Братът Грим

34.

2:45 ч., неделя, 11 април

Пьозелдорф, Хамбург

Фабел лежеше, вслушан в равното дълбоко дишане на Сузане. Присъствието й му действаше все по-успокояващо: сънищата го посещаваха сякаш по-рядко, когато тя беше до него. Но тази нощ мислите му препускаха. Имаше толкова много работа. Този случай се разрастваше като злокачествено образувание и се промъкваше в малкото пространства, които Фабел си беше оставил за личен живот. Толкова много неща в мисления му списък „да се направи“ оставаха неотметнати. Майка му старееше. Дъщеря му растеше. Нито една от тях не получаваше времето, което заслужаваше, което Фабел искаше да им отдели. Отношенията му със Сузане бяха добри, но не приемаха определената форма, която би следвало да имат на този етап — и на това не отделяше нужното внимание. Беше изненадан от острата паническа болка в гърдите при мисълта, че може да я загуби.

Обади се на майка си няколко пъти през последните три-четири дни, но трябваше да намери време да намине в Норддайх да я види. Леке беше принуден да отстъпи пред търговския натиск на бизнеса си и да се върне в Силт, за да си гледа ресторанта. Майка му беше настояла, че е напълно способна да се грижи за себе си, но Фабел искаше да я види, за да се увери в това сам.

Той стана и поседя малко на ръба на леглото. Всичко, което се въртеше наоколо, беше толкова много, че сякаш крещеше за вниманието му. Поне беше попълнил празнотата в екипа си, но дори това създаваше проблеми. Ана въвеждаше Хенк Херман в работата, но „неправоверната“ стратегия на Фабел вече беше наежила бюрократите в полицията. Технически би трябвало да е лесно да изтегли Херман от униформената полиция — като полицейски комисар той вече беше получил необходимата специализация във Висшата полицейска школа. Но хамбургската униформена полиция и без това изпитваше недостиг от офицери и Фабел знаеше, че ще трябва да води война. Междувременно беше „превел“ Херман към своя отдел, докато приключи случаят, а през този период той би могъл да премине през съответния допълнителен курс. В екип, който тепърва трябва да се сработва, винаги се създава напрежение, и Фабел се притесняваше как Ана Волф ще приеме назначаването на нов партньор. Тя беше лудата глава сред тях. Притежаваше импулсивност, крайно ярко проявена в шеметното моторно преследване на Олсен. Имаше и нещо, което Фабел не отхвърляше напълно: интуитивният и импулсивен подход на Ана към работата често й показваше перспектива, която другите са пропуснали. Но тя имаше нужда от противотежест и до смъртта си Паул Линдеман играеше тази роля. Дори в това партньорство първоначално имаше търкания между двамата. Фабел се надяваше, че сега Ана е по-опитна, по-зряла и преходът с Хенк Херман ще е по-лесен. Но от навъсената й реакция при новината за привличането на Херман Фабел разбра, че ще трябва да проведе сериозен разговор с нея. Никой не е по-голям от екипа.

Толкова много от този случай изглеждаше извън контрола на Фабел! Олсен сякаш изчезна от лицето на земята. Повече от седмица не можеха да го намерят. Първите три убийства бяха разбудили обикновения интерес на медиите, особено двойното в Природния парк. Но всичко се беше променило след убийството на Лаура фон Клостерщад. Като жива Лаура беше жена с високо обществено положение, известна и красива. Като жертва на убийство тя предизвика съчетаването на всичко това във взривна смес и веднага избухна като тема номер едно в хамбургските медии. Тогава — и това беше неизбежно — непромокаемата сигурност, с която Фабел беше опитал да обвие случая, беше пробита. Той подозираше, че страховете му от прекаленото предаване на информация от Ван Хайден към Ганц се оправдават. Не че Ганц би искал да раздухва пламъците на шумотевицата, но беше доказал, че неразумно подбира хората, на които се доверява. Истината беше, че изтичането можеше да идва от поне стотина възможни източници. Фабел беше чул по телевизията, че полицията на Хамбург преследва „Убиеца по приказките“. На следващия ден чу интервю на Герхард Вайс по предаването „Хамбургски журнал“ на северногерманското радио. Продажбите на книгата на Вайс явно бяха скочили до небето през нощта и той съобщаваше на публиката, че хамбургската полиция вече е потърсила съветите му по последните убийства.

