Саймън Куин плати на шофьора, излезе от таксито и огледа терасата с гипсова мазилка от епохата на крал Джордж. Чантата с лаптопа тежеше на рамото му.
Къщата, в която бе извършено убийството, болезнено се набиваше на очи: отвън бяха паркирани два полицейски микробуса, от които облечени в бели хартиени гащеризони криминолози разтоварваха стоманеносивите куфарчета с оборудването си. Синьо-бели полицейски ленти заграждаха предната част на елегантната лондонска тераса.
Внезапно го прободе тревожно опасение. Инспектор Сандерсън беше споменал, че убитата е „оплетена“. Какво означаваше това, по дяволите?
Беше осезаемо, всъщност видимо нервен — ръцете му леко трепереха. Работата му го бе отвеждала на многобройни местопрестъпления — за него като журналист престъплението и наказанието бяха хлябът и водата — обаче тази дума… оплетена. Звучеше тревожно.
Куин се пъхна под полицейската лента и бе посрещнат на прага от умното младо лице на сержант Томаски. Новият помощник на Сандерсън, жизнерадостен лондончанин от полски произход. Саймън вече го беше виждал веднъж.
— Господин Куин… — усмихна се Томаски. — Боя се, че пропуснахте трупа. Току-що я преместихме.
— Тук съм, понеже инспекторът ми се обади…
— Пак иска да види името си във вестниците значи — засмя се Томаски. После смехът му секна. — Мисля, че иска да ви покаже няколко снимки.
— Така ли?
— Аха. Доста са зловещи, предупреждавам ви.
Томаски протегна ръка напряко на вратата и препречи достъпа на журналиста към къщата. Зад ръката на Томаски се виждаха още криминолози, които влизаха и излизаха от една стая със свалени сини хартиени маски за лице.
— На колко години е жертвата?
Полицаят не отдръпна ръката си.
— Стара е. От Южна Франция. Много е стара.
Саймън вдигна поглед към измазаната фасада на къщата и се огледа наляво-надясно.
— Хубава къща за една стара дама.
— Аха. Сигурно е била богата.
— Андрю, вече може ли да вляза?
Сержант Томаски се усмихна.
— Добре. Инспекторът е в стаята отляво. Просто се опитвах… да ви подготвя.
Сержантът с жест покани Саймън да влезе. Журналистът тръгна по коридора, в който миришеше на пчелен восък и на стари цветя — а също на геловете и газовете на криминолозите.
Спря го един глас:
— Казва се Франсоаз Гае. Неомъжена.
Беше Сандерсън. Набразденото му от бръчки оживено лице надничаше от вратата на стаята в дъното на коридора.
— Инспекторе! Здравей.
— Носиш ли си бележника?
— Да. — Саймън извади бележника от джоба си.
— Както вече ти споменах, казва се Франсоаз Гае. Неомъжена. Била е богата, живеела сама… Знаем, че живее във Великобритания шейсет години, че няма близки роднини. Засега толкова. Искаш ли да видиш местопрестъплението?
— Освен ако не предпочиташ да отидем на пица.
Сандерсън се подсмихна едва-едва.
Прекосиха коридора, а инспекторът продължи:
— Тялото било намерено вчера от чистачката. Естонка на име Лара. Продължава да се налива с водка.
Приближиха се към дъното на дневната. Криминолог с бял гащеризон и бяла маска се дръпна, за да пусне двамата мъже да погледнат.
— Ето тук я намерихме. Точно тук. Тялото беше преместено днес сутринта. Тя… седеше ето тук. Готов ли си да видиш снимките?
— Да.
Сандерсън се пресегна към една странична масичка. Взе някаква папка, отвори я и извади отвътре тесте снимки.
На първата снимка се виждаше убитата жена, напълно облечена, коленичила на пода с гръб към тях. Странно защо беше с ръкавици. Саймън съпостави снимката с действителното помещение отпред.
