Братът Грим

49.

18:00 ч., вторник, 20 април

Управление на полицията, Хамбург

Някои неща в полицейската работа са предсказуеми. Че Олсен няма да говори без адвокат беше едно от тях. Закараха го в болница да обработят раната на лицето му. Фабел беше го попитал има ли някакви оплаквания от наранявания, нанесени по време на арестуването.

Олсен се засмя горчиво.

— Както каза дамата, паднах.

Неочакваното беше обаче, че адвокатът му се появи след двадесетминутен разговор с клиента си и заяви, че Олсен иска да сътрудничи на полицията и че притежава изключително важна информация, която ще им даде.

Преди да влезе за разпита Фабел събра старшите от екипа си. Ана Волф, с щръкнала коса и огненочервени устни, беше облечена в обикновеното си кожено яке и дънки, но раненият й крак все още й причиняваше видима болка. Вернер седеше на бюрото си, но раната още руменееше покрай бялата марля на главата му. Мария се опираше на бюрото в привичната си елегантна поза, но сивият й костюм с панталон беше смачкан и разкъсан, а дясната й китка беше превързана и частично обездвижена в болницата.

— Какво има, шефе? — попита Ана.

Фабел се усмихна широко.

— Искам някой да присъства на разпита на Олсен заедно с мен. Тъкмо се опитвах да предвидя кой от вас е най-малко вероятно да падне от стола и да си счупи нещо.

— Аз ще дойда — каза Мария.

— При тези обстоятелства, Мария, мисля, че Олсен ще бъде по-словоохотлив пред някого, с когото не е имал близки физически отношения.

— Значи и аз съм изключен — каза Вернер горчиво.

— Ана? — Фабел кимна към комисар Волф.

— С удоволствие!

Олсен седеше навъсен на масата срещу Ана и Фабел. Адвокатът му беше служебен защитник — подобен на мишка мъж, който по неизвестна причина беше решил да носи някакъв безвкусен сив костюм, който подчертаваше безцветността на тена му. Беше дребен и до огромното туловище на Олсен приличаше на представител на друг вид. Лицето на Олсен беше зле изранено и подуто. Плътта около раната на бузата му беше зашита и превързана. Човекът мишка заговори пръв.

— Господин комисар, имах възможност да говоря надълго и нашироко с господин Олсен по случая, по който искате да го разпитате. Нека мина директно на въпроса. Клиентът ми е невинен за убийството на Лаура фон Клостерщад, или за което и да било друго убийство. Признава, че е избягал, вместо да даде на полицията ключова информация за разследването, но както ще стане ясно, е имал уважителна причина да се страхува, че няма да повярват на думите му. Нещо повече, той признава, че е ранил старши комисар Вернер и старши комисар Клее при изпълнение на служебните им задължения, но би помолил за известно снизхождение, като се има предвид, че не желае да повдига оплакване относно… как да го нарека… ентусиазма при арестуването му от страна на госпожа Клее.

— Така ли? — изръмжа Ана. — Трима полицейски офицери са ранени при опит да закопчаят тази мечка, имаме абсолютни доказателства, които го наместват в сцената на двойното убийство, както и опит от първа ръка за патологичния му темперамент, и вие сериозно очаквате да преговаряме с вас, защото е получил драскотина, докато яростно се е съпротивлявал при ареста?

Адвокатът на Олсен не отговори, но умолително погледна Фабел.

— Добре — каза Фабел. — Нека чуем какво имате да кажете, господин Олсен.

Защитникът кимна. Олсен се наведе напред и опря лакти в масата. Ръцете му бяха още в белезници и Фабел забеляза колко огромни и могъщи са те. Като на Вайс. Напомниха му и за още някого, но в момента не можа да се сети за кого.

— Така. Преди всичко, не съм убивал никого. — Олсен се обърна към Ана Волф. — И не мога да се справя с характера си. Това е състояние. Имам някакъв генетичен дефект. Това ме кара да пощурявам понякога. Много яко.

— Синдром XYY? — попита Фабел.

— Това винаги ме е вкарвало в големи неприятности. Някой ме ядосва и ставам като побесняла маймуна. Нищо не мога да направя срещу това.

— Така ли стана с Хана Грюн? — попита Ана. — Пощурял си „много яко“ с нея и Маркус Шилер?

