Белязани от Каин

29

Къщата беше уместно притихнала. Отегченият прозяващ се полицай — техен пазач и закрилник — лежеше на леглото в стаята за гости и четеше футболно списание. Сузи беше на работа в болницата: тя отказа да си вземе отпуск, но позволи да има придружител, докато пътува дотам. Бавачката се бе върнала обратно в Словения, уплашена от кръвта на пода, и майката на Сузи беше дошла да се грижи за Конър.

Саймън четеше за Ойген Фишер.

Публикуваната онлайн биография на германския учен беше делова: „Ойген Фишер (5 юли 1874 — 9 юли 1967) е германски професор по медицина, антропология и евгеника. Той е главният застъпник на нацистките научни теории за расовата чистота, които легитимират изтребването на евреите, изпращат около половин милион цигани на смърт и водят до принудителната стерилизация на стотици хиляди други жертви“.

Саймън седеше на двайсетина сантиметра от екрана на компютъра си и усещаше метален вкус в устата си. Три интересни подробности се открояваха в житейската история на Фишер. Първото беше силната му връзка с Африка.

Унищожени? Полза? Стига до извода? Сухите антисептични думи звучаха още по-въздействащо.

Саймън си пое въздух, после отново издиша. За миг затвори очи. И тутакси в съзнанието му изникна картината на бушуващия гняв на Томаски и Саймън отново отвори очи. Чуваше Конър да си играе в съседната стая — бръмчеше с любимата си количка навътре и навън от гаражчето.

Докато слушаше бърборенето на сина си, който си говореше сам, Саймън изпита силен прилив на бащина обич, на болезнено желание да защити детето си. Да защити Конър. Да го защити от всичкото зло на света.

Обаче най-добре щеше да го постигне, ако се съсредоточи. Върна се към работата си.

Саймън вече бързо си водеше бележки. Поглеждаше ту към екрана, ту към бележника пред себе си. И още:

Последната част от живота на Фишер беше изключително интригуваща, но още по-озадачаваща.

Последните твърдения бяха толкова озадачаващи, че Саймън прочете целия абзац два пъти. После отново го препрочете. А накрая провери и на друг уебсайт, където същото твърдение беше повторено дума по дума.

Дума по дума? Саймън се зачуди дали забележителното твърдение не е просто лъжа, повторена многократно вследствие на занижената прецизност в интернет.

Журналистът се изправи, отвори вратата и влезе в хола. Конър си играеше на килима с играчките си и гледаше запленен приключенията на Дерек Дизеловия двигател.

Така, лавиците с книги. На най-горния рафт през последните десетина години събираше прах бащината му Енциклопедия Британика. Саймън свали тома и бързо разлисти до Ленц, Фриц.

Оказа се вярно. Този звяр, този чудовищен човек, този пропагандатор на евгениката, този приятел на Менгеле, този нацистки идеолог преспокойно си се беше върнал на работа през 1946 година. Дори не беше лежал в затвора. Съюзниците дори не го бяха тикнали зад решетките.

Защо всички тези лекари просто се бяха… отървали?

Разроши русата коса на сина си, върна се в кабинета и затвори вратата. Отново. Беше превъзбуден. Загадката оживяваше, обаче се беше навила на кълбо като змия, като кобра, и съскаше. Криеше онова, което бе вътре.

Следобедът му почти приключи. Обобщи фактите, като написа адресиран до самия себе си имейл — един от любимите му начини за разрешаване на загадки. Като художник, който обръща картината си наопаки, за да погледне с нови очи, да забележи недостатъците, да прецени качеството.

Саймън се отдръпна от екрана на компютъра, облегна се и въздъхна. Мислите му бяха несвързани, глупости, пълни безсмислици. Пари, нацисти, каготи, евентуални сътрудници, и какво? Не беше открил всеобемащо обяснение за убийствата, които вече му се струваха едва ли не напосоки.

Усети как моментното му въодушевление угасна. Беше се върнал почти на изходна позиция. Трябваше да поговори с Дейвид и с Ейми. Къде бяха те? Какво се случваше в Южна Франция?

Спомни си сестрата на Томаски. Какво спомена тя? За някакъв манастир във Франция.

Във Франция? Манастирът „Турет“.

Саймън се приведе напред и затрака по клавиатурата.

Екранът незабавно му отговори.

Манастирът „Ла Турет“.

Построен през периода 1953–1960 година по настояване на преподобния отец Котюрие от Доминиканския орден в Лион. Проектът е на архитект Едуар Жанре-Гри (известен като Льо Корбюзие).

Саймън спря да чете.

Доминиканският орден ли?

Спомни си какво му разказа професор Уайнярд. Доминиканците. Кучетата на Господ. Изгарящите вещици на кладата. Преследвачите на вещици. Малеус Малефикарум.

Пулсът му се ускори. Явно този манастир се намираше до Лион. Близо до Лион ли?

Дейвид Мартинес беше разказал на Саймън за картата, която бе получил от дядо си и бе принадлежала някога на баща му. Журналистът си спомни, че на тази карта имало интересен символ — ръчно начертана синя звезда доста извън териториите на баските, доста извън пределите и на каготските земи. Дали не беше близо до Лион? Или до Марсилия? Беше в Лион, нали?

Загадката се уви на кълбо и изсъска.

Саймън продължи да чете.

От уебсайта научи, че Льо Корбюзие е най-великият архитект на миналия век. Той бил известен и с ясните си, избистрени възгледи: бил привърженик на схващането, че формата е подчинена на функцията. Правел всичко преднамерено. Освен това бил атеист, „поради което поръчката да проектира следвоенния манастир «Ла Турет» е доста изненадваща“.

Ала явно много неща, свързани с този манастир, будеха изненада. Източникът на финансиране — обеднялата следвоенна Франция. Защо доминиканците внезапно решават да построят голям приорат, след като толкова много стари и пострадали през войната сгради се нуждаят от ремонт? И най-вече защо сградата е толкова необичайна?

Както пишеше в една книга: идеята на Корбюзие била, че самото обитаване на сградата е само по себе си покаяние. Внушителната фасада, трудното живеене в постройката би трябвало да са част от изпитанията на монашеския живот.

Изглежда тези трудности били не просто теоретични. Сградата била „до голяма степен завършена“ през 1953 година. През 1955 г. „половината от първоначалния състав на монашеската общност получил умствено разстройство“: нервни сривове, дълбока депресия, „дължащи се тъкмо на потискащия вид на сградата“. Дразнещите пространства и суровият проект тласкали обитателите на манастира към лудост.

Според един от критиците друг фактор за „безспорната непривлекателност на сградата“ била акустиката. Нощем „всеки звук в сградата се усилвал“. Всяко дихание, всеки шепот, всяко хъркане. Очевидно това било „последица от бетонните стени и екливостта на пространствата“. С други думи, враждебната природа на сградата била преднамерена, проектирана нарочно, за да дезориентира.

Имаше още един уебсайт. Архитектурен блог. Простичък и скромен блог, списван от студент от Бризбейн. Той отседнал в „Ла Турет“ преди няколко лета, след като от години проучвал творчеството на Льо Корбюзие.

Статията започваше с кратки автобиографични бележки. И после се впускаше в унищожителна критика към архитекта.

Главното обвинение на студента беше, че Льо Корбюзие е нацист. През военните години той бил много близък с Петен, главата на марионетното френско фашистко правителство във Виши. Освен това според автора Льо Корбюзие бил голям почитател на Хитлер.

Блогът се опитваше да представи насрещен аргумент. Признаваше, че не само Льо Корбюзие, а и мнозина други архитекти са имали фашистки или марксистки пристрастия, понеже архитектите са утописти. Архитектите искат да променят обществото. Което не ги прави непременно нацисти, комунисти или убийци.

Блогът приключваше с още една критика. Според автора известната сграда на Льо Корбюзие в Марсилия, Юните д’Абитасьон, била най-предпочитаното от самоубийците място в Южна Франция. Въпреки това, твърдеше статията, манастирът „Ла Турет“ бил още по-потискащ — единствената причина там да не са извършени толкова много самоубийства е, че посетителите обикновено бягали само след няколко дни. Монасите били длъжни да останат и страдали ужасно, но религиозното призвание им забранява самоубийствата.

След това есеистът задаваше очевидния въпрос: защо. Защо Доминиканският орден загадъчно възлага на човек като Льо Корбюзие да построи една толкова загадъчна сграда?

Саймън затвори компютъра и се заслуша в тишината на кабинета си и в хора на логиката в главата си.

Блогът може и да завършваше с въпрос, обаче отговорът беше очевиден за Саймън. Формата е подчинена на функцията — това бе кредото на Льо Корбюзие през целия му живот. А функцията на тази сграда беше да приюти факти, вероятно ужасяващи факти. Сградата беше изтънчено естетическо показване на тази зловеща функция. Тук се крие злото. Не се доближавайте. Като яркото и отблъскващо оцветяване на отровно насекомо.

Саймън си спомни точните думи на професор Уайнярд за тези жизненоважни документи: материалите, свързани с изследванията на кръвта на каготите и изгарянето на баските вещици. Потулени и тайни документи на папството.

„Пазели ги в Ангеликум, доминиканския университет в Рим. Били са на сигурно място векове наред. Обаче след войната, след нацистите, мястото вече не било безопасно за такива… предизвикателни сведения. Според слуховете документите били тайно преместени на още по-сигурно място. Никой не знае със сигурност къде.“

Никой не знаел къде ли? Нима? Дали пък не са в един особен доминикански манастир, построен след войната и свързан с Виши и с нацистите?

Загадката се превърна в нощно цвете, което бавно се разтваря на лунна светлина. И изпълва с ухание среднощната градина.

Но Саймън се нуждаеше от потвърждение. Трябваше да се свърже с Дейвид Мартинес и да се увери в звездичката на картата. Трябваше незабавно да се свърже с него.

Саймън се помъчи да се успокои. Стана, отиде в кухнята и си направи чай от лайка, понеже беше чувал, че успокоява.

Майната му на чая от лайка. Изля чашата в мивката, втурна се обратно в стаята и набра номера на Мартинес, но без успех. Телефонът не отговаряше. Опита отново след три секунди, като че ли това щеше да промени нещата. Телефонът не отговаряше. И той тутакси осъзна, че Дейвид беше изхвърлил апарата си — и то съвсем разумно.

И сега какво? Дейвид Мартинес със сигурност щеше да му се обади отново в даден момент от Биариц, освен ако нещо не му попречеше.

Саймън закрачи из кабинета си от стена до стена. Тревожеше се за Ейми и за Дейвид, мъчеше се да забрави нападението на Томаски.

Обхождането на стаята от стена до стена му отнемаше три секунди и половина. Къщата им беше толкова мъничка, по дяволите. Дали пък Саймън не си въобразяваше удивителната история, че би могъл да напише тази велика книга, да купи по-голяма къща и…

Стига толкова. Саймън седна на компютъра и изпрати имейл на Дейвид Мартинес. После излезе от кабинета си и седна до сина си на канапето в дневната, където двамата заедно гледаха за седемнайсети път „Чудовища“.

След това го гледаха отново.

В седем вечерта Конър вече беше в леглото, когато звънна мобилният му — на екранчето мигаше френски номер. Саймън се постара да убеди сам себе си, че сърцето му не думка като африкански барабан, и прие обаждането.

— Да… ало?

— Саймън?

— Дейвид? Слава богу, че се обаждаш. Добре ли си? Добре ли сте с Ейми?

— Да, добре сме, още сме в Биариц, но ще летим другаде. Ами ти…

— Нищо. Добре съм, обаче трябва да ми кажеш нещо. — Саймън се почувства виновен, задето толкова рязко минава направо на въпроса, но тревогата не му оставяше друга възможност. — Кажи ми, Дейвид… картата у теб ли е?

— Да, разбира се. Всички искат да видят тази карта…

— Моля те, важно е. Извади я. Каза, че близо до Лион нещо било отбелязано със звездичка…

— Точно така. Близо до Лион… Така и не успяхме да проумеем какво е.

— Моля те, погледни пак.

Саймън чуваше как Дейвид послушно разгръща хартията на фона на шума от уличното движение. Явно Дейвид се обаждаше от телефонна кабинка. От анонимен телефон в малко баско градче.

Дейвид отново се обади:

— Ето я звездичката. Какво те интересува?

Напрегнатият момент се удължи.

— Кажи ми къде точно е звездичката — помоли Саймън. — Какво точно отбелязва? Какво… кое село, кой град…

Журналистът сякаш усети съвсем осезаемо как Дейвид се вглежда внимателно в картата.

— Съвсем ясно е — обади се отново Дейвид. — Звездичката е до малко селце, което се казва Евьо.

— Евьо ли?

Пауза.

— Да, Евьо… близо е до Л’Арбрел… на северозапад от Лион. — Гласът на Дейвид прозвуча, по-рязко: — Защо се интересуваш?

Саймън не отговори, понеже се беше привел, за да погледне екрана на компютъра си, на който беше задал търсене за „Ла Турет“. Френски уебсайт даваше пълното звучно название на манастира.

Приорат „Сент Мари дьо ла Турет“.

Евьо сюр Л’Арбрел.