Братът Грим

45.

11:00 ч., понеделник, 19 април

Високите земи, югозападно от Хамбург

Фабел чакаше. Беше започнал да изпитва онова почти пияно замайване, което настъпва след прекалено малко сън. Поне да му се беше разминало връщането през ранните часове от Норддайх в Хамбург. Сузане беше решила да остане при Габи и майка му, за да се възползва напълно от двата си свободни дни, след което да вземе влака в сряда.

Убиецът ги разпъваше. Вече трябваше да се занимават едновременно с толкова много убийства, да обработват улики и да извършват разпити, че Фабел беше предоставил изцяло разследването на убийството на Унгерер на Мария. Не беше взел лесно това решение. Ценеше я повече от останалите членове на екипа, може би повече дори от Вернер. Беше изумително интелигентна жена, която съчетаваше методичния подход и мигновеното забелязване на детайлите. Но все още не беше убеден, че е готова за това. Физически беше добре. Дори бяха й дали удостоверение за психологическа надеждност. Официално. Но Фабел виждаше в очите й нещо, което преди го нямаше. Не можеше да го определи, но то го тревожеше.

За съжаление в момента той нямаше друг избор, освен да връчи папката със случая Унгерер на Мария. Бяха направени много компромиси: беше върнал Ана на работа, макар че тя вече не можеше да скрие трепванията от болка, когато нещо опреше в раненото й бедро. Беше взел Херман на пълен работен ден в отдела въпреки недостатъчното му обучение. Беше привлякъл двама специалисти по сексуални престъпления, за да подсилят екипа му.

Все пак Фабел чакаше. Имаше две неща, които би могъл да предвиди при това пътуване към Високата земя. Първото беше, че хората от семейство Клостерщад не бяха от онези, които отварят сами, когато позвъниш на вратата им, а второто — че ще го карат да чака. Последният път, когато бе идвал тук, раната от смъртта на Лаура беше му осигурила незабавно приемане. Този път облеченият в син делови костюм иконом, който му отвори вратата, го въведе в хола, където чакаше вече двадесет минути. Половин час беше границата. След това щеше да тръгне да ги търси.

Маргарете фон Клостерщад се появи от стаята, в която беше приет Фабел при последното си посещение. Тя затвори вратата зад себе си. Очевидно този разговор щеше да се състои в хола. Фабел стана и се ръкува с нея. Тя му се усмихна учтиво и се извини за забавянето. И в усмивката, и в извинението липсваше искреност. Госпожа фон Клостерщад носеше тъмносин костюм, който подчертаваше тънката й талия. Скъпи кремави обувки с високи токове напрягаха мускулите на прасците й и Фабел отново трябваше да прогонва мисълта за сексуалната привлекателност. Тя с жест го покани да седне отново и седна до него.

— С какво мога да ви бъда полезна, господин комисар?

— Госпожо фон Клостерщад, трябва да бъда откровен с вас. Има елементи в това разследване, които ни карат да мислим, че смъртта на дъщеря ви може би е дело на сериен убиец. Психопат. Човек с объркан и перверзен поглед към света. Част от този поглед означава, че подробности от живота на жертвите му — особености, които може да ни изглеждат странични или незначителни — придобиват специално значение.

Маргарете фон Клостерщад въпросително вдигна една от двете си съвършено оформени вежди, но Фабел не откри в ледените й очи нищо, освен търпелива учтивост.

— Трябва да ви запитам за бременността и последвалия аборт на дъщеря ви.

Търпеливата учтивост изчезна от светлосините очи. Арктическа буря се надигна някъде дълбоко в тях, но все още не избиваше навън.

— Какво, ако мога да попитам, ви кара да задавате толкова обиден въпрос, комисар?

— Да не отричате, че Лаура е правила аборт? — попита Фабел. Тя не отговори, но не го изпускаше от твърдия си поглед. — Слушайте, госпожо фон Клостерщад, правя всички усилия да работя по тези въпроси възможно най-дискретно и ще бъде много по-лесно, ако сте откровена с мен. Ако ме принудите, ще предприема всякакви мерки, за да продължа да навлизам в семейните ви дела, докато се добера до истината. И тогава би могло да се разчуе повече.