Преди Олсен да успее да отговори Ана измъкна няколко снимки от плик с улики и нареди четири от тях на масата пред Олсен, сякаш бяха карти за игра. Те показваха телата на Хана Грюн и Маркус Шилер. Заедно и отделно. Фабел наблюдаваше лицето му, докато Ана редеше снимките. Той трепна и Фабел забеляза, че огромните му оковани ръце затрепериха.

— О, мамка му! — Гласът на Олсен явно трепереше. — О, мамка му! Съжалявам. Божичко, съжалявам! — Очите му заблестяха от сълзи.

— Искаш ли да ни кажеш нещо, Петер? — Тонът на Фабел беше спокоен, почти утешаващ. — Защо направи това?

Олсен силно разклати глава. Сълза се търкулна от крайчеца на окото до превръзката на бузата му. Да видиш Олсен да плаче беше разтърсваща гледка. Изглеждаше толкова нелепо при огромната му маса и груби черти.

— Не съм го направил. Не съм извършил това.

Ана сложи пред него две други снимки. Бяха сравнения на следи от обувка и гуми.

— Твоите обувки. Твоят мотор. Бил си там. Направил си го. Не си могъл да простиш на Хана, нали? Искала е да се изтъргува, така че е сменила огромната омаслена маймуна с огромна кесия. Не си могъл да понесеш това, нали?

— Толкова ревнувах! Обичах я, но тя само ме използваше.

Ана нетърпеливо се наведе напред.

— Сигурно си ги дебнал седмици наред. И си ги гледал как се чукат в оная луксозна кола. Криел си се в сенките, между дърветата. Гледал си, планирал си и си си представял как ще си получат заслуженото. Права ли съм?

Огромните рамене на Олсен се свлякоха. Той безмълвно кимна. Ана не изчака и секунда.

— И тогава го направи. Наистина им даде каквото заслужават. Разбирам това. Наистина го разбирам, Петер. Но другите защо? Момичето на плажа? Манекенката? Брокера?

Олсен избърса очи с опакото на ръцете си. Нещо по-твърдо, по-решително премина по лицето му.

— За какво говориш? Не съм убивал никого. Всичко, което каза за Хана и нищожеството Шилер, е вярно. Исках да ги изплаша. Да им изкарам ангелите. Но това беше всичко.

— Но беше обезумял, нали? — попита Ана. — Призна, че не можеш да контролираш гнева си. Не си виновен за това. Искал си да ги изплашиш, но си докарал работата до убийство. Така ли стоят нещата?

Не, помисли си Фабел. Не стоят така. Убийствата не показват бяс или липса на контрол. Показват преднамереност. Той хвърли поглед към Ана и тя улови сигнала, като неохотно се отдръпна на стола си.

— Не си ги убил, дори не си имал възможност да ги набиеш — каза Фабел. — Тогава за какво точно съжаляваш?

Погледът на Олсен беше прикован към Хана Грюн и прерязаното й гърло. Когато откъсна очи и погледна Фабел, очите му бяха пълни с болка, умоляваха.

— Видях това. Видях това. Видях го и не го спрях.

Тръпки полазиха по врата на Фабел.

— Какво си видял, Петер? За кого говориш?

— Не съм ги убил. Не съм. Знам, че няма да ми повярвате. Затова избягах. Дори не знам за какви други убийства говорите. Но бях там, когато уби Хана и Шилер. Видях всичко. Видях и нищо не направих.

— Защо, Петер? Искаше ли те да умрат?

— Не. Не, за бога! — Той срещна погледа на Фабел. — Бях изплашен. Ужасен. Не можех да помръдна. Знаех, че ако той разбере, че съм там, ще дойде и за мен.

Фабел гледаше Олсен. Огромните му ръце. Масата на раменете му. Беше трудно да си представиш, че нещо или някой може да го изплаши. Но Фабел повярва, че наистина е бил изплашен. И преживяваше отново онзи страх точно тук, пред тях.

— Кой беше, Петер? Кой ги уби?

— Не знам. Едър мъж. Колкото мен, даже още по-едър. — Той отново погледна Ана Волф. — Ти си права. Всичко, което каза, е вярно. Гледах ги. Чаках да им изкарам ангелите и да напердаша Шилер както си заслужаваше. Но нямах намерение да убивам някого. Не знам, ако бях си изпуснал нервите, може би щях да убия Шилер. Но не и Хана. Няма значение как постъпи с мен. Във всеки случай бях си намислил нещо по-добро. Щях да кажа на жената на Шилдер. Тя щеше хубавичко да го нареди и Хана щеше да види колко сериозно е мислел да зареже жена си заради нея. Исках тя да се почувства използвана. Исках да изпита това, което причини на мен.

