Братът Грим

3.

16:30 ч., сряда, 17 март

Полицейското управление в Хамбург

Свежият ведър хлад на сутринта идваше с влажно сивкаво небе, което лениво си пробиваше път откъм Северно море. Слаб дъждец накапваше стъклата на прозорците в офиса на Фабел и от изгледа към градския парк Винтерхудер сякаш бяха изсмукани всякакъв живот и цвят.

Двама души седяха пред бюрото му; Мария и набит суров наглед мъж в средата на петдесетте си години, чийто скалп блестеше през черно-сива остра растителност.

Криминалният главен комисар Вернер беше работил с Фабел най-дълго от всички останали в екипа. По-младши по ранг, но по-стар по години, Вернер не беше точно колега на Фабел; той беше негов приятел, а често и негов наставник. По ранг той беше равен на Мария Клее и те двамата представляваха непосредствената подкрепа на Фабел в екипа. Вернер обаче беше втори след Фабел. Той имаше много по-голяма практика като полицейски офицер от Мария, макар че тя беше сред първенците в университета, където следваше право, а после беше учила в двете полицейски школи. Въпреки грубоватия вид и масивната му фигура подходът на Вернер към полицейската работа беше характерен с методична изпипаност и внимание към подробностите. Той беше много точен и често озаптяваше своя шеф, ако отиваше твърде далеч по своите „интуитивни“ пътища. Винаги беше гледал на себе си като на партньор на Фабел и едва след много време и драматични събития свикна да работи с Мария.

Но това даде резултати. Фабел ги беше включил в екипа поради техните различия като представители на различни поколения полицейски офицери и понеже обединяваха и противопоставяха опит и експертни познания, теория и практика. Но това, което всъщност ги сплотяваше като екип, беше общото за двамата: пълно и безкомпромисно обвързване с работата в отдел Убийства.

Това беше обикновеното предварително обсъждане. Убийствата са два вида: когато има преследване по горещи следи, в случай че труп е намерен скоро след смъртта и има силна и ясна посока за търсене на доказателства. Или където следите са изстинали, убиецът вече се е отдалечил по време, място и наличие на годни доказателства от местопрестъплението, като е оставил на полицията само оскъдни парченца за сглобяване. Това е процес, който изисква време и усилия. Убийството на момичето на плажа беше от втория тип: мъгляво, неясно. Разследването щеше да им струва много време и мъчителни усилия.

Те бяха огледали оскъдните налични факти и бяха си определили време за следващи срещи, за да проучат очакваните доказателства и доклада от аутопсията. Самият труп ще бъде отправна точка. Вече не личност, а физическа информация за времето, начина и мястото на убийството. На молекулярно ниво ДНК и други данни, извлечени от него, ще дадат начало на процеса на идентифициране. Главната част на срещата беше посветена на разпределяне на силите по различните посоки на разследването. Първата от тях беше да се привлекат почти всички към работата по идентифициране на мъртвото момиче. Фабел беше непоколебимо решен да разкрие нейната самоличност, но това беше моментът, който го ужасяваше най-силно: когато трупът става човек и номерът на случая се превърне в име.

След срещата той помоли Мария да остане още малко. Вернер кимна разбиращо към шефа си и с това още повече успя да подчертае неудобството на ситуацията. И така Мария Клее, облечена в скъпа черна блуза и сив панталон, с кръстосани крака и дълги пръсти, сключени около коляното, седеше безучастно и донякъде официално, като очакваше началникът й да заговори. Както винаги позата й изразяваше сдържаност, затвореност, контрол, синьо-сивите й очи оставаха безучастни под въпросителните дъги на веждите. Всичко в Мария излъчваше увереност, самоконтрол и авторитет. Но сега между нея и Фабел имаше нещо, което създаваше неудобство. Тя се беше върнала на работа вече от месец, но това беше първият голям случай след завръщането й и Фабел искаше да си кажат това, което беше останало неизказано.

