Братът Грим

6.

8:30 ч., четвъртък, 18 март

Полицейското управление в Хамбург

Фабел беше се събудил рано, но лежеше с поглед, вперен в тавана, докато бледата утринна светлина бавно и неохотно пълзеше по него. Сузане вече беше заспала, когато той се върна от управлението. Отношенията им бяха достигнали до тази сложна фаза, когато двамата имаха ключове от апартамента на другия и следователно за Фабел не беше проблем да отиде в нейната квартира на Йовелгьоне и да се пъхне тихо в леглото й, докато тя спи. Размяната на ключовете беше символ на изключително силната им връзка и на толерантността, която взаимно си позволяваха при достъпа до най-личната си територия. Но все още не бяха решили да живеят заедно. Фактически дори не бяха обсъждали тази възможност. И двамата бяха личности с изключително силна индивидуалност, които по различни причини бяха прокопали невидим ров около себе си и своя живот. Никой от тях все още не беше готов да спусне подвижния мост.

Когато и Сузане се събуди, сънливо се усмихна, прегърна Фабел и те се любиха. Сутрините бяха златно време, когато не обсъждаха работата си, а бъбреха, шегуваха се и закусваха, сякаш всеки работеше в някаква безобидна непретенциозна област, която не нахлуваше в личния им живот. Те не бяха планирали това. Не бяха създавали правило кога и къде да говорят за работата си в близки области. Но някак бяха свикнали да приветстват и да започват новия си ден на чисто. След това всеки от тях слизаше по своя отделна, но паралелна с тази на другия пътека в света на объркване, насилие и смърт — тъканта на тяхното професионално ежедневие.

Фабел излезе от апартамента малко преди Сузане. Пристигна в управлението около осем часа и прегледа папките по случая и бележките си от вчера. Половин час добавя подробности към схемата, която вече беше в главата му. Опита се да бъде обективен, но колкото и да се стараеше, зашеметеното и уморено лице на госпожа Елерс се промъкваше в съзнанието му. И от това гневът на Фабел нарастваше. Въглените на яростта от предишната вечер припламваха и горяха дори по-силно в студения прозрачен въздух на новия ден. Що за звяр изпитва удоволствие, като причинява такъв психически тормоз на едно семейство? Особено на семейство, чиято дъщеря — както смяташе той — вече беше убил. И Фабел знаеше, че му се налага да продължи тяхното мъчение — не можеше да разчита на несъстоялото се идентифициране на жертва, която е била в неизвестност цели три години. Този път съществуваше нищожен шанс времето, травмите и малтретирането, които е понесла в междинния период, да са нанесли недоловими промени във външността й.

Фабел изчака до девет часа, вдигна слушалката и натисна бутона за бързо избиране на Института по съдебна медицина. Поиска да го свържат с доктор Мьолер — съдебният патолог, с когото Фабел работеше в повечето случаи. Арогантните, дразнещи маниери на Мьолер му бяха спечелили неодобрението на почти всички следователи по убийствата в Хамбург, но Фабел много ценеше неговия голям опит.

— Мьолер. — Гласът по телефона звучеше раздразнено, сякаш този разговор беше нежелано прекъсване на безкрайно по-важна задача.

— Добро утро, доктор Мьолер. Инспектор Фабел се обажда.

— Какво има, Фабел?

— Предстои аутопсия на момичето, намерено на плажа на Бланкенезе. Има нещо неясно около самоличността й. — Фабел обясни фактологията, в това число сцената, която би трябвало да бъде рутинно идентифициране в института предишната вечер. — Струва ми се, че все още съществува възможност, макар и много малка, това мъртво момиче да е Паула Елерс. Не искам допълнително да разстройвам семейство Елерс, но ми е необходимо да уточня със сигурност кое е убитото момиче.

Мьолер замълча за малко. Когато заговори, в тона му липсваше обикновената надменност.

— Както знаеш, мога да установя това по зъбите. Но се боя, че най-бързият и най-сигурен начин е да се проверят проби, взети от майката на изчезналото момиче. Ще направя бързо сравняване на ДНК профилите тук, в лабораторията на института.

Фабел благодари на Мьолер и затвори. След това се обади на Холгър Браунер — знаеше, че може да разчита на неговата тактичност — и го попита дали не би могъл лично да вземе натривки от устната кухина на госпожа Елерс.

Ана Волф и Мария Клее вече бяха на бюрата си. Фабел позвъни на Ана, повика я при себе си и бутна към нея снимката на убитото момиче.

— Искам да знам коя е тя всъщност, Ана. Бих искал да го науча до довечера. Как върви работата?

— Проверих в базата данни на Националната криминална полиция за изчезнали лица. Има вероятност тя да е в списъка. Пуснах филтър за търсене само на жени между десет и двадесет и пет години и приоритетно за случаите в радиус от двеста километра от Хамбург. Не може да са кой знае колко много.

— Това е задачата ти за днес. Остави всичко друго и се съсредоточи върху самоличността на това момиче.

Ана кимна.

— Шефе… — Тя замълча, сякаш не беше сигурна в това, което се канеше да каже.

— Какво има, Ана?

— Беше тежко. Снощи… имам предвид. Не можах да спя след това.

Фабел невесело се усмихна и я покани да седне.

— Не само ти. — Той замълча. — Искаш да те преместя на друго разследване?

— Не! — Отговорът на Ана беше категоричен. Тя седна срещу Фабел. — Не… Искам да остана. Искам да открия кое е това момиче и да помогна да се намери истинската Паула Елерс. Просто беше много трудно да гледаш как едно семейство се срива за втори път. И друго… — знам, че звучи налудничаво — но почти усещах… е, не присъствието, но липсата на присъствие на Паула в къщата.

Фабел мълчеше и я изчакваше да продължи.

— Когато бях малка, имаше едно момиче в училище… Хелга Кирш. Беше с около година по-малка от мен, плахо дребосъче. Имаше лице, което никога не забелязваш, но ще го различиш като познато, ако го видиш извън средата му. Разбираш ли, ако я видиш някъде извън града през уикенда или нещо подобно.

Фабел кимна.

— Както и да е, един ден ни събраха в училище — продължи Ана — и ни казаха, че Хелга е изчезнала… Че е излязла с колелото си и просто е изчезнала. Спомням си, че след това започнах… Хм, да забелязвам, че я няма. Никога дори не бях говорила с нея, но тя е заемала някакво място в моя свят. След седмица намериха велосипеда й, а после и тялото й.

— Спомням си — каза Фабел.

По онова време той беше млад комисар и беше въвлечен в периферията на делото. Но беше запомнил името. Хелга Кирш, на тринадесет години, изнасилена и удушена в малко поле с гъста трева близо до велосипедната алея. Цяла година мина, докато проследят убиеца й, чак след като беше отнел и друг живот.

— От момента, когато обявиха за изчезването й до откриването на тялото й това необяснимо усещане витаеше в училището. Сякаш някой беше отнесъл малка част от сградата, която не можеш да определиш, но знаеш, че липсва. След като я откриха, остана тази скръб, струва ми се. И чувство за вина. Често лежах в кревата си нощем и се опитвах да си спомня дали някога съм говорила с Хелга, дали съм й се усмихвала, въобще дали съм била в каквато и да е връзка с нея. И разбира се, не бях. Но скръбта и вината бяха облекчение след онова чувство за отсъствие. — Ана се обърна и погледна през прозореца на Фабел към зацапаното с облаци небе. — Помня, че говорех с баба си за това. Тя ми разказа за детството си по времето на Хитлер, преди тя и родителите й да се укрият. Каза, че така е било и с тях тогава: някой познат е бил арестуван през нощта от нацистите — понякога цяло семейство — и после е оставало това необяснимо пространство в света. Не е имало дори известие за смърт, което да го запълни.

— Мога да си представя — каза Фабел, макар че не можеше.

Това, че Ана е еврейка, съвсем не фигурираше сред качествата, заради които я беше избрал за екипа си — нито в положителен, нито в отрицателен смисъл. То просто не беше регистрирано от неговия радар. Но от време на време, както сега, докато седеше срещу нея, осъзнаваше, че той е германски полицай, а тя еврейка, и тежестта на една непоносима история сякаш падаше върху него.

Ана пак заговори.

— Съжалявам. Нямам предвид нищо, просто това ме връхлетя. — Тя стана и задържа Фабел със своя смущаващо откровен поглед. — Ще издиря самоличността на това момиче, шефе.

След като тя излезе, Фабел измъкна скицника си от чекмеджето, сложи го на бюрото и го отвори с размах. Погледа известно време голямата площ бяла хартия. Празна. Чиста. Пореден символ на началото на ново дело. Беше използвал такива скицници при разследване на убийства над десет години. Именно върху техните дебели лъскави страници, създадени за по-творческа работа, Фабел резюмираше съвещанията по случая, отбелязваше си съкратени имена на хора, места и събития и прокарваше линии между тях. Това бяха неговите скици, неговите очертания на разследването на едно убийство, върху които нахвърляше първите светлини и сенки, после подробности. Първо нанесе местата: Бланкенезе и домът на Паула в Нордерщед. След това написа имената, на които се беше натъкнал през последните двадесет и четири часа. Написа четирите имена на хората от семейство Елерс и по този начин оформи отсъствието, което Ана беше описала: трима членове на семейството — баща, майка и брат — налични; трима души, които можеш да проследиш и откриеш, с които можеш да говориш и за които можеш да съставиш жив образ в съзнанието си. И тогава идва четвъртият човек. Дъщерята. За Фабел тя беше все още представа, невеществен сбор от впечатления и спомени на други хора, образ, уловен на фотолента, докато духва свещите на торта по случай рождения си ден.

Паула беше само представа, момичето, което бяха намерили на плажа, беше тяло без самоличност. Фабел написа „Сини очи“ в центъра на листа. Имаше, разбира се, и номер на делото, който той би могъл да използва, но при липсата на име „Сини очи“ беше най-близкото, което му хрумна. То звучеше повече като личност и по-малко като безжизненото нещо, в каквото го превръщаше номерът на делото. Той начерта линия от „Сини очи“ към Паула, като я прекъсна по средата и написа там два въпросителни знака. Беше убеден, че в тази празнина се намира убиецът на момичето от плажа и похитителят и вероятен убиец на Паула Елерс. Би могло, разбира се, да бъдат и двама. Но не и двама или повече, действали независимо един от друг. Дали беше един, двойка или по-голяма група — който и да беше убил „Сините очи“, беше отвлякъл и Паула Елерс.

Тогава звънна телефонът.