Братът Грим

11.

9:15 ч., неделя, 21 март

Природен парк Харбургер Берге, южен Хамбург

Мария беше дошла на мястото известно време преди Фабел. Беше по-скоро поляна, отколкото паркинг, и Фабел подозираше, че служи за две цели: денем да бъде отправна точка за разхождащите се пешеходци, а вечер — дискретно място за забранени връзки. Той паркира беемвето си до една от зелено-белите коли на полицията и излезе. Беше ярка пролетна сутрин с лек ветрец и гъстата гора, която обграждаше паркинга, сякаш дишаше с бриза и чуруликането на птиците.

— „В средата на живота“… — каза той на английски на Мария, когато тя се приближи, като посочи дърветата и небето с махване на ръката. Тя изглеждаше смутена.

— „В средата на живота ние сме мъртви“… — повтори той, този път на немски.

Мария сви рамене.

— Къде са те? — попита Фабел.

— Там… — Мария посочи малко празно място сред дърветата. — Това е пешеходна пътека. Минава право през гората, но има малка полянка с маса за пикник на триста метра оттук. Само дотам може да се стигне с кола. — Фабел забеляза, че половината от паркинга до входа на пешеходната пътека беше оградена с кордон.

— Отиваме ли?

Той даде знак Мария да тръгне първа. Докато вървяха по неравната, леко кална пътека, Фабел видя, че криминалистите бяха наслагали защитни покрития през различни интервали. Той въпросително погледна Мария.

— Следи от гуми — каза тя. — И тук-там от стъпки, които трябва да се проверят.

Фабел спря и огледа пътя, който току-що бяха изминали.

— Планински велосипедисти?

Мария поклати глава.

— Мотоциклет. Може да няма нищо общо, както и стъпките.

Те продължиха пътя си. Фабел оглеждаше дърветата от двете страни. Пространствата между тях нататък ставаха все по-тъмни, като зелени пещери, в които светлият ден не можеше да проникне. Той си спомни предаването по радиото. Тъмнината на гората в светлия ден — метафора за опасността, която крие ежедневието. Пътеката зави и внезапно се отвори към малка поляна. Там около дузина полицаи и следователи обикаляха наоколо. Фокусът на активността им беше дървена маса за пикник със заковани пейки, монтирана вдясно от главната пътека. Два трупа — на мъж и жена, седяха на земята, подпрени на ръба на масата. И двамата бяха вторачили във Фабел и Мария стъклен поглед, безразличен от смъртта. Седяха един до друг, всеки с протегнати ръце, сякаш се мъчеха да се достигнат. Вкочанените им ръце се докосваха, но не се държаха. Между тях лежеше носна кърпа, грижливо сгъната и пригладена. Причината за смъртта се виждаше мигновено: гърлата и на двамата бяха прерязани широко и дълбоко. Мъжът нямаше четиридесет, беше с тъмна коса, ниско подстригала, за да замаскира оплешивяването на темето. Устата му беше отворена, черно-червена от кръвта, бликнала като пяна от прерязаното гърло в последните секунди от живота му.

Фабел приближи. Огледа дрехите на убития. Това беше едно от най-смущаващите неща в сцена на убийство: как смъртта си прави собствен дневен ред, как отказва да признае тривиалните дреболии, които вграждаме в живота си. Светлосивият костюм на мъжа и обувките от естествена кожа явно бяха скъпи, нещо, което в живота е показател за положение, вкус, място в обществото. Тук костюмът беше смачкан, изцапан с кръв и кал парцал. Ризата беше напоена с кръв под тъмния разрез на гърлото. Едната обувка беше отхвърчала на половин метър от стъпалото, което сочеше към нея, сякаш я викаше да се върне. Сивият копринен чорап беше смъкнат наполовина и се виждаше замърсената бледа плът на мъжката пета.

