Братът Грим

25.

16:30 ч., четвъртък, 25 март

Градска болница

Вилхелмсбург, Хамбург

Мария Клее стоеше до прозореца. Носеше тъмносив костюм с панталон с черна вълнена блуза под сакото. Русата й коса беше прибрана назад, а сивите й очи блестяха ярко и студено под рязкото болнично осветление. Мария винаги изглеждаше малко прекалено елегантна за старши криминален комисар както по вид и фигура, така и по облекло. Тук, в тази болнична стая, контрастът с нейните уморени и ранени колеги още повече биеше на очи.

— Е… — каза тя усмихнато, като почукваше съвършените си зъби с края на химикалката — общо взето, може да се каже, че мина добре. Следващия път, когато трябва да се срещате с някого, май ще е добре да дойда с вас.

Фабел се разсмя невесело. Беше потънал в стола край леглото на Вернер. Още беше с раздраното яке. Вернер беше полуседнал в леглото. Половината на лицето му беше гротескно подута и беше започнала да се обезцветява. Рентгенът и скенерът не бяха показали счупване или мозъчен оток, но лекарите се безпокояха, че раната може да е затъмнила счупване под линията на косата. Вернер се намираше в ничията земя между съзнание и сън. Бяха му дали болкоуспокояващо, което имаше по-силен седативен ефект дори от френския ключ на Олсен. Ана, с болничен халат и масивен тампон на бедрото, седеше в инвалидна количка от другата страна на леглото на Вернер.

— Това е краят на моята кариера като манекен за бански костюми — беше казала тя, когато я докараха в стаята.

Високоскоростното преследване и зрелищният му край бяха помели марковия грим и червило и една от сестрите беше й дала някакъв гримочистител. Сега лицето й беше освободено от козметика и кожата й сияеше почти прозрачна. Фабел не беше я виждал без грим и се смая колко по-млада изглежда от своите двадесет и седем години. И колко е хубава. Този облик не се съчетаваше с агресията, с която Ана изпълняваше задълженията си. Агресия, която Фабел често трябваше да контролира.

Той уморено се надигна от стола и се присъедини към Мария до прозореца с лице към Ана и Вернер. Беше ясно, че иска да каже нещо, и тъй като Вернер присъстваше в стаята повече с тяло, отколкото с мисъл, то беше предназначено за Ана, но и за Мария.

— Няма нужда да ви казвам, че имаме проблем. — Тонът му подсказваше, че ще каже нещо, което няма да се приеме много добре. — В основни линии се отнася за теб и мен, Мария. Вернер ще отсъства най-малко месец. Ана, ти няма да ставаш за работа около седмица.

— Много съм добре, шефе. Ще се върна…

Фабел я спря с жест.

— Няма да си ми от полза, комисар Волф, ако не си напълно подвижна. Ще мине най-малко седмица преди да станеш годна за работа. Лекарите казаха, че дори сега да не усещаш, ще настъпи адска болка, когато разкъсаните мускули започнат да заздравяват. И в добавка имаш късмет, че ще минеш без трансплантация на кожа на крака.

— Само се опитвах да попреча на Олсен да избяга.

— Не те упреквам за действията ти, Ана — усмихна се Фабел. — Макар че господин Браунер не оцени много високо факта, че направи на парчета съдебно доказателство под колата. Факт е, че не мога да действам само с Мария в работата по този случай.

Изражението на Ана помръкна. Знаеше накъде води това.

— Има други екипи в отдела, от които можем да привлечем хора.

— Ана, знам, че беше близка с Паул. — Паул Линдеман и Ана в много отношения бяха противоположни, но работеха заедно в тясно и ефикасно партньорство. — Но ми трябва постоянен екип с пълна сила. Ще привлека нов член.

Изражението на Ана не се промени.

— И това ще бъде мой нов партньор?

— Да.

Мария вдигна вежди. Тя и Ана знаеха, че Фабел беше много придирчив при привличането на хора в екипа си. Тях самите той беше подбирал много внимателно. Явно някой силно беше впечатлил Фабел.

— Каниш се да привлечеш комисар Клат от полицията в Нордерщед?

Фабел се усмихна толкова загадъчно, колкото му позволяваха изтощението и болното рамо.

— Ще трябва да почакате и ще видите.