Братът Грим

32.

14:40 ч., вторник, 30 март

Бергедорф, Хамбург

Фабел обърка номерата на къщите и паркира доста далече надолу по Ернст Мантиус щрасе. Докато извървя пропуснатото разстояние, той мина покрай три внушителни вили, всяка със свой собствен, едва доловим израз на богатство. Ето че беше в Бергедорф, от обратната на Бланкенезе страна на града. И при това отново му беше напомнено, че Хамбург е един от най-богатите градове в Германия, както и за ограничените възможности на неговата заплата.

Макар и част от Хамбург, Бергедорф има собствен облик и е известен като „град в града“. А във вилния квартал на Бергедорф всяко от жилищата струва няколко милиона евро. Фабел проверяваше номера на всяка вила, покрай която минаваше, докато намери тази, която търсеше. Както и съседните, тя беше триетажна. Стените бяха боядисани в дискретно синкавосиво, на фона, на което гипсовата украса стоеше чиста и свежа. Една от долните стаи се издаваше към градината и покривът й образуваше тераса за стаята над нея. Сини и бели завеси засенчваха прозорците от слънцето, но все пак позволяваха присъствието му да се усеща.

Когато Фабел натисна звънеца на входа, отвори масивен мъж с черни като въглен очи. Гъстата му тъмна коса беше силно прошарена и падаше назад от широко чело, което се издигаше над тежките хребети на веждите. Широка мощна челюст се издаваше малко прекалено силно под месестата му уста. Ако не беше пламъчето на мрачна интелигентност, което гореше в очите му, би приличал почти на неандерталец.

— Комисар Фабел? — Човекът на входа се усмихна.

И Фабел се усмихна в отговор.

— Благодаря, че ме приемате, господин Вайс.

Герхард Вайс отстъпи навътре, широко отвори вратата и го покани да влезе. Фабел беше видял снимката му на корицата на „Пътят на приказката“. Приличаше си, но на снимката не се виждаше гигантският ръст на писателя. Фигурата му беше почти като на Олсен — висок най-малко два метра и пет сантиметра. Фабел почувства облекчение, когато излезе от сянката на Вайс, докато авторът го водеше към кабинет до входното фоайе.

Кабинетът беше просторен. Фабел предположи, че е основната стая на партера и явно беше под терасата. Всичко беше от тъмно дърво в различни тонове. Огромното бюро като че ли бе погълнало половин тропическа гора от махагон, а всички стени без една бяха покрити от пода до тавана с претъпкани орехови библиотечни шкафове. Само подът беше от по-светло дърво, може би червен дъб, предположи Фабел. Лампите на тавана бяха запалени, както и тази на бюрото на Вайс, като хвърляха потоци светлина върху различни дървени повърхности. Това прекалено осветление беше необходимо дори рано следобед — сякаш тъмното полирано дърво в кабинета поглъщаше дневната светлина от френските прозорци, които гледаха към градината и към улицата зад нея. Нямаше безпорядък на бюрото на Вайс. Ранно издание на приказките на Братя Грим лежеше отстрани, а лаптопът на писателя беше в средата. Над тях доминираше странна скулптура. И тя беше от дърво, но черно, много черно дърво, като абанос. Вайс улови погледа на Фабел.

— Необикновена, нали?

— Да… Да, така е.

Фабел гледаше скулптурата. Беше стилизиран вълк. Тялото беше протегнато и леко усукано, а тежката глава — рязко извита назад, с озъбени челюсти. Сякаш вълкът, чул нещо зад себе си, внезапно се беше обърнал и беше уловен тук в напрегнат, пъргав, преходен миг между изненада и нападение. Беше великолепно творение и Фабел не можеше да реши дали е прекрасно или отвратително.

— Много талантлив и забележителен човек я създаде за мен — обясни Вайс. — Уникално талантлив скулптор. Ликантроп3.

Фабел се засмя.

— Върколак? Няма такова нещо.