Арктическата буря сега беснееше и трещеше зад стъклените очи на Маргарете фон Клостерщад, но все още не пробиваше навън. После затихна. Изражението й, съвършената й уравновесеност, гласът й останаха непроменени, но все пак тя се беше предала. Нещо, което явно не беше свикнала да прави.

— Беше точно преди двадесет и първия рожден ден на Лаура. Изпратихме я в клиника Хамонд. Частна клиника в Лондон.

— Колко преди рождения й ден?

— Около седмица.

— Значи преди точно десет години? — Въпросът на Фабел беше зададен по-скоро към самия него. Годишнина. — Кой беше бащата?

В позата й имаше почти неуловимо напрежение. После по устните й пробяга усмивка.

— Това наистина ли е необходимо, господин Фабел? Трябва ли да навлизаме в това?

— Боя се, че да, госпожо. Давам ви дума, че ще бъда дискретен.

— Много добре. Името му беше Кранц. Беше фотограф. Или по-скоро помощник на Пиетро Молдари модния фотограф, който лансира Лаура в кариерата й. Тогава той беше никой, но мисля, че после му потръгна доста добре.

— Лео Кранц?

Фабел веднага се сети за името. Но не го свърза с модните обувки. Кранц беше добре приет фотожурналист, показал някои от най-опасните военни зони по света през последните пет години. Маргарете фон Клостерщад прочете смущението в очите на Фабел.

— Той заряза модните снимки заради работа в пресата.

— Лаура беше ли свързана с него? След това… искам да кажа.

— Не. Не мисля, че са били кой знае колко свързани. Беше един злополучен… епизод… и го загърбиха и двамата.

„Дали?“ — питаше се Фабел. Спомни си аскетичната самотна вила в Бланкенезе. Силно се съмняваше, че Лаура фон Клостерщад е загърбила дори част от тъгата си.

— Кой знаеше за аборта? — попита той.

Маргарете фон Клостерщад не отговори веднага.

Тя мълчаливо гледаше Фабел. Успя някак си да впръска в този поглед точно толкова презрение, колкото трябваше, за да го накара да се почувства неудобно, но не достатъчно, за да го настрои срещу себе си. Той разсеяно си мислеше за Мьолер, патолога, който винаги се опитваше да постигне това ниво на арогантно високомерие. В сравнение с тази жена бе непохватен аматьор. Госпожа фон Клостерщад го постигаше с лекота. Фабел се питаше дали се упражнява върху прислугата.

— Нямаме навик да споделяме подробности от семейните си дела с външния свят, господин Фабел. И съм сигурна, че господин Кранц не е имал абсолютно никакъв интерес да прави връзката си широко известна. Както казах, беше семеен проблем и беше пазен в рамките на семейството.

— Значи Хуберт е знаел за нея?

Ново ледено мълчание, после:

— Не ми се струваше, че това е необходимо. Дали Лаура му е казвала или не — не знам. Но се страхувам, че те никога не са били особено близки като брат и сестра. Лаура винаги беше резервирана. Трудна.

Фабел запази безучастно изражение. Беше ясно кой е бил любимото дете в това семейство. Спомни си презрението, с което Хайнц Шнаубер беше говорил за Хуберт. Две неща бяха му станали ясни: първото, че Хайнц Шнаубер наистина е бил най-близкият човек на Лаура, и второто — че този разпит няма да му донесе нищо. И беше така, защото отново сякаш говореше с някаква позната, а не майка. Погледна Маргарете фон Клостерщад. Беше елегантна, класически красива и една от онези жени, чиято възраст ги прави още по-секси. В съзнанието си той съпостави образа на Улрике Шмид, преждевременно състарената проституираща наркоманка, чиято кожа и коса бяха помръкнали. Двете жени бяха толкова различни, че сякаш принадлежаха на два различни свята. Но едно ги обединяваше: дълбокото непознаване на собствените им дъщери.

Нещо тъпо и тежко тормозеше Фабел, докато вървеше към колата си. Оловна, мрачна тъга. Погледна назад към огромната безупречна къща и си представи малко момиченце, което расте в нея. Изолирано. Откъснато от всякакво усещане за истинско семейство. Мислеше си как тя е избягала от този позлатен затвор само за да си построи свой собствен, високо на брега на Елба в Бланкенезе.

Фабел трябваше да признае, че убиецът не би могъл да направи по-добър избор за своя принцеса от приказката. И вече беше сигурен, че нейният убиец в някакъв момент е бил в контакт с нея.