Обстоятелствата бяха тласнали Фабел и Мария към уникална интимност, по-близка дори от това да бяха спали заедно. Преди девет месеца те бяха прекарали няколко минути сами, под звездно небе в запустели ниви във Високите земи на южния бряг на Елба, диханието им се беше смесило, самоуверената Мария се беше превърнала в малко момиченце поради своя много истински и напълно основателен страх, че е близо до смъртта. Фабел беше обгърнал главата й и не сваляше очи от нея, говореше успокоително през цялото време, не й позволяваше да потъне в сън, от който нямаше да се събуди, не й позволяваше да отмести поглед от неговия и да го плъзне надолу към ножа с дебело острие, който стърчеше под гръдния й кош. Това беше най-лошата нощ в кариерата на Фабел. Бяха стеснили кръга около един от най-опасните психопати, с които си беше имал работа: чудовище, извършило серия особено зловещи ритуални убийства. При преследването бяха убити двама полицаи — един от екипа на Фабел, млад блестящ офицер на име Паул Линдеман, и един униформен от местното полицейско управление със завършена полицейска школа. Последният офицер, на когото бягащият психопат се бе натъкнал, беше Мария. Вместо да я убие, беше я оставил с потенциално смъртоносна рана, като знаеше, че Фабел ще трябва да избира между преследването му и спасяването на живота й. Фабел беше направил единствения възможен за него избор.

Сега и двамата носеха белези от различен вид. Фабел никога преди не беше губил офицер при изпълнение на задача, а онази нощ беше загубил двама и проклинаше над трети. Мария беше загубила много кръв и едва не умря на операционната маса. Последваха две напрегнати седмици на интензивни грижи, през които тя се намираше в несигурната ничия земя между съзнанието и безсъзнанието, между живота и смъртта, после седем месеца на бавно завръщане към пълно здраве и сили. Фабел знаеше, че Мария е прекарала последните два месеца във фитнес залата, като възстановяваше не само физическата си сила, а и нещо от желязната решителност, която я характеризираше като способен, непоколебим полицейски офицер. Сега седеше пред него, същата предишна Мария със своя немигащ поглед и ръце, сключени пред коляното. Но когато Фабел вникна в езика на силното й тяло, откри, че тя все още гледа отвъд него към онази нощ, когато беше държал изстиващата й ръка и се беше вслушвал в слабото й дишане, докато го молеше с тих детски глас да не я оставя да умре. Беше нещо, покрай което трябваше да намерят своя път.

— Знаеш за какво искам да говоря с теб, нали, Мария?

— Не, шефе… За този случай ли е? — Но сериозният синьо-сив поглед трепна и тя разигра изчистване на невидима прашинка от безупречния си панталон.

— Мисля, че знаеш, Мария. Трябва да знам дали си готова за пълноценна работа по един случай.

Тя понечи да възрази, но Фабел я спря с жест.

— Виж какво, ще говоря направо. Много лесно мога да ти назнача дежурства по периферията на всяко ново разследване, докато не се убедя, че си готова. Но не действам така. Знаеш това. — Фабел се наведе напред, опрял лакти на бюрото си. — Прекалено много те ценя като служител, за да покажа такова неуважение към теб, но и за да подложа на опасност твоето продължително благополучие — както и ползата от теб в този екип — като те тласна към предната линия на разследване, за което не си готова.

— Готова съм. — Стоманен лед изпука в гласа на Мария. — Справих се с всичко, с което трябваше да се справя. Нямаше да се върна на работа, ако смятах, че ще навредя на ефективността на екипа.

— По дяволите, Мария, не те предизвиквам! Не се съмнявам в способностите ти… — Фабел срещна погледа й със същата откровеност. — Почти те загубих в онази нощ. Загубих Паул и почти загубих теб. Измамих теб, измамих екипа. Просто е задължително да се уверя, че си добре.

