Братът Грим

33.

20:00 ч., вторник, 30 март

Болница Марияхилф

Хаймфелд, Хамбург

— Съжалявам, мамче, днес не мога да остана дълго. Трябва да извърша толкова приготовления. Аз съм много, много заето момче тези дни, трябва да ти кажа. — Той примъкна стола си още по-близо до леглото й, като конспиративно се огледа наоколо, преди да пошепне в ухото й: — Довърших още една. Осъществих още една приказка. Тя беше толкова тъжна, тази последната. Видях й красивото, прекрасното лице, когато ме заведе в тази нейна огромна празна вила. Принцеса в кула от слонова кост. Направих й голяма добрина, мамче. Наистина не исках точно тази да страда. А сега, разбира се, трябва да се приготвя за твоето завръщане вкъщи. И с това бях зает.

Той млъкна и поглади косата на старицата.

— Но ти ще страдаш ужасно. Гарантирам ти. — Чу се звук вън от стаята. Дървените подметки на дежурната сестра, чаткаха по коридора. Той се облегна назад и почака да заглъхнат. — Правя нещо чудесно, майко. Връщам ги в детството им. В тези безценни мигове споделям с тях — преди да умрат, разбира се — че всичко, което са постигнали, е загубено… Години живот като възрастни са заличени и те отново са малки изплашени дечица. Изгубени душички, ужасени, че толкова малко разбират какво става с тях. — Той остана мълчалив известно време и стаята беше тиха, без да се смята прекъсваният от смях далечен разговор някъде по коридора, в една друга вселена. След малко продължи: — Полицията ме посети, мамче. Те са много, много глупави хора, нали знаеш. Мислят, че имат отговор на всичко, а нямат нищо. Нямат никаква представа с кого си имат работа. С какво си имат работа. Никога няма да ме хванат. — Той се изсмя. — Поне не преди с теб да се позабавляваме. Какво те плаши повече, майко — че умираш или че няма да умреш достатъчно бързо? Плаши ли те болката? Представата за нея? Ще бъде страхотно. Това мога да ти кажа: болката ти ще бъде страховита. И времето почти дойде… почти дойде.