Фабел насочи вниманието си към жената. В сравнение с мъжа тя имаше много по-малко кръв по дрехите. Смъртта при нея беше настъпила по-бързо и по-лесно. Широка ивица кръв беше плиснала диагонално през бедрата на джинсите й. Беше на около двадесет години и имаше дълга руса коса, която ветрецът беше развявал по разреза на гърлото й и кръвта беше я лишила от блясък. Фабел забеляза, че макар цветовете и кройката на дрехите й да бяха старателно и с вкус подбрани, те бяха съвсем различни по ценова категория от тези на мъжа — бледозелена тениска, джинсите бяха нови, но евтин вариант на дизайнерските. Не бяха двойка. Поне не в установения смисъл. Фабел се наведе и разгледа носната кърпа. Имаше малки трохички хляб, посипани върху нея. Той се изправи и попита:

— Никакви следи от ножа, който е използван?

— Никакви. И никаква пролята кръв по земята, масата или някъде наоколо. Здравей, Ян! — отговори му Холгър Браунер, шефът на следователите от Управлението, който се приближаваше.

Фабел се усмихна. От мига, в който зърна размазаното петно кръв по джинсите на жената, беше сигурен, че това не е местопрестъплението. Убийството беше извършено на друго място.

— Бързо пристигна — каза той на Браунер.

— Обади ни се местен комисар, който решил да не чака Лагедийнст да ме информира. Мисля, че той се е обадил и на теб. Комисар… — Браунер се мъчеше да си спомни името.

— Херман. — Мария довърши изречението му. — Ето го там.

Тя посочи висок мъж в униформа, на тридесет и две — три години. Стоеше с група полицаи от школата, но когато забеляза, че е станал център на внимание, направи извинителен жест към колегите си и закрачи към тях. В движенията му имаше сериозна целенасоченост и като приближи, Фабел забеляза, че неговата неопределима външност, косата с пясъчен цвят и петнистата му бледа кожа не съответстваха на стремителната енергия, която гореше в светлозелените му очи. Външността му напомни на Фабел за Паул Линдеман, служителя, когото загуби, но когато униформеният офицер се приближи, разбра, че приликата е повърхностна.

Офицерът кимна на Мария и протегна ръка първо на Фабел, после на Браунер. Фабел забеляза как единствената сребърна звезда на рамото на комисаря проблясва на фона на черното му униформено кожено яке.

Мария го представи.

— Това е комисар Хенк Херман от местната дирекция на полицията.

— Защо повикахте точно нас, господин комисар? — попита Фабел усмихнато.

Обикновено ролята на полицията беше да охранява местопрестъплението и да държи настрана всякакви зяпачи извън оградения периметър, докато криминалната полиция е натоварена със самото местопрестъпление. Лагедийнст би трябвало да отговаря за информирането на криминалната полиция, а отдел Убийства разследваше всяка внезапна смърт.

Неуверена усмивка направи тънките устни на Херман още по-тънки.

— Ами… — Той погледна покрай Фабел към телата. — Ами знам, че вашият екип е специализиран по… ммм… такива работи.

— Какви работи? — попита Мария.

— Ами явно не е самоубийство. И това не е мястото на престъплението…

— Защо мислите така?

Херман се поколеба за момент. Не беше нормално един охранителен полицай да дава каквото и да било мнение по местопрестъплението, а още по-необичайно беше който и да било офицер от криминалната полиция от ранга на Фабел да го слуша. Той размести групата, за да улесни достъпа до телата, но поддържаше достатъчно разстояние, за да запази мястото от нови следи. Полицаят коленичи, като балансираше върху стъпалата си, и посочи към разкъсаното гърло на мъжа.

— Очевидно без разместване на телата не мога да видя ясно, но ми се струва, че мъжът е убит с два удара. Първият е попаднал отстрани на шията и той бързо е започнал да кърви. Вторият е минал право през трахеята. — Херман посочи другата жертва. — Мисля, че момичето е умряло от единствен замах през гърлото. Тази кръв тук — той посочи широката ивица кръв през бедрата — не е от нея. Със сигурност е от убития мъж. Тя е била близо до него, когато е бил нападнат, и вероятно е поела пръските артериална кръв от шията му. Но наоколо няма никакво забележимо количество кръв… Което показва, че убийството е извършено другаде. Това подсказва също, че са докарани тук от убиеца. А това на свой ред ме кара да мисля, че нашият убиец е доста едър или поне физически силен. Има твърде малко следи от влачене, освен когато е намествал мъжа и обувката се е изхлузила. Дотук не може да се докара превозно средство, значи е носил жертвите си.

— Нещо друго? — попита Фабел.

