам — изглеждаш спокойна. Е, поне относително спокойна.
— Той беше пиян. Удрял ме е само веднъж преди.
— И преди те е удрял?
Тя се изчерви, после побърза да добави:
— Обикновено се мотае в Билбао или в Байон с другите водачи от ЕТА. Рядко идва в Навара, понеже може да го видят. Двамата с теб просто нямахме късмет. А и аз не възнамерявам да позволя на това копеле да ме преследва.
Последните думи изрече предизвикателно — нежните й ноздри потрепваха, очите й гневно се разшириха.
Дейвид усети решимостта и здравомислието в думите й, но въпреки това се чувстваше неуверен и напрегнат.
— Добре, хайде да отидем да разгледаме църквите от картата ми.
Ейми кимна и се надигна. Когато се качиха в колата, първите капки дъжд вече пръскаха по предното стъкло.
— Колко бързо се променя. През есента.
Дъждът барабанеше по покрива на колата като мажоретен ритъм. Дейвид бръкна в жабката и извади скъпоценното листче, внимателно го разгърна и й показа картата, заради която беше прелетял от другия край на света.
Забеляза изгризаните й нокти, когато Ейми посочи звездичките:
— Ето тук. В Арискун.
— Знаеш ли го?
— Да, чувала съм за него. Едно от най-традиционните баски села. Високо в планината. — Ейми погледна Дейвид право в очите. — Мога да те заведа.
Той обърна колата и изпълни указанията на Ейми: към Франция, границата и бледия силует на планината. Към Отвъдната земя.
Докато се катереха нагоре по склона, селата оредяха. Призрачни късове мъгла се носеха над стръмните склонове — меланхолични тесни знамена като флагове на отстъпваща призрачна армия.
— Съвсем близо сме до границата — отбеляза Ейми. — Преди тук идвали контрабандисти. И бунтовници. Вещици. Терористи.
— Накъде?
— Натам.
Ейми му сочеше тясна лъкатушна отбивка, над която имаше едва различим в мъглата знак.
Пътят към Арискун, най-тесният досега: високи планински храсти и грамадни канари ги ограждаха от двете страни, сякаш едри здравеняци се опитват да ги притиснат в ъгъла. На запад се нижеха още планински върхове, които се смаляваха в мъгливата далечина.
— При ясно време се вижда чак до Франция — отбеляза Ейми.
— Едва различавам проклетия път.
Навлизаха в мъничък и типично баски селски площад. Имаше обичайното игрище за пелота, няколко терасовидно разположени средновековни каменни къщи и по-голяма каменна постройка, увенчана със скулптиран герб. Крилат двукрак дракон танцуваше върху мокрия каменен герб — дракон с гневно извита опашка и женски нокти.
Селцето беше безлюдно и празно. Паркираха до голямата постройка, цялата осеяна с графити на ЕТА.
Eusak Presoak, Eusak Herrira11.
Под този лозунг се мъдреше още по-грамаден графити надпис. Написана на традиционното назъбено и древно баско писмо, думата се разпознаваше безпогрешно.
Otsoko.
До думата в черно беше скицирана вълча глава.
Вълка.
Ейми застана до Дейвид и се загледа в рисунката.
— Някои баски деца го боготворят… — поясни тя.
— Защо?
— Защото той е напълно безмилостен. Съвършен убиец… който се появява и изчезва. И никога не го залавят.
Тя видимо трепереше.
— И се възхищават на жестокостта му, разбира се — додаде тя.
— Мигел е… особено жесток, така ли?
— Бомбастично. Чувствено. Поетично жесток. Испанците изтезават баските радикали, обаче Мигел им отвръща със същото. Наплашил е до смърт испанската полиция. Дори частите за борба с тероризма.
Ейми се приведе, за да разгледа рисунката по-отблизо.
— Как точно ги изтезава? — попита Дейвид.
По русия й бретон имаше капчици от мъглата.
— Зарови един от Гражданската гвардия в негасена вар.
— За да заличи доказателствата ли?
— Не, не, не. Мигел го потопи жив в негасената вар чак до шията. Тялото му на практика се разтвори. Живо.
Ейми рязко се откъсна напред. Дейвид заподтичва подире й и двамата поеха надолу по мокра камениста пътека между две от по-старите баски къщи. Дейвид се огледа. Покафенели и трънливи слънчогледи красяха влажните дървени порти, приковани свирепо към дъските. Някои от страничните бодили бяха оформени като човешки тела. Чучела от тръни.
Тишината в селото лазеше по нервите им. Двамата крачеха в лепкавата мъгла и се чуваше само как отекват стъпките им.
— Къде са хората, по дяволите?
— Избити. Умрели. В Америка.
Стигнаха до края на уличката. Къщите вече бяха по-нарядко и бяха оградени от камънаци и храсти. Някъде там беше Франция и океанът… и градове, влакове, летища.
Някъде.
Изневиделица от гъстата белота изникна църквата. От сив камък и много стара, кацнала над един пролом, потопен в мъглата. Неприветливи прозорци, зловещо място.
— Не е много дружелюбен този Божи дом.
Ейми бутна ръждясалата желязна порта.
— Църквите често са такива. Строели ги на по-древни езически места. Вероятно заради енергията.
Дейвид се закова на място слисан. Покрай пътеката към входа на църквата имаше стари обли камъни — нещо като кръгове, поставени върху квадрати. Върху камъните беше издълбан лаубурус — тайнствената свастика. Дейвид за пръв път виждаше кръгли надгробни плочи.
— Да опитаме да влезем — предложи той.
