Братът Грим

38.

21:30 ч., сряда, 14 април

Дер Кийц, Хамбург

Хенк Херман с готовност прие поканата на Ана да пийнат по нещо след работа, но в очите му имаше сянка на подозрение.

— Не се притеснявай — беше му казала Ана, — няма да те изнасиля. Но остави колата си пред управлението.

Херман изглеждаше още по-притеснен, когато Ана уреди такси да дойде и ги закара до Кийц и да ги остави пред кръчмата „Бяла мишка“. Тя обикновено гъмжеше от посетители, но по това време — вечер в средата на седмицата — не беше трудно да си намерят маса. Ана поръча за себе си коктейл рай енд драй и погледна Хенк.

— Бира?

Хенк вдигна ръце.

— По-добре да не…

— Рай енд драй и бира — каза тя на сервитьора.

Херман се разсмя. Погледна дребното хубаво момиче през масата. Би могла да бъде всичко, освен полицайка. Имаше големи тъмни очи, подчертани от леко пресилени сенки. Месестите й сърцевидни устни бяха с огнено червено червило. Черната й коса беше къса и бодливо щръкнала от гела. Видът й в комбинация с обикновеното й пънкарско облекло от тениска, джинси и несъразмерно голямо кожено яке явно целяха да й придадат корав вид. Не успяваха: те просто се обединяваха и заговорничеха, за да подчертаят момичешката й женственост. Но Хенк беше чувал, че тя е корава. Наистина корава.

Ана водеше вял разговор, докато чакаха питиетата си. Питаше го какво мисли за отдела, много ли е различно от досегашните му полицейски задължения и други такива. Донесоха им питиетата.

— Знаеш, че не си длъжна да правиш това — каза Хенк, като отпи от бирата си.

— Какво искаш да кажеш? — Ана въпросително вдигна вежди и по лицето й се изписа ученическа невинност.

— Знам, че негодуваш срещу мен… Не, негодуваш е твърде силно… Знам, че не одобряваш напълно решението на господин Фабел да ме вземе в екипа.

— Глупости! — каза Ана, смъкна коженото си яке и го окачи на облегалката на стола. При това движение верижката около шията й изпълзя изпод тениската и тя я пъхна обратно под блузката. — Той е шефът. Знае какво прави. Щом казва, че ставаш за тази работа, това ми стига.

— Но не се радваш особено.

Ана въздъхна. Отпи здрава глътка от своя бърбън.

— Съжалявам, Хенк. Знам, че не постлах червен килим пред теб. Просто… Просто никак не ми беше лесно да се справя със смъртта на Паул. Вероятно Фабел ти е казал за това?

Хенк кимна.

— Е, трябва някой да дойде на мястото му. Но не да го заеме, ако ме разбираш.

— Разбирам. Наистина разбирам — каза Хенк. — Но, честно казано, това не е мой проблем. Това е минало. Аз не съм част от него. Трябва да приемеш, че съм дошъл в екипа, за да направя всичко, което мога. Не познавах Паул Линдеман и не бях част от онова разследване.

Ана отпи нова глътка и при това сбърчи нос.

— Не. Не си прав. Ти си част от онова минало. Щом си част от екипа, си част и от онова, което е ставало с него. И онази нощ навън във Високата земя ние всички се променихме. Аз, Мария — Бог знае, че Мария се промени точно там — дори Вернер и Фабел. И загубихме един от нас. Ние все още не можем да се отърсим от това.

— Добре. — Хенк се наведе напред, облегнат с лакти на масата. — Разкажи ми.