— Всъщност има, господин комисар. Ликантропията съществува — не като свръхестествено превръщане на човек в животно, но е познато явление в психиатрията. Хора, които вярват, че се превръщат във вълци. — Вайс наклони встрани огромната си глава и се полюбува на скулптурата. — Скулпторът ми е близък приятел. Иначе е съвършено здрав, освен при пълнолуние. Тогава има пристъп… припадък — мята се и громи, разкъсва си дрехите и после заспива. Само това. Наблюдаван е от други, в това число и от мен. Просто един пристъп, предизвикан от неуловими промени в мозъчното налягане, причинени от пълната луна. Но това, което виждахме, не беше онова, което той преживяваше. Тогава го помолих да грабне момента какъвто е. — Очите на Вайс хвърлиха тъмен изпитателен поглед към скулптурата. — И измайстори това.

— Разбирам. — Фабел отново разгледа скулптурата. Беше решил: отвратителна е. — Какво стана с него? Успяха ли да го излекуват?

— За съжаление не. Прекарваше все повече и поведе време по болници. Накрая не можа повече да издържи и се обеси.

— Съжалявам.

Широките рамене на Вайс направиха прекалено леко движение, за да се нарече свиване.

— Имате интересна фамилия, комисар Фабел. Много подходяща за моята работа. Имам предвид преданията4.

— Мисля, че е датско по произход. По-често се среща в Хамбург, отколкото в който и да е друг град в Германия, макар че всъщност съм фризиец.

— Интригуващо. Какво мога да направя за вас, господин Фабел? — Вайс наблегна на името, сякаш още си играеше с него.

Фабел описа на Вайс убийствата, които разследваше, и как те явно вплитаха теми от приказките на Братя Грим. И че може би са вдъхновени от романа на Вайс „Пътят на приказката“. Последва кратка пауза и в този миг на Фабел му се стори, че в изражението на Вайс проблясва най-пълното удовлетворение.

— Ясно е също и че имаме работа със сериен престъпник — заключи Фабел.

— Или престъпници… — каза Вайс. — Не ви ли е минавало през ума, че може би имате работа с двама души? Ако тези убийства са обединени от теми на Грим, си струва да си спомним, че в края на краищата братята са били двама.

— Очевидно не изключваме това. — Всъщност Фабел не беше предполагал, че може да имат работа с екип. Наистина не беше нещо непознато двама убийци да действат заедно, както сам се беше убедил при неотдавнашно разследване. Това би могло да обясни също защо Олсен имаше мотив за убийствата в Природния парк, но не за другите. Фабел смени посоката.

— Имали ли сте напоследък някаква, да кажем странна кореспонденция, господин Вайс? Възможно е нашият убиец — или убийци — да са потърсили контакт с вас.

Вайс се засмя.

— Странна кореспонденция? — Той стана, извиси се до тавана и отиде до дървено писалище, което се намираше до единствената стена без лавици с книги. Стената над него беше покрита със старомодни илюстрации в рамки. Вайс взе дебела папка, донесе я и я тупна върху бюрото, след което седна отново.

— Това е само от последните три-четири месеца. Ако намерите тук нещо, което не е „странно“, много ще се изненадам. — И направи жест, означаващ „заповядайте“.

Фабел отвори папката. Имаше дузини с писма, някои със снимки, някои с изрезки, за които авторите смятаха, че може да са от полза за писателя. Повечето се отнасяха като че ли за фентъзи новелите на Вайс „Избрани светове“: хора с тъжен, празен живот търсеха утешение в периодично литературно съществувание, като караха Вайс да ги включи в някоя от своите истории. Имаше едно сексуално, много категорично писмо от жена, която молеше Вайс да бъде нейният „Голям лош вълк“. То беше придружено от снимка на подателката, гола, само с червена качулка и пелеринка. Беше жена с наднормено тегло на около петдесет години, чието тяло е подложено на неравна битка с гравитацията.

— Цялата тази купчина е нищожна в сравнение с получаваното по електронната поща до уебсайтовете на издателството и моя личен — обясни Вайс.

— Отговаряте ли им?

— Вече не. Някога отговарях. Или поне на тези, които бяха относително нормални и благоприлични. Но вече просто нямам време. Ето защо започнах да искам такса за включване на хора като герои на моите романи.

Фабел се позасмя.

— А колко ще ми вземете, за да ме направите герой на свой роман?