— Добре, Петер, разкажи какво стана.

— Криех се сред дърветата и ги чаках. Тя дойде първа, после той. Но преди да помръдна видях нещо да излиза от гората. Отначало не разбрах, че това е човек. Беше наистина страшно голям. Целият облечен в черно, с някаква гумена маска. Като от детско парти. Някакво животно… мечка ли, лисица ли. Може би вълк. Беше му малка. Прекалено малка. И много разтегната, а от това изглеждаше още по-страшна. Дори движенията му бяха много страшни. Фигурата му се очерта извън сенките. Той просто отиде до колата — и двамата вече бяха в мерцедеса на Шилер — и почука по стъклото. Шилер отвори прозорчето. Не чувах добре, но Шилер май се ядоса и се развика. Явно не искаше да го прекъсват. После явно видя гиганта с маската. Не разбрах какво говореше, но звучеше изплашено. Мъжът в черно само стоеше и слушаше. Не каза нищо. И после го направи. Не вярвах на очите си. Ръката му скочи нагоре и нещо проблесна на лунната светлина. Като широко острие. После той го стовари през отворения прозорец. Чух писъка на Хана, но нищо не можех да направя. Страх ме беше. Бях изплашен до смърт. Мога да се справя с всеки, но знаех, че ако разбере, че съм там, този огромен тип щеше да довърши и мен. — Олсен замълча. Сълзите отново блеснаха в очите му. — Той беше толкова спокоен. Дори бавен. Каква беше думата? Методичен. Беше методичен. Сякаш имаше колкото си иска време. Просто обиколи колата, безкрайно спокоен, отвори вратата и измъкна Хана. Тя пищеше. Горката Хана! Аз не направих нищо. Бях се вцепенил. Трябва да разберете, господин Фабел, знаех, че ще умра. Не исках да умра.

Фабел кимна. Олсен не се страхуваше от никой човек, но този е бил повече от човек… или по-малко от човек, съдейки по описанието му.

— Той й преряза гърлото. — Долната устна на Олсен затрепери. — С една ръка. Тя пищеше и молеше, молеше го да не я наранява. Да не я убива. Той само й се смееше. Беше ужасен смях. Студен и кух. После каза. „Сега ще те убия“. Просто ей така — „Сега ще те убия“. Спокойно, не като ядосан или като да я мрази. Бутна я върху капака на колата, почти внимателно. След това прекара острието по гърлото й. Съвсем бавно. Обмислено. Грижливо. После постоя малко, като просто гледаше телата, отново, без да бърза сякаш не го беше страх, че някой може да дойде! Просто стоеше и ги гледаше. Отдръпна се настрана и пак ги загледа. След това повлече тялото на Шилер навътре в гората.

— Не отиде ли до Хана да видиш дали не е жива? — попита Ана.

Олсен поклати глава.

— Прекалено изплашен бях. Пък и знаех, че е мъртва. Изчаках едрият мъж в черно да влезе в гората с тялото на Шилер и се промъкнах до мястото, където бях скрил мотора си. Бутах го стотина метра по пътеката. Не исках той да чуе, че паля двигателя. После офейках възможно най-бързо. Не знаех какво да правя. Но бях сигурен, че никой от вас няма да ми повярва, затова реших да се държа като че ли нищо не се е случило. Господ знае защо, но помислих, че това е най-добрият начин да не се замесвам. Обаче по пътя спрях на една бензиностанция и се обадих в полицията. Помислих си, че може би има шанс да го хванете още там — той никак, ама никак не бързаше. Мислех, че ако го заловите там, това ще ме оневини.

Ана сложи диск в плейъра и натисна копчето. Беше запис на обаждането. Гласът от другата страна на линията беше силно напрегнат от шок, но определено беше на Олсен. Той каза на полицията къде да намери телата.

— Потвърждаваш ли, че това е твоят глас? — попита тя.

Олсен кимна и умолително погледна Фабел.

— Не съм направил това. Кълна се, че не съм. Казах ви истината. Но нито за миг не очаквам, че ще ми повярвате.