Ледът в изражението на очите на Мария започна да се топи.

— Грешката не беше твоя, шефе. Първоначално смятах, че е моя. Че не реагирах достатъчно бързо, достатъчно правилно. Но той беше нещо, с което никога не бяхме се срещали. Беше уникален злодей. Знам, че е във висша степен невероятно някога да срещна някого или нещо като него.

— Ами какво ще кажеш за факта, че все още е наблизо и на свобода? — попита Фабел и веднага съжали за това. Тази мисъл му беше причинила не една безсънна нощ.

— Той вече е много далече от Хамбург — каза Мария. — Може би много далече от Германия и дори от Европа. Но ако не е и ако трябва отново да тръгнем по следите му, ще съм готова.

Фабел знаеше, че е убедена в това, което казва. Той самият не беше сигурен дали е готов да се изправи пред убиеца Кървавия орел отново. Сега или когато и да било. Но запази тази мисъл за себе си.

— Не е грях да се поразчисти миналото, Мария.

На лицето й се появи усмивка, каквато не беше виждал никога преди. Това беше пръв сигнал, че нещо наистина се беше променило у нея.

— Добре съм, Ян. Давам ти думата си. — Тя за пръв път го нарече с малкото му име в офиса. А за пръв път въобще го беше използвала, когато лежеше между живота и смъртта във високата трева на полето във Високите земи.

Фабел се усмихна.

— Хубаво е, че се върна, Мария.

В този момент Ана Волф почука на вратата и влезе, без да чуе отговор.

— Съжалявам, че нахълтвам, но току-що се обадиха дознателите по телефона. Трябва незабавно да видим нещо.

Холгър Браунер не приличаше на учен или поне малко на теоретик. Беше просто мъж със среден ръст, с пясъчноруса коса и грубоват вид на човек, прекарващ много време на открито. Фабел знаеше, че Холгър е бил спортист на млади години, което обясняваше могъщата набита фигура. Фабел работеше с шефа на екипа от криминалисти от десетина години и взаимното им професионално уважение беше преминало в истинско приятелство. Браунер беше назначен от отдела на местната криминална полиция, който отговаряше за всички видове съдебни разследвания. Той прекарваше голяма част от времето си в работа за Института по съдебна медицина, но имаше също и офис при лабораториите по криминалистика в управлението. Когато Фабел влезе в офиса на Браунер, той беше наведен над лупата си и изучаваше нещо под комбинирана светлина и увеличително стъкло, което се люлееше над завързана ръка. Вдигна очи, но не поздрави Фабел с обичайната си широка усмивка. Вместо това го повика да се приближи.

— Нашият убиец общува с нас — каза мрачно той, подаде на Фабел чифт хирургически ръкавици и отстъпи назад, за да му даде възможност да погледне обекта върху масата.

Върху малка пластмасова плочка имаше правоъгълно парче жълта хартия около десет на пет сантиметра. Браунер беше сложил върху него прозрачен лист от перспекс, за да го предпази от замърсяване. Почеркът, с червено мастило, беше стегнат, правилен, грижлив и много дребен.

— Намерихме това в юмрука на момичето. Смятам, че е сложено в ръката й и пръстите са затворени над него скоро след смъртта, но преди да настъпи вцепеняване.

Макар че написаното беше дребно, то се четеше и с просто око, но Фабел го разгледа през осветения увеличител на Браунер. Написаното беше повече от думи върху хартия: всеки мъничък червен ред се превърна в широка лента, пресичаща структурата на жълт пейзаж. Той отмести увеличителя и прочете бележката.

Фабел се изправи.

— Кога намерихте това?