— Господин комисар, един от главните уроци на приказките е да бъдем много внимателни в желанията си. Мога да ви включа в някое от произведенията си просто защото намирам, че сте интересен характер с необикновено име. За разлика от хората, които плащат, за да ги включа, вие се срещнахте с мен. Имам представа за вас. И след като сте влязъл веднъж в моя история, имам пълен контрол над вас. И само аз решавам вашата съдба. Дали да живеете или да умрете. — Вайс замълча и черните очи проблеснаха под тежките мостове на веждите му. По улицата навън мина кола. — Но обикновено искам по пет хиляди евро за споменаване на половин страница. — Вайс се усмихна.

Фабел поклати глава.

— Цената на славата. — Той потупа папката на бюрото му. — Мога ли да я взема със себе си?

Вайс сви рамене.

— Ако мислите, че ще ви помогнат…

— Благодаря. Впрочем в момента чета „Пътят на приказката“.

— Харесва ли ви?

— Намирам я интересна, бих казал. Прекалено съм фокусиран във всякаква възможна връзка с тези убийства, за да мога да оценя литературните й достойнства. А наистина мисля, че връзка може да има.

Вайс се облегна назад на стола си и сключи пръсти, като опъна показалците си опрени един до друг и с тях потупа брадата си. Беше заучен жест на замисленост.

— Това много би ме натъжило, ако е така, господин комисар. Но главната тема в цялата ми работа е, че изкуството имитира живота, а животът имитира изкуството. Не мога да вдъхновя някого да извърши убийство чрез произведенията си. Те вече са убийци или потенциални убийци. Те може да се стремят да имитират начин или сцена… или дори тема, но ще убиват във всички случаи, независимо дали са чели книгите ми или не. В края на краищата не аз ги вдъхновявам. Те вдъхновяват мен. Както винаги са вдъхновявали писателите. — Вайс положи спокойно пръстите си върху тома с приказки в кожена подвързия, който лежеше на бюрото му.

— Като Братя Грим?

Вайс се усмихна и отново нещо тъмно проблесна в очите му.

— Братя Грим са били учени. Те са търсели абсолютното познание — източниците на нашия език и култура. Като всички хора на науката във време, когато науката е възниквала като нова религия в Западна Европа, те са се стремили да сложат миналото ни под микроскоп и да го изследват. Но абсолютна истина няма. Няма никакво категорично минало. Това е време, не място. Братя Грим са открили само света, в който са живели. Същият, в който живеем ние сега. Това, което са открили, е, че се променят само рамките на компетентност.

— Какво искате да кажете?

Вайс отново стана от кожения си стол и повика Фабел да го последва към стената с картините. Всички те бяха илюстрации от книги от деветнадесети и двадесети век.

— Вълшебните приказки са предизвиквали не само литературни интерпретации — обясни Вайс. — Някои от най-талантливите художници са посвещавали таланта си на илюстриране на приказките. Това е моята колекция — Гюстав Доре, Херман Фогел, Едмонд Дулак, Артър Ракхам, Фернанд Биглер, Джордж Крукшенк, Еуген Нойройтер — всеки с едва доловима разлика в интерпретацията. — Вайс привлече вниманието на Фабел особено към една илюстрация: жена влиза в стая с каменен под, ключ пада от ръката й и това я хвърля в ужас. Огромен дръвник и брадва се виждаха на преден план на картината. И те, и каменният под бяха облени с кръв. Мъртвите тела на няколко жени в нощници висяха край стените като от месарски куки.

— Предполагам — каза Вайс, — че подобни сцени, може би не чак в такава степен, не са непознати за вас, господин Фабел. Това е сцена на убийство. Горката жена тук — той потупа стъклото, което предпазваше илюстрацията — явно е попаднала в бърлогата на сериен убиец.

Фабел сякаш бе прикован към картината. Беше в познатия стил на илюстрации от деветнадесети век, но предизвика прекалено много отзвуци у него.

— Откъде е тази илюстрация?

