Братът Грим

28.

23:20 ч., неделя, 28 март

Бланкенезе, Хамбург

Залата с басейна беше тъмна и тиха.

Лаура се съблече в кабинката и застана гола пред огледалото. Кожата й още беше без гънки, косата й запазваше бляскавото си злато и очертанията на тялото й си оставаха плавни и гладки. Беше правила толкова жертви, за да запази това тяло, това лице. Тя гледаше този идеал на женско съвършенство, за който много фотографи и дизайнери бяха плащали луди пари. Сложи длан на корема си. Беше плосък. Стегнат. Никога не се е налагало да се подува и разпъва. Тя огледа собственото си съвършенство и изпита отвращение и презрение към себе си.

Тръгна към басейна. Не включи осветлението и остави тъмнината и покоят да я обгърнат. Пое дълбоко дъх и погледна над лъскавия обсидиан на басейна към огромния прозорец, който рамкираше нощната картина на натежало небе. Можеше да плува към това небе, с ум свободен и ясен. Тя включи само подводните лампи. Бледа синкава луминесценция се разля по границите на басейна. Лаура пристъпи към плиткия край, като остави хладната, почти студена вода да боцка кожата й, да я кара да настръхва и да свива зърната на гърдите й. Тя закрачи в басейна към дълбоката част, водата правеше бледи електрически вълнички около нея.

И тогава го видя.

Очертание. Повече като голяма тъмна сянка в светлосиния блясък на водата. Нещо лежеше на дъното на басейна и не беше ясно какво е. Лаура тръгна към него, като се мръщеше. Мъчеше се да отгатне какво, по дяволите, бе успяло да проникне тук и кой би могъл да го остави. Тя се приближи и все още не можеше да разбере какъв е този неподвижен предмет. Беше на около два метра от него, когато фигурата се разгъна и се изтласка нагоре извън водата с единствено движение. Изникваше масивен от мъждивата синкава светлина, като се издигаше като кула над нея и затваряше празното пространство помежду им за секунда. Времето замря. Мозъкът й опитваше да разбере какво става. Мъж? Не. Категорично е прекалено огромен. Прекалено бърз. Тялото му беше тъмно. Тъмно от думи. Той — то — беше покрито с думи. Хиляди думи, изписани със старогермански шрифт. Изпълнили широка гръд. Виещи се на спирали около ръцете. Беше неразбираемо. Приказка във вид на гигантски мъж се надигаше към нея. Ръка сграбчи гърлото й, докато другата натисна главата й в осветената в синьо вода. Да, мъж. Мъж, но огромен, тъмно туловище на мъж, покрито със старинно писмо. Хватката му беше яка, но не смазваща, сякаш знаеше как да упражни точно толкова натиск, колкото е необходим за контрол, но не за увреждане. Ръцете бяха едри и неизмеримо силни. Главата й беше под водата. Сега дойде страхът. Опита да извика, но носът и устата й се напълниха с леко хлорираната вода и страхът бе заменен от подлудяващата паника на инстинкта за самосъхранение. Лаура се мяташе диво, дращеше ръцете и тялото на своя нападател, но те сякаш бяха от стомана. Тя се задъхваше и с всяко вдишване крехкото й тяло потъваше все повече и повече. С напълването на дробовете й с вода конвулсиите и страхът отслабваха. Крайниците й престанаха да се мятат. Спокойствието и красотата на лицето й бяха възстановени.

Най-дълбока радост изпълни замиращото съзнание на Лаура фон Клостерщад. Това беше правилно. Точо това трябваше да стане. Наказание и опрощение. Майка й винаги се беше оказвала права: Лаура беше лоша. Безполезна. Негодна да бъде майка. Негодна да бъде младоженка. Но сега тя беше опростена. Радостта на Лаура в смъртта идваше от два факта: сега вече никога нямаше да остарее. И най-после ще бъде при детето си.