— Само предполагам, но бих казал, че нашият убиец първо е убил мъжа. Може би изненадващо нападение. Така се получава най-малка съпротива. Втората жертва няма същата сила и не представлява такава заплаха, както мъжът.

— Опасно допускане — каза Мария с горчива усмивка.

Херман се изправи и сви рамене.

— Описахте начина, използван при това убийство — каза Фабел. — Но още не сте казал защо решихте, че то е точно за моя екип.

Херман отстъпи и леко наведе глава настрана, сякаш стои пред картина или оценява експонат.

— Ами защото… погледнете…

— Какво? — попита Фабел.

— Ами… Това не е просто място, където убиецът е решил да се освободи от телата. Би могъл да ги остави на двадесет метра навътре в гората, което би ни отнело седмици и дори месеци да ги намерим. Това е послание. Той иска да ни каже нещо с избора на мястото, с позата на телата, с носната кърпа, трохите хляб. Всичко това е предназначено за нас. Всичко е нагласено.

Фабел погледна през рамо към Холгър Браунер, който се усмихна разбиращо.

— Нагласено… — повтори Херман, явно обезкуражен. — Всичко е старателно подредено. И това означава, че има план на психопат зад тези убийства, което пък на свой ред показва, че имаме пред себе си сериен убиец. И затова помислих, че трябва да ви информирам директно и веднага, господин главен комисар. — Той се обърна към Холгър Браунер. — А причината да се обадя на вас, господин Браунер, е защото според мен можете да изясните от тази сцена нещо, което нашият екип би могъл да пропусне. Следя работата ви с интерес и съм присъствал на няколко от вашите семинари.

Браунер грейна в добродушна усмивка и кимна с престорена скромност.

— И явно сте внимавал, господин комисар.

Фабел също се усмихна.

— Съжалявам, господин Херман, не исках да кажа, че ни губите времето. Всичко, което казахте за мястото на престъплението, е вярно, в това число и фактът, че то е вторично, а не първично. Просто исках да чуя разсъжденията ви.

Напрегнатото изражение на неопределимата физиономия на Херман леко се отпусна, но твърдата острота остана в светлозелените му очи.

— Въпросът, пред който се изправяме сега — продължи Фабел, — е къде е първоначалното място, къде да намерим истинското местопрестъпление.

— Имам теория по въпроса, господин главен комисар — вмъкна Херман преди някой друг да успее да се включи.

Браунер се разсмя.

— Така и предполагах.

— Както казах, смятам, че телата са донесени тук. Имаме следи от стъпки по пътя. Големи стъпки, на едър мъж. Те са оставили дълбоки отпечатъци в земята, която е мека, но не кална. Това показва, че е носил нещо тежко.

— Може би е носил само собственото си наднормено тегло — каза Браунер. — Може да е просто някой, който е ходил из гората, за да свали някой килограм.

— Значи е успял много бързо, защото има поне два вида следи — натам и обратно. Тези, които водят към паркинга, не са оставили дълбоки отпечатъци. А тора ми подсказва, че е носел нещо тежко насам, поне веднъж, а после се е върнал на паркинга без товар.

— Значи мислите, че убийството е извършено на паркинга? — попита Фабел.

— Не. Не непременно. Може да ги е убил там, но не намерихме никакви уличаващи доказателства. Затова обградихме половината паркинг към пешеходната пътека. Убеден съм, че жертвите са убити другаде и са докарани дотук с кола. Или може би са убити в кола, докато тя още е била на паркинга. Но ако ги е донесъл дотук, смятам, че е паркирал колата си близо до пътеката.

Фабел кимна оценяващо. Браунер се изсмя гръмогласно и добродушно потупа по рамото Херман, който май не оцени много високо този жест.

— Съгласен съм с вас, колега. Макар да е очевидно, че ще трябва много време, за да идентифицираме отпечатъците от стъпки като принадлежащи на нашия убиец. Но това наистина е много добра работа. Съвсем малко хора биха се сетили да оградят мястото около паркинга.

— Паркингът празен ли беше, когато намерихте телата? — попита Фабел.

