Братът Грим

58.

10:00 ч., петък, 30 април

Бакщубе Албертус, Бостелбек

Хаймфелд, Хамбург

Фабел имаше отговорите, които му трябваха. Или поне достатъчно от тях. Каселската полиция досега не беше успяла да открие ходила ли е Марта на рожден ден преди да я отвлекат. Ана откри, че майката на Марта не се е върнала вкъщи, след като идентифицира дъщеря си. Фабел се ядоса, че неговият отдел трябваше да научи от полицията на друг град, че Улрике Шмид се е самоубила още в Хамбург — информация, която трябваше да е постъпила от районната полиция. След като ядът му позатихна, той си спомни колко твърда беше Ана към Улрике Шмид, като я обяви за безсърдечна егоистична наркоманка. В края на краищата и тя беше майка, по свой си начин.

Ана се свърза със семейство Елерс и те потвърдиха, че тортата на Паула е доставена от Бакщубе Албертус. Проверката на Мария разкри, че Хайнц Шнаубер е поръчал огромна украсена торта, специално приготвена за Лаура фон Клостерщад. Но не била доставена от кетъринговата фирма. Поръчал я от специална сладкарница, която директно доставила тортата. Била собственост на Бакщубе Албертус.

Момичето на рецепцията в Бакщубе Албертус очевидно беше смутено от присъствието на толкова много полицейски офицери. Когато Фабел показа овалната си значка и попита дали госпожа Шилер е тук, то само кимна.

Фабел постави униформени полицаи на главния вход на завода, както и на пожарните изходи и на стоковата платформа. Ана Волф и Хенк Херман чакаха долу, на производствения етаж. Въздухът беше напоен с аромат на тесто и топъл хляб, но когато Фабел, Вернер и Мария влязоха в кабинета на Вера Шилер, той все така внушаваше силно функционално усещане за производствена администрация. Вера Шилер стана, с нажежен до бяло бяс в очите.

— Какво означава всичко това? Настоявам да знам защо нахлувате в моите помещения… в моя кабинет…

Фабел вдигна ръка и заговори с тиха, спокойна властност.

— Госпожо Шилер, имаме няколко много важни въпроса към вас и вашите служители. Знам, че е тежко за вас. Моля ви, не затруднявайте нещата още повече.

Вера Шилер седна отново, но позата й остана напрегната, изпъната. Мрачният огън още гореше в очите й.

— Не си въобразявайте, че знаете каквото и да било за мен, господин главен криминален комисар. Не знаете за мен абсолютно нищо.

Фабел седна срещу нея.

— Напълно е възможно. Но има нещо, което знам: извършени са седем убийства… дори може би осем. Всяко от тях е ужасяващо, в това число и на вашия съпруг. И всяко от тях е свързано с пекарната Албертус.

— По какъв начин? — Вера Шилер изглеждаше като пронизана от силен ток. — Какво искате да кажете?

— Лаура фон Клостерщад. Вероятно знаете за убийството й. Но не ви е минало през ума да ни уведомите, че тук е направена тортата за рождения й ден.

— Не разбирам за какво говорите. Не сме й правили торта. Щях да помня това, ако е станало.

Фабел й показа данните. Малко встрани на бюрото й имаше компютър. Тя натисна няколко клавиша.

— Не, няма нищо. Вижте сам. — И завъртя екрана към него.

— Ето го. — Той показа ред в таблицата на екрана. — На името на Хайнц Шнаубер. Това е агентът на Лаура фон Клостерщад.

Вера Шилер впери поглед в екрана.

— А, да, голяма торта. Специална. Плюс пълен набор кифлички и сладкиши. Помня тази поръчка, но той не ми каза, че са за фон Клостерщад.

— Кой не ви каза? — попита Фабел, но пред очите му вече бяха две огромни ръце, работещи с неочаквана прецизност.

— Господин Бийдермайер, разбира се. Нашият главен пекар. — Тя отвори чекмеджето на бюрото си и извади от него дебела счетоводна книга. Прелисти страниците, отново погледна компютърния екран, после прокара пръст с червен лак по една колона. — Да, ето го. Господин Бийдермайер лично е закарал поръчката. Много е старателен.

Фабел погледна през рамо Вернер й Мария.

— Може ли да погледна вашата книга за доставките? — попита той.

За момент госпожа Шилер издържа погледа му, но гневът й беше стихнал. Обърна книгата с лице към Фабел, той извади бележник от джоба си и провери датата на изчезването на Марта Шмид. После запрелиства страниците и намери търсената дата. Времето сякаш се влачеше и вече електрически ток опъваше тила му.

— Господин Бийдермайер губи от надзирателското си време, за да извършва сам подобни доставки? — Той посочи ред в книгата.

— Да. Добре де, в такива случаи. Сладкарница Вундерлих е наш много голям клиент. Господин Бийдермайер се грижи те да са сигурни, че ги обслужват на по-високо ниво.

— Сладкарница Вундерлих в Касел ли е? — Фабел чу, че Вернер и Мария тръгват към вратата, преди да са чули отговора.