Фабел стана и излезе в хола. Панорамните прозорци на апартамента му рамкираха проблясващия нощен пейзаж на езерото Аусеналстер и светлините на Уленхорст и Хохенфелде зад него. Дори в този час той проследи светлинките на малка лодка, която пресичаше Алстер. Тази гледка винаги го успокояваше. Мислеше за Лаура фон Клостерщад, плуваща към този изглед. Но докато Фабел го обичаше поради усещането за връзка с града наоколо, което получаваше от него, Лаура беше пръснала цяло състояние за една архитектура на отдалеченост, която създаваше панорама на небето и я отделяше от околния пейзаж, откъсваше я от хората. Какво е накарало толкова красива, интелигентна млада жена да се изолира така?

Фабел виждаше Лаура, плуваща към небето, нощното небе, обградено от онези огромни прозорци. Но виждаше само нея. Сама. Всичко в дома й говореше за изолация, отдръпване от живота пред камерата и очите на публиката. Самотна красива жена, която прави малки тихи вълнички по копринената вода, докато плува към безкрайността. Никой друг. Но трябва да е имало някой друг тук, във водата, с нея. Аутопсията беше показала, че е била удавена в този басейн, и синина на шията, получена непосредствено преди смъртта, говореше, че е притискана надолу. Патологът Мьолер предположи, че това е причинено с една ръка, че синината съответства на протегнат палец от едната страна и хватка на другите пръсти от другата. И каза още, че разтворът на дланта е огромен.

Големи ръце. Като на Олсен. Но също и на Герхард Вайс.

Кой е бил, Лаура? Кой е бил в басейна с теб? Защо си решила да се разделиш с изолацията, която толкова грижливо си си изградила? Фабел се взираше в гледката пред себе си и задаваше въпроси на мъртвата жена. Семейството й не можа да им отговори. Фабел беше посетил родителите й в обширното им имение във Високата земя. Беше объркващо преживяване. Хуберт, братът на Лаура, беше там и го представи на родителите си. Петер фон Клостерщад и съпругата му Маргарете бяха олицетворение на аристократична студенина. Петер изглеждаше леко отнесен. Умора от часовата разлика, примесена със скръб, се мяркаше в очите му и в притъпеността на реакциите му. Маргарете фон Клостерщад беше вледеняващо сдържана. Липсата на емоции у нея напомни на Фабел за първото му впечатление от Хуберт. Лаура явно беше наследила красотата на майка си, но при Маргарете тя беше сурова, непреклонна и жестока. Трябва да беше едва прехвърлила петдесетте, но на фигурата и стегнатата й кожа би завидяла и два пъти по-млада жена. Фабел имаше усещането, че ги гледа с тренирало високомерие, докато не осъзна, че дори когато си почива, на лицето й като маска е нахлузено същото изражение. Фабел не я хареса от мига, в който я видя. Смущаваше го и това, че я намираше силно привлекателна сексуално. Срещата не даде нищо ценно, освен че насочи Фабел към Хайнц Шнаубер, агента на Лаура, който може би е бил най-близкият й довереник и който беше напълно съсипан от смъртта й. Напълно очаквано, както беше се изразила Маргарете фон Клостерщад.

Фабел усети присъствието на Сузане зад себе си. Тя обви ръце около талията му и сложи брадичка върху рамото му.

— Извинявай — каза той с глас от три часа сутринта. — Не исках да те събуждам.

— Няма нищо. Какво става? Пореден лош сън?

Той обърна глава и я целуна.

— Не. Само нещата в главата ми.

— Какво?

Фабел се обърна, обгърна я с ръце и продължително я целуна по устните. После каза:

— Бих искал да дойдеш в Норддайх с мен. Искам да те запозная с майка ми.