После отново погледна снимката. От тази гледна точка жертвата изглеждаше жива, сякаш беше коленичила на пода и търсеше нещо под телевизора или под канапето. Поне на пръв поглед изглеждаше така — ако я гледаш само до шията.
Саймън потрепери при вида на главата, на онова, което убиецът или убийците бяха сторили с главата.
— Какво, по…
Сандерсън му подаде друга снимка.
— Имаме по-близък план. Погледни.
Втората снимка беше направена буквално от сантиметри разстояние: виждаше се как скалпът на жертвата е свален и отдолу се показва бялата и окървавена кост на черепа й.
— Виж и тази — подаде му Сандерсън трета снимка.
Беше кадър на отделения скалп — окървавена пихтия от набръчкана кожа и дълга прошарена коса, захвърлена на килима. В косата беше напъхана дебела пръчка — нещо подобно на дръжката на метла. Прошарената коса беше стегнато навита около пръчката, накъсана и усукана. Оплетена.
Саймън въздъхна съвсем бавно.
— Това ми стига, струва ми се.
Огледа стаята — кървавите петна по килима още личаха съвсем ясно. Беше очевидно как е извършено престъплението — странно, но очевидно. Някой беше накарал старицата да коленичи пред телевизора, после беше промушил пръчката през дългата й прошарена коса, беше я завъртял многократно и бе пристягал все повече косата около пръчката, усуквайки я цялата в болезнен възел от кръв и болка и мъчейки се да изтръгне корените й от скалпа, докато напънът бе станал толкова силен, че беше откъснал целия скалп.
Саймън взе една от последните снимки. Беше направена отпред и на нея се виждаше изражението на жената. Следващите му думи прозвучаха моментално и… унесено.
— О, боже мой!
Устата на старицата беше зейнала в неистов, но беззвучен вик — последен застинал образ на страданието й, докато някой усуквал кожата на темето й и отпорвал скалпа от черепа.
Това беше прекалено. Саймън настръхна и захвърли папката със снимките на масичката, после се извърна и се приближи до мраморната камина. Беше празна и студена, с изсъхнали треви в една ваза и снимка на някакви възрастни хора. Безвкусна гипсова статуетка на Дева Мария се усмихваше от средата на полицата над камината, а до нея се мъдреше керамично магаренце. В съзнанието на Саймън неканено изникна зиналото лице на брат му и окървавените му ръце.
Той го прогони и се обърна.
— Е, инспекторе… ако се съди по тази дръжка на метла… изглежда… са усуквали косата, докато не са я… отскубнали от черепа й, нали?
Сандерсън кимна.
— Да. Нарича се оплитане.
— Откъде знаеш?
— Вид мъчение е. Изглежда се използва от векове. — Детективът погледна към вратата. — Томаски като съвестно момче проучи въпроса. Каза, че оплитането било използвано сред циганите. И по време на революцията в Русия.
— Значи… — Саймън потръпна при мисълта за болките на жената, — значи… е умряла от шока?
— Не. Била е удушена с гарота. Ето виж.
Поредната снимка. Писалката на Сандерсън сочеше към шията на жената. Журналистът се приведе по-близо и забеляза бледочервените следи.
Беше озадачаващо и адски необичайно. Той се намръщи погнусено и каза:
— Но това е… много объркващо. Убиецът най-напред е изтезавал старицата. А после я е убил… много вещо… Защо човек би направил всичко това, за бога?
— Кой знае, мамка му! — отговори Сандерсън. — Откачена работа, а? Има и друга подробност — не са откраднали нищичко.
— Моля?
— Горе има бижута. Не са ги пипнали.
Запътиха се към вратата — Саймън изпита огромно желание да напусне стаята. На излизане Сандерсън не спираше да говори:
— И така… Куин. Ти си добър журналист. Седмият най-добър криминален репортер във Великобритания. — Усмивката му угасна. — Не се шегувам, приятел. Затова те повиках — ти обичаш загадъчните кървави истории. Кажи ни, ако разплетеш загадката.