— Да. Защо?

— Господин Бийдермайер използва ли за своите доставки ваш фирмен фургон?

— Понякога. Да. Защо разпитвате за него?

Фабел не отговори.

— Той дали е тук сега?

— На производствения етаж е.

Още преди края на отговора, Фабел бе станал от стола си и последва офицерите си надолу по стълбите.

Точно както първия път, когато го видяха, Бийдермайер се беше навел и нанасяше флорална украса на торта. И пак това изглеждаше невероятно деликатна работа за огромните тежки ръце, а захаросаните цветчета изглеждаха миниатюрни и крехки между масивните му палец и показалец. Когато видя групата полицаи, той се изправи и добродушните му черти се разляха в широка усмивка. Анна и Хенк се откъснаха от групата и започнаха да избутват навън останалите работници от производственото хале. Бийдермайер гледаше развеселен.

— Здравейте, господин главен криминален комисар. Извинете за момент, но трябва да сложа последните две цветчета на тази торта.

Отново палецът и показалецът взеха детайла от другата му длан и го прикрепиха върху тортата. Повтори операцията и с последното цветче. Като изправи огромното си туловище, Бийдермайер се отдръпна крачка назад, за да огледа работата си, и каза:

— Готово! — После се обърна към Фабел. — Извинявайте, че ви бавя, но трябваше да довърша това. — Усмивката на едрото му лице остана дружелюбна, почти топла, и бръчиците около очите му станаха по-дълбоки. — Обичам да правя нещата добре. Да ги довършвам както трябва. Идеално. При работа като тази винаги ми се струва, че детайлът е всичко. — Той погледна другите, после пак Фабел. — Но мисля, че вече доказах това, нали? Харесвате ли работата ми, господин главен комисар? Забавлява ли ви?

Фабел посегна към хълбока си и извади пистолета от кобура. Не го насочи, но го държеше готов. Бийдермайер погледна оръжието и поклати глава като разочарован.

— Няма нужда от това, господин Фабел. Никаква нужда. Свърших си работата. Направих всичко, което бях замислил.

— Господин Бийдермайер… — започна Фабел, но пекарят вдигна ръка като пътен полицай, който спира кола. Продължаваше да се усмихва, но размерите му, цялата му маса беше по-заплашителна от всякакво изражение.

— Сега, господин Фабел, знаете, че това не е истинското ми име, нали? След всичко, което видяхте.

— Тогава какво е истинското ви име?

— Грим! — Бийдермайер се разсмя, сякаш го принуждаваха да обяснява нещо съвършено очевидно дори за дете. — Аз съм братът Грим.

Фабел чу щракване от разкопчаване на кобури.

— Франц Бийдермайер, арестувам ви като заподозрян за убийствата на Паула Елерс, Марта Шмид, Хана Грюн, Маркус Шилер, Лаура фон Клостерщад, Бернд Унгерер, Лина Ритер и Макс Бартман. Всичко, което кажете, може да се използва като доказателство.

Фабел върна пистолета в кобура, след като предварително видя през рамо, че Вернер и Мария държат Бийдермайер на мушка. Откачи чифт белезници от колана си и хвана китката на пекаря, като го обърна с гръб към себе си, за да ги закачи. Докосването до Бийдермайер го накара още по-силно да усети неговата маса и скрита сила. Китките бяха дебели и здрави, но за негово облекчение гигантът не оказа съпротива.

Когато извеждаха главния пекар навън към колите, минаха край Вера Шилер. Тъмният й поглед се задържа върху Бийдермайер, когато го водеха към изхода. Той спря и Фабел и Вернер усетиха, че държат неконтролируем обект. Усмивката изчезна от лицето на арестувания.

— Съжалявам — каза й той тихо.

Тя изсумтя, сякаш да изхвърли нещо достойно за презрение. Бийдермайер продължи нататък. Госпожа Шилер стисна лакътя на Фабел и той даде знак на Хенк и Ана да се присъединят към Вернер. Когато се обърна към Вера Шилер, в очите й имаше нещо като предизвикателство. Гласът й беше леден и остър като бръснач.

— Обичах съпруга си, господин Фабел. Обичах го много, много силно. — Изражението й остана твърдо, но сълза се процеди от ъгъла на окото й надолу по бузата. — Исках да знаете това.

Настаниха Бийдермайер на задната седалка в колата на Фабел, превит в тясното пространство. Вернер седна до него и въпреки високия си ръст изглеждаше направо дребен до пекаря.

Преди да запали мотора Фабел се обърна към Бийдермайер.

— Казахте, че сте си свършил работата. Защо го казахте? Знам, че не сте свършил всичко запланувано. Проследих връзките… Приказките… Има най-малко още една за довършване.

Бийдермайер се ухили и бръчиците около очите му пак станаха дълбоки бразди. И отново напомни на Фабел усмивката на брат му Леке и тази мисъл го вледени.

— Търпение, господин главен криминален комисар. Търпение.