— Тя е от Херман Фогел. Късните 1880 години. Това, господин Фабел, е илюстрация към книгата на Шарл Перо „Синята брада“. Френска приказка за благородник-чудовище, който наказвал любопитството на жените, като ги убивал и осакатявал в заключена стая в замъка си. Приказка, предание, но това не пречи да е универсална истина. Когато Перо е написал своята версия, спомените за истински зверства, извършени от благородници, все още са твърде живи в психиката на французите. Жил дьо Ре, маршал на Франция и другар по оръжие на Жана д’Арк, е содомизирал и убил стотици момчета, за да задоволи перверзната си и необуздана похотливост. Или Конмар Прокълнатия, който е управлявал Британия през шести век. Конмар, или Кономар, ако предпочитате, е може би най-близката историческа връзка със Синебрадия. Той обезглавявал всяка от жените си, като накрая отрязал и главата на красивата, благочестива и в напреднала бременност Трифина. Между другото, приказката съществува из цяла Европа. Братя Грим я разказват като „Птицата на Фитчер“, италианците я наричат „Сребронос“, а английският Синя брада се нарича „Господин Фокс“. Всички засягат темата за женското любопитство, което води до откриването на скрита окървавена стая. Стая за убийства.

Вайс замълча, сякаш отново преценяваше илюстрацията.

— Херман Фогел е германец. Въпреки че е илюстрирал френска приказка, не е съумял да се предпази от въвеждането на части от собственото си културно обкръжение: дръвникът и брадвата са заети от приказката на Братя Грим „Птицата на Фитчер“. Та тази приказка се разказва из цяла Европа и подробностите в общи линии са едни и същи. Трябва да е имало реални събития, независимо дали именно действията на Конмар Прокълнатия са ги предизвикали. Моето мнение е следното: тези предупредителни приказки за деца, тези древни предания и легенди доказват, че серийният изнасилвач, или убиец, или похитител на деца не е съвременно явление. Големият лош вълк няма нищо общо с вълците. — Вайс се засмя. — Колкото и да е странно, предполага се, че клетвата, която е спечелила на Конмар прозвището Прокълнатия, е била да се превърне във върколак заради греховете си… В края на краищата всяка история губи нишката си в митове и легенди.

Вайс взе роман от лавицата пред себе си. За разлика от другите той беше нов. Модерна твърда подвързия, в лъскава обложка. Фабел видя, че е написана от друг автор. Не позна името, но май беше англичанин или американец. Вайс я пусна върху папката с писма.

— Днес ние непрекъснато преоткриваме тези приказки. Същите истории, нови действащи лица. Ето един бестселър — разказ за преследването на сериен убиец, който ритуално разчленява жертвите си. Това са нашите днешни истории. Това са нашите предания, нашите вълшебни приказки. Вместо злодеи, духове и гладни вълци, дебнещи в тъмните ъгли на горите, имаме канибали, разчленители и похитители, дебнещи в тъмните ъгли на нашите градове. В природата ни е да маскираме нашите злодеи като нещо необикновено или различно: книги и филми за извънземни, акули, вампири, призраци, вещици. А истината е, че има един звяр, който е по-опасен, по-хищен от всеки друг в историята на природата. Ние. Човекът е не само най-големият хищник на планетата, той е и единственото създание, което убива заради едното удоволствие, за сексуално задоволяване или чрез организирани групи за задоволяване на абстрактни концепции на религиозни, политически или социални догми. Няма нищо по-убийствено и застрашително от обикновения мъж или жена на улицата. Но това, разбира се, ви е твърде познато от работата ви. Всичко останало, всичките истории за ужаси, предания, вярата във все по-голяма злост — всичко това е воал, спуснат над огледалото, в което трябва да поглеждаме всеки ден.

Вайс отново седна и покани Фабел да стори същото.

— Това, от което трябва да се страхуваме най-много, е нашият съсед, нашият родител, жената или мъжът до нас в метрото… От нас самите. И най-трудното, което можем да направим, е да се изправим пред чудовищната баналност на този факт. — Вайс леко обърна тежката скулптура на бюрото си така, че озъбените челюсти застанаха пред лицето на Фабел. — Това се крие вътре в нас, господин комисар. Ние сме големите лоши вълци.

Фабел се вторачи в скулптурата, привлечен от отвратителната й красота. Знаеше, че Вайс е прав. Той наистина виждаше доказателства за това в своята работа. Чудовищната изобретателност, на която беше способен човешкият ум, когато трябваше да измъчва други. Да убива други.

— Значи казвате, че серийният убиец не е съвременно явление, а само се е наричал другояче?