— Може би ще ти повярвам — каза Фабел. — Но трябва да отговориш на още много въпроси, а и ние още имаме обвинения към теб. — Той погледна мишкоподобния адвокат на Олсен, който кимна. — Криминален комисар Волф ще те разпита за другите убийства, къде си бил, познаваш ли жертвите. — Фабел стана. — Все още имаш много неприятности, господин Олсен. Ти си единственото лице, което можем да идентифицираме като присъствало на местопрестъплението, и имаш мотив. Предлагам да отговориш на всички въпроси на госпожа Волф пълно и правдиво.

Когато Фабел излизаше, Ана каза на адвоката на Олсен: „Извинете за момент“ и последва Фабел в коридора.

— Вярваш ли му? — попита тя, когато бяха сами.

— Да. Да, вярвам му. Около него винаги е имало нещо, което не се връзва. Тези убийства не са от страст. Някой педантично планира и изживява тези ужасни психопатски фантазии.

— Наистина ли вярваш, че Олсен може да се изплаши от друг мъж? Той се разправи с Вернер, който не е лека категория.

— Така е. Но пак мисля, че Олсен е имал повече причини да се страхува от Мария, отколкото от Вернер. — В усмивката на Фабел нямаше и намек за неодобрение. — Надявам се, че не е взимала уроци при теб.

Ана го погледна безизразно, сякаш не го разбира. Под щръкналата къса черна коса и грима това й придаде ученическа невинност. Фабел вече два пъти я беше предупреждавал за агресивното й поведение.

— Все пак — продължи, — не съм сигурна, че историята на Олсен за онзи огромен призрако-човек е достатъчна, за да го оневини. Засега нямаме нищо, освен думите му.

— Склонен съм да му вярвам. Бил е изплашен. Изплашен за живота си. Нашият убиец е вманиачен на тема приказките на Братя Грим. И точно от това се е изплашил Олсен — не от човека, не от поредния едър брутален насилник, с когото би могъл да се сбъхти. Олсен е бил сам, в тъмнината, в гората, и е видял нещо в полумрака, което не е изглеждало съвсем човешко. От това се е изплашил — вампира, великана човекоядец, върколака. Не можех да разбера защо е бил прекалено изплашен, за да действа, но истината е, че там той не е бил тромавият разбойник, когото виждаме седнал в стаята за разпити, а малко момченце, което сънува лош сън, след като е изслушало страшна приказка. Точно това иска нашият убиец. Заради това успява — той превръща жертвите си в изплашени деца. — Фабел замълча, после кимна към затворената врата на стаята за разпити. — Така или иначе, скоро ще разберем дали казва истината. Междувременно гледай да измъкнеш още каквото можеш от него.

Ана се върна в стаята за разпити, а Фабел се отправи към кабинета си. Нещо го човъркаше в дълбините на съзнанието. Свираше се в полуосветен ъгъл и малко не достигаше, за да го улови.

Седеше неподвижен и мълчалив, вперил поглед през прозореца към парка Винтерхудер. Хамбург се простираше надлъж и нашир до хоризонта. Фабел се опита да освободи мислите си от цялата бъркотия подробности, от хилядите думи, които беше чул и прочел по този случай, от дъските с данни по разследвания и снимките на местопрестъпления. Гледаше как синьо-бялото копринено небе се хлъзга над града. Там някъде, знаеше това, някаква основна истина чакаше да бъде открита. Нещо просто. Нещо чисто и кристално, очертано с резки, ясни граници.

Вълшебни приказки. Всичко се въртеше около вълшебните приказки и двамата братя, които бяха ги събирали. Двама братя, трупали филологически изследователски материали и търсили „истинския и оригинален глас на немскоезичните народи“, водени от любов към немския език и горещо желание да запазят традицията на устния разказ жива. Но освен това са били и патриоти, националисти. Започнали са своите изследвания във време, когато Германия е била идея, а не нация; когато сюзерените на Наполеон са се стремели да изкоренят местните или регионални култури.

Но братята са сменили посоката. Когато е публикуван първият сборник с приказки, не Германската академия го е посрещнала с възторжен ентусиазъм и изкупила в големи количества. Това са били обикновените хора. Били са същите хора, чийто глас братята са искали да документират. И най-вече — децата. Якоб, търсачът на филологическа истина, неохотно е приел желанието на Вилхелм да прочистят приказките за второто издание, като често са ги украсявали, докато станат двойно по-дълги. Изчезнал е Ханс Дум, който карал жени да забременеят само като ги погледнел. Бременната, но наивна Рапунцел не питала защо дрехите вече не й стават. Спящата красавица не е изнасилена докато е спала непробудно омагьосания си сън. И сладката Снежанка, направена кралица в края на оригиналната приказка, вече не заповядвала на злата мащеха да обуе нагрети до червено железни обувки и да танцува с тях до смърт.