Тръгнаха по хлъзгавата калдъръмена пътека към скромната дървена порта на църквата. Беше черна, стара, мокра — и заключена.
— По дяволите!
Ейми се отклони наляво и заобиколи църквата, мъглата я обгърна. Дейвид я последва. Там имаше друга, по-малка врата. Тя натисна ръждясалата брава и вратата се отвори. Дейвид усети как влагата го близва по врата. Вече бе станало студено и мрачно. Прииска му се да влезе вътре.
Но отвътре църквата беше също толкова неприветлива, колкото и отвън. Влажна и полутъмна, с небоядисани галерии с пейки. Вонеше силно на застояла вода от вази с цветя, а през петте прозореца със стъклописи се процеждаше студена и мъглива дневна светлина.
— Интересно — отбеляза Ейми и посочи нагоре. Единият стъклопис изобразяваше едър бик, горящо дърво и бяла баска къща. След това тя поясни, все още сочейки към прозореца: — Баските са силно набожни католици, но до десети век са били езичници, затова са съхранили голяма част от предхристиянската образност. Като това тук например. Къщата — махна тя с ръка към най-големия прозорец — е ексте, семейната къща, свещеният крайъгълен камък на баската култура. Смята се, че душите на мъртвите баски се връщат в баската къща през подземни тунели…
Дейвид се загледа в изображението. Дървото от стъклописа гореше на студената стъклена светлина.
— Ами жената? На другия прозорец.
— Това е Мари, повелителката на вещиците.
— Коя?
— Повелителката на вещиците. На баските вещици. Ние не съществуваме, ние съществуваме, ние сме четиринайсет хиляди. — Тя го погледна, а очите й бяха станали леденосини на студената светлина. — Това е тяхната прочута — или по-скоро печално известна — поговорка. Ние не съществуваме, ние съществуваме, ние сме четиринайсет хиляди.
Думите й оставиха видими призрачни следи във въздуха, изражението й беше неразгадаемо. Дейвид изпита силно желание да излезе, не знаеше какво иска да прави. Затова се запъти към малката врата и с облекчение се измъкна навън на мъжделивата дневна светлина. Ейми го последва усмихната и веднага тръгна наляво. Отдалечи се от пътеката и изчезна зад завесите на мъглата.
— Ейми?
Мълчание.
— Ейми? — отново я повика той.
Мълчание. А после:
— Насам. Какво е това? Дейвид!
Той примижа и я видя — неясен силует насред мъгливото гробище, женствен, слабичък и неуловим. Дейвид бързо се запъти към нея.
— Виж, още едно гробище — каза тя. — С изоставени гробове.
Имаше право. Това беше второ гробище, отделено от двора на църквата с нисък каменен зид. Това гробище беше доста по-занемарено. Грубовато изваяна статуя на ангел се въргаляше върху мократа трева, а в окото на ангела презрително бе угасена кафява цигара. Кръгли надгробни плочи заобикаляха повалената фигура.
Някакъв шум привлече вниманието му. Дейвид се извърна. От мъглата изникна възрастна жена. Лицето й беше тъмно. Бе облечена с дълга черна пола и раздърпан син пуловер, върху който беше навлякла фланелка с щамповани анимационни герои: Уол-И, Цар Лъв, Покахонтас.
Освен това жената беше обезобразена. Имаше израстък на шията колкото грейпфрут — тумор, издут навън като гюле, което старицата като гюлетласкачка сякаш бе притиснала към брадичката си и се готвеше да го метне.
— Ggghhhchchc — избоботи възрастната жена.
Сочеше ги, израстъкът на шията й стана синкав и се изду, докато тя ломотеше с пламнало от гняв лице. Приличаше на крякаща жаба.
— Graktschakk — посочи тя с дългия си пръст първо тях, после — занемареното гробище.
— Какво? Какво има? — Сърцето на Дейвид блъскаше в гърдите… Глупава работа. Това беше просто една старица, тъжна и обезобразена възрастна жена. Въпреки това обаче той изпита силен страх, осезаема и необяснима тревога. Обърна се.
— Ейми, какво казва тя?
— Мисля, че е на баски. Казва… лайнари — прошепна Ейми и тромаво отстъпи назад.
— Моля?
— Казва, че сме лайнари. Лайнари. Нямам представа защо.
Жената забоде поглед в тях. И изграка още нещо. Прозвуча почти като кикот.
— Ейми. Да се омитаме оттук, по дяволите.
— Хайде!
Двамата забързано поеха по пътеката и Дейвид се постара да не гледа израстъка на шията на жената, докато минаваха покрай нея, обаче не щеш ли, се обърна и я зяпна. Старицата продължаваше да ги сочи като човек, който обвинява, отхвърля или осмива.
Двамата се спуснаха почти тичешком, а Дейвид мимоходом напъха картата в джоба си.
Когато стигнаха до колата, ги заля огромно и нелепо облекчение. Дейвид заключи вратите, запали двигателя и завъртя волана — зави на скорост. Изтрополиха по облите камъни на пътя, покрай рисунката на Оцоко — безмълвно ухилената вълча глава.
Мобилният телефон на Ейми звънна, докато се изкачваха по едно възвишение — отново имаше сигнал.
— Хосе Гаровийо е. Съобщението е от Хосе.
— Е? — Обзе го истинско вълнение, което надмогна страха. — Какъв е отговорът му?
Тя наведе очи и зачете съобщението.
— Пише… че иска да се срещне с теб. Утре. — Ейми поклати глава. — Обаче… това е малко странно… пише и още нещо.
— Какво?
— Твърди, че знае защо си тук.