— Взехме тялото тази сутрин от Бутенфелд, за да го предадем на доктор Мьолер за аутопсия. — Бутенфелд беше името на пътя в Епендорф, където се намираше институтът, и за полицаите беше станал съкратено название на моргата. — При рутинното предаутопсионно изследване на трупа намерихме това, стиснато в ръката й. Както знаеш, слагаме отделни пликчета около ръцете и стъпалата, за да не допуснем загуба на важни улики при пренасянето. Но тази бележка беше останала залепена към дланта на ръката дори след като вкочаняването беше преминало.

Фабел отново прочете бележката. Усети бавно, неопределено гадене в стомаха. Паула. Тя вече имаше име. Лазурните очи, които бяха вторачени в него, са принадлежали на Паула. Той извади бележник от джоба си и записа името и адреса. Нямаше никакво съмнение, че тази бележка беше написал убиецът, а не жертвата. Ако я е принудил да стори това, невъзможно беше тя да може да се овладее толкова, че да пише с такава изящна прецизност. Той отново се обърна към Браунер.

— „Бях в подземния свят“… Означава ли това, че е била погребана някъде, преди да я изровят, пренесат и стоварят на плажа при Бланкенезе?

— Мислих по това, когато прочетох бележката… Не съм сигурен, че това тяло не е било заровено преди това. Във всеки случай от следсмъртното посиняване и отслабване на вкочаняването грубата ми преценка е, че е била мъртва само от около един ден. Може би това означава, че е била държана в килия или нещо подобно преди смъртта. Проверяваме дрехите й за всяка прашинка или други замърсители, които могат да дадат представа за средата, в която е била през последните двадесет и четири часа.

— Възможно е — каза Фабел. — Намерихте ли още нещо?

— Не. — Браунер вдигна папка от бюрото си и я прегледа. — Разбира се, доктор Мьолер ще предостави пълни подробности, но първоначалните ни находки са, че плажът не е истинското местопрестъпление, че жертвата е убита някъде другаде и е пренесена и стоварена на плажа по-късно.

— Не, Холгър… — Фабел прекара отново картината от плажа през съзнанието си. — Не стоварена. Нагласена. Това ме човърка от сутринта. Тя изглеждаше сякаш си почива. Или чака. Не беше случайно захвърляне на трупа. Беше някакво послание… Но просто не знам какво иска да каже.

Браунер се замисли над думите му.

— Допускам — каза той накрая. — Но трябва да призная, че не виждам нещата точно по същия начин. Съгласен съм, че е проявена грижливост за позата, но не мисля, че е преднамерена. Може би убиецът е изпитвал някакви угризения заради извършеното. Или е толкова луд, че не е могъл напълно да прецени, че тя е мъртва.

Фабел се усмихна.

— Може и да си прав. И така, извинявай, ти казваше…

Браунер се върна към папката.

— Няма още много за казване. Дрехите на момичето не са качествени и са съвсем вехти. Нещо повече, не бяха чисти… Бих казал, че е носила същите дрехи и бельо най-малко три-четири дни преди смъртта си.

— Изнасилена ли е?

— Абе нали знаеш, че Мьолер ще ме изкорми, ако предварително обсъждам неговите находки, пък и, честно казано, само той може да ти даде категоричен отговор за това. Но не е… Не видях никакви следи от каквато и да било сексуална травма по трупа. Фактически не видях никакви доказателства за насилие, освен следите от въже около врата. И по дрехите й нямаше никакви следи.

— Благодаря, Холгър — каза Фабел. — Смятам, че ще погледнеш типа хартия и мастило, използвани за бележката?

— Да. Вече я сканирах за воден знак. Нищо. Ще мога да ти дам теглото, от какъв тип е и прочее, но ще отнеме време да се открие точният производител. — Браунер пое въздух сякаш през зъби. — Имам странното усещане, че това е най-обикновена хартия от масовия пазар, което значи, че ще бъде трудно да се проследи до отделна партида.