— Точно така. Ние сме родени високомерни, господин Фабел. Всеки от нас вярва, че създава света отново, когато се ражда в него. Тъжната истина е, че сме само вариации на тема… или поне на обикновено преживяване. Доброто и злото на света са се появили в него с най-първия човек. Те са се развивали с нас. Затова имаме тези древни народни предания и митове. Братя Грим са съобщавали, не са създавали. Нито една от вълшебните им приказки не е тяхно творение. Това са стари народни приказки, които те са събирали като част от лингвистичното си изследване. Съществуването на тези приказки и предупреждението, скрито във всяка от тях — „никога да не скитаме далече от дома си“ и „да се пазим от непознати“ — доказват, че серийният убиец е не просто страничен ефект на съвременния живот, а е бил с нас през цялата ни история. Роден е в реални събития. Корените на вълшебните приказки лежат в истински отвличания и убийства. Също както истината за ликантропията, митът за върколаците е породен от неспособността на предишните поколения да разпознаят, определят и разберат психопатията. Фактически, господин Фабел, всеки приема, че често правим измислица от факта. Аз твърдя, че правим и факт от измислицата.

Фабел наблюдаваше Вайс, докато го слушаше. Опитваше се да разбере какво подклажда мрачния огън, страстта в очите му.

— А когато пишете, че Якоб Грим е бил детеубиец, вярвате ли, че вашето измислено творение се превръща в някаква истина?

— Какво е истината? — Разбиращата усмивка на Вайс съдържаше снизходителен оттенък, сякаш Фабел не притежава интелектуални ресурси да се справи с въпроса.

— Истината — отговори Фабел, — е един абсолютен, неопровержим факт. Аз се занимавам с истината, с абсолютната истина всеки ден. Разбирам какво се опитвате да кажете — че понякога истината е абстрактна или субективна. Якоб Грим не е бил убиец. Лицето, което издирвам, е убиец. Това е неопровержим факт. Истината. Това, което трябва да установя, е доколко — ако е така — вашата книга го е вдъхновила.

Вайс направи широк примирен жест с ръце. Огромни, силни ръце.

— Задавайте въпросите си, господин комисар.

Разговаряха още двадесетина минути. Познанията на Вайс върху митовете и преданията бяха енциклопедични и Фабел си водеше бележки, докато авторът говореше. Но у Вайс имаше нещо, което не харесваше на Фабел — някаква заплаха, не само във физиката му. Той не внушаваше същото усещане за потискано насилие като Олсен. Беше нещо в черните му очи. Нещо почти нечовешко.

Накрая Фабел попита:

— Но в края на краищата всичко това са само фантастични приказки. Не може да вярвате, че са внушени от реални събития?

— Дали не са? — каза Вайс. — Вземете руската приказка за къщичката на Баба Яга, в която всички мебели са направени от кости. Чувал сте, разбира се, за Ед Гейн, американския сериен убиец, който е вдъхновил книгата и филма „Психо“, както и „Мълчанието на агнетата“. Когато полицията нахлула в селската му къща, намерили столове и табуретки, направени от човешки кости, както и един почти завършен костюм, ушит от кожите на мъртви жени. Както казвам, никой не е уникален. Трябва да е имало безброй такива като Ед Гейн някога. Напълно е вероятно някаква ранна руска версия да е вдъхновила приказката за Баба Яга. И моля, не забравяйте, господин Фабел, че много от тези вълшебни приказки са „хигиенизирани“. Вижте вашата жертва „Спящата красавица“. В оригиналната приказка „Спящата красавица“ не е събудена с целомъдрена целувка — било е разказ за изнасилване, кръвосмешение и канибализъм.

Когато Фабел отново излезе на Ернст Мантиус Щрасе, с папката с кореспонденцията на Вайс под мишница, почувства нужда дълбоко да поеме въздух, да прочисти тялото си. Не можеше да проумее защо, но имаше чувството, че беше избягал от лъжец. Че кабинетът на Вайс сякаш го беше прихлупвал с полираното си тъмно дърво. Слънцето беше пробило и обливаше старите вили с топла светлина. Фабел оглеждаше всяка от тях по пътя към колата си. Колко скрити стаи, колко много мрачни тайни се криеха зад елегантните фасади? Той отвори клетъчния си телефон.

— Мария? Фабел е. Всичко, което можеш да намериш…