Братът Грим

40.

22:00 ч., сряда, 14 април

Санкт Паули, Хамбург

Хенк Херман се облегна назад на стола. Беше изслушал разказа на Ана за операцията, при която Паул Линдеман е бил убит, Мария — промушена, а самата Ана едва не загубила живота си.

— Божичко, трябва да е било гадно! Виждам какво имаш предвид. Естествено, знаех за това. Но не в подробности. Сега разбирам защо смяташ, че това е разтърсило екипа. Отразило се е на начина на работата ви, искам да кажа.

— Знам, че това наистина засегна Фабел. Видя ли лицето му, когато Вернер беше фраснат от Олсен? Не ни пуска в никаква опасна операция, преди да дойде отряд за бързо реагиране. Мисля, че той трябва… че ние трябва малко да си върнем самоувереността.

Настъпи неловко мълчание. Изглежда нещо хрумна на Хенк, но после размисли.

— Какво има? — попита Ана. — Давай нататък. Какво искаш да научиш?

— Лично е. Надявам се да нямаш нищо против.

На лицето на Ана се изписа любопитство.

— Давай!

— Просто видях колието ти. Верижката, която носиш на шията си.

Усмивката изчезна от устните на Ана, но изражението й остана отпуснато. Тя измъкна звездата на Давид изпод тениската си.

— Тази ли? Тревожи ли те с нещо?

— Не, не, за бога! — Хенк внезапно се смути. — Просто любопитство. Чувах, че си била доста време в Израел. В армията. И си се върнала.

— Толкова ли е изненадващо? Аз съм германка. Хамбург е родният ми град. Тук ми е мястото. — Тя се наведе напред и пошепна съзаклятнически: — Не казвай на никого… но ние сме пет хиляди в Хамбург.

Хенк се чувстваше много неудобно.

— Извинявай. Не трябваше да питам.

— Защо да не питаш? Странно ли ти се вижда, че предпочетох да живея тук?

— Ами при такава ужасна история… Не бих те обвинил, ако не искаш да живееш в Германия.

— Както казах, аз съм преди всичко германка. След това съм еврейка. — Ана замълча. — Знаеш ли, че до самото вземане на властта от нацистите, Хамбург е бил с най-слабо антисемитско настроение в Европа? В другите страни евреите били ограничавани във възможностите да си изкарват хляба. Избирателните им права също били ограничавани. Но не и в ханзеатския град Хамбург. Затова преди нацистите тук е била най-голямата еврейска общност в Германия. Били сме пет процента от населението. Дори по време на „мрачната глава“ от историята баба ми и дядо ми са укривани от приятели немци в града. За това се е искало много смелост. Повече, честно казано, отколкото смятам, че аз бих имала. Така или иначе, днес това е град, в който се чувствам добре. Вкъщи. Не съм цвете от пустинята, Хенк. Имам нужда от редовни дъждове.

— Не знам дали аз бих могъл да бъда толкова опрощаващ…

— Не става дума за опрощаване, а за бдителност. Не съм участвала в това, което е ставало при нацистите. Нито ти. Никой на наша възраст. Но никога няма да забравя, че това е било. — Тя замълча, като разсеяно въртеше чашата си. После се изсмя. — Все пак не съм толкова всеопрощаваща. Сигурно си чул, че се натресох в нещо като… спор, меко казано.

— Чух — засмя се Хенк. — Нещо за деснорадикален скинхед и някакви смачкани тестиси?

— Когато виждам някои от тези жалки чекиджии с бръснатите им глави и зелени якета бомбъри, лекичко закипявам, така да се каже. Казах ти, че запазвам бдителността си. Брат ми Юлиус е важна фигура в хамбургската еврейска общност. Той е адвокат по граждански дела и активист на немско-еврейското дружество. И работи на непълен ден в Талмуд-Тора-Реалшуле в Гринделфийртел. Юлиус вярва в създаването на културни мостове. Аз пък вярвам в „да си пазиш гърба“.

— Май смяташ подхода на брат си за неправилен.

— Нямаме нужда от културни мостове. Моята култура е германска. Родителите ми, техните родители, родителите на родителите им… културата им е била германска. Ние не сме различни. Ако се смятам за различна, ако вие ме третирате като различна — тогава Хитлер е победил. Просто имам допълнително наследство, това е. Гордея се с него. Гордея се, че съм еврейка. Но всичко, което ме определя, е тук… и е немско.

Хенк поръча още питиета и те седяха и бъбреха свободно. Ана научи, че той има две сестри и един брат, че е роден в Куксхавен, но още когато е бил малък, семейството му се е преместило в Мармсторф, където баща му бил месар.

— Месарница Херман… най-добрата в южен Хамбург — каза Хенк. Опита се да постигне подигравателно-горд тон, но Ана се усмихна, тъй като неподправената му гордост пролича. — Като повечето покрайнини на Хамбург Мармсторф повече прилича на село, отколкото на предградие. Не знам дали го познаваш. Центърът е пълен със стари полудървени къщи, ако си виждала нещо такова. — Хенк внезапно се натъжи. — Още ми е мъчно, че не продължих месарския бизнес на баща си. Другият ми брат учи в университета. Ще става лекар. И сестрите ми не се интересуват от месарството — едната е счетоводителка, а другата живее с мъжа и децата си в околностите на Кьолн. Баща ми още работи, но вече е доста стар. Мисля, че още се надява да зарежа полицията и да продължа бизнеса му.

— Мисля, че няма никакъв шанс това да стане.

— Боя се, че е така. От дете искам да бъда полицай. Това е просто едно от нещата, които знаеш за себе си. — Той замълча. — И така, минах ли?

— Какво?!

— Ами нали всичко е заради това да видиш дали можеш да работиш с мен?

Ана се усмихна широко.

— Ставаш… Но всъщност не това беше целта. Просто ще работим заедно и знам, че не бях много… дружелюбна. Извинявай. Но, надявам се, разбираш, че нещата все още леко кървят. След Паул… Все пак — тя вдигна чашата си — добре дошъл в отдел Убийства!