— Означава също и че нашият приятел внимателно е обмислил това и си покрива следите — въздъхна Фабел. После потупа Браунер по рамото. — Виж какво можеш да направиш, Холгър, а аз ще се заловя с бележката… Можеш ли да уредиш да се изпратят няколко фотокопия в отдел Убийства? Идеално увеличени до три пъти от оригиналния размер?

— Няма проблем, Ян.

— А аз ще имам грижата да ти изпратя копие от доклада, който ще получа от Мьолер. — Фабел знаеше, че оскърбителните маниери на доктора дразнеха Браунер дори още по-силно, отколкото него самия. — Просто в случай че от него се процежда нещо, което според теб има значение…

Когато се върна в отдела, Фабел се отби в кабинета на Ана Волф. Подаде й името и адреса, написани на бележката, която убиецът беше напъхал в ръката на момичето. Усмивката на Ана се изпари, когато прочете написаното.

— Това е убитото момиче?

— Това е, което искам да откриеш — каза Фабел мрачно. — Убиецът е оставил бележка в ръката на жертвата. Тя гласи, че това е самоличността на момичето.

— Веднага ще се заема, шефе.

Фабел влезе в кабинета си и затвори вратата. Седна зад бюрото и погледна през остъклената преграда, която го отделяше от общия офис на отдел Убийства. Той така и не се установи изцяло в новото Управление на полицията. Категорично предпочиташе старото Главно управление надолу на Байм Щрохаузе близо до Берлинското възвишение. Но много неща се бяха променили в полицията на Хамбург. И повечето промени не допадаха на Фабел. Сега те бяха в чисто ново здание, което се простираше като пететажна звезда около централно преддверие. Нещата не бяха се развили така гладко, както беше планирано. Първоначално преддверието обграждаше езерце, в което се завъдиха облаци комари. Когато на свой ред управлението бе нападнато от паяци, които процъфтяваха покрай изобилната плячка около езерцето, беше решено да го запълнят с чакъл. Имаше и други промени: униформите на Полицейската школа при хамбургската полиция бяха променени — вместо в каки и зелено, какъвто беше стандартът за полицейските сили в цяла Германия, сега бяха в синьо и бяло. Но промяната, която затрудняваше Фабел най-много, беше военизирането на някои части от хамбургската полиция, например звената на СБР (Сили за бързо реагиране), което както го уверяваха началниците му, беше необходимо зло. Самият Фабел беше се обръщал към СБР за подкрепа, особено след като загуби член на собствения си екип, но имаше сериозни резерви към отношението на някои висши офицери от тези звена.

Фабел гледаше през междинната преграда. Това беше екипът, който трябваше да залови убиеца на Паула. Тези хора щяха да поемат в различни направления, за да изпълнят определените им задачи, докато накрая ги сглобят и разрешат случая. На Фабел се падаше да поддържа общия поглед, да вижда зад детайлите. Неговата преценка при подреждането на различните елементи на разследването ще определи дали са открили убиеца на Паула или не. Беше отговорност, над която избягваше да се замисля, защото тогава тя му се струваше почти непоносима. Точно в такива моменти се питаше дали е направил правилния избор. Толкова ли лошо щеше да бъде, ако беше се спрял на преподавателска кариера в някой провинциален университет? Или на преподаване на английски или история? Може би ако беше го направил, бракът му с Ренате щеше да оцелее. Може би щеше да си спи по цяла нощ, без да сънува мъртъвци.

Ана Волф почука на вратата и влезе. Хубавичкото й лице с тъмни очи и прекалено червени устни беше помрачено от униние. Тя кимна сериозно на неизречения въпрос на Фабел.

— Да. Паула Елерс е изчезнала по пътя си към дома след училище. Разрових базата данни и после говорих с дирекцията на полицията в Нордерщед. И възрастта й съвпада. Но има нещо, което не пасва.

— Какво?

— Както казах, възрастта й съвпада с мъртвото момиче… сега. Но Паула Елерс е изчезнала преди три години, когато била на тринадесет.