Истината. Братя Грим са търсели истинския глас на германския народ и са създали свои собствени частични измислици. Тогава било ли е това автентичен глас? Както Вайс беше подчертал, френски, италиански, скандинавски, славянски и други приказки частично са повлияли на разказите и преданията, събрани от Братя Грим. Това ли беше търсил убиецът? Истината? Да направи измислицата истинска, като измисления от Вайс Якоб Грим?

Фабел стана, отиде до прозореца и се загледа в облаците. Не можеше да го проумее. Убиецът не просто се опитваше да говори с него, той направо крещеше в лицето му. А Фабел не можеше да го чуе.

На вратата се почука и влезе Вернер с папка в ръце. Фабел забеляза, че беше с латексови ръкавици за събиране на улики. Той въпросително погледна папката.

— Разрових се в чувалите писма от привърженици на Вайс, получени от издателите му. Изпратеното от тях започва отпреди година. Прегледах всичко от шест месеца насам и попаднах на няколко откачени, с които ми се ще да си побъбря. — Вернер отвори папката и внимателно хвана ръба на единствена страница с облечените си в ръкавица палец и показалец. — И намерих това… — Той измъкна листа от папката, като все още го държеше за ъгъла.

Фабел се вторачи в него. Напрегнато. Писмото в ръката на Вернер беше написано с дребен почерк и червено мастило на лист жълта хартия.

Холгър Браунер сякаш потвърди, че хартията е съвсем същата като малките парченца, изрязани от един и същи лист, намерени в ръцете на жертвите. Той потвърди първоначалното си подозрение, че хартията е от марка за широка употреба, продавана в супермаркети, от доставчици на канцеларски материали и в компютърните магазини из цялата страна. Невъзможно е да се открие каквато и да било следа за мястото и времето на купуването й. Почеркът съвпадаше, химичният анализ на червеното мастило не се очакваше да поднесе изненади. Откритието на Вернер най-силно възбуди любопитството на Фабел с факта, че беше писмо. От почитател. Не беше оставено на място на убийство. А това можеше да означава, че убиецът не е внимавал чак толкова да не оставя улики след себе си. Обаче нямаше никакви следи от ДНК или отпечатъци от пръсти, или каквото и да било друго, по което да проследят автора.

Когато е писал на Вайс, е знаел, че ще убива. И че полицията в края на краищата ще намери това писмо.

Браунер беше изпратил четири фотокопия на писмото, увеличени два и половина пъти. Едно от тях вече беше забодено на дъската.

Фабел препрочете писмото. То не казваше нищо. Не би възбудило подозрение нито у Вайс, нито у издателите му. Приличаше на смахнат поклонник, който си приказва за собственото си писане, а не на убиец, който излага плановете си да възстанови приказките на Грим с истински трупове.

— Коя е Доротея Фиман? — Вернер стоеше до Фабел, загледан в увеличеното копие на писмото.

— Старица, намерена от братята, по-точно от Якоб Грим — отговори Фабел. — Живеела извън Касел. Била е прочута разказвачка на приказки, но отказвала да разкаже на Якоб Грим дори една от тях, така че той седял отвън до прозореца и подслушвал, докато разправяла приказките на децата от селото.

Вернер не скри колко е впечатлен от чутото. Фабел се обърна към него с усмивка.

— Опресних си паметта.

Останалите от екипа вече се бяха събрали и се чуваше тих говор, когато се струпаха пред новата улика. Фабел призова за внимание.

— Тук няма нищо, което вече да не знаем. Единствената добавъчна информация е психологически портрет, който доктор Екхард може да извлече от съдържанието на писмото. — Сузане още беше в Норддайх, но Фабел вече беше уредил да й изпратят копие в Института по съдебна медицина и смяташе да й се обади по-късно при майка си, да й прочете писмото и да чуе първоначалната й реакция.

Хенк Херман вдигна леко ръка като в класна стая. Фабел се усмихна и кимна и той смутено я свали.

