Братът Грим

16.

10:00 ч., понеделник, 22 март

Алстераркаден, Хамбург

Книжарницата на Йенсен беше разположена в елегантния покрит пасаж на Алстер. Ярко осветеният магазин за книги излъчваше северноевропейски хлад и би изглеждал точно толкова на място в Копенхаген, Осло или Стокхолм, колкото и тук. Вътрешното му оформление беше семпло и съвременно, с книжни рафтове и декорация от букова дървесина. Всичко в него говореше за организираност и ефективност, което винаги караше Фабел да се усмихва, защото познаваше собственика Ото Йенсен като напълно дезорганизиран. Бяха близки приятели още от университета. Ото беше висок, хилав и ексцентричен — подвижен център за създаване на хаос. Но в тази плетеница от сгрешена физика се криеше ум на суперкомпютър.

Книжарницата на Йенсен не беше пълна с хора, а Ото стоеше с гръб към вратата и протягаше почти двуметровата си фигура, за да нареди по рафтовете книги от новопристигнал кашон. Той изпусна една от тях, Фабел се хвърли напред и я улови.

— Предполагам, че светкавичните реакции са необходимо условие за борец с престъпността. Това е много успокоително.

Ото се усмихна на приятеля си и двамата си стиснаха ръцете. Разпитаха се взаимно за здравето, жените и децата си, после побъбриха няколко минути преди Фабел да обясни целта на посещението си.

— Търся една нова книга. Роман. Криминален… май. Не помня точно заглавието и автора, но тя се основава на идеята, че единият от братя Грим е бил убиец…

Ото се усмихна разбиращо.

— „Пътят на приказката“. Герхард Вайс.

— Точно тя! — щракна с пръсти Фабел.

— Не се впечатлявай от познанията ми върху този вид литература. Книгата напоследък доста време се подмята между издателите. Мисля, че ще засегнеш литературната чувствителност на господин Вайс, като я наричаш криминална. Основана е на предпоставката „изкуство, имитиращо живот, който имитира изкуство“. Доста членове на литературната гилдия се интересуват от нея напоследък. — Ото се намръщи. — Защо, по дяволите, ти е притрябвало да купуваш трилър за исторически убиец? Не ти ли поднася Хамбург предостатъчно действителни случаи?

— Де да не беше така, Ото! Бива ли я? Книгата, искам да кажа.

— Провокативна е, няма съмнение. И Вайс познава добре фолклора, филологията и работата на братя Грим. Но стилът му е претенциозен и надут. Истината е, че това е просто конфекция, най-обикновен трилър с литературни претенции. Поне аз така мисля. Ела да изпием по кафе.

Ото заведе Фабел в художествената секция на магазина. Тук имаше известни промени, откакто Фабел беше идвал за последен път. Едно отделение беше премахнато, за да се отвори по-голямо пространство с кожени дивани и масички за кафе, отрупани с вестници и книги. В ъгъла имаше щанд с машина за еспресо.

— Това е положението — ухили се Ото. — Захванах се с този бизнес, защото обичам литературата. Защото исках да продавам книги. Сега продавам кафе с мляко и курабийки.

Той посочи един диван и Фабел седна, а Ото отиде до бара. След малко се върна с книга под мишница, и с две кафета в ръце. Сложи едното пред Фабел. Естествено, беше пролял малко кафе и сега то кръжеше по чинийката.

— На твое място бих си останал само с книгите, Ото. — Фабел се усмихна на приятеля си.

Ото му подаде книгата, като изплиска и от собственото си кафе в чинийката.

— Ето ти я. „Пътят на приказката“.

Беше дебела книга с твърди корици. Обложката й беше тъмна, страховита, заглавието беше напечатано с готически шрифт. Малка гравюра от деветнадесети век беше разположена в центъра на корицата. Изобразяваше момиченце в червена наметка с качулка, което крачеше през гора. Червени очи блестяха от мрака зад нея. На задната корица имаше снимка на Вайс. Навъсено лице, широко, почти брутално, над грамадни рамене и врат.

— Чел ли си нещо от него по-рано, Ото?

— Не. Прелиствал съм две-три книги. Публикувал е подобни работи и преди. Има доста последователи. Странни последователи. Но той изглежда създаде тенденция в литературата.

— Какво имаш предвид под „странни“ последователи?

— Неговите предишни книги бяха в стил фентъзи. Наричаше ги „Хроники на избрани светове“. Основата им беше същата, като при новата му книга, но се развиваха в съвсем измислен свят.

— Научна фантастика?

— Не съвсем. Светът, който Вайс създава, е почти като нашия, но страните имат различни имена, различни истории и така нататък. Нещо като паралелен свят, струва ми се. Така или иначе, канеше феновете си да „купят“ място в книгите му. Ако му изпратят няколко хиляди евро, той ще ги впише в романа. Колкото повече платят, толкова по-голяма роля ще играят в интригата.

— И кому е притрябвало да плаща за това?

— Всичко е свързано с чудноватите литературни теории на Вайс.

Фабел се вторачи в снимката на задната корица. Очите бяха необикновено тъмни. Толкова тъмни, че беше невъзможно да разграничиш зеницата от ириса.

— Обясни ми ги… Теориите му.

Ото направи физиономия, която подсказваше трудността на задачата.

— Боже мой, не знам, Ян. Смесица от суеверие и квантова физика, струва ми се. Или по-точно — суеверие, маскирано като квантова физика.

— Ото… — Фабел се усмихна нетърпеливо.

— Добре… Мисли за това така: някои физици смятат, че във вселената съществуват безкраен брой измерения, нали? И че следователно има безкраен брой възможности — безкрайни вариации на действителността.

— Ами… предполагам…

— Е — продължи Ото, — научните твърдения винаги са били художествено убеждение за много писатели. Те са си една суеверна тайфа. Знам със сигурност, че някои много известни автори избягват да използват за героите си хора, които познават, просто защото се страхуват, че техните въображаеми образи могат да бъдат отразени в действителността. Убиваш дете в книга, а дете загива в действителността, такива неща. Или още по-плашещо, пишеш роман за ужасяващи престъпления, а някъде в друго измерение тази измислица става факт.

— Това са глупости. Значи в друго измерение ти и аз можем просто да бъдем измислени лица?

Ото сви рамене.

— Само ти излагам изходните позиции на Вайс. В добавка към метафизическата боза той вмъква в предпоставката си, че нашата концепция за историята има тенденцията да се формира повече чрез литературата или все по-често чрез екранното портретиране на образи, отколкото чрез исторически данни или исторически и археологически изследвания.

— Значи напук на всякакво отричане Вайс набляга, че след като е написал тази измислица за него, Якоб Грим е виновен за тези престъпления в някакво друго измислено измерение? Или че Грим ще бъде обвинен от бъдещи поколения, които ще предпочетат да вярват повече на измислицата на Вайс, отколкото на документирани факти?

— Именно. Така или иначе, Ян… — Ото потупа книгата, която Фабел държеше. — Приятно четене. Мога ли да ти дам още нещо?

— Всъщност… Можеш. Имаш ли някакви вълшебни приказки?