— Да — отговори Херман. — Единствената кола тук беше синият опел на пешеходеца, който е намерил труповете около седем и половина сутринта. Това ме кара да мисля, че колата, в която е извършено убийството или е използвана за докарване на жертвите, отдавна е изчезнала. Може би потопена или изгорена някъде, за да се унищожат уликите. — Той посочи пешеходната пътека в обратна посока. — Тази пътека води до друг паркинг на около три километра оттук. Пратих кола да провери за всеки случай, но не е имало нищо.

Фабел осъзна, че през цялото време Мария беше мълчала. Беше се приближила до телата и погледът й изглеждаше магнетично прикован в мъртвата жена. Фабел отиде при нея и попита:

— Добре ли си?

Мария стреснато се обърна към него и за момент го гледаше безизразно, като замаяна. Кожата й беше някак обтегната върху ъгловатата структура на лицето й.

— Какво?… О… да. — След това, по-решително: — Да. Много съм добре. Не е възникване на посттравматичен стрес, ако това имаш предвид.

— Не, Мария, нямам това предвид. Какво виждаш?

— Опитвах се да разгадая какво е искал да каже с това. После погледнах ръцете им.

— Да… хванати ръце. Убиецът явно ги е нагласил да изглеждат като хванали се за ръцете.

— Не… Не това — каза Мария. — Другите ръце. Неговата дясна и нейната лява. Те са стиснати в стегнат юмрук. Не изглежда естествено. Прилича на част от нагласяването.

Фабел рязко се обърна.

— Холгър! Ела да видиш това.

Браунер и Херман приближиха и Фабел показа забелязаното от Мария.

— Мисля, че си права, Мария — каза Браунер. — Изглежда са свити след смъртта, но преди вкочаняването. — Внезапно Браунер рязко се обърна към Фабел като ужилен. — Господи, Ян! Момичето на плажа…

Бръкна в джоба на якето си и измъкна неразпечатан пакет с хирургически ръкавици. Сложи си една и измъкна сонда от горния си джоб. Пристъпи напред и обърна ръката на момичето. Това не беше лесно поради вкочаняването и той повика Херман от другата страна, като му протегна пакета с латексови ръкавици.

— Сложи си ги, преди да докоснеш тялото. Искам да държиш ръката й обърната.

Херман се подчини. Браунер неуспешно се опита да използва пинсетата като лост за отваряне на пръстите. Накрая трябваше да ги разтвори със своите собствени. Обърна се към Фабел и мрачно кимна, преди да посегне към дланта с пинсетата и да измъкне оттам малко, стегнато навито парченце жълта хартия. Той я пусна в прозрачно пластмасово пликче за улики и внимателно го разгъна. Изправи се и също така внимателно се отдалечи от телата по собствените си стъпки. Херман го последва.

— Какво пише?

Браунер протегна пликчето към Фабел. Ледени тръпки го пронизаха до костите. Отново беше правоъгълно парче от същата жълта хартия, размер десет на пет сантиметра. Той позна дребния правилен почерк на написаното с червено мастило, също като от бележката, намерена в ръката на момичето от плажа на Банкенезе. Този път там беше написана само една дума — „Гретел“. Фабел показа бележката на Мария.

— По дяволите, това е същият тип!

Тя отново погледна към телата. Браунер вече разтваряше здраво стиснатите пръсти на убития мъж.

— А това явно е Хензел — каза той, като се изправи и пъхна друго късче жълта хартия в прозрачно пликче.

Фабел усети стягане в гърдите. Погледна нагоре към бледото синьо небе, после по пешеходната пътека, която водеше назад към паркинга, навътре в зелената гробница на гората, след това отново към мъжа и жената с прерязани до гръбначния стълб гърла, седнали с докосващи се ръце и голямата носна кърпа с трохи по нея, простряна на тревата между тях. Хензел и Гретел. Мръсникът смяташе, че има чувство за хумор.

— Прав бяхте да ни повикате, комисар Херман. Може това да скъси разстоянието между нас и един сериен убиец, за когото знаем, че вече е убивал веднъж, може би два пъти. — Херман засия доволно. Фабел не отвърна на усмивката му. — Сега искам да съберете целия си екип на паркинга за брийфинг. Трябва да се претърси целият район за отпечатъци от пръсти, а после да намерим първичното местопрестъпление. Трябва да разберем кои са тези хора и къде са убити.