— Подписът. Какво всъщност означава Брат по приказки? — попита Херман.

— Той явно се чувства тясно свързан с Вайс. Но може да има и друго значение. Познавам точния човек, на когото трябва да се обадим, за да разберем.

— Точният човек би бил самият убиец — вметна Вернер.

— И това може да се окаже точно този, когото се каня да попитам — каза мрачно Фабел.

Вайс отговори на телефона след второто позвъняване. Фабел реши, че е бил в кабинета си и е работел. Той му обясни, че са открили писмо до него, изпратено чрез издателството, и че то явно е пристигнало от убиеца. Вайс не можа да си спомни да е виждал такова писмо и мълчаливо изслуша текста, който Фабел му прочете.

— И сте сигурен, че той говори за тези убийства? — попита Вайс, когато Фабел свърши.

— Сигурен съм. Той наистина е същото лице. Има ли нещо в написаното, което би имало значение? Споменаването на Доротея Фиман, например?

— Доротея Фиман! — Тонът на Вайс беше циничен. — Източникът на германска фолклорна мъдрост, пред която се е прекланял Якоб Грим! Както и вашият заблуден психопат, очевидно.

— А не е ли трябвало?

— Какво ни става на нас, немците? Ние постоянно търсим идентичност, да открием кои сме, и неизменно стигаме до погрешни кървави отговори. Братя Грим благоговеят пред Фиман и приемат нейните версии на немските вълшебни приказки като евангелие — почти буквално. Но Фиман е името й след брака. Моминското й име е Пиерсон. Французойка е. Родителите й били изгонени от Франция като протестанти, хугеноти. Претендирала, че приказките, които разказвала, били немски, чути от пътуващи по пътя до Касел. Истината е, че много от приказките, които е предавала на Братя Грим, са френски по произход, от собствената й семейна среда. Същите, които Шарл Перо разказва във Франция преди повече от век. И тя не е единствената. Съществува мистериозната „Мари“, на която се приписва разпространението на Снежанка, Червената шапчица и Спящата красавица. Синът на Вилхелм твърди, че тя е била стара семейна прислужница. Оказва се, че е богата млада светска дама, на която приказките са разказвани от френските й гувернантки. — Вайс се засмя. — Така че въпросът е, господин Фабел, дали Спящата красавица е Dornröschen или La belle au boit dormant? Дали Червената шапчица е Rotkäppchen или Le petit chaperon rouge? Както казах, ние постоянно търсим истината за своята идентичност и безотказно я прецакваме. И обикновено накрая разчитаме на чужди наблюдатели да определят кои сме.

— Не мисля, че този психопат се кани да лее патриотични сълзи по въпроса. — Фабел нямаше време за поредната проповед на Вайс. — Просто искам да разбера дали според вас споменаването на името на Фиман би могло да има някакво значение.

Последва кратко мълчание на другия край на телефона. Фабел си представи масивния автор в кабинета му с изобилното тъмно дърво, което поглъщаше светлината.

— Не. Не мисля, че има. Жертвите му са и от двата пола, нали?

— Да. Изглежда е „равноправен“ убиец.

— Единственото значение, което мога да видя в споменаването на Доротея Фиман е, че Братя Грим наистина са я възприемали като уникален източник на древна мъдрост. Двамата като че ли смятат, че жените са пазителки на огъня според немската устна традиция. Ако вашият убиец се съсредоточаваше върху жени, особено стари, бих могъл да видя някаква връзка. — Отново последва кратко мълчание. — Има нещо в това писмо, което ме притеснява. Истински ме притеснява. Това е подписът под писмото.

— Твой брат по приказки?

— Да… — Фабел усети смущение в гласа на Вайс. — Както може би знаете, Якоб е починал четири години преди Вилхелм и той произнесъл пламенно хвалебствие на погребението му. Нарекъл го е свой брат по приказки. По дяволите, Фабел, този маниак си мисли, че той и аз сме заедно в тази работа.

Фабел въздъхна дълбоко. При всичките убийства имаше партньорство. И Вайс е бил другият партньор. Единственото нещо, за което Вайс не знаеше до този момент.

— Да, господин Вайс. Така си мисли. — Фабел замълча. — Нали говорихме за вашата теория да се направи измислицата реалност? За позволяване на хората да „заживеят“ във вашите истории?

— Да. И какво от това?

— Ами изглежда той